№ 1382
гр. София, 27.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Светлин Михайлов
Членове:Даниела Христова
Цветомира П. Кордоловска Дачева
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно
гражданско дело № 20251000500799 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение №286 от 15.11.2024 г., постановено по гр.д. №232/2023 г. по
описа на Окръжен съд-Кюстендил, Гражданско отделение, Прокуратурата на
Република България е осъдена да заплати на Р. К. Ш., ЕГН **********, с
адрес: с. ***, общ. ***, ул. „***“ №*, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ,
сумата в размер на 37 000 лв. /тридесет и седем хиляди лева/, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди по повод повдигнати срещу
ищеца обвинения за извършени престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 3, т. 2 вр. с
ал. 2 от НК и по чл. 354в, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 от НК, както и
сумата в размер на 2 800 лв. /две хиляди и осемстотин лева/, представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, а именно заплатеното
адвокатско възнаграждение за оказаната защита в рамките на наказателното
производство, водено срещу него, като по отношение на първото обвинение
наказателното производство е прекратено, а по отношение на второто
обвинение е признат за невиновен с Присъда №1508/06.04.2015 г. по НОХД
№378/2013 г. по описа на ОС-Благоевград, потвърдена с Присъда
№14/17.05.2017 г. по ВНОХД №19/2017 г. по описа на Апелативен съд-София,
влязла в сила с постановяване на Решение №312/06.02.2018 г. по КНОХД
№978/2017 г. по описа на ВКС, ведно със законната лихва от 06.02.2018 г. до
окончателното изплащане на сумите, като съдът е отхвърлил за разликата
1
до пълния предявен размер от 100 000 лв. иска за неимуществени вреди и за
разликата до пълния предявен размер от 5 000 лв. иска за имуществени вреди
като неоснователни.
Със същото решение Окръжен съд-Кюстендил е прекратил
производството по отношение на ответника Окръжен съд-Благоевград,
като съдебното решение в тази част е влязло в законна сила на основание чл.
296, т. 2, предл. 1 от ГПК.
Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът
Прокуратурата на Република България, която в срока по чл. 259, ал. 1 от
ГПК го обжалва В ОСЪДИТЕЛНАТА МУ ЧАСТ, с оплаквания за
неправилност, противоречие с материалния закон и необоснованост. По-
конкретно, поддържа се, че неправилно първостепенният съд е приел, че са
налице основания за ангажиране отговорността на Прокуратурата на
Република България по чл. 2 от ЗОДОВ, доколкото всички предприети
действия и мерки от същата и съответните разследващите органи били
законосъобразни, че към момента на привличане на ищеца като обвиняем са
били налице съответните законови предпоставки за образуване на
наказателното производство, за повдигането на обвинения, а също и за
внасянето на обвинителен акт в съда. В този смисъл, Прокуратурата на
Република България. Ответникът счита, че предявеният иск е недоказан, тъй
като не били ангажирани необходимите доказателства за твърдените от ищеца
вреди, не е доказана и причинната връзка между претърпените вреди и
наказателното производство. Все в тази връзка, видно от Справката за
съдимост, ищецът е многократно осъждан за различни престъпления за
периода от 1996 г. до 2008 г., като в процесния период са водени срещу него
други наказателни производства, а разграничаването на евентуалните вреди от
всяко едно от тях се явява сериозна трудност досежно действително
понесените от него вреди, резултат от процесното наказателно производство.
На следващо място, в условията на евентуалност се релевира нарушение на
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, доколкото Окръжен съд-Кюстендил бил
определил в противоречие с константната практика на ВКС завишен размер
на обезщетението за неимуществени вреди. По тези причини се настоява за
отмяна на обжалваното решение в осъдителната му част и отхвърляне на
исковите претенции изцяло, а при условията на евентуалност – за намаляване
присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
Въззиваемият Р. К. Ш., чрез процесуалния си представител адв. Г. Ю.,
оспорва въззивната жалба по съображения, подробно изложени в
депозирания в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор.
В срока по чл. 263, ал. 2 от ГПК е постъпила Насрещна въззивна
жалба от ищеца в първоинстанционното производство Р. К. Ш., чрез
процесуалния му представител адв. Г. Ю., срещу първоинстанционното
решение в ОТХВЪРЛИТЕЛНАТА МУ ЧАСТ. Релевирани са оплаквания за
неправилност поради противоречие на материалния закон и допуснати
2
съществени нарушения на процесуалните правила. Поддържа, че макар да е
бил установен по безспорен начин целият фактически състав на чл. 2, ал. 1, т.
3 от ЗОДОВ, включително тежките последици от воденото срещу него
наказателно производство, което оказало влияние върху неговия
професионален и личен живот, съдът е определил необосновано нисък размер
на обезщетението, който не би могъл да репарира претърпените от него вреди.
В тази връзка, се твърди, че същото е определено в противоречие с
установената съдебна практика, като не са били съобразени релевантните
обстоятелства – че едно от престъпленията, в които ищецът е бил обвинен, е
тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, продължителността на наказателното
преследване, тежестта на взетата мярка за неотклонение и впоследствие
наложената мярка за процесуална принуда, броя на процесуалните действия с
участието на ищеца, личността на ищеца, авторитета му в обществото,
настъпилите промени в семейството, негативното отражение на воденото
наказателно производство върху психиката му, професионалната му
реализация, начина му на живот, контактите, а така също и публичното
разгласяване на обвинението. По тези причини, моли въззивният съд да
отмени първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, и
постанови друго, с което предявеният иск за неимуществени вреди да бъде
уважен до пълния му предявен размер.
Прокуратурата на Република България не взема становище по
депозираната насрещна въззивна жалба от Р. К. Ш. в срока по чл. 263, ал. 3 от
ГПК.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта -
само в обжалваната му част, а относно правилността е ограничен от
посоченото в жалбата.
При тези правомощия и като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства по делото, Апелативен съд – гр. София намира
следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ от Р. К. Ш. срещу Прокуратурата на
Република България за заплащане на сумата от 100 000 лева, представляваща
обезщетение за претърпените неимуществени вреди, ведно със законната
лихва, считано от 06.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумата; както и
на сумата от 5 000 лв., представляваща имуществени вреди (заплатено
адвокатско възнаграждение за оказаната защита в рамките на наказателното
производство), вследствие на воденото срещу него наказателно производство,
по което е бил привлечен като обвиняем за извършени престъпления по чл.
321, ал. 3, пр. 3, т. 2 вр. с ал. 2 от НК и по чл. 354в, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2
3
вр. с ал. 1 от НК, като по отношение на първото обвинение наказателното
производство е прекратено, а по отношение на второто обвинение е признат за
невиновен, ведно със законната лихва, считано от 06.02.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата.
От фактическа страна при съвкупна преценка на събраните
доказателства по делото се установява, че ищецът Ш. е привлечен като
обвиняем с Постановление от 25.07.2010 г. по досъдебно производство
№419/2010 г. по описа на РУП гр.Сандански, водено срещу него за извършени
престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 3, т. 2 във вр. с ал. 2 от НК и по чл. 354в, ал.
1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. С Постановление на прокурор от ОП ищецът е
задържан за 72 часа. С Определение от 27.07.2010 г., постановено по НЧД
№407/2010 г. по описа на ОС-Благоевград, на ищеца е наложена мярка за
неотклонение „задържане под стража“. С Определение от 03.08.2010 г.,
постановено по ВНЧД №293/2010 г. по описа на Апелативен съд-София, е
отменено определението на ОС-Благоевград и е взета по отношение на същия
мярка за неотклонение „подписка“. С Постановление от 27.10.2010 г. на
прокурор от ОП-Благоевград по отношение на ищеца е наложена мярка за
процесуална принуда “забрана за напускане пределите на Република
България“. С ново Постановление за привличане на обвиняем от 11.02.2011
г. на ищеца са повдигнати обвинения за извършени от него престъпления по
чл. 321, ал. 3, пр. 3, т. 2 вр. с ал. 2 от НК и по чл. 354в, ал.1 във вр. с чл. 20,
ал. 2 вр. с ал. 1 от НК. На 17.06.2011 г. в Окръжен съд-Благоевград е внесен
обвинителен акт срещу ищеца Р. Ш. и други лица и е образувано НОХД
№298/2011 г. Насрочени и проведени са били седем съдебни заседания, на
които ищецът е присъствал лично. С Присъда №84/03.04.2012 г. ищецът Р. Ш.
е признат за виновен по повдигнатите му обвинения. На основание чл. 23, ал.1
от НК му е наложено най-тежко общо наказание лишаване от свобода за срок
от три години и глоба в размер на 5 000 лв. Определен му е първоначален
строг режим на изтърпяване на наказанието в затвор или затворническо
общежитие от закрит тип.
По постъпила въззивна жалба от защитника на подсъдимия е било
образувано ВНОХД №553/2012 г. в Апелативен съд-София. Били са
проведени четири съдебни заседания, на които ищецът е присъствал лично. С
Решение №77 от 25.03.2013 г. Апелативен съд-София е отменил
присъдата на Окръжен съд-Благоевград и е върнал делото за ново
4
разглеждане от стадия - действия на прокурора след завършване на
разследването. На 31.05.2013 г. пред Специализирания наказателен съд е
било образувано НОХД №819/2013 г., след като е внесен нов обвинителен
акт. С Разпореждане от 14.06.2013 г. е прекратено съдебното производство
и делото е върнато на Специализираната прокуратура. На 18.10.2013 г. в ОС-
Благоевград е внесен нов обвинителен акт и е образувано НОХД №378/2013
г., по което един от подсъдимите е Р. Ш.. По делото е приложено
Постановление от 24.09.2013 г. за частично прекратяване на наказателното
производство на прокурор от ОП-Благоевград, с което частично е
прекратено наказателното производство по ДП №419/2010 г. по описа на
РУП гр. Сандански срещу Р. К. Ш. за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 3, т.
2 вр. ал. 2 от НК и е внесен обвинителен акт срещу същия само за
престъпление по чл. 354в, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК.
Проведени са били девет съдебни заседания, като само на едно от тях ищецът
не е присъствал по здравословни причини. С Присъда №1508/06.04.2015 г.
ОС-Благоевград го е признал за невиновен и го е оправдал по
повдигнатото обвинение по по чл. 354в, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с
ал. 1 от НК. По делото (л.398) е приложен договор за правна защита и
съдействие, от който е видно, че ищецът е заплатил на адв. Г. Ю. 1 500 лв. за
защита по делото. Въз основа на постъпили протест от ОП-Благоевград и
въззивна жалба пред Апелативен съд-София е образувано ВНОХД №872/2015
г. Било е проведено едно съдебно заседание, на което ищецът е присъствал. С
Решение №219 от 31.05.2016 г. е потвърдена присъдата на ОС-
Благоевград по НОХД №378/2013 г. Във връзка с постъпили касационни
жалби на други подсъдими, а именно Б. Б. и К. К. е образувано във ВКС
КНОХД №965/2016 г. С Решение №290 от 04.01.2017 г. е отменено
въззивното решение на Апелативен съд-София и делото е върнато за
разглеждане от друг състав. След връщане на делото пред Софийски
апелативен съд е било образувано ВНОХД №19/2017 г. По делото (л. 26) се
съдържа договор за правна защита и съдействие, от което е видно, че ищецът е
заплатил 300 лв. адвокатско възнаграждение за защита по делото, а на л. 104
се съдържа друг такъв договор, от който се установява, че ищецът е заплатил
още 1 000 лв. адвокатско възнаграждение. Били са проведени три съдебни
заседания, на които ищецът е присъствал. С Присъда №14 от 17.05.2017 г. е
потвърдена оправдателната присъда на ищеца, а с протоколно определение от
5
същата дата е отменена наложената спрямо ищеца мярка за процесуална
принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“.
Въз основа на касационен протест на прокурор от АП-София и касационна
жалба във ВКС е било образувано КНОХД №978/ 2017 г. С Решение №312
от 06.02.2018 г. е оставен без разглеждане подадения от Софийска апелативна
прокуратура касационен протест против оправдателната част от присъдата на
Апелативен съд-София като нередовен.
За настъпилите промени в здравословното състояние на ищеца пред
първата инстанция е назначена и приета Съдебно-психологична експертиза.
От заключението по нея се установява, че вследствие задържането и
многократните съдебни процедури, свързани с наказателното производство,
ищецът е изпитвал страх и срам да излиза и да се среща с приятели. Бил е с
вегетативна симптоматика, изразена в разстройство на концентрацията и
устойчивостта на вниманието, нарушения в съня и продължителна
невъзможност финансово да издържа семейството си. Според заключението
на вещото лице ищецът е загубил възможност за адекватно на възрастта
социално функциониране в продължение на 8-9 години в периода, когато е бил
подсъдим до окончателното му оправдаване и получаване на разрешение да
пътува зад граница, за да работи. Променил общуването си в семейна среда и
социално значимия кръг от приятели и познати. Вещото лице посочва, че при
ищеца състоянието на безпокойство и тревожност, нарушения в съня,
нарушения в емоционално оценъчните функции на личността са били особено
интензивни 20 дни след налагане мярката за неотклонеие „задържане под
стража“ и са носели характеристиките на остра реакция на стрес. Посочва
наличие на фрустиране уменията на ищеца да функционира като успешна
личност, били са нарушени значими за него житейски стереотипи, изпитвал е
висока степен на несигурност, били са налице понижаване на самооценката,
което влияело върху начина му на общуване в семейния кръг и
функциониране в ежедневието и социалните ситуации, в които се реализира.
Вещото лице посочва, че към настоящия момент е преодоляна
социалната дезадаптация и чувството за тревожност и няма данни за
посттравматично стресово разстройство и разстройство в адаптацията,
както и последици от преживяното.
От събраните по делото гласни доказателствени средства пред първа
инстанция чрез разпит на свидетеля В. Ш., син на ищеца, който е бил на
6
около 9-10 години, когато баща му е бил задържан, се установява, че е
свидетел на неговата промяна в негативен план в резултат на конкретно
воденото срещу него наказателно производство. Спомня си, че в деня когато
баща му е бил задължан, къщата им е била обградена от полицаи, които са се
държали много грубо, както и че пред него на баща му са били сложени
белезници. Баща му се почувствал неудобно и бил много притеснен, защото
всичко ставало пред сина му. Бил отведен от полицаите, а когато се върнал
вкъщи, почти не говорел със него от чувство на срам. Според свидетеля
родителите му постоянно се карали за пари, тъй като след освобождаването му
баща му не можел да си намери работа поради разгласяване случая по
медиите. Това от своя страна довело и до раздялата на родителите му, които
иначе водели доста сплотен начин на живот и имали две деца – свидетелят и
сестра му. Свидетелят сочи, че баща му дълго време не излизал, тъй като бил
много притеснен. Но въпреки това правил опити да се намери работа в гр.
Сандански, но навсякъде му е било отказвано. В селото дълго се говорело за
случая. Свидетелят разказва, че и той бил спрял да излиза и се затворил в себе
си, тъй като другите деца се държали лошо с него и казвали, че баща му е
престъпник. Наложило се майка му да замине за чужбина, за да може да
изкарва по-високи доходи и така да се препитават свидетелят и сестра му.
Свидетелят споделя, че след излизането му от ареста, животът на баща му се
променил - спрял да излиза, започнал да се страхува от полицията, получавал
паник атаки, започнал да пие хапчета, отслабнал много. След като баща му
бил оправдан, заминал за чужбина, където е вече 4-5 години. Идвал си рядко,
тъй като все още изпитва срам от случилото се.
От показанията на разпитания свидетел Г. Л., приятел на ищеца, се
установява, че е присъствал на място, когато ищецът е бил задържан в края на
м. юли 2010 г. Цялото село говорело, че ищецът бил с „Дамбовците“, че бил
наркотрафикант, сеел канабис, поради което и не можел да си намери работа.
След освобождаването си от ареста бил изпаднал в шок, отслабнал, разделил
се с жена си. От неговото задържане до оправдаването му, ищецът се
препитавал много трудно, като основно разчитал финансово на майка си,
която била на възраст, и на свидетеля Л. като приятел. След постановяване на
оправдателната присъда заминал за Германия. Животът на ищеца се променил
драстично, срамувал се и даже сега, поради което когато се прибере от
Германия, отсяда в гр. Петрич.
7
Съдът кредитира показанията на свидетелите, като ги счита за
обективно и безпристрастно дадени, безпротиворечиви и
кореспондиращи едни с други, както и с останалия събран по делото
доказателствен материал.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
правна страна следното:
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от дейност правозащитните органи от незаконно
повдигане обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде
оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено
поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното
деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е
образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или
деянието е амнистирано.
За да бъде уважен искът, в тежест на ищеца е да докаже: 1) че му е било
повдигнато обвинение, по което е бил привлечен като обвиняем; 2)
постановена оправдателна присъда, която е влязла в сила; 3) претърпени
вреди; 4) причинна връзка между повдигнатото обвинение и вредите.
Следва да се отбележи, че по предявени искове по ЗОДОВ държавата
носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на
правозащитните органи. В тези случаи отпада необходимостта от доказването
на вина, която се предполага, като съгласно чл. 4 от ЗОДОВ, държавата дължи
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени
виновно от длъжностното лице. За да бъде ангажирана отговорността на
държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ освен наличие на влязла в сила
оправдателна присъда (решение), ищецът следва да установи реално
претърпени вреди, както и причинна връзка между претендираните вреди и
повдигнатото обвинение, тъй като на репариране подлежат само действително
настъпилите в патримониума на ищеца вреди. На основание § 1 от ПЗР на
ЗОДОВ вр. чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде
определено от съда по справедливост
В производството по ЗОДОВ законът предвижда държавата да се
представлява от различни органи, но това по никакъв начин не възпрепятства
присъждане на дължимото обезщетение в пълна степен.
В настоящия случай, при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ,
отговорност носи Прокуратурата на Република България, тъй като е в нейните
правомощия да повдига и поддържа обвинения за престъпления от общ
характер срещу наказателноотговорните лица. Следователно, в хипотезите на
неоснователно обвинение, тя се явява процесуален субституент на държавата.
Именно повдигнатите неоснователно обвинения, в частност тези по чл. 321,
ал. 3, пр. 3, т. 2 вр. с ал. 2 от НК и по чл. 354в, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с
ал. 1 от НК, водят до причиняване на вреди, претърпени от оправдания
8
подсъдим. За пълнота, в подкрепа на казаното е и т. 6 от ТР № 3 от 22.04.2004
г. на ВКС, по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, където изрично се посочва, че
пасивно легитимиран по искове за обезщетение за вреди, причинени на
граждани, е държавният орган – юридическо лице, с който съответното
длъжностно лице, в случая прокурор, се намира в служебно правоотношение.
По тези причини като неоснователно следва да се отхвърли главното
възражение на Прокуратурата на Република България, релевирано в
депозираната по делото въззивна жалба, че първоинстанционният съд
неправилно бил приел, че са налице основания за ангажиране на
отговорността на Прокуратурата на Република България по чл. 2 от
ЗОДОВ.
На следващо място, фактическият състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ
не включва в себе си като предпоставка за възникването на задължение по
чл. 4 ЗОДОВ отделните действия, довели до повдигането на незаконно
обвинение, сами по себе си също да са били незаконосъобразни като или
изобщо не са били регламентирани в закона или са противоречали на
материално и/или процесуално-правни норми.
Предвид това, достатъчно е да се установи съществуването на влязла в
сила оправдателна присъда по отношение на ищеца, за да се проведе успешно
главно и пълно доказване на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за
ангажиране отговорността на държавата за вредите от незаконно обвинение,
което в случая е налице, доколкото по делото безспорно е установено, че
срещу ищеца Р. К. Ш. са били повдигнати две обвинения за извършване на
престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 3, т. 2 вр. с ал. 2 от НК и по чл. 354в, ал. 1
във вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 от НК, като по първото обвинение
наказателното производство е прекратено с Постановление от 24.09.2013 г.
на ОП-Благоевград, а по второто обвинение ищецът е признат за
невиновен и оправдан с Присъда №1508/06.04.2015 г. по НОХД №378/2013 г.
по описа на ОС-Благоевград, потвърдена с Присъда №14/17.05.2017 г. по
ВНОХД №19/2017 г. по описа на Апелативен съд-София, влязла в сила с
постановяване на Решение №312/06.02.2018 г. по КНОХД №978/2017 г. по
описа на ВКС. Оправдаването на ищеца обосновава извод за незаконност
по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а от тук на
действията на длъжностните лица на следствието и Прокуратурата на
РБ. Незаконността на обвинението съставлява основание за носене на
имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни
органи за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди, доколкото такива са
настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение.
9
Следователно, исковете са доказани по своето основание.
Спорен е въпросът досежно справедливия размер на дължимото се
обезщетение, като в тази връзка и в отговор на конкретните оплаквания
на страните по делото, настоящият въззивен състав намира за необходимо
да посочи, че не споделя изложените от страните доводи във въззивните
им жалби, че решението на Окръжен съд-Кюстендил не е съобразено с
принципа за справедливост установен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
Според т. 1 от ППВС № 4/1968 г. справедливостта по смисъла на чл. 52
от ЗЗД не е абстрактно понятие. Справедливостта се основава на преценката
на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер
и степен на увреждането, в това число обстоятелствата, при които то е
осъществено, вредоносните последиците, включително тяхната
продължителност и интензитет, възраст на увредения, общественото и
социалното му положение и др. Такива конкретни, обективно
съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай са: личността на
увредения, данните за предишни осъждания, начинът му на живот и
обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато
обвинението, продължителността на наказателното производство,
наложените мерки за принуда; отражението върху личния, обществения
и професионалния живот, разгласата и публичността; причиняването на
здравословни увреждания. В съдебната практика са изведени множество
критерии за определяне на справедливия размер на обезщетението, които не
се изчерпват с вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и
с общата продължителност и предмета на наказателното производството.
Следва да се има предвид и задължителната практика на ВКС, съгласно
която обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т.
3 ЗОДОВ се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй
като е нормално такива вреди да са търпени (решение № 427 от 16.6.2010 г.
на ВКС по гр.д. №273/2009г., ІІІ г.о.; решение №456/25.6.2010г. по гр. д. №
1506/2009г. на ІVг.о.). В тази връзка не е в тежест на пострадалия да доказва
всяко свое негативно изживяване, изразило се в душевно страдание,
неудобство, безпокойство, срам и пр. При претендирана отговорност на
държавата за вредите, причинени на граждани от действията на
правозащитните органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането на
съответното благо (засягането на правото на личен живот, на чест,
достойнство, на физическа и психическа неприкосновеност, на личностно
развитие, на социална и професионална реализация, на общностна интеграция
и пр.), и с това, ако са доказани останалите елементи от фактическия състав на
този вид отговорност, искът за обезщетение е доказан в своето основание (в
този смисъл Решение № 184 от 26.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7127/2014 г.,
IV г. о., ГК).
Неоснователни са доводите, развити във въззивната жалба на
10
Прокуратурата на Република България, съответно в насрещната въззивна
жалба на пострадалия Р. Ш., че определеният размер на обезщетението за
неимуществени вреди е завишен, респ. занижен, с което е допуснато
нарушение на чл. 52 от ЗЗД, както и че размерът на обезщетението е
необоснован, тъй като не може да се проследи използваният механизъм за
определянето му. Съгласно т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС, по тълк.
д. № 3/2004 г., ОСГК, обезщетението за неимуществени вреди се определя
глобално. Този принцип се прилага както в случаите, когато обезщетение се
претендира във връзка с повдигнато обвинение за няколко отделни деяния,
така и при съобразяването на отделните конкретни обстоятелства,
характеризиращи разглеждания случай. За съда няма задължение да
остойностява тежестта на всяко отделно обстоятелство, така че крайният
размер на определеното по чл. 52 ЗЗД обезщетение да съставлява механичен
сбор от отделни суми, каквото очевидно е разбирането на пострадалия.
При определяне справедливия размер на така дължимото се
обезщетение, от всички правно-релевантни обстоятелства, настоящият
състав приема на първо място, според тяхната относителна тежест,
продължителността на наказателното преследване от 7 години, шест месеца и
дванадесет дни, като явяването на ищеца пред досъдебните органи и пред
съда за осъществяване на съдопроизводствените действия го е ангажирало
физически и емоционално; тежестта на повдигнатите обвинения, като
едното от тях е "тежко" по см. на чл. 93, ал. 1, т. 7 НК, тъй като за
извършването му се предвижда наказание лишаване от свобода до десет
години; възрастта на ищеца към датата на привличането му като
обвиняем – 38 години, броя и продължителността на извършените с негово
участие процесуални действия. На следващо място съдът отчете видът и броят
на мерките за неотклонение и процесуална принуда – „задържане под стража“,
„подписка“ и „забрана за напускане пределите на Република България“,
взети по отношение на неоснователно обвиненото лице и особено
продължителността на третата от тях, която е била с времетраене близо седем
години (от 27.10.2010 г. до 17.05.2017 г.), наложила най-сериозни затруднения
и ограничения в начина на живот, тъй като ищецът не е могъл да напуска
пределите на страната, за да полага труд и да издържа семейството си. В
рамките на този продължителен период от седем години водено наказателно
производство, на собствено основание го е лишило от средства за ежедневна
издръжка за задоволяване както на личните му нужди, така и да осигурява
такава на семейството, което довело и до разтрогване на семейството. От
събраните гласни доказателства по делото се установяват негативните
преживявания на ищеца във връзка с повдигнатото обвинение - ищецът се
превърнал в човек, затворен в себе си, с остра тревожност, изразяваща се в
паник атаки, уплашен за живота си и това на семейството си и от разгласяване
информацията за процесното наказателно производство сред приятели и
жителите на малкото населеното място, в което живее, и свързаните с това
негативни последици. Публичното разгласяване на процеса и свързаните с
11
това негативни емоционални последици също попадат в каузалитета на
претърпените вреди. Макар отговорността на Прокуратурата да не е за
разгласяването на този факт, а за повдигане обвиненията срещу ищеца, по
едното от които наказателното производство е прекратено, а по другото е
признат за невиновен и оправдан, разгласяването и неговите последици са
част от вредоносния резултат, поради което така причинените вреди също
подлежат на репариране от субституента на държавата. Причинно-
следственият континуум произлиза от това, че ако Прокуратурата не бе
повдигала незаконно обвинения за престъпления, които ищецът не е
извършил, той не би претърпял унижението от широкото тиражиране и
медийно огласяване на случая и отлъчване от обществото до степен да е в
невъзможност да се препитава и да разчита финансово на майка си, която е на
възраст. Анализът на събраните доказателства обосновава извод от
правна страна, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са в
пряка и непосредствена последица от конкретното незаконно обвинение и
подлежат на обезщетяване от Прокуратурата на РБ. Поради което
наведеното от въззивника-ответник възражение за липсата на достатъчно
доказателства от страна на ищеца за търпените от него вреди от
конкретно воденото наказателно производство е неоснователно. При
определяне размера на обезщетение настоящият въззивен състав отчита и
констатацията на вещото лице, че към настоящия момент ищецът е преодолял
социалната дезадаптация и чувството за тревожност, както и че няма данни за
посттравматично стресово разстройство и разстройство в адаптацията, както и
последици от преживяното. Не на последно място, съдът съобрази и
икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите
показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата
на увреждането. С оглед на изложеното настоящият състав приема, че
справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди,
който да ги репарира в пълна степен, е сумата от 37 000 лв., както
правилно е приел и първоинстанционният съд. Поради съвпадане
крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение в
частта, касаеща иска за неимуществените вреди, следва да бъде
потвърдено.
Неоснователна е жалбата на ответника в частта срещу решението
касателно частично уважения иск за обезщетение за имуществените вреди.
По възражението на въззивника-ответник относно определения от първата
инстанция размер на имуществените вреди, настоящият състав приема, че
изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното
производство, приключило в случая с оправдателна присъда, са имуществена
вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като
то има право на адвокатска защита във всеки стадий на това производство.
Видно е, че за конкретното наказателно производство ищецът Ш. е направил
разходи за адвокат в размер общо на 2 800 лева. С оглед направеното
своевременно от ответника възражение, че изплатеното в наказателното
12
производство адвокатско възнаграждение е прекомерно, този състав на САС
приема, че в случая заплатеното адвокатско възнаграждение не надвишава
съществено разумния и обичаен размер на дължимото такова съобразно
действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело. Ето
защо и поради съвпадане изводите на двете инстанции решението на
Окръжен съд-Кюстендил в тази обжалвана част също следва да бъде
потвърдено.
Върху така присъдените обезщетителни суми се дължи и законната
лихва, считано от 06.02.2018 г. – датата на влизане в сила на присъдата до
окончателното им изплащане. Именно от тази дата възниква задължението на
ответника Прокуратурата на Република България да възмезди пострадалия за
претърпените от него вреди, поради което и лихва се дължи именно оттогава,
предвид т.4 от Тълкувателно решение №3 от 22.04.2004 г. на ВКС, по тълк.
д. №3/2004 г., ОСГК.
В тази връзка първата инстанция правилно е отхвърлила
възражението на Прокуратурата на Република България като
неоснователно, че исковете са погасени по давност. Съгласно дадените
указания в т.4 от ТР №3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 32004 г. ОСГК на ВКС по
искове за обезщетение за вреди от незаконно обвинение общата погасителна
давност по чл. 110 от ЗЗД е с начало датата, на която е постановен актът,
установяващ незаконността на обвинението в смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от
ЗОДОВ. В случая, това е датата, на която влиза оправдателната присъда
спрямо ищеца, а тя е 06.02.2018 г. Исковата молба е предявена на 06.02.2023 г.,
т.е. в рамките на петгодишния давностен срок. Не би могло да се приеме, че е
изтекла давността по отношение обезщетението за неимуществени вреди,
претендирано относно повдигнатото незаконно обвинение по чл. 321, ал. 3,
пр. 3, т. 2 вр. с ал. 2 от НК, тъй както бе посочено по-горе на основание т. 11 от
ТР №3 от 22.04.2004 г. на ВКС, по тълк. д. №3/2004 г., ОСГК се дължи едно
общо обезщетение, произтичащо от незаконно воденото наказателно
производство. С оглед на изложеното и при съвпадане изводите и на двете
инстанции, първоинстанционното решение и в тази част следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора пред второинстанционния съд и предвид
отхвърлянето на жалбите и на двете страни, разноски не следва да им бъдат
присъждани, а същите следва да останат в тяхна тежест така, както са били
направени.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 286 от 15.11.2024 г., постановено по гр.д.
№232/2023 г. по описа на Окръжен съд-Кюстендил, ГО, в обжалваните части.
13
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от съобщаването му
на страните с касационна жалба пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14