№ 2556
гр. София, 18.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Ивета М. Антонова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100506847 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 81735 от 04.05.2020 г., постановено по гр. д. № 7262 по описа за
2018 г. на СРС, Гражданско отделение, 52 състав, е признато за установено по
предявени от „Топлофикация София“ ЕАД искове по чл. 422, ал. 1, във връзка с чл.
415, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 149 ЗЕ и по чл. 422, във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК,
във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Ц. С. Ц. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД
сумата 2060.30 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода
от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК – 03.07.2017 г., до окончателното изплащане и сумата 299.94
лева, представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода
от 15.08.2014 г. до 16.06.2017 г., като искът по чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1
ГПК, във връзка с чл. 149 ЗЕ е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния
предявен размер от 2299.81 лева и за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., както и е
отхвърлен предявеният иск по чл. 422, във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, във връзка с чл.
86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 361.07
лева и за периода от 15.08.2014г. до 16.06.2017г.
Със същото решение и с оглед изхода от спора на основание чл. 78 от ГПК,
съдът се е произнесъл и относно отговорността за сторените в хода на процеса
съдебно-деловодни разноски, осъждайки ответника Ц. С. Ц. да заплати на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 746,87 лева,
представляваща сторени разноски в производството, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 46,32 лева, представляваща
разноски, съобразно отхвърлената част от исковите претенции.
Недоволен от постановеното решение в частта, в която претенциите на ищеца са
уважени, останал ответникът в производството Ц. С. Ц., предвид което и чрез
надлежно упълномощения си процесуален представител – адв. Д. С., съгласно
1
пълномощно, представено пред СРС /л. 38 от делото/, подал срочна въззивна жалба
срещу съдебния акт в посочената част. Жалбоподателят заявява оплаквания за
незаконосъобразност и неправилност на съдебното решение в оспорената част поради
противоречието му с материалния закон и погрешна преценка на доказателствата по
делото. Сочи, че по делото няма валидна заповед за изпълнение, за да е допустим
положителния установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Намира, че атакуваното
съдебно решение е постановено в противоречие с обективни закони на Земята. Твърди,
че ищцовото предприятие няма валидна договорна връзка с потребителя поради
липсата на валиден правен документ /договор/. Извежда редица нарушения на
издадената по заповедното производство заповед за изпълнение на парично
задължения по реда на чл. 410 ГПК. Обръща внимание, че е налице разминаване, при
това драстично, с количеството топлинна енергия, показана от експерта по ССчЕ и
стойностите, отразени в СТЕ. В подкрепа съжденията на жалбоподателя, се цитира
практика на съдилища, както български такива, така и на европейски съдилища.
Отправено е и нарочно възражение касателно приложението на чл. 86 от ЗЗД, в това
число, че начисляването на мораторна лихва върху прогнозни сметки е нищожно.
Искането до въззивната инстанция е да отмени решението на СРС в атакуваната част и
да постанови друго, с което да отхвърли исковите претенции, както и да присъди
разноските за двете съдебни инстанции, включително адвокатски хонорар за оказана
безплатна правна помощ на основание чл. 38 от ЗАдв.
Въззиваемата страна – ищец „Топлофикация София“ ЕАД в срока и по реда на
чл. 263, ал. 1 ГПК, чрез надлежно упълномощения си процесуален представител – юрк.
Г.Ч., оспорва депозираната въззивна жалба с кратък писмен отговор, с който заявява
становище за правилност на решението в обжалваната част, респективно за
неоснователност на депозираната жалба. Сочи, че в мотивите си първостепенният съд
подробно и съобразно константната практика по този вид типови правни спорове е
постановил аргументирано и обосновано решение в обжалваната от страна на
ответника част. Лаконично заявява, че дружеството е провело пълно и главно
доказване на твърденията си, поради което и правилно съдът е постановил решението
си в посочения смисъл. Заявеното искане до въззивната съдебна инстанция е
решението в оспорената част да бъде потвърдено, а на въззиваемата страна да се
присъдят разноските, в това число и за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице – помагач на страната ищеца „Топлофикация София“ ЕАД не
взема становище по депозираната въззивна жалба в законоустановения за това срок.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, и като съобрази
разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 422, ал. 1, във
връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 149 ЗЕ е отхвърлен за разликата над
уважения размер до пълния предявен размер от 2299.81 лева и за периода от 01.05.2014
г. до 30.04.2016 г., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 422,
във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над
уважения размер до пълния предявен размер от 361.07 лева и за периода от 15.08.2014г.
до 16.06.2017 г., включително в частта на присъдените на ответника разноски, поради
необжалването му от ищеца, е влязло в законна сила.
В случая, решението в обжалваната част е издадено от надлежен съдебен състав
2
на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид
изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното
решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените
правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо. По отношение правилността на
атакуваното съдебно решение, настоящият състав на въззивния съд, намира следното.
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от "Топлофикация София"
ЕАД против ответника Ц. С. Ц., с която по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК са
предявени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 43841/2017
г., както следва: 2299,81 лв. за доставена в периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г.
топлинна енергия в имот с абонатен № 295228, находящ се в гр. София, ж.к. ****,
апартамент № 105; сумата от 361,07 лв. - лихва за забава върху главното вземане за
топлинна енергия, текла в периода от 15.08.2014 г. до 16.06.2021 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 03.07.2017 г. /подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК/
до окончателното плащане.
По повод възраженията, инвокирани от ответника в инцииращата настоящото
производство жалба, настоящият състав на съда намира за нужно да отбележи, че
Заповедта за изпълнение на парично задължение от 19.10.2017 г. е надлежно издадена
от компетентен съд и не е нищожна. Нищожен е съдебен акт, постановен от лице,
което няма съдийска правоспособност или е постановено от незаконен състав
например еднолично, вместо от съдебен състав. Нищожен е съдебен акт постановен по
предмет, по който съдът не разполага с правораздавателна власт например когато
делото, решено по реда на ГПК, не е гражданско, както и акт по спор, който е извън
пределите на личната и териториална компетентност на българския съд, тъй като е в
изключителната компетентност на чуждестранен съд. Нищожен е устно постановен
съдебен акт, ако е предвидено в закона да се постанови в писмена форма или съдебен
акт, изготвен в писмена форма, но останал неподписан, когато липсата на подписи се
дължи на отказ на съдиите, образуващи мнозинство от членовете на съдебния състав да
го подпишат /в този смисъл и Решение № 391 от 16.06.2009 г по гр. д. № 2525/2008 г,
ГК, ІІ ГО на ВКС/. Нищожен е и съдебен акт, който е напълно неразбираем и от който
не може да се изведе правораздавателно волеизявление. Досежно наведените доводи за
нищожност на заповедта за изпълнение по смисъла на чл. 26 от ЗЗД не следва да бъдат
обсъждани, понеже последно споменатата разпоредба касае гражданскоправните
сделки, а не се отнася до валидността на съдебни актове.
В случая не е налице нито един от посочените случаи и заповедта за
изпълнение, издадена по реда на чл. 410 ГПК, не е нищожна.
Предметът на исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК съответстват на предмета на
заповедта за изпълнение, макар възражението на жалбоподателя, че в т. 12 от
заявлението си, заявителят „Топлофикация София“ ЕАД е разгърнал по отделни пера
претенцията си спрямо ответника, отбелязвайки, че сумата за главница в размер от
2299,81 лева се състои от две отделни вземания, а именно 2235,44 лева – главница за
топлинна енергия и съответно 64,37 лева – главница за дялово разпределение,
респективно претенцията за начислена върху главните искове мораторна лихва се
състои също от две взамания – 347,48 – лихва, начислена върху главницата за
топлинна енергия и 13,59 лева – лихва, начислена върху главницата за топлинна
енергия, е резонно. Доколкото заявителят е прецизирал и конкретизирал исканията си в
т. 12 от заявлението по чл. 410 ГПК /обстоятелства, от които произтича вземането/,
като в т. 9 от същото /парично вземане/ е посочил глобалните суми, настоящият състав
на въззивния съд намира, че, макар така издадена заповед да не е нищожна, е налице
известна неточност в аналитично-техничната дейност на първоинстанционния съд.
3
Така забелязания недостатък в работата на съда, намерила отражение в постановеното
по делото съдебно решение, обаче може да бъде отстранена от въззивния съд при
произнасянето на последния с крайния си акт по същество на спора – настоящото
съдебно решение. Следователно издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК е въз основа на редовно заявление /в противен случай,
заявлението би било отхвърлено, освен ако се касае за държавна такса/.
Обстоятелството, че в заявлението в т. 9, не се сочат отделните пера, въз основа на
която се е формирала претендирата главница като цена на потребена топлинна енергия,
не е обстоятелство обосноваващо нередовността на заявените пред съда претенции.
Предявеният иск е с изложени фактически обстоятелства въз основа на които ищецът
претендира заплащането на определена сума – ясно е посочен начина на формиране на
главницата и лихвата, тоест петитумът е ясен и в съответствие с обстоятелствената
част на исковата молба. След подадено в срок възражение по чл. 414 от ГПК от
ответника и във връзка с дадените указания по реда на чл. 415 ал. 1 от ГПК, заявителят
е предявил установителните искове по чл. 422 от ГПК в преклузивния срок или в
обобщение изпълнени са всички условия за допустимост на производството.
За пълнота на изложението, въззивният съд посочва, че в Решение №
12/02.10.2012 г. по конституционно дело № 4/12 г. на КС на РБ е отбелязано, че
регламентираното с действащия ГПК заповедно производство отговаря на
европейските тенденции за опростяване и скъсяване на съдебните процедури,
прогласени и с Решение на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за
създаване на процедура за европейска заповед за плащане, особено по дела, по които
не съществува действителен правен спор, а съдебната намеса се налага единствено, за
да осигури снабдяването на кредитора с изпълнително основание, даващо му
възможност да пристъпи към принудително събиране на вземането си.
По отношение исковата претенция с правно основание чл. 79 ал. 1 от ЗЗД във вр.
с чл. 149 ЗЕ:
Изводимо от въззивната жалба е, че въззивникът, чрез своя процесуален
представител, оспорва цялостната уредба на доставките на топлинна енергия. Така
направеното оспорване на жалбоподателя се явява неоснователно, тъй като съдът не
може да откаже прилагане на действащото право, след като последното е в унисон
както с актуалната Конституция на Република България, така и с постановките на
европейското право.
На следващо място, в синхрон с ангажираните по делото писмени доказателства
и приложимото материално право, първоинстанционният съд е приел, че ответникът Ц.
е потребител на топлинна енергия – арг. от императивната норма на чл. 153 ЗЕ. С
Решение № 5 от 22 април 2010 г. по конституционно дело № 15 от 2009 г.,
Конституционният съд отхвърли искането на омбудсмана на Република България за
установяване на противоконституционност на чл. 153, ал. 1 и 6 от ЗЕ. В мотивите на
посочения съдебен акт на конституционната съдебна инстанция е изрично отбелязано,
че "Разпоредбите на чл. 153, ал. 1 и 6 от ЗЕ изпълняват конституционните изисквания
да защитават правата на потребителите за ползване на топлинна енергия. Сградната
инсталация е обща част по смисъла на ЗЕ, Закона за собствеността и Закона за
управление на етажната собственост и всички собственици и носители на вещни права
следва да се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с
употребата на общата вещ". Правото на част от собствениците да не ползват топлинна
енергия за отопляване на индивидуалните си имоти не налага на извода, че те не следва
да заплащат топлинна енергия, защото освен собственици и титуляри на вещни права
на конкретни имоти, те са съсобственици на сградната инсталация и на общите части в
сградата и следва да поемат припадащата им се част от разходите за топлинна енергия,
свързани с тях и в този смисъл е решението на Конституционния съд. Гражданите имат
правото да преустановят подаването на топлинна енергия към имотите си, но те
остават потребители на топлинна енергия за общите части на сградата - етажна
4
собственост и на отдадената от сградната инсталация, която също е обща част. Тези
потребители обективно получават в имотите си част от топлинната енергия, отдадена
от хоризонталните и вертикални топлопроводи на сградната инсталация, поради което
не е налице пълна липса на потребление на топлинна енергия. С оглед на изложеното
се налага изводът, че отказ изцяло от потребление на топлинна енергия в присъединена
към топлопреносната мрежа сграда в режим на етажна собственост е недопустим, тъй
като всички съсобственици поемат съобразно дела си част от разходите, свързани с
експлоатацията на общите части и сградната инсталация. Друго законодателно
разрешение за общите части на сграда - етажна собственост не може да се даде
предвид характера на подобни сгради. Ето защо и възражението на жалбоподателя, че
начислената сума за сградна инсталация е в противоречие с нормативните изисквания,
се явява неоснователно.
Друго оплакване на въззивникна касае липсата на нарочен договор с
топлопреносното дружество, откъдето той твърди, че се извежда, че между страните не
е налице валидна облигация. Настоящият състав на въззивния съд счита, че това
възражение също е неоснователно по своята същност, доколкото при специалната
уредба на ЗЕ не е необходимо подписване на изричен писмен договор с ответника.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012
г.) потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период
е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик
на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си. Съгласно тълкувателно решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС освен
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни субекти (собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот), и трети лица,
ползващи имота по силата на договорно правоотношение, могат да бъдат носители на
задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови нужди към
топлопреносното предприятие, когато между тези трети лица и топлопреносното
предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
същия имот, през времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за
битови нужди и дължи цената й на топлопреносното предприятие. Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор,
сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл.
150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за
доказване.
Следователно договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот, част от
сграда намираща се в режим на етажна собственост, може да бъде както изричен
писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/,
така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или
вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и
да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще
на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. За преценката с кого
дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за
процесния имот през исковия период, е меродавно обстоятелството с кое лице
последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия.
Като писмено доказателство за обосноваване качеството на ответника на
собственик на процесния недвижим имот от страна на ищеца е представено саморъчно
завещание от дата 20.09.2002 г., вписано в книгите за вписване под № 105, том III, вх.
рег. № 8950/16.03.2010 г., видно от съдържанието на което ответникът Ц. С. Ц.в в
качеството си на заветник е придобил в своя собственост следния недвижим имот, а
именно: апартамент № 105, находящ се в гр. София, ж.к. ****. Липсват направени
5
възражения и представени доказателства, че след придобиване собствеността на
процесния апартамент, ответникът се е разпоредил с недвижимия имот. Съобразно
горната фактическа констатация, настоящият състав приема, че от представените по
делото писмени доказателства се установява при условията на пълно и главно
доказване лицето, срещу което са предявени исковете, да има качеството потребител на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на ЗЕ.
Следователно между страните са възникнали действителни договорни
правоотношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди, като
съдържанието на този договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от
КЕВР.
На следващо място, Общите условия на ищеца, в процесния случай конкретно
това са ОУ от 2014 г., се одобряват и публикуват по реда на чл. 150 ЗЕ. Налице е ерго
специален закон, който изключва приложимостта на чл. 16 ЗЗД и на ЗЗП по отношение
на необходимостта от изрично приемане на договорни клаузи и ОУ, предвид което и
застъпената позиция в противен смисъл, намерила отражение в жалбата на ответника, е
необоснована.
С въззивната жалба ответникът се домогва да установи, че ползването на
вещното право на собственост е неприкосновено, от една страна, а от друга – то е
правомощие, а не задължение на собственика на вещта. В този смисъл, следва да се
отбележи, че частната собственост на определено лице не може да се абсолютизира –
чл. 19 и чл. 17, ал. 3 от Конституцията. Частната собственост на гражданите в
Република България вън от всякакво съмнение е неприкосновена, но когато има
неделима съсобственост върху общи части в етажна собственост неминуемо е
необходима уредба как тази обща съсобственост може да се ползва и управлява, в това
число и така щото да не се стига до неоснователно обогатяване на определени лица.
Както е посочено в Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г по тълк. дело №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са потребители
на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1
ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. В случая е доказано
доставянето на топлинна енергия посредством заключенията на ССчЕ и СТЕ, като по
отношение на конкретните количества консумирана от ответника топлинна енергия,
съдът ще вземе отношение по-долу. Вещите лиса по назначените в хода на
производството експертизи са работили по писмени доказателства, съставени от ищеца
и фирмата за дялово разпределение, защото такава е действащата законова уредба. Не
става ясно по какви други писмени доказателства би следвало, по мнение на
въззивника, да работят вещите лица.
Не е налице и твърдяното от ответника противоречие с чл. 32 от Конституцията
на РБ и чл. 8 от ЕКЗПЧОС относно "неприкосновеност на личния и семейния живот",
доколкото въззивникът винаги може да се разпореди с имота си и/или да инициира
прекъсване на топлоснабдяването в сградата, но тъй като той живее в сграда, намираща
се в режим на етажна собственост, това би могло да се случи с колективно решение и
на останалите етажни собственици. Освен това, въззивникът сам е избрал,
съгласявайки се с волята на завещателя на саморъчно завещание от 20.09.2002 г., да
придобие собственост върху имот в топлофицирана сграда.
Според СТЕ измерването и отчитането на доставената топлинна енергия и
начисляването на сметки е извършвано съгласно действащата нормативна уредба. От
отчетеното количество топлинна енергия са приспаднати технологичните разходи за
абонатната станция за сметка на ищеца. Дяловото разпределение и изравнителните
сметки са изготвени съобразно ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г за
6
топлоснабдяването.
От заключението по СТЕ, което настоящият състав на съда кредитира като
относимо, обективно и компетентно изготвено от специалист, притежаващ
необходимите специални знания от областта на инженерните науки и отговарящо в
пълнота на стоящите пред изследването задачи същевременно се установява, че за
процесния абонатен номер са начислени, респективно консумирани разходи само за
топлинна енергия за отопление и топлинна енергия за подгряване на битово гореща
вода, без експертът да е установил начислени вземания за извършената услуга за
дялово разпределение от фирмата разпределител /ФДР/. Така вещото лице по СТЕ е
констатирало, че за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г., след извършените
изравнителни сметки, изготвени от ФДР, подлежи на доплащане сума в размер на
122,88 лева, съответно за периода от м. 05.2012 г. до м.04.2013 г. – сумата от 459,47
лева. По отношение на сумите, съответстващи на ползваната от ответника топлинна
енергия, експертът е извел, че стойността на консумираната топлинна енергия за
рамките на целия исков период /от м.05.2014 г. до м. 04.2016 г./ е общо 863,39 лева, а
стойността на консумираната топлинна енергия за подгряване на горещата вода за
времето от м.05.2014 г. до м. 04.2016 г. е общо 294, 90 лева или общо сумата за
главница за ползвана топлинна енергия за процесния период възлиза на 1158,27 лева.
Голяма част от оспорванията на ответника /на СТЕ и в писмени становища/ имат
технически характер включително такива "по законите на физиката" и чрез изписване
на формули. Съдът няма специални знания и по тези оспорвания би могъл да се
произнесе /и евентуално да ги уважи/ единствено и само ако за доказване на същите
бяха поставени и съответно изслушани допълнителни задачи за вещо лице по
съответната специалност, притежаващо нужните научна теоритична и практическа
подготовка. Въззивникът не е поставил такива допълнителни задачи на СТЕ, с които
да докаже съображенията си, поради което доводите с технически характер – част от
тях поставени хипотетично и/или от теоретичен порядък - остават недоказани.
В резултат на констативно-съобразителната и аналитична части на заключението
на експерта, работил по СТЕ, настоящият състав на въззивния съд счита, че ответникът
- потребител е консумирал само енергия за отопление и подгряване на вода за битови
нужди, без на същия да са начислявани разходи за дялово разпределение. Ето защо и в
главната претенция на ищеца не следва да се включва стойност за разходи за
разпределение на топлинната енергия от дружеството-разпределител, съответно
мораторната лихва върху тази главница също не подлежи на уважаване, доколкото
последната се явява такава с акцесорен характер, съответно зависима от произнасянето
на съда по главния иск. Както вече се коментира по-горе, експертът, работил в хода на
първоинстанционното производство по СТЕ, е установил, че по абонатния номер на
потребителя – ответник са начислени стойности, отговарящи на потреблението му във
величини, екзактно посочени вече. Доколкото се установи изискуемост на претенцията
на главния иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ в отбелязания общ размер от експерта
от 1158,27 лева, съдът намира, че следва да се произнесе по наведеното от ответника
възражение за погасяване на част от тази сума по давност по смисъла на чл. 111, б. „В“
от ЗЗД.
Въззивният съд в настоящия съдебен състав приема за частично основателно
така въведеното в процеса от ответника възражение за погасяване на иска за главница
по давност. Съгласно становището на Върховния касационен съд, намерило своето
отражение в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г., постановено по т.д. № 3/2011
г. на ОСГТК на ВКС периодичното изпълнение на задължението на потребителя на
топлинна енергия е задължение, което своего рода представлява периодично плащане
по смисъла на чл. 111, б. “В“ от ЗЗД, като в този смисъл приложима за него се явява
специалната по-кратка, тригодишна давност. В светлината на настоящата конкретика
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на
чл. 410 от ГПК е подадено на 03.07.2017 г., с оглед на което от точно този момент
7
течението на погасителната давност е прекъснато – арг. от чл. 116, б. „б” от ЗЗД.
Считано от този момент назад погасени по давност са всички онези вземания, чиято
изискуемост е настъпила за период преди 03.07.2014 г. Съгласно представените от
вещото лице по СТЕ измервания и изчисления в констативната част на заключението,
начислена сума за ползвана топлинна енергия за погасения по давност период обхваща
времето от м.05.2014 г. до м.07.2014 г., за който период начислените суми за
консумирана енергия възлиза на сума в общ размер на 68,96 лева, изчислена от съда по
реда на чл. 162 от ГПК.
В този смисъл действителният размер на дължимата сума от страна на ответника
- потребител за разходена от него топлинна енергия за периода от м.08.2014 г. до
м.04.2016 г. е само сума в размер на 1089 лева, до който размер претенцията на ищеца
по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, се явява
основателна, съответно решението на СРС следва да се потвърди в приложение на чл.
272 от ГПК, а в останалата част над горепосочената сума от 1089 лева до уважения от
първоинстанционния съд размер от 2060,30 лева и за периода от м.05.2014 г. до
м.07.2014 г. включително, решението следва да се отмени, а искът – да се отхвърли.
Единствено с оглед изчерпателност на настоящото изложение, е необходимо да
се посочи, че дружеството – ищец с исковата си молба, не търси сума, остойностяваща
главница за извършена услуга за дялово разпределение, а само претендира главница за
доставена топлинна енергия, което обстоятелство в светлината на основния принцип за
диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство, прогласено в чл. 6 от ПГК,
въззивният съд взе предвид при формиране изводите си по същество на спора.
По отношение исковата претенция с правно основание чл. 86 ал. 1 от ЗЗД:
При неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата, съобразно разпоредбите на чл. 84 ал. 1
ЗЗД.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ, одобрени с решение на ДКЕВР № ОУ-
02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача, а в чл. 33, ал. 2 е предвидено,
че клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за
потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата
на публикуването на интернет страницата на продавача. По делото липсват
доказателства дали и на коя дата фактурите /вкл. общата фактура/ са публикувани на
интернет страницата на ищцовото дружество, макар ответникът изрично да е навел
възражения срещу заплащането на тази претенция. Ищецът не е ангажирал
доказателства за установяване на горепосоченото обстоятелство включително и пред
настоящата инстанция. Поради изложеното съдът намира, че за вземанията на ищеца за
стойността на топлинна енергия за исковия период ответникът не е изпаднал в забава и
искът за мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху задължението за главница за
доставена топлинна енергия е неоснователен.
Ето защо първоинстанционният съдебен акт следва да бъде отменен в частта, в
която акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е частично уважена до сума в размер
на 299,94 лева, предвид че въззивнта съдебна инстанция формира извод, различен от
този на районната инстанция, като вместо това искът за мораторна лихва за
горепосочената сума се отхвърли като неоснователен.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се ревизира и в частта за разноските, присъдени в
полза на ищцовото предприятие. Въззиваемата страна – ищец е поискала пред
първостепеннния съд присъждането на разноски, за което е ангажирала доказателства.
Съобразно уважената част на исковите претенции, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
8
полза на „Топлофикация София“ ЕАД следва да се присъди сумата от 363,93 лева,
представляваща сторени от ищеца разноски в хода на исковото производство за ДТ,
депозит за СТЕ, депозит ССчЕ и юрисконсултско възнаграждение, изчислено служебно
от съда по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 от ЗПрПом. В светлината на т. 12 от ТР
№ 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът ледва да се произнесе
и за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство, като в полза
на топлопреносното дружество и съобразно изхода от спора, се следват още разноски в
размер на 47,62 лева. На ответника съобразно отхвърлената част от исковете също се
следват разноски в размер на още 169,12 лева за исковото производство. Разноски за
заповедното производство не се дължат на ответника, понеже такива не са
претендирани от негова страна.
С оглед изхода от спора право на присъждане на разноски, сторени пред
въззивната инстанция, възниква, както за въззивника, така и за въззиваемата страна.
В качеството си на въззиваема страна ищецът е депозирал на 19.04.2023 г.
бланкетна молба за разглеждане на делото в негово отсъствие и за отхвърляне на
въззивната жалба на ответника, без да излага каквито и да било доводи за
неоснователност на въззивната жалба на последния. Молбата не може да се счита за
отговор на въззивната жалба, какъвто макар да е депозиран по делото, се отличава със
своята бланкетност и лаконичност, поради което следва да се приеме, че по конкретния
правен спор топлопреносното предприятие не е взело становище по същество на
спора. Доколкото „Топлофикация София“ ЕАД като въззиваем не е представляван в
проведеното пред настоящата инстанция единствено съдебно заседание, липсва
основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НЗПП и
да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл.
273 от ГПК.
Въззивникът ответник също е претендирал своевременно присъждането на
съдебно-деловодни разноски за въззивното производство. С оглед изхода от спора на
основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК в полза на Ц. С. Ц. се следват разноски за
държавна такса за въззивната инстанция в размер на 35,66 лева.
В полза на адвокат Д. С. също се следват разноски за второинстанционното
производство, доколкото последният е оказал безплатна правна помощ на ответника, в
който смисъл по делото е приложен договор за правна помощ от 29.11.2015 г. В случай
на хипотеза на оказана безплатна правна помощ, изводима от представен по делото
договор за правна защита и съдействие, съдът не следва да изследва истинността на
конкретно посоченото в договора основание по чл. 38 ЗА, както е в настоящия случай –
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Съгласно чл. 38, ал. 2 НМРАВ в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер
не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го
заплати. Съгласно чл. 36, ал. 2 НМРАВ размерът на възнаграждението се определя в
договор между адвоката и клиента, като този размер трябва да бъде справедлив и
обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия
адвокатски съвет размер за съответния вид работа, ал. 3 на същия член сочи, че при
липса на договор, по искане на адвоката, се определя възнаграждение съгласно
наредбата на Висшия адвокатски съвет. Доколкото представеният по делото договор за
правна защита и съдействие е сключен на 29.11.2015 г. то и съгласно НМРАВ в
актуалната й редакция - изм. и доп., бр. 28 от 28.03.2014 г., изм. с Решение № 14820 от
10.12.2014 г. на ВАС на РБ, минималният размер на адвокатското възнаграждение за
адв. С. за предоставената от него безплатна правна помощ на ответника Ц.,
реализирана чрез депозиране на въззивна жалба и процесуално представителство пред
СГС, е в размер на 374,22 лева – чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ, която сума следва да се
присъди в полза на адвокат С. за настоящата инстанция.
9
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 81735 от 04.05.2020 г., постановено по гр. д. № 7262 по
описа за 2018 г. на СРС, Гражданско отделение, 52 състав, в частта, в която искът по
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ е уважен за разликата над
сумата от 1089 лева до уважения от първоинстанционния съд размер от 2060,30 лева,
представляващи цена на доставена топлинна енергия за процесния имот, както и за периода
от м.05.2014 г. до м.07.2014 г. включително, ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 03.07.2017 г. до окончателното плащане,
както и в частта, в която е уважен искът за мораторна лихва, начислена върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.08.2014 г. до 16.06.2017 г. за сумата от 299,94 лева, за
които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
по ч.гр.д. № 43841/2017 г. по описа на СРС, 52 състав, включително в частта на
разноските, присъдени на ищеца, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове по чл. 422, ал.
1, във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 149 ЗЕ и по чл. 422, във връзка с чл.
415, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че Ц. С. Ц.
дължи на „Топлофикация София“ ЕАД разликата над сумата от 1089 лева до уважения
размер от първоинстанционния съд - сумата от 2060.30 лева /или за разликата от 971,30
лева/, представляваща цена на доставена топлинна енергия за процесния имот, както и
за периода от м.05.2014 г. до м.07.2014 г. включително, ведно със законната лихва върху
сумата от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 03.07.2017 г. до
окончателното изплащане, както и за сума в размер на 299.94 лева, представляваща
мораторна лихва, начислена върху главницата за топлинна енергия за периода от
15.08.2014 г. до 16.06.2017 г., за които суми има издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 43841/2017 г. по описа на СРС, 52
състав, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 81735 от 04.05.2020 г., постановено по гр. д. №
7262 по описа за 2018 г. на СРС, Гражданско отделение, 52 състав, в останалата
обжалвана част, включително в частта на разноските, присъдени на ответника.
ОСЪЖДА "Топлофикация София" ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „****“ № ** да заплати на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл.
273 ГПК на Ц. С. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, сумата от още
169,12 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за производството
пред СРС, както и сумата от 35,66 лева – разноски за държавна такса за въззивното
производство.
ОСЪЖДА "Топлофикация София" ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „****“ № ** да заплати на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл.
273 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат Д. Ц. С., от ВрАК, с адрес: гр. София, ул.
****, офис № 330, сума в размер на 374,22 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ пред въззивния съд.
ОСЪЖДА Ц. С. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. **** да заплати на
"Топлофикация София" ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „****“ № **, на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК, сума в размер на
363,93 лева, представляваща сторени разноски в хода на исковото производство, както
и сумата от 47,62 лева – разноски, сторени в хода на заповедното производство.
Първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 422, ал. 1, във
връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 149 ЗЕ е отхвърлен за разликата над
10
уважения размер до пълния предявен размер от 2299.81 лева и за периода от 01.05.2014
г. до 30.04.2016 г., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 422,
във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над
уважения размер до пълния предявен размер от 361.07 лева и за периода от 15.08.2014г.
до 16.06.2017 г., включително в частта на присъдените на ответника разноски, поради
необжалването му от ищеца, е влязло в законна сила.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач "Техем
сървисис“ ЕООД на страната на "Топлофикация София" ЕАД.
Решението не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11