Р Е Ш Е Н И Е
№ 117
Гр.Оряхово, 29.11.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Оряховският районен съд, в
публично съдебно заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета година
в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:И.КЪНЕВА-САНКОВА
при секретаря А.Бориславова, като разгледа
докладваното от съдията гр.дело № 463 по описа за 2019 г.,за да се произнесе,
взе предвид следното:
От
„ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез пълномощника си юрисконсулт Р.и.и., против М.Г.Г., с ЕГН **********,***
и Р.С.Г., с ЕГН **********,*** е предявен иск за приемане за установено по
отношение на ответника, че същите дължат на ищеца сума в общ размер от 6 499.21 лв. /шест хиляди
четиристотин деветдесет и девет лева и двадесет и една ст./ - главница по
Договор за потребителски кредит № ********** от 26.04.2013 г., сключен между
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД и длъжниците, ведно със законната лихва от
21.05.2019 г. - датата на подаване на заявлението в съда, до окончателното
изплащане на дължимата сума, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № 223/29.05.2019 г. по ч.гр.д. № 319/2019 г.
на ОРС.
Претендират
се и направените съдебно-деловодни разноски в исковото производство.
В подкрепа на иска са представени и приети
писмени доказателства.
Прието е ч.гр.д.№ 319/2019 г. на ОРС.
В
срока за отговор по чл.131 ГПК,
от ответниците М.Г.Г. и Р.С.Г., чрез пълномощника им адв.М.С.-***, е постъпил
писмен такъв. В отговора се сочи, че предявеният иск е допустим, но
неоснователен. С депозирания
отговор е направено възражение за нищожност на клаузата от договора, с която е
уговорен годишен лихвен процент и възнаградителна лихва по договора .
В отговора е направено искане за допускане
до разпит на двама свидетели при режим на довеждане, които ще установят
изложеното в отговора.
Претендират се и направените по делото
разноски за адвокатско възнаграждение съгласно Закона за адвокатурата, но не
по-нисък от предвидения в чл.36 ал.2 Закона за адвокатурата по отношение и на
двамата ответника.
Предявеният иск e с
правно основание чл.415, ал.1 вр. чл.422 ал.1 от ГПК и има за предмет да се
установи съществуването на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК.
В с.з. за
ищеца не се явява и не се представлява. С писмено становище пълномощника на
ищеца адв.Радина Илиева, заявява, че поддържа депозираната искова молба и
изложените в нея съображения. Оспорва изложеното в отговора на ответниците.
В откритото съдебно заседание, ответниците
редовно призовани, не се явяват. Представляват се от адв. М.С.-***, който
поддържа отговора с изложените в него съображения.
Съдът,
като анализира и прецени доказателствата по делото по отделно и в тяхната
съвкупност, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
По ч.гр.д. № 319/2019
г. по описа на Районен съд Оряхово, е издадена на осн.чл.410 ГПК Заповед за
изпълнение № 223/29.05.2019 г. в полза на заявителя – настоящ ищец, против ответниците
М.Г.Г. – с ЕГН **********,*** и с настоящ адрес ***, телефон ********** и Р.С.Г.
– с ЕГН **********,*** и с настоящ адрес ***, за сумата от 9 422.76 лв. /девет хиляди четиристотин двадесет и два лева и
седемдесет и шест ст./, от които 6 499.21 лв. /шест хиляди четиристотин
деветдесет и девет лева и двадесет и една ст./ - главница по Договор за потребителски
кредит № ********** от 30.04.2013 г., сключен между „ПРОФИ КРЕДИТ България“
ЕООД и длъжниците, такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, за
периода от 02.06.2013 г. до 16.10.2013 г., в размер на 0.00 лв. /нула лева/,
неустойка, в размер на 2 923.55 лв. /две хиляди деветстотин двадесет и три
лева и петдесет и пет ст./, лихва за забава, за периода от 02.06.2013 г. до
16.10.2013 г., в размер на 0.00 лв. /нула лева и нула ст./, ведно със законната
лихва от 21.05.2019 г. - датата на подаване на заявлението в съда, до
окончателното изплащане на дължимата сума, както и сумата от 188.46
лв. /сто осемдесет и осем лева и четиридесет и шест ст./- държавна такса и 150.00 лв. /сто и петдесет лева и нула
ст./ - юрисконсултско възнаграждение.
В срок са
подадени от длъжниците по изпълнението
Възражение от 18.06.2019 г. от длъжника М.Г. и друго такова от
17.06.2019 г. от пълномощника му адв. Десислава Любенова Филипова Възражение от
17.06.2019 г. и Възражение от длъжника Р.С.Г. от 07.06.2019 г.
Съдът с
Разпореждане от 19.06.2019 г.у е указал на заявителя правото да предяви иск
относно вземането си в едномесечен срок от съобщението.
Искът на Заявителя основан на чл. 415 ал.1 вр. чл. 422 ГПК е
подаден в указания срок.
От представеният по делото Договор за Револвиращ заем №
********** от 26.04.2013 г. е видно, че между „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, М.Г.Г.
и Р.С.Г. като солидарни длъжници, е сключен Договор за
револвиращ заем № 50003905414 при
следните параметри: сума по кредита – 8 000 лв., срок на кредита- 48 месеца; размер на вноската по кредита – 371 лева; годишен процент на разходите -57.95%; лихвен процент на ден - 0.13; годишен лихвен
процент-46.77% и дължима сума по кредита – 17 808.00 лева. Няма спор също така, че крайният срок на
погасяване на кредита, включително дължимите лихви, е 01.05.2017 г., т.е към
подаване на заявлението по чл.410 ГПК е настъпила изискуемост на неплатените
вноски по заема.
Към договора са приложени
декларация от кредитополучателя, Общите условия към договора за потребителски
кредит, както и погасителен план. Договора и декларацията за обработка на
личните данни са подписани от
ответниците, а Общите условия не са подписани.
В подкрепа на твърденията си,
че е изпълнил задълженията си по договора, ищецът е представил документ за
извършена транзакция по посочената от ответника М.Г.Г. банкова сметка, ***, че е превел сумата в
размер на 8 000 лв.
След усвояване на кредита, ответниците са погасили 30 пълни
погасителни вноски и една частична в общ размер на 11 308.79 лева, след
което са преустановили плащанията. След преустановяване на плащанията, останалата
непогасена сума по кредита е в размер на 6 499.21 лв., включваща главница
и дневни лихви за забава на погасените и непогасени вноски по кредита.
При така
възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните
правни изводи:
Правната
квалификация на предявения установителен иск е чл.422 ГПК вр. 415 ГПК.
С иска по чл.422 ГПК се цели стабилизиране на заповедта за изпълнение, която да послужи като
титул за принудително събиране на вземането. В това исково производство
задължение на ищеца е да установи основанието и размера на вземането, за което
се е снабдил със заповед за изпълнение срещу ответника – длъжник,който от своя
страна следва да докаже, че е погасил задълженията си към ищеца.
От представените
доказателства се установи, че на 26.04.2013 г. между "ПРОФИ КРЕДИТ
България"ЕООД - гр.София и М.Г.Г. и Р.С.Г. като солидарни длъжници, е
сключен Договор за Револвиращ
заем № ********** по силата на който
дружеството е предоставило на ответника потребителски кредит в размер на 8000
лв.
По делото няма
спор, а и след служебна справка в публичния регистър на БНБ по чл.3а ЗКИ се
установява, че посоченият в договора кредитор е регистриран като финансова институция по смисъла на чл.3,ал.2
ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства.Така
констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор по смисъла на
чл.9, ал.4 ЗПК.
От друга страна, отпуснатият
заем на ответниците като физическо лице представлява предоставяне на финансова
услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП и ответникът има качеството на
потребител по смисъла на чл.9,ал.3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т.1 от ДР
на ЗЗП.
При тези
съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият съдебен
състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна регулация
се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата
разпоредба на чл.24 ЗПК - и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно
разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания
относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на
чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата на
чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а според
чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11,ал.1,т.7-12
и т.20 и ал.2 ЗПК целият договор за потребителски кредит е недействителен.
Посочено е също, че за договора за потребителски кредит се прилагат и
чл.143-148 ЗЗП.
С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен
интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този
смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР №1/2013 г. от 09.12.2013
г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При сключване на
договора е спазена изискуемата се от чл.10, ал.1 ЗПК писмена форма на хартиен
носител, клаузите са уговорени по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, който не е
по малък от 12. Анализирано съдържанието на договора отговаря на изискванията
на чл.11, ал.1, т.1- т.12 и т.20 ЗПК - съдържа дата и място на сключването; вид
на предоставения кредит; индивидуализация на страните; срок на договора; общия
размер на кредита и начин на усвояването му; размер на ГЛП; размер на ГПР и взетите предвид допускания при
изчисляването му, както и общата сума, дължима от потребителя към момента на
сключване на договора; условията за издължаване на кредита, вкл. погасителен
план, съдържащ информация относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски; информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един
момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания; уговорки относно
правото на отказ на потребителя. Договорът отговаря и на изискванията на чл.11,
ал.2 ЗПК за подписване на всяка страница от ОУ от страните по договора. При
тези констатации настоящият съдебен състав намира, че не са налице
предпоставките на чл.22 ЗПК за прогласяване недействителността на целия
договор.
При изследване
съдържанието на клаузите от договора, настоящият съдебен състав констатира, че
в същия се съдържат такива, чиято цел и резултат е заобикаляне на други
императивни изисквания на ЗПК.
С депозирания
отговор е направено възражение за нищожност на клаузата от договора, с която е
уговорен годишен лихвен процент 57,95% и възнаградителна лихва по договора в
размер на 46.77%, както и лихвен процент на ден в размер на 0.13%. Възраженията
на ответниците, че така уговорения размер на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави и в този смисъл се явява нищожна е основателно.
Съгласно чл.11 от ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за
потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 57, 95 %, а ГЛП в размер на 46.77%, и лихвен процент на
ден в размер на 0.13%%. При преценка действителността на тези клаузи не могат
да бъдат приложени критериите на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като те са въведени след сключване на процесния договор. Към
датата на сключването му следва да се
съобрази разпоредбата на чл.9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, ако то не противоречи на добрите нрави.
Санкцията при несъобразяване е в чл.26, ал.1 от ЗЗД, според който са нищожни
договорите, които накърняват добрите нрави. Съгласно установената съдебна
практика „добри нрави“ по смисъла на
чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни правоотношения,
изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения и при конкретна
преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите
на страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да
прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което
накърнява „добрите нрави“, злепоставя чужди интереси с цел извличане на
собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът прави извод дали договора е нищожен поради накърняване на
добрите нрави. Такива могат да бъдат сделки,
с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване
на друг. Ако уговорените престации са за предоставена услуга и уговорената за
това цена, ще бъде нарушен принципът на добросъвестност, ако е налице явна
нееквивалентност между двете престации.
В случая по процесния договор за револвиращ
заем на ответниците е предоставена в заем сума от 8000 лева, при уговорен ГПР е
в размер на 57, 95 %, а ГЛП в размер на
46.77%, и лихвен процент на ден в размер на 0.13%%.
Лихвата по договора е възнаградителна – за
ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор
обективен критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са
създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника, следва да се
съобрази размера на законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме
като максимален размер и за
възнаградителната лихва, като съгласно установената съдебна практика по сходни
казуси за договори, сключени преди изменението на ЗПК от 2014 г. се приема, че
максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва
е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава дори
при необезпечени кредити (в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС
по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и др). В случая това съотношение не е налице.
Договорената между страните годишна лихва в размер 46, 77 % надхвърля
значително размера на законната такава, поради което уговорката
противоречи на добрите нрави и е
нищожна. Съотнесени тези критерии и към клаузата
с уговорения ГПР от 57.95 % също обосновават нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния
договор нарушават принципа на
справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ищеца. Ищецът
не е съблюдавал принципите на добросъвестност и справедливост по чл.9 от ЗЗД и
чл.143 и сл. от ЗЗП, при определяне на лихвен процент на възнаградителната лихва
и ГПР в размер, който да налага връщане на повече от пъти по-голяма сума от
отпуснатия кредит – при заем от 8000
лева, е договорено в края на срока на
договора от 4 г. ответницата да върне сумата от 17 808 лева. Налице е явна
нееквивалентност между двете престации, като данните по делото не установяват
обстоятелства, които да обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по процесния
договор в такъв висок размер, довел до нееквивалентност на насрещните престации
при установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или
риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават
договарянето на такива високи проценти.
Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право
от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице
нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР да бъдат заместени по
право от повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит
би бил сключен и ако в него не са
включени двете клаузи, като се изходи и от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и
ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК.
Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и
нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя
недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и
разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията
на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е
изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК – за определяне на възнаградителна лихва и на ГПР.
Предвид на това и след като клаузите в процесния договор като нищожни не
пораждат правно действие, то договора на
основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 във вр. с чл.26, ал.1,
пр.3 от ЗЗД се явява недействителен.
Съгласно чл.23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ето защо на основание чл.23 от ЗПК ответницата - кредитополучател дължи връщане
само чистата стойност на кредита, но не и на начислените лихви и такси по
кредита. Тъй като ответникът е усвоил общо 8000 лева, и е върнал сума в размер
на 11 308.79 лева, то няма непогасен
остатък от сумата по заема, то поради установяването на основания за неговата
недействителност предявеният иск с пр. осн. чл.422 от ГПК се явява неоснователен
и следва да бъде отхвърлен изцяло.
С
оглед изхода на делото на осн. чл.78 ал.3 от ГПК на ответника следва да бъдат
присъдени деловодни разноски за адвокатско възнаграждение. По делото е направено
искане за разноски от ответника, като бъде присъдена на адв. М.С. сума за
адвокатско възнаграждение в заповедното и настоящото производство съгласно
чл.36 от ЗА. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в
който е уговорена безплатна правна помощ.
На
основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския
съюз има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда в размер
не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна
да го заплати. В случая дължимото възнаграждение е в минималния размер по чл.11
от Наредба №1 от 09.04.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е в размер на сумата от 327 лева за заповедното производство и в
размер на 655 лева за настоящото производството
поради което ищецът следва да бде осъден да заплати на адв. М.С. ***
сумата от общо 982. 00 лева.
Мотивиран от горното, Съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В,
чрез пълномощника си юрисконсулт Р.и.и.
против
М.Г.Г., с ЕГН **********,*** и Р.С.Г.,
с ЕГН **********,*** иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК, вр. чл.415 ГПК за приемане
за установено по отношение на ответника, че дължат сумата от 6 499.21
лв. /шест хиляди
четиристотин деветдесет и девет лева и двадесет и една ст./ - главница по
Договор за потребителски кредит № ********** от 26.04.2013 г., сключен между
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД и длъжниците, ведно със законната лихва от
21.05.2019 г. - датата на подаване на заявлението в съда, до окончателното
изплащане на дължимата сума, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № 223/29.05.2019 г. по ч.гр.д. № 319/2019 г.
на ОРС, като неоснователен.
ОСЪЖДА
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК ********* да заплати на адв. М.С. ***
сумата от общо 982. 00 лева за адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване пред Врачанския окръжен съд в двуседмичен срок от
съобщението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: