№ 15974
гр. София, 25.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА Гражданско дело
№ 20231110158249 по описа за 2023 година
Производството е по реда на глава XIII от ГПК.
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от А. Г. С., ЕГН:
**********, с адрес – град С, чрез адвокат М. М., със съдебен адрес – град Пловдив, бул.
„Пещерско шосе“ № 81, ет. 3, ап.Б против „Вива Кредит“ АД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление – град София, ж.к. „Люлин 7“, бул. Джавахарлал Неру“ № 28, блок
Силвър център, ет. 2, ап. 73Г, представлявано от ......., с която е предявен установителен иск с
правна квалификация чл. 26, ал. 1, предложение първо от Закона за задълженията и
договорите във връзка с чл. 143, ал.1 и чл.146 от Закона за защита на потребителите за
прогласяване за нищожна клаузата на чл.4, ал.2 от Договор за паричен заем № 5908457 от
17.03.2023 година, сключен между страните, като противоречаща на закона.
Ищцата твърди, че сключила Договор за паричен заем № 5908457/17.03.2023 година с
ответника „Вива Кредит“ АД, като следвало да върне сума по кредита в размер на общо
3094.65 лева при главница в размер на 2400.00 лева и срок на кредита от 15 вноски. Твърди,
че в чл.4, ал.2 от договора било предвидено и заплащането на неустойка в размер на 1175.25
лева. По този начин общата сума, която ищцата следвало да заплати била в размер на
4269.90 лева. Твърди, че клаузата, съдържаща се в чл.5 ал.2 от Договор за паричен заем №
5908457/17.03.2023 година, която предвижда заплащането на неустойка в размер на 1175,25
лева, била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал.1 и чл. 146 ал.1 от ЗЗП,
както и поради нарушение на чл. 19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК. Счита, че
предвидената неустоечна клауза накърнява добрите нрави. Твърди, че по този начин се
достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата като потребител с цел извличане на
собствена изгода на кредитора. Поддържа, че клаузата за неустойка в чл.4, ал.2 от Договор
за паричен заем № 5908457/17.03.2023 г. била нищожна като противоречаща на добрите
нрави и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се
претендирала чрез нея в размер на 1175.25 лева, била в размер на половината от размера на
сумата на отпуснатия кредит. Така в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Счита, че с
неустоечната клауза, която не била индивидуално уговорена, не бил спазен и чл.19, ал.1 от
ЗПК, като ГПР по кредита надхвърлял законоустановения праг.
С оглед на горното се иска от съда да постанови решение, с което да прогласи за
нищожна клаузата, съдържаща се в чл.4, ал.2 от Договор за паричен заем № 5908457 от
1
17.03.2023 година, сключен между А. Г. С., ЕГН: **********, с адрес – град С и „Вива
Кредит“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление – град София, ж.к.
„Люлин 7“, бул. Джавахарлал Неру“ № 28, блок Силвър център, ет. 2, ап. 73Г,
представлявано от ......., която предвижда заплащането на неустойка в размер на 1175.25 лева
на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради
нарушение на чл.19,ал.4 от ЗПК., вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК. Прави се искане за присъждане на
разноски в полза на ищцата.
С отговора на исковата молба ответникът оспорва заявените от ищцата доводи за
нищожност на договора за паричен заем. Твърди, че не е налице нищожност на оспорената
договорна клауза за неустойка. Сочи, че процесната неустойка е начислена вследствие на
неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в
срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Счита, че още с получаването на
СЕФ (предхождащо сключването на Договора) ищецът е бил подробно запознат с
изискванията за предоставяне на обезпечение в Договора. Оспорва, че уговорената с чл.4,
ал.2 от Договора неустойка представлявала скрита лихва и е следвало да се включи при
калкулацията на ГПР. С оглед на заявените оспорвания ответникът иска от съда да отхвърли
исковата претенция като неоснователна и му присъди разноски.
В срока за отговор на исковата молба „ВИВА КРЕДИТ“ АД, чрез адв. Н., предявява
насрещни искове срещу А. Г. С., с които претендира осъждането й за заплащането на
непогасени вземания, дължими с оглед сключения помежду им договор за паричен заем
„Standard 14“ № 5908457/17.03.2023 година, както следва: сума в общ размер на 1925.05 лева
(хиляда деветстотин двадесет и пет лева и пет стотинки), от които: 1727.98 лева - главница
по Договора за паричен заем „Standard 14“ № 5908457/17.03.2023 г., 197.07 лева - начислена
и незаплатена договорна лихва за периода от 13.09.2023 - 08.12.2023 год., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба – 11.12.2023
година до окончателното изплащане. С насрещната искова молба - на основание чл. 8, ал. 3
от Договора за паричен заем „Standard 14“ № 5908457/17.03.2023 година се заявява от „Вива
Кредит“ ООД и обявява вземането по договора за предсрочно изискуемо, като се прави
искане насрещната искова молба да се счита и за Уведомление за обявяване на всички
вземания по Договора за паричен заем „Standard 14“ № 5908457/17.03.2023 година, за
предсрочно изискуеми. Прави се искане за присъждане на разноски в полза на насрещния
ищец.
С отговора на исковата молба по насрещния иск се оспорва неговата основателност и
се иска от съда да го отхвърли, като присъди на ответника по насрещния иск разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Не се спори между страните и от представените писмени доказателства се
установява, че на 17.03.2023 г. А. Г. С. е сключила с „Вива Кредит“ ООД Договор за паричен
заем „Standard 14“ № 5908457/17.03.2023 г., като заемната сума е в размер на 2400 лв., брой
вноски: 15 (петнадесет), сума на договорената лихва: 694,65 лева /шестстотин деветдесет и
четири лева и шестдесет и пет стотинки/.
На основание чл.4 от договора и поради непредоставяне на допълнително
обезпечение по договора на заемателя е начислена неустойка в общ размер на 1175.25 лв.,
която е разпределена на равни части по всяка вноска, като след това разпределение размерът
на вноската възлиза на 284.66 лв., а общото задължение по кредита на 4269.90 лв. Заемната
сума е отпусната при фиксиран лихвен процент от 40,32 % , ГПР 49.49 % и общ размер на
плащанията с включена такса Неустойка.
А. Г. С. е направила 6 плащания между април и август 2023 г.
А. Г. С., е заплатила сума по Договор за паричен заем № 5908457/ 17.3.2023г., както
следва:
На 12.04.2023г. е заплатена сума в размер на 285.00 лева, от която със сума 284,66
лева и 4 дни преди падеж изцяло е погасена първа погасителна вноска; със сума от 0,34 лева
частично е погасена втора погасителна вноска;
2
На 15.05.2023г. е заплатена сума в размер на 285,00 лева, от която със сума 284,32
лева и 1 ден преди падеж изцяло е погасена втора погасителна вноска; със сума от 0,68 лева
частично е погасена трета погасителна вноска;
На 14.06.2023г. е заплатена сума в размер на 285,00 лева, от която със сума 283,98
лева и 1 ден преди падеж изцяло е погасена трета погасителна вноска; със сума от 1,02 лева
частично е погасена четвърта погасителна вноска;
На 13.07.2023г. е заплатена сума в размер на 285,00 лева, от която със сума 283,64
лева и 2 дни преди падеж изцяло е погасена четвърта погасителна вноска; със сума от 1,36
лева частично е погасена пета погасителна вноска;
На 07.08.2023г. е заплатена сума в размер на 285,00 лева, от която със сума 283,30
лева и 7 дни преди падеж изцяло е погасена пета погасителна вноска; със сума от 1,70 лева
частично е погасена шеста погасителна вноска;
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се
установява, че с направените вноски са погасени: 672.02 лв. - главница; 359.53 лв. -
договорна лихва за периода 18.03.2023 год. - 14.08.2023 г.; - 393.45 лв. - неустойка;
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 146, във вр. с
чл. 143 ЗЗП, във вр. с чл. 21, ал. 2 ЗПК във вр. с чл.19, ал.4 ЗПК в тежест на ищеца е да
докаже пълно и главно по делото, че между страните има сключен договор за кредит с
твърдените клаузи, а в тежест на ответника е да докаже, че клаузите са индивидуално
уговорени.
Сключеният между ищеца и ответника договор е потребителски, поради което намира
своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да
се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Процесният договор за паричен заем е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
същият отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК – съдържа дата и място на
сключване, т. 2 – вид на предоставения кредит, т. 3 и 4 – индивидуализиращи страните
белези, т. 6 – срок на договора за кредит, т. 7 – посочен е общият размер на кредита и
условията за усвояването му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към
договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските
между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В настоящия случай към договора е приложен
погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой, размер и падеж.
3
Настоящият съдебен състав обаче намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението
на ищеца за нищожност на неустоечната клауза на чл. 4 от процесния договор за паричен
заем.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 49,49 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 4, ал.2 от договора,
която се начислява автоматично от заемодателя при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в чл. 23 от процесния договор
„неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
(основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая е несъмнено, че получаването на заема е било обусловено от предоставяне на едно от
посочените в чл.4 от договора „обезпечения“, като заемателят се е съгласил да заплати
неустойка в размер на 1175.25 лева.
С уговорената в чл.4, ал.2 от договора, неустоечна клауза се цели единствено
осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума – т. нар.
„скрита възнаградителна лихва“. Този извод следва от спецификата и краткия срок
/тридневен/ за изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката
– осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема или предоставяне на
безусловна банкова гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение
на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи
като обезпечение „поръчителство“, той е можел да постави сключването на договора за заем
и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД.
В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на
възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден
4
заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора
погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че
задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка
ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение – банкова
гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит,
доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за
издаването на банковата гаранция. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата
клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на нормата
на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на
изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и
задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй
като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на
обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед
цената на договора за кредит за потребителя неустойка. Следва да се посочи и задължението
на кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени,
че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На
практика се получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на
това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез
сключването на договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и
възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие със закона – чл. 16 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната неустоечна клауза
противоречи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Размерът на неустойката се равнява на почти ½ от
стойността на отпуснатия заем и заедно с нея се формира ГПР, който е значително по-висок
от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът приема, че уговорената в чл.4, ал.2
неустойка представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите. Въпреки, че формално в
договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без
включването в тях на обсъжданата сума те не могат да изпълнят отредената им функция – да
дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му.
При това положение предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД е
основателен и следва да се уважи.
По предявените от „ВИВА КРЕДИТ“ АД насрещни осъдителни искове с правно
основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК съдът
приема следното:
Основателността на предявените насрещни искове е обусловена от установяването
при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца „ВИВА КРЕДИТ“ АД на
следните правопораждащи факти: 1) наличие на валидно сключен между страните по делото
договор за потребителски кредит; 2) усвояване на сумата от страна на ответника; 3)
изискуемост на вземането и размер на същото. При установяване горните предпоставки, в
тежест на ответника е да докаже, че е платил.
Както се посочи по-горе, не се спори между страните, че на 17.03.2023 г. А. Г. С. е
сключила с „Вива Кредит“ ООД Договор за паричен заем „Standard 14“ №
5908457/17.03.2023 г., като заемната сума е в размер на 2400 лв., която е била изцяло усвоена
от кредитополучателя.
С решение № 139/05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. на ВКС, I т.о., е прието,
че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с
волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки:
обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита
за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60,
5
ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил
падеж, които към момента на изявлението не са
били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й /в този смисъл т. 18 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
Трайна е съдебната практика, че в хипотезата на обективирано
в исковата молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост,
следва да се приеме, че с връчването на препис от исковата молба на длъжника това
волеизявление стига до него, т.е. това е и моментът на настъпване
на предсрочната изискуемост /решение № 139/05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. на ВКС, I
т.о.; решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II т.о., решение №
86/27.10.2020 г., т.д. № 2118/2019 г. на ВКС, І т.о. и др. /.
В настоящия случай предсрочната изискуемост на кредита е надлежно обявена на
кредитополучателя с получаването на препис от исковата молба по насрещния иск на
07.05.2024 г. /л.40/.
Както се изясни, въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките СРС
приема, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (в
този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на
СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа
на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза се установява, че А. Г. С. е извършила частични плащания по своите задължения
към „Вива Кредит“ АД, като към момента на приключване на съдебното дирене остава
неизплатена част от главницата, договорната лихва и начислените неустойки по кредита.
Общото задължение към датата на изготвяне на експертизата (20.03.2025 г.) възлиза на
2904.90 лв., включващо: Главница в размер на 1727.98 лв.; Договорна лихва в размер на
335.12 лв.; Неустойки в размер на 781.80 лв.; Допълнителни разходи за събиране на
просрочени вземания в размер на 60.00 лв.
Следователно и предвид обстоятелството, че кредитополучателят следва да върне
само чистата стойност на кредита, ищецът по насрещните искове „ВИВА КРЕДИТ“ АД се
легитимира като кредитор на вземане в размер на 1727,98 лв., ведно със законната лихва от
датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане на сумата (в
този смисъл са Решение № 2074 от 28.07.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 12526/2021 г.;
Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г.; Решение № 261440 от
04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС и др.).
Предвид гореизложеното искът за сумата в размер на 1727,98 лв., представляваща
6
главница по договор за паричен заем Договор за паричен заем № 5908457 от 17.03.2023
година, ведно със законната лихва от 11.12.2023 г. до окончателното изплащане на
вземането, се явява основателен, а искът за сумата от 197.07 лева - начислена и незаплатена
договорна лихва за периода от 13.09.2023 - 08.12.2023 год. следва да бъде отхвърлен.
В тази връзка следва да се посочи, че е без значение начинът, по който кредиторът е
осчетоводявал плащанията, тъй като на същия се дължи единствено чистата стойност на
кредита и плащанията не могат да послужат за погасяване на недължими суми, основани на
недействителни (нищожни) договорни клаузи. Следователно и като съобрази, че
кредитополучателят е заплатил и сумите 359.53 лв. - договорна лихва за периода 18.03.2023
год. - 14.08.2023г. и 393.45 лв. – неустойка, съдът намира, че искът с правно основание чл.
79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 975,00 лева.
По разноските:
При този изход от спора право на разноски имат и двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца по първоначално предявените
искове следва да се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 50,00лв.
Процесуалният представител на ищеца по първоначално предявените искове
претендира на основание чл. 38 ЗА адвокатско възнаграждение в общ размер на 970 лв. с
ДДС. Своевременно релевираното от процесуалния представител на ответника възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от процесуалния представител на
ищеца адвокатско възнаграждение е основателно, като аргументите за това са следните.
В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и
съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и
адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се
предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднено лице - чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде
компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.
В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о.,
е определено адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв. по дело, което не се отличава с
фактическа и правна сложност, като е прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
7
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи
възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Когато с
една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно
кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи
минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове –
в този смисъл е Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о.,
ТК.
Като взе предвид вида и обема на осъществената правна защита в исковото
производство, липсата на фактическа и правна сложност на спора, както и броя на
проведените в исковото производство открити съдебни заседания – две заседания,
настоящият съдебен състав приема, че на процесуалния представител на ищеца следва да
бъде присъдено адвокатско възнаграждение в общ размер на 490 лв. с ДДС.
На ответника по първоначално предявените искове - „ВИВА КРЕДИТ“ АД, не следва
да се присъждат разноски за отговора на исковата молба, тъй като исковете спрямо
посоченото дружество са уважени изцяло.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца по насрещните искове следва да се
присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 119,12 лв., за съдебно-
счетоводна експертиза в размер на 400 лв., като претендира и адвокатско възнаграждение в
размер на 600 лв. Своевременно релевираното от процесуалния представител на ответника
по насрещните искове възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното
от ищеца адвокатско възнаграждение е основателно. Когато с една искова молба са
предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение
оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на
адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове – в този смисъл е
Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК.
В конкретния случай цената на насрещните искове е в размер на 1925,05 лв., поради
което минималното адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г., възлиза в размер на 490,00 лв. В този смисъл и при
съобразяване сложността на делото от фактическа и правна страна съдът приема, че на
ищеца по насрещните искове следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер
на 490,00 лв., т.е. общият размер на разноските възлиза на сумата от 1009,12 лв. Съразмерно
с уважената част от исковете, на ищеца по насрещните искове следва да бъде присъдена
сумата в общ размер на 511,10 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38 ЗА ищецът „ВИВА КРЕДИТ“ АД следва да
заплати на адв. М. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СРС
по насрещните искове, което съдът определя в размер на 241, 82 лв. с ДДС, съразмерно с
отхвърлената част от предявените насрещни искове.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между А. Г. С., ЕГН: **********, с
адрес – град С, чрез адвокат М. М., със съдебен адрес – град Пловдив, бул. „Пещерско шосе“
8
№ 81, ет. 3, ап.Б и „Вива Кредит“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
– град София, ж.к. „Люлин 7“, бул. Джавахарлал Неру“ № 28, блок Силвър център, ет. 2, ап.
73Г, представлявано от ......., че клаузата на чл.4, ал.2 от Договор за паричен заем № 5908457
от 17.03.2023 година, сключен между страните, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предложение първо от Закона за задълженията и договорите във връзка с чл. 143, ал.1 и
чл.146 от Закона за защита на потребителите, като противоречаща на закона.
ОСЪЖДА А. Г. С., ЕГН: **********, с адрес – град С, чрез адвокат М. М., със
съдебен адрес – град Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81, ет. 3, ап.Б да заплати на „Вива
Кредит“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление – град София, ж.к.
„Люлин 7“, бул. Джавахарлал Неру“ № 28, блок Силвър център, ет. 2, ап. 73Г, сумата от
975,00 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № 5908457 от 17.03.2023
година, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на подаване на
насрещната искова молба – 11.12.2023г. до окончателното изплащане на сумата, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК за осъждане на А. Г. С., ЕГН: **********, да заплати на „ВИВА КРЕДИТ“ АД,
ЕИК *********, сумата в размер на 752,98 лева, представляваща главница по Договор за
паричен заем № 5908457 от 17.03.2023г. и сумата в размер на 197.07 лева - начислена
договорна лихва за периода от 13.09.2023 - 08.12.2023 год.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
– град София, ж.к. „Люлин 7“, бул. Джавахарлал Неру“ № 28, блок Силвър център, ет. 2, ап.
73Г, да заплати на А. Г. С., ЕГН: **********, с адрес – град С, чрез адвокат М. М., със
съдебен адрес – град Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81, ет. 3, ап.Б, сумата от 50,00 лева,
представляваща съдебни разноски в производството по гр.д. № 58249/2023г. по описа на
СРС.
ОСЪЖДА А. Г. С., ЕГН: **********, с адрес – град С, чрез адвокат М. М., със
съдебен адрес – град Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81, ет. 3, ап.Б да заплати на „Вива
Кредит“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление – град София, ж.к.
„Люлин 7“, бул. Джавахарлал Неру“ № 28, блок Силвър център, ет. 2, ап. 73Г, сумата от
511,10 лева, представляваща съдебни разноски в производството по гр.д. № 58249/2023г. по
описа на СРС.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
– град София, ж.к. „Люлин 7“, бул. Джавахарлал Неру“ № 28, блок Силвър център, ет. 2, ап.
73Г, да заплати на адвокат М. М., със съдебен адрес – град Пловдив, бул. „Пещерско шосе“
№ 81, ет. 3, ап.Б сумата от 731,82 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38 ЗА.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9