Р Е
Ш Е Н
И Е № 518
гр.Стара
Загора, 27.12.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Старозагорският
административен съд, VІII състав, в публично съдебно заседание на трети
декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: СТИЛИЯН МАНОЛОВ
при секретар Николина Николова,
като разгледа докладваното от съдия
Манолов административно дело №567 по описа за 2019г., за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството
е по реда на чл.268 от ДОПК.
Образувано е
по жалба на А.С.А.
*** срещу Решение №253/17.07.2019г. на Директора на ТД на НАП Пловдив, с което
е оставена без уважение жалбата на А. срещу Разпореждане №С190024-137-0005947/24.06.2019г.,
на Старши публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП. В жалбата се
сочи, че административният орган неправилно е приел, че след налагането на
запора на пенсията, погасителната давност спира да тече. Твърди се, че спирането
засяга само случаите, в които се налагат обезпечителни мерки по реда на глава
24 от ДОПК – т.е. преди образуване на изпълнително дело по принудително
изпълнение и след като процесното изпълнително дело е образувано през 2008г. и
по него се извършват различни изпълнителни действия, то не може да се приеме,
че се касае за обезпечителна мярка, а за изпълнително действие по принудително
изпълнение по глава 25 от ДОПК. Обосновава се, че неправилно решаващият орган е
посочил, че разпоредбата на чл.171, ал.1, т.5 от ДОПК не прави разграничение
между обезпечителни мерки, наложени преди образуване на изпълнителното дело и
тези наложени след това. Излагат се съображения, че с постановление за налагане
на обезпечителни мерки публичният изпълнител е приложил способ за изпълнение, а
не обезпечителна мярка. Твърди се, че в случая срокът на давността е започнал
да тече от 30.04.2011г. и е изтекъл на 30.04.2016г. Сочи, че от гореизложеното
следва, че към момента на подаване на възражение от 19.06.2019г., е била
изтекла предвидената в закона давност и вземането, предмет на спора, е било
погасено по давност. Моли се съда да отмени оспореното решение, както и
разпореждането за отказ за прекратяване с изх.№С190024-137-0005947/24.06.2019г.
Претендират се направените по делото разноски.
В съдебно
заседание жалбоподателят се представлява от пълномощника си адв.П.Д., който в
пледоарията си и в писмено становище излага съображения, че Директорът на ТД
на НАП-гр.Пловдив не е взел предвид всички направени възражения и не е обсъдил
в цялост всички релевантни факти, посочени в жалбата против процесното
разпореждане с изх.№С 190024-137-0005947/24.06.2019г. Твърди се, че в
конкретния случай се касаело за изпълнително действие по принудително
изпълнение по Глава 25 от ДОПК, като в потвърждение на това становище са и събраните в
хода на съдебното дирене доказателства – Писмо с
изх.№С190024-178-0033262/25.10.2019г. от Старши публичен изпълнител при
ТД-Пловдив на НАП Офис-Стара Загора, Писмо с изх.№1056-23-166#1/04.11.2019г. на
НОИ ТП-Стара Загора и Удостоверение с изх.№ изх.№1056-23-168#1/01.11.2019г. на
НОИ ТП-Стара Загора, като от тях се установявало по безспорен
начин, че от пенсията на А. се правят удръжки и така удържаните суми се
превеждат по сметка на Старши публичен изпълнител при НАП, по изпълнително дело
№24080005894/2008г. Твърди се, че след като се прави ефективна удръжка на суми
и същите суми постъпват по сметка на публичния изпълнител (респективно с тях се
погасяват задължения по изпълнителното дело), то не може да се приеме, че се
касае за обезпечителна мярка. Обосновава се, че дори да се приеме, че се касае
за обезпечение, и с това действие давността е спряла да тече, то същото е
ирелевантно по отношението на направеното искане за отписване поради изтекла
давност на вземанията по посочения изпълнителен лист, тъй като към момента на
налагане на тази мярка (30.05.2019г.) вземанията са били погасени поради
изтичане на предвидената погасителна давност. В тази връзка се излагат
съображения, че срокът на давността е започнал да тече от момента на
прекъсването, а именно - 30.04.2011г. и от този момент е започнал да тече
предвидения 5-пет годишен давностен срок, като същия е изтекъл на 30.04.2016г.
Дори да се приеме, че с предприетото действие по изпълнение (с ПНОМ изх.№5894/2008/000010/27.03.2012г.)
е прекъсната давността, то от момента на прекъсването е започнала да тече нова
5-годишна давност и на 27.03.2017г. (респ. на 30.03.2017г.) давностния срок е
изтекъл, от което следвало, че към момента по подаване на Възражение с вх.№С190024-000-0305286/19.06.2019г.,
отправено до публичния изпълнител, е изтекла предвидената в закона давност и
вземането предмет на спора е погасено по давност. В заключение се излагат
съображения, че вземането
за разноски не е публично държавно вземане, тъй като не попада сред изрично
изброените в разпоредбата на чл.162, ал.2, т.1-9 ДОПК, като т.6 от този текст
се отнася до присъди и решения, с които са присъдени в полза на държавата или
общините публични вземания от изброените в останалите точки на разпоредбата на
чл.162, ал.2 и ако се приеме, че глобата може да спада към публичните вземания
по този ред на т.6, то същото не може да се приеме за съдебните и деловодни
разноски, а в конкретния случай спора е за разноските по посоченото дело на
РС-Стара Загора. Твърди се, че след като вземането за разноски не представлява
публично държавно вземане, то и съответно спрямо него не може да се приложи
правилото на чл.162, ал.2, т.9 от ДОПК – касаещо лихвите върху публичните
вземания, тъй като вземането за разноски никога не е лихвоносно. По изложените
съображения се моли съда да отменени изцяло оспореното Решение, с което е
потвърдено разпореждането за отказ от прекратяване, с всички произтичащи от това последици.
Претендират се направените по делото разноски.
Ответникът –
Директор на ТД на НАП Пловдив, в представено по делото писмено становище,
изготвено от процесуалния му представител, заявява неоснователност на жалбата.
Сочи се, че в
мотивите на обжалваното решение е отговорено в пълнота по всички наведени доводи,
като са изложени подробни съображения. С доводи, идентични на мотивите на
оспорения административен акт се моли съда да отхвърли жалбата като
неоснователна. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Административен
съд Стара Загора, в настоящия състав, като прецени събраните доказателства по
делото, прие за установено следното:
С възражение
с входящ номер от 19.06.2019г. от А.С.А. по изп.дело №24080005894/2008г.,
старши публичен изпълнител С. Х., на основание чл.171 от ДОПК, е информиран, че задължение по АНД
№455/2010г. по описа на PC Стара
Загора, в размер на 600,00 лв. – главница и начислените лихви, е с 5 годишна
давност, която е изтекла преди налагането на обезпечителните мерки (л.19). С оглед на това е отправена молба до публичния изпълнител за
отписване от данъчно-осигурителната сметка на А. на посочените задължения.
С разпореждане от
24.06.2019г. на старши публичен изпълнител С. Х. по ИД №**********/2008г. не е
прекратено поради изтекла погасителна давност събирането по изпълнителен лист
по АНД №455/2010г. по описа на PC Стара Загора, в размер на 600,00 лева – главница и 569,59 начислени
лихви. Като мотиви са издаване на разпореждането е посочено, че ИЛ по АНД №455/2010г. по описа на PC Стара Загора е влязъл в сила
на 14.04.2010г. На 29.04.2011г. задължението е присъединено към ИД №**********/2008г., като с това
действие погасителната давност на глобата е прекъсната. С Постановление от
27.03.2012г. е направен запор на MПС,
собственост на задълженото лице. С Постановление от 30.05.2019г. е
направен запор на пенсия в TПI на
НОИ гр.Стара Загора, като с това действие погасителната давност на ИЛ спряла да
тече. Предвид на предприетите мерки по чл.172 от ДОПК административният орган е
приел, че не следва да се приложи разпоредбата на чл.168, т.3 от ДОПК.
С оспореното в настоящото производство Решение
№253/17.07.2019г. на Директора на ТД на НАП Пловдив е оставена без уважение
подадената срещу Разпореждане с изх.№С190024-137-0005947/24.06.2019г. жалба,
като неоснователна. Като мотиви за това решение е посочено, че за произнасяне
относно искането на жалбоподателя за отмяна на обжалваното разпореждане и
прекратяване на ИД по отношение на установените с ИЛ на съдебни и деловодни
разноски в размер на 600 лв. следва да се разгледа въпроса за давността.
Задължението, чието погасяване се иска, е публично вземане по смисъла на
чл.162, ал.2, т.6 от ДОПК, като съгласно чл.163, ал.1 от ДОПК публичните
вземания се събират по реда на този кодекс, освен ако в закон е предвидено
друго, а съобразно нормата на чл.171, ал.1 от ДОПК публичните вземания се
погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на
годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното
задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Посочено е, че по
отношение нормата на чл.82 от ЗАНН, същата се отнася само и единствено до
изпълнение на наложени административни наказания, каквито характеристики не
притежава задължението, чието погасяване е поискано. Прието е, че в конкретния
случай давността за определените в ИЛ разноски започва да тече от 01.01.2011г.
(решението е влязло в сила на 14.04.2010г.), като на 29.04.2011г. на длъжника е
изпратено писмо изх. № 5894/2008/000007, което съдържа всички реквизити на
разпореждане за присъединяване, макар и да не е озаглавено така и същото е
адресирано до длъжника, с което той се уведомява за размера на публичните си
задължения, като изрично са посочени и изпълнителните титули, които подлежат на
принудително събиране. Обосновано е, че съобщението е изпратено на длъжника с
писмо с обратна разписка, с оглед на което давността се счита за прекъсната и
от 30.04.2011г. е започнал да тече нов петгодишен срок, който би изтекъл на
30.04.2016г., но още преди да изтече първата давност, с постановление за
налагане на обезпечителни мерки изх.№5894/2008/000010/27.03.2012г. е направен
запор на МПС собственост на длъжника и е получено писмо от ОД на МВР Стара
Загора, с което ТД на НАП са уведомени, че запорът е наложен на 30.03.2012г. От
датата на налагане на посочените обезпечителни мерки давността се счита за
спряна. Изложени са съображения, че разпоредбата на чл.171, ал.1, т.5 от ДОПК,
в която са посочени обезпечителните мерки като основание за спиране на
давността, не прави разграничение между обезпечителните мерки наложени преди
образуването на изпълнително дело и тези наложени след това, с оглед на което
изложените в жалбата оплаквания в тази насока са приети за неоснователни. С постановление
за налагане на обезпечителни мерки изх.№ С190024-022-0042935/30.05.2019г. е
наложен и запор върху вземане от трето лице - Национален осигурителен институт,
като същото е изпратено и получено лично от длъжника на 11.06.2019г., следователно според горестоящия административен орган, в
конкретния казус това означава, че общата погасителна давност за този титул не
е изтекла поради спирането на срока и не са налице основания за прилагането на
искания институт на давността.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във
връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и
като извърши проверка на законосъобразността на оспореното решение на Директора
на ТД на НАП – Пловдив, намира за установено следното:
Оспорването, като направено в законоустановения срок, от легитимирано
лице с правен интерес и против акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за
законосъобразност съгласно чл.268, ал.1 от ДОПК, е процесуално
допустимо.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Оспореното Решение № 253/17.07.2019г. на Директора на
Териториална дирекция на НАП – Пловдив, е издадено от материално и териториално
компетентния административен орган по смисъла на чл.267, ал.1 във вр. с чл.266, ал.1 от ДОПК, в предвидената от
закона форма, като съдът не констатира допуснати нарушения на процесуалните
правила при образуването и провеждането на производството по реда на чл.266 от ДОПК и при постановяването
на обжалваното решение.
Съдът намира, че оспорения административен акт е издаден и
при правилно приложение на материалния закон, поради следните съображения:
Обезпечителното
производство представлява съвкупност от правно-нормативни действия и предприети
мерки от публичния изпълнител за обезпечаване на реалното събиране на публичните
вземания. То се осъществява от публичния изпълнител, както по собствена
инициатива, така и по искане на органа, установил публичното вземане. В
зависимост от времето на предприемане на обезпечителното производство се
различават предварително обезпечително производство, което възниква в хода на
установяване на вземането и последващо обезпечително производство, което
започва и се развива въз основа на установено и изискуемо вземане. Правните
предпоставки за започване на последващото обезпечително производство са
посочени в чл.195 от ДОПК, а именно: публичното вземане трябва да е установено,
т.е. ликвидно – определено по основание и размер от органа, компетентен да го
установи и да е изискуемо – актът за установяване на публичното вземане да е
влязъл в сила или да подлежи на предварително изпълнение.
Ликвидността
и изискуемостта на публичното вземане са предпоставки за започване и на
производство по принудително изпълнение, като необходимо условие за
допустимостта му е наличието на някое от изпълнителните основания по чл.209 от ДОПК. За разлика от обезпечителното производство, което има спомагателно
действие и само по себе си не съдържа възможност да се реализира имуществото,
принудителното изпълнение се характеризира с изпълнителни способи, посочени в
чл.215 от ДОПК, чрез които се цели именно удовлетворяване на публичното
вземане.
Такова
вземане би могло да се търси по принудителен ред само в установен от закона
давностен срок, с изтичането на който се погасява правото вземането да се
осъществи принудително. Съгласно разпоредбата на чл.171, ал.1 от ДОПК,
публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок,
считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се
плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.
Такъв закон е ЗАНН, с него се предвижда по-кратък давностен срок, по отношение
на публичните вземания за глоба. Съгласно чл.82, ал.1 и ал.3 от ЗАНН
административното наказание не се изпълнява, ако са изтекли две години от налагане
на наказанието – глоба, като независимо от спирането и прекъсването на
давността, административното наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок,
който надвишава с една втора този срок, т.е. след изтичането на тригодишен
срок. В ал.2 на чл.171 от ДОПК законодателят е определил абсолютен давностен
срок – 10-годишен, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през
която е следвало да се плати публичното задължение. С изтичането на абсолютния
давностен срок настъпват последиците за погасяване на всички публични вземания,
независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато
задължението е отсрочено или разсрочено. В разпоредбите на чл.172 от ДОПК са
предвидени случаите на спиране давността – когато е започнало производство по
установяване на публичното вземане – до издаването на акта, но за не повече от
една година (ал.1, т.1); когато изпълнението на акта, с който е установено
вземането, бъде спряно – за срока на спирането (ал.1, т.2); когато е дадено
разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането – за срока на
разсрочването или отсрочването (ал.1, т.3); когато актът, с който е определено
задължението, се обжалва (ал.1, т.4); с налагането на обезпечителни мерки
(ал.1, т.5); когато е образувано наказателно производство, от изхода на което
зависи установяването или събирането на публичното задължение (ал.1, т.6),
както и за нейното прекъсване – с издаването на
акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по
принудително изпълнение – ал.2. Според текста на ал.3 на чл.171 от ДОПК от
прекъсването на давността започва да тече нова давност.
В разглеждания случай не се спори между страните, че против А.С.А.
е образувано ИД №24080005894/2008г. по
описа на ТД на НАП-Пловдив, като по това ИД на 29.04.2011г. е присъединено за
събиране и вземането по изпълнителен лист по АНД №455/2010г. на РС-Стара Загора
(л.35). На 27.03.2012г. са изготвени постановление за налагане на обезпечителни
мерки и запорно съобщение от публичен изпълнител върху притежавано от А. МПС
(л.31 и 32), като запорът е наложен на 30.03.2012г. (л.30). С
Постановление от 30.05.2019г. (л.23) е наложен запор на пенсията на А. ***,
като със запорно съобщение от същата дата принудителното изпълнение е насочено
върху парични вземания на длъжника, дължими от НОИ на А. по възнаграждение,
възникнало от служебно/трудово, гражданско или друго правоотношение в размер на
1 311,05 лева (л.22). До ТП на НОИ е изпратено и разпореждане за изпълнение на
основание чл.230, ал.4 от ДОПК.
При тези
данни се налага изводът, че първоначално, с присъединяването на вземането по
изпълнителен лист по АНД №455/2010г. на РС-Стара Загора, което представлява
действие по изпълнението по смисъла на чл.171, ал.2 от ДОПК, законоустановената
петгодишна давност е прекъсната, като това
е станало на 29.04.2011г. От този момент нататък, съобразно чл.172, ал.3
от ДОПК, е започнала да тече нова давност, която е спряна с налагането на обезпечителни мерки,
наложени с постановление от 27.03.2012г. на публичен изпълнител, а именно – запор на МПС,
собственост на А.. Тъй като по делото липсват данни, а и не се твърди, че към настоящия момент
това постановление за налагане на запор да е отменено по реда на
административния или съдебния контрол, то следва да се приеме, че действието на
обезпечителната мярка не е прекратено и давност от 27.03.2012г. не тече. Поради
това и се явяват ирелевантни към настоящия спор издаденото Постановление от 30.05.2019г. за запор на пенсия в TП на
НОИ гр.Стара Загора, както и приложените от териториалните поделения справки за
удръжки, тъй като още преди издаването на Постановление от 30.05.2019г. за
запор давността вече е била спряна. След като давността е спряна и не тече,
обоснован и правилен се явява изводът на публичния изпълнител и на директора на
ТД НАП Пловдив, че за процесното публично задължение не е изтекла 5-годишната
давност по ДОПК, с оглед на което решението и потвърденото с него разпореждане
се явяват законосъобразни. Освен това следва да се има предвид и
обстоятелството, че от 1 януари на годината, следваща годината, през която е
следвало да се плати публичното задължение, до настоящия момент не е преминал и
десетгодишния срок, с който изтича абсолютната давност по чл.171, ал.2 от ДОПК.
Съдът намира за неоснователно възражението
на жалбоподателя, че обезпечителни мерки могат да се налагат само преди
образуване на изпълнително производство. Това твърдение не кореспондира с
нормата на чл.195, ал.1 ДОПК, намираща се в дял ІV „Събиране на публичните
задължения“, съгласно която подлежат на обезпечение установените и изискуеми
публични вземания, т.е. тези, за които има издаден акт, с който публичните
вземания са установени по основание и размер и е настъпил техният падеж,
каквито са вземанията по процесното изпълнително дело. Единственото изискване
на закона е публичните задължения да са установени и изискуеми. В подкрепа на
тезата, че обезпечителни мерки могат да се налагат не само преди образуване на
изпълнително производство е и текста на чл.210, ал.2 от ДОПК, според който
обезпечението и принудителното изпълнение на публичните вземания се извършват
от публичния изпълнител, като систематичното място на тази разпоредба е именно
в по глава 25 от ДОПК, която
регламентира института на предварителното изпълнение.
Горестоящият административен орган
правилно е преценил, че в случая не е налице сочената от жалбоподателя хипотеза
на чл.82 от ЗАНН, тъй като публичното вземане не е свързано с наложено
наказание „глоба“, а касае разноски по наказателно дело, поради което
изложените в тази насока доводи в жалбата срещу оспореното решение не следва да
бъдат обсъждани.
В заключение следва да се отбележи, че самият ДОПК изрично
определя, че разноските е възможно да бъдат публично държавно вземане. Тезата
на жалбоподателя, че кодексът изключва възможността вземането на държавата за
разноски да бъде квалифицирано като публично, както и че вземането на разноски
не е лихвоносно, противоречи на изрично предвиденото в текста на чл.169, ал.1 и ал.2 от ДОПК, че публичните държавни вземания, както и
разсрочените и отсрочените такива вземания се погасяват в следната
последователност: главница, лихви, разноски. От цитираните разпоредби се налага
извод, че законодателят е приравнил задължението за разноски на
задължението за главници и лихви по отношение на характера им на публични
държавни вземания. Публичните държавни вземания винаги произтичат от предвидено
в кодекса изпълнително основание, посочено в чл.209, ал.2 ДОПК, т.е. произтичат и от решение или присъда на съда,
съобразно принципа за предварителната им определеност, поради недопустимостта в
хода на изпълнителното производство да се повдига въпрос за размера на
публичното задължение – чл.266, ал.3 ДОПК. Ако волята на законодателя е била разноските по
присъдите и решенията да са частни държавни вземания, без всякакво съмнение
няма да се предвиди ред за погасяването им като публично държавно вземане.
Предвид изхода на делото искането на ответника по жалбата за
присъждане на разноски следва да бъде уважено, като в тежест на жалбоподателя А.С.А.,
следва да бъде възложено заплащането на възнаграждение за осъществената от
юрисконсулт правна защита на административния орган, определено в размер на 100
лв., съгласно чл.24 от Наредбата за заплащането на
правната помощ във връзка
с чл.78, ал.8 от ГПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК и чл.37 от Закона за правната помощ.
Воден от
горното и на основание чл.268 от ДОПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на А.С.А.
***, срещу Решение
№253/17.07.2019г. на Директора на ТД на НАП Пловдив, с което е оставена без
уважение жалбата на А. срещу Разпореждане №С190024-137-0005947/24.06.2019г. на
Старши публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП, като неоснователна.
ОСЪЖДА А.С.А. *** ЕГН:**********, да заплати на Териториална дирекция на НАП – Пловдив сумата от 100 /сто/ лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.268, ал.2 от ДОПК.
СЪДИЯ: