Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Мая Пеева | |
За да се произнесе, съобрази следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № /30.03.2015 г. по гр.д. № /2014 г. Районен съд Горна Оряховица е приел за установено, че в полза на ищеца съществува вземане срещу ответника по издадена заповед за изпълнение в размер на 152,86 лв., представляваща остатък от дължима главница по договор за кредит № CASH/26.02.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.03.2015 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил претенцията за разликата над 152,86 лв. до пълния предявен размер от 492,61 лв. Присъдени са разноски, дължими както в заповедното производство, така и в исковия процес, съобразно уважената, респ. отхвърлената част от претенциите. Против отхвърлителната част на това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца, в която са наведени доводи за неговата неправилност и необоснованост. Съдът според жалбоподателя неправилно е отрекъл задължението за заплащане на възнаградителна лихва, тъй като тя е уговорена между страните при зачитане принципа на свобода на договаряне, както и при зачитане на различни икономически показатели – оценка на финансов риск, международни финансови индекси и др. С оглед на това е определен и годишния процент на разходите, наименован като надбавка по смисъла на чл. 4 от договора, който не противоречи на действащата към момента на сключване на договора нормативна уредба. Моли съда да отмени обжалваното решение като неправилно и вместо него да постанови друго, с което бъде уважен предявеният иск до пълния заявен размер, като се отмени решението и в частта, в която са присъдени в полза на ответницата разноски. Претендира разноски за въззивната инстанция. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор, в който заема становище, че решението е правилно и обосновано. Според ответника по жалба правилно съдът е приел, че годишния процент на разходите не бива да надвишава два – три пъти размера на законната лихва, и тъй като в случая това превишаване е значително, уговореният размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. Претендира разноски за въззивната инстанция. Настоящият състав, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. При извършване на проверката по чл. 269 ГПК настоящият състав констатира, че оспореното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с разбираемо изложени аргументи, подписано от председателя на състава. При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че съдебното решение е допустимо в обжалваната част, поради което следва да пристъпи към решаване на спора по същество, съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК. Предявен е иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240 ЗЗД, обективно съединен с иск по чл. 86 ЗЗД. С този иск ищецът претендира да се признае със сила на присъдено нещо вземането му от ответника по издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, включващо главница, надбавка по чл. 4 от договора и законна лихва за забава до подаване на заявлението, ведно със законната лихва от датата на заявлението до окончателното изплащане. Ответникът оспорва иска със следните аргументи: липсва уведомление за предсрочна изискуемост; извършвани са плащания, които погасяват главницата; договорна лихва не се дължи, защото тя обезпечава подготовката и обслужване на кредита, а той не е обслужван; направено е възражение за прекомерност на договорната лихва, както и възражение за недоказаност на наказателната лихва, защото не е ясен началния момент, от който тя е изчислена. Фактическата обстановка е правилно и пълно изяснена от районния съд, тя се установява по безспорен начин от събраните писмени доказателства, по същество в жалбата няма оспорвания във връзка с недостатъчно изяснени или неправилно изяснени обстоятелства. Правно значимите факти за спора са: наличие на договор за кредит, сключен между страните на 25.04.2012 г., с конкретно уговорените клаузи по него, включително и в представените общи условия и погасителен план, като по силата на този договор ответницата е получила в заем сумата от 1200 лв., със задължение да я върне, съобразно подписания от нея погасителен план. В договора е предвидено и задължение за заплащане на надбавка, представляваща договорна лихва върху заетата сума и разноски по подготовка и обслужване на кредита. Не са спорни извършваните частични погашения, на дати, както следва: 25.09.2014 г., 27.10.2014 г., 26.11.2014 г., 18.12.2014 г. и 26.01.2015 г., всяко от които в размер на по 150 лв., както и на 25.02.2015 г. в размер на 43 лв. Съобразно с тези плащания е направено и изменение на иска, като кредиторът е погасил задълженията в следната поредност – законна лихва за забава, надбавка по чл. 4 от договора, главница, след което при рекапитулацията на задължението остава дължим остатък от главница в размер на 492,61 лв. Върху този размер, с оглед плащанията е определена и законна лихва до дата 10.03.2015 г. в размер на 42,71 лв., за която също е допуснато изменение на иска. При тази фактическа обстановка, съдът мотивира следните правни изводи: Между страните е сключен договор за заем по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит и чл. 240 и сл. ЗЗД, с подробно уговорените клаузи в него и общите условия. Видно от положения подпис на кредитополучателя върху договора, имащ съгласно него удостоверителна функция на изпълнението на задължението на кредитора за предоставяне на сумата, Б. е получила договорената сума. Този факт не се оспорва и от нея в приложения отговор. При получаване на договорената сума, за ответника възниква задължението за връщането й, съгласно погасителния план, вписан в договора. Освен връщането на заетата сума, за длъжника се поражда и задължението за заплащане на договорената лихва, наименована като надбавка или печалба в договора. Уговорката за заплащане на договорената лихва е писмена, съгласно изискването на чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 11, ал. 1 ЗПК и в този смисъл се явява валидно основание за възникване на правото на заемодателя да претендира плащането й. В договора се съдържат клаузи, предвиждащи последиците от неизпълнението му, а именно при забава в плащането на четири или повече седмични вноски, считано от падежа на четвъртата непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия размер, включително с всички определени надбавки – чл. 5 от общите условия към договора. За настъпването на предсрочната изискуемост не се изисква нарочно волеизявление на кредитора, а действието й настъпва автоматично, с факта на неплащане на дължимите вноски. В този смисъл настоящият състав споделя изводите на районен съд за надлежно настъпване на предсрочната изискуемост, считано от датата, сочена от ищеца – 07.12.2012 г., от която дата насетне се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва, изчислено от ищеца. Основния спорен момент във въззивното производство се очертава по прилагането на закона във връзка с направеното възражение за прекомерност на договорената месечна лихва, като районният съд е приел, че по тази причина уговорката е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Настоящият състав не споделя това виждане по следните съображения: Тълкувайки договора, в него е предвидено задължение за заплащане на т.нар. надбавка, която включва разноските по обслужването и печалба, като съдът определя последната като възнаградителна лихва, защото тя е уговорена като възнаграждение /цена/, което се дължи за ползването на предоставената парична сума за определено време. Срещу това, че заемодателят се лишава временно от парите си, той получава еквивалентно благо – лихва, дефинирана изрично в договора като размер. Възнаградителната лихва в гражданското право е необходимо да бъде изрично писмено уговорена /чл. 240, ал. 2 ЗЗД/, докато в търговското право тя винаги е дължима, освен ако не е уговорено друго /чл. 294, ал. 1 ТЗ/. С оглед на това, че в конкретния случай ответникът не е търговец, следва да се прилагат правилата на гражданското право /арг. от чл. 288 ТЗ/. Размерът на договорната лихва е бил предмет на законодателно уреждане, съгласно нормата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Съгласно цитирания текст лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер. Следователно законодателят делегира правото на МС да постави граница, до която може да се договаря възнаградителната лихва. В изпълнение на това МС с Разпореждане № от 25.06.1951 г. за определяне на максималния процент на договорените лихви /обн. Известия, бр. 52/1952 г./ определя таван на договорената възнаградителна лихва не повече от 5,5 % годишно. С пар. 1 от ЗР на Постановление № /08.04.1994 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута /ДВ бр. 33/19.04.1994 г./ цитираното по-горе разпореждане е отменено, като в ПМС 72/1994 г. се определя единствено годишен размер на законната лихва за просрочени задължения, дължима на основание чл. 86, ал. 2 ЗЗД. С отмяната му с Постановление № /29.05.2012 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, в сила от 01.07.2012 г. /обн. ДВ бр. 42/05.06.2012 г./, отново е посочен само размер на законната лихва за просрочени задължения, дължима на основание чл. 86, ал. 2 ЗЗД, без да се определя такъв за възнаградителната лихва. Едновременно с това е прието Постановление № /18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите /обн. ДВ бр. 6/22.01.1991 г./, действащо и към момента, където е посочено, че лихвите по кредитите, депозитите и влоговете в левове се договарят между банките и кредитополучателите, съответно депозантите на пазарна основа в зависимост от размера на основния лихвен процент и другите лихвени равнища, определени от БНБ. Така проследявайки нормативната база се установява, че нормата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД е на практика неприложима, тъй като към момента на сключване на процесния договор и към настоящия момент няма определен размер на възнаградителната лихва от МС. Съгласно дефиницията в чл. 8, ал. 1 ЗЗД договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях, като в чл. 9 ЗЗД е предвидено, че страните могат свободно да определят съдържанието на договора, т.е. въведен е принципът на свобода на договарянето, в границите, до които е допустимо разпростирането на автономията на страните – да не противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са неписани правила за поведение, които относителни и субективни за различните членове на обществото. Същите са изменчива категория – с развитието на обществените отношения, се видоизменят и критериите за съдържанието на добрите нрави. Във всички положения накърняване на добрите нрави би имало категорично и безусловно, ако се посягат или ограничават основни права и свободи на гражданите, въпреки формалната липса на законови норми, забраняващи такива посегателства. В гражданските сделки накърняването на добрите нрави трябва да се преценява много внимателно, като се определи и конкретизира точното правило, което е част от добрите нрави и е нарушено. Тази преценка неизбежно следва да е обвързана от житейските и опитни правила, и наложили се стопански практики, за да се достигне до един обективен критерий, запълващ съдържанието на понятието „добри нрави”. В този ред на мисли, при установената пазарна икономика в нашата страна, конкурираща се среда на финансови институции, включително и такива, предоставящи бързи кредити, липса на нормативно установен горен праг на възнаградителната лихва, настоящият състав счита, че за да се приеме нищожност на клаузата, касаеща конкретния размер на лихвата, следва той да е изключително неравностоен, и явно и съществено несъответен на наложилите се на пазара обичайни условия за този вид кредитиране. Размерите на възнаградителната лихва са обвързани от добрия кредитен имидж на получателя, от доходите му и др. фактори, като при съпоставката на настоящия размер на лихвата с други подобни видове договори за кредит, настоящият състав приема, че такова недопустимо отклоняване от обичайните размери на възнаградителни лихви в случая не е налице. Дори да се приеме, че договорът в тази част да е неизгоден за страната, в случая заемател, последващото преосмисляне на икономическия резултат и баланс на престациите, от юридическа гледна точка е ирелевантно. След като към моýента на сключване ответникът е приел и изразил своята субективна представа за равностойност на насрещните задължения, съгласно чл. 20а ЗЗД, той е обвързан от сключения договор и е длъжен да изпълнява добросъвестно задълженията си по него. По тези съображения съдът приема, че възражението за прекомерност на размера на възнаградителната лихва, се явява неоснователно. По отношение на възражението за нищожност на клаузата за дължима надбавка, поради противоречие с нормите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20, чл. 12 ЗПК настоящият състав напълно споделя изводите на районния съд. Тези оспорвания на ответницата не са конкретни – липсва яснота коя точно част от договора противоречи на тези норми и по какъв конкретно начин, и каква е връзката между противоречието и дължимостта на възнаградителната лихва. Въпреки това, следва да се отбележи, че съдът приема договорът за сключен надлежно, в писмена форма, на хартиен носител, в два екземпляра, предвид изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, същият съдържа необходимите реквизити, съгласно чл. 11 ЗПК, а чл. 12, цитиран от ответника, е неприложим, тъй като касае договорите за овърдрафт, какъвто настоящия не е. С погасителния план, подписан от ответницата, се установява каква част от главницата остава дължима след всяко едно плащане, с оглед на което възражението, че не е ясно каква част от месечната вноска е лихва и каква част главница, се явява неоснователно, тъй като е въпрос на проста аритметика това да се установи. По направеното възражение, че не се дължи печалба /възнаградителна лихва/ след преустановяване на плащанията и след настъпване на предсрочната изискуемост, съдът намира следното: По силата на чл. 70, ал. 1 ЗЗД срокът се смята за уговорен в полза на длъжника, ако не следва друго от волята на страните или от естеството на задължението, като при лихвоносно парично задължение длъжникът може да плати преди срока и да приспадне лихвите за времето до края на срока – чл. 70, ал. 3 ЗЗД. От съдържанието на настоящият договор може да се направи извода, че срокът е уговорен в полза на длъжника. Уговореният срок в полза на длъжника лишава кредитора от възможността да иска изпълнение преди срока, но изгубването на преимуществото на срока, според общата разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, има за последици изискуемост на задължението и право на кредитора да предприеме действия по изпълнение. Уредбата на заема за потребление по ЗЗД не включва последиците при предсрочна изискуемост на задължението за връщане на заетата сума. При договора за банков кредит по чл. 432 ТЗ са предвидени предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост, извън тези по чл. 71 ЗЗД. Законът за потребителския кредит дава разрешение за последиците при предсрочно погасяване на кредита, но не и за обявяването му за предсрочно изискуем. Клаузата, включена в договор за заем за потребление за предсрочна изискуемост, при настъпването на определени условия и свързана с неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, не противоречи на свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД. С уговорката за предсрочна изискуемост длъжникът изгубва преимуществото на срока, като последиците следва да са аналогични на изгубването на това преимущество по силата на настъпване на законовите предпоставки по чл.71 ЗЗД. Изискуемостта на задължението в резултат на изгубването на преимуществото на срока предоставя възможност на кредитора да иска изпълнение на задължението във вида и размера, който то би имало, ако срокът бе изтекъл. Освобождаването на длъжника от отговорност за лихвите за периода от настъпване на предсрочната изискуемост поради неизпълнение на разсроченото задължение на падежа би представлявало предоставяне на преимущество, с което той разполага само при предсрочно погасяване на задължението. Предсрочното погасяване с приспадане на лихвите за останалата част от срока на договора предполага изправност на длъжника и доброволен отказ от уговорения в негова полза срок. Предсрочната изискуемост е санкция за неизправността на длъжника, поради което последиците следва да включат пълно и точно изпълнение на задължението, каквото то съществува и се дължи и при настъпване на срока. Ако кредиторът не упражни правото си на предсрочна изискуемост, но длъжникът е неизправен, на падежа на задължението, той би дължал връщане на заетата сума и на възнаградителната лихва, като и обезщетение за забавата. Упражняване на предоставено от договора право на предсрочна изискуемост не погасява уговорените задължения, както и не следва да се тълкува като отпадане на правото на кредитора да иска изпълнение на задължението във вида и размера, който то би имало и при добросъвестност на длъжника. По тези съображения, в своето Решение № /01.02.2013 г. по т.д. № /2011 г., на І Т.О., постановено по реда на чл. 290 ГПК, ВКС приема, че при уговорена в договор за заем за потребление предсрочна изискуемост на задължението за връщане на заетата парична сума, настъпва предсрочна изискуемост и на непадежиралите към този момент анюитетни вноски, включително в частта им за възнаградителни лихви и такси. Това обуславя основателността на претенцията на ищеца, включително и по отношение на следващите се възнаградителни лихви. С оглед извършените частични плащания обаче, следва да се отчете поредността на погасяване на задълженията, в който смисъл има оспорване от ответницата. Съгласно общите условия поредността на погашенията е определена по следния начин – разноски, лихви, главница /чл. 6/. Тази клауза буквално възпроизвежда чл. 76, ал. 2 ЗЗД. В случаите обаче, когато е налице забава, се дължи не лихва, а обезщетение за забава, имащо съвсем друг характер, поради което погасяването следва да се извърши по правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД – първо се покрива най-обременителното задължение /В този смисъл Решение № /27.10.2009 г. по т. д. № /2009 г., І Т.О., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. С оглед на това, извършваните плащания следва да погасят първо възнаградителната лихва, след това главницата, а не обезщетението за забава в размер на законната лихва. При тази промяна на поредността на погасяване, погасителните вноски от 25.09.2014 г., 27.10.2014 г. и част от погасителната вноска от 26.11.2014 г. /в размер на 39,46 лв./ погасяват изцяло възнаградителната лихва в общ размер на 339,46 лв., след което с остатъка от вноската от 26.11.2014 г. от 110,54 лв. и последвалите вноски от 18.12.2014 г. и 26.01.2015 г. от по 150 лв. се погасява главницата. Вноската от 25.02.2015 г., която не е отчетена от ищеца като плащане, също следва да бъде зачетена, тъй като няма оспорване, че тази сума не е получена, поради което след приспадането и на тази сума остава дължим остатък от главница в размер на 339 лв. Освен това, дължимо остава и обезщетението за забава в размер на 110,61 лв., изчислено за периода от 07.12.2012 г. до 25.04.2014 г. С оглед на това, че плащанията са настъпили в хода на исковото производство, по отношение на погасената главница е определяема лихвата за забава, считано от датата на заявлението до 10.03.2015 г. Същата е изчислена от ищцовото дружество в размер на 42,71 лв., в който размер е допуснато и изменение на иска. Независимо, че настоящият състав, използвайки електронен калкулатор, изчислява лихва в по-голям размер, предвид липсата на заявяване в този смисъл, следва да се приеме, че се дължи изчисления от ищеца размер. По този начин вземанÕто на ищеца към ответника възлиза на главница в размер на 339 лв. и обезщетение за забава, изчислено до 10.03.2015 г. в размер на 153,32 лв. Тези правни изводи не съвпадат с изводите на първоинстанционния съд, който е признал дължимост само на част от главницата, което налага отмяна на постановеното решение в частта му, в която отхвърлен иска, и постановяването вместо него на ново, с което предявеният иск бъде уважен и в тази част, като с оглед на този изход на спора бъде отменено и решението в частта за присъдените разноски, дължими на ответницата, съразмерно с отхвърлената част от исковете. С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху ответника по жалба, който следва да заплати на жалбоподателя направените разноски само за настоящото производство, така както са заявени, в размер на 375 лв. – заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Присъдените разноски в полза на ответницата следва да се отменят, тъй като вземането е дължимо изцяло, в която част има и жалба от страна на ищеца. По отношение на разноските в заповедното производство, както и тези в първоинстанционното производство, районният съд се е произнесъл, като е присъдил такива, съобразно с уважената част от исковете. Разноските са дължими в по-голям размер, предвид изложените по-горе правни изводи за съществуване на вземането, но тъй като няма жалба в тази част, настоящият състав счита, че не следва да се произнася. Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът Р Е Ш И: ОТМЕНЯ Решение № /30.03.2015 г., постановено по гр.д. № /2014 г. на Районен съд Горна Оряховица само в обжалваната част, в която е отхвърлен предявеният иск от „Б. П. П. Ф.” Е. против Д. К. Б. за установяване на вземане по заповед за изпълнение на парично задължение № /23.05.2015 г., издадена по ч.гр.д. № /2014 г. на ВТРС в останалата част от сумата 152,86 лв. до пълния предявен размер от 492,61 лв., както и в частта, в която „Б. П. П. Ф.” Е. е осъдено да заплати на Д. К. Б. сумата 213,33 лв., представляваща направените по делото разноски, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 ГПК, че в полза на „Б. П. П. Ф.” Е., ЕИК , със седалище и адрес на управление гр. С., ж.к. Младост, 4, Бизнес парк С., сграда съществува вземане за сумата от 339,46 лв., с длъжник Д. К. Б., ЕГН * от гр. В. Търново, ул. Н. Г., 3, А, . 3, ап. 5, от която сума главница 186,14 лв., произходяща от договор за заем № CASH/26.02.2012 г. и 153,32 лв. – общ размер на мораторна лихва, от които 110,61 лв. за периода 07.12.2012 – 25.04.2014 г. и 42,71 лв. – за периода 15.05.2014 – 10.03.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.03.2015 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение № /23.05.2014 г. по ч.гр.д. № /2014 г. на ВТРС. ОСЪЖДА Д. К. Б., ЕГН * от гр. В. Търново, ул. Н. Г., 3, А, . 3, ап. 5 да заплати на „Б. П. П. Ф.” Е., ЕИК , със седалище и адрес на управление гр. С., ж.к. Младост, 4, Бизнес парк С., сграда 14 сумата 375 /триста седемдесет и пет/ лева, представляваща направени разноски във въззивното производство. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |