РЕШЕНИЕ
№ 345
гр.Русе, 06.01.2022
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-Русе, в публично заседание на осми
декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
ГАЛЕНА ДЯКОВА |
|
|
ДИМИТРИНКА КУПРИНДЖИЙСКА |
|
|
|
При секретаря НАТАЛИЯ
ГЕОРГИЕВА и с участието на прокурора ДИАНА НЕЕВА, като
разгледа докладваното от съдия КУПРИНДЖИЙСКА КАН дело № 333 по
описа за 2021 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 63,
ал. 1, изречение 2 от ЗАНН, във връзка с чл. 208 и сл. от АПК.
Образувано е
по касационна
жалба от Б.Т.Л. ***, против Решение № 260208/19.11.2020 г., постановено по АНД
№ 1381/2020 г. по описа на Районен съд - Русе, с което е потвърдено Наказателно постановление (НП) № 20-1085-002454
от 21.07.2020 г. на Началник Група към ОДМВР – Русе, сектор „Пътна полиция“ -
Русе, с което
по т. 1 за нарушение по чл. 150а ал. 1 Закон за движение по пътищата ЗДвП) и
на основание чл. 177 ал. 1 т. 1 ЗДвП му е наложено наказание „глоба“ в размер
на 300.00 лв. и по т. 2 за нарушение по
чл. 175 ал. 1, т. 3 ЗДвП и на същото основание на Б.Л. са наложени административни наказания „глоба“
в размер на 200 лв. и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от шест
месеца. В
жалбата се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на
материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Първоначално
са наведени съображения за неправилно наложено наказание „лишаване от право да
управлява МПС“ за второто нарушение и се иска отмяна на решението и на НП в
тази им част. В съдебно заседание касационният жалбоподател уточнява, че
обжалва решението и в двете точи, с изключение на частта, с която му е наложено
наказание глоба в размер на 200 лв. за
второто нарушение. Иска се от съда да се
отмени решението в обжалвана част и да се постанови ново, с което да се отмени
издаденото НП.
Ответникът
по касационната жалба не заявява становище по жалбата.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на жалбата.
Съдът, като съобрази изложените в
жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по
делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по
чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено следното:
Касационната жалба, като подадена от
надлежна страна, в срока по чл.211, ал. 1 от АПК и отговаряща на изискванията
на чл. 212 и чл. 213 от АПК, е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата
е неоснователна.
В хода на въззивното производството
е установена следната фактическа обстановка: На 16.07.2020 г., около 20.45 ч.,
в община Русе, на път Първи клас № I-2 (Русе – Варна), до КПП – 2,
посока гр.Русе, Б.Л. е управлявал л.а. „Мазда 323 Ф“, с рег.№ Р 21 14 ВМ, при
което е бил спрян за проверка от полицейски служители от ОД МВР - Русе, между
които и св.Л.Л.. Проверката била във връзка с възложена задача на полицейските
служители да задържат Б.Л. за привеждане в изпълнение на наказание „лишаване от
свобода“, наложено му с влязла в сила присъда. Първоначално Л. спрял на
подадения със стоп – палка сигнал, но веднага след това заключил отвътре
вратите на автомобила. Въпреки даденото от св.Л. устно разпореждане да отвори
вратата, за да му бъде извършена проверка, отказал да стори това, поради което
полицейският служител счупил предното ляво стъкло на автомобила, отворил
вратата и извел принудително Л., като го задържал и иззел личната му карта.
Поради възникнали съмнения за употреба на алкохол или наркотични вещества от
водача, полицейските служители поискали съдействие от Сектор „Пътна полиция“ –
Русе. Пристигналите на място св.Д. Ч. и Н. К. – младши автоконтрольори в
сектора, извършили проверка в информационната система на МВР и установили, че Л.
е лишен по съдебен ред от право да управлява МПС. При така установеното актосъставителят
Димитър Червенски преценил, че Л. е осъществил съставите на две нарушения – по
чл. 150а ал. 1 ЗДвП и по чл. 175 ал. 1 т. 3 ЗДвП и му съставил АУАН. Въз основа
на АУАН е било издадено и НП.
За да потвърди оспореното пред него
НП въззивният съд е приел, че формално в производството по установяване на
административното нарушение и налагане на административното наказание да не са
допуснати съществени процесуални нарушения, които да опорочават издадените
актове. Същевременно извършването на нарушенията по чл. 150а ал. 1 ЗДвП и по чл. 175 ал. 1 т. 3 ЗДвП от жалбоподателя е безспорно доказано. Районният съд е
анализирал подробно събраните по делото писмени и гласни доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, като е отговорил обстойно и на всички възражения
на жалбоподателя. Приел е, че нарушенията са доказани от обективна и субективна
страна. По отношение на второто нарушение е приел, че същото е извършено чрез
второто алтернативно деяние – осуетяване по какъвто и да било начин извършването на проверката, а по отношение на
първото изпълнително деяние – отказ за предаване на документи не са събрани
доказателства по делото. Изложил е и съображения за неприложимост на института
на „маловажния случай“ по чл. 28 ЗАНН. В заключение е приел, че размера на
наказанията правилно са индивидуализирани към максимума с оглед наличието само
на отегчаващи отговорността обстоятелства.
Решението на РС – Русе е правилно.
Касационната
инстанция напълно споделя изводите на районния съд, като намира въззивното
съдебно решение за постановено при правилно прилагане на материалния закон и
при липса на съществени процесуални нарушения, поради което и на основание чл.
221 ал. 2 АПК препраща към неговите мотиви.
Макар
в съдебно заседание касационният жалбоподател да уточнява, че обжалва решението
на въззивния съд и в частта за наложеното наказание по т. 1 от НП, в жалбата
му, а и в направеното уточнение, липсва посочване на някое от касационните
основание по чл. 348 ал. 1 НПК. Въпреки това, с оглед общото твърдение в
жалбата за допуснати с въззивното решение нарушение на материалния закон, следва
да се отбележи следното:
Настоящата
касационна инстанция счита за правилен и напълно съответстващ на закона извода
на районния съд по отношение на
нарушението по чл. 150а ал. 1 ЗДвП. Видно е от приложената по преписката
Присъда № 175/05.12.2019 г. по НОХД № 440/2019 г. на РРС, влязла в сила на
22.06.2020 г., че на Л. му е било наложено наказание „Лишаване от право да
управлява МПС“ за срок от 12 месеца. Правилно районният съд е приел, че
началото на изтърпяването на наложеното наказание е именно от 22.06.2020 г.,
при положение, че по делото няма данни това да е станало в един по-ранен
момент. При това положение, управлявайки МПС, след като е лишен от това право
по съдебен ред, при това по-малко от месец след влизане на присъдата в сила,
безспорно Л. е сторил това в нарушение на разпоредбата на чл. 150а ал. 1 ЗДвП и
правилно му е наложена санкцията по чл. 177 ал. 1 т. 1 ЗДвП. Съгласно
разпоредбата на чл. 413 НПК влезлите в сила присъди са задължителни за всички
учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани. След като с цитираната
присъда Л. е лишен от право да управлява МПС, АНО е длъжен да се съобрази с
това правно положение, въведено с нея и след като е констатирал извършеното
нарушение правилно го е квалифицирал под съответната материалноправна
разпоредба, респективно е приложил и съответната санкционна норма.
Основното
възражение на касационният жалбоподател е за неправилното налагане на
наказанието „лишаване от право да управлява
МПС“ за срок от 6 месеца по нарушението по т. 2 (чл. 175 ал. 1 т. 3 ЗДвП),
тъй като към момента на извършването му неговото СУМПС било с изтекъл срок на
валидност още през 2015 г., а не отнето, не било подновявано и следователно той
не можел да търпи такова лишаване след като не притежавал валидно СУМПС.
Административен съд - Русе не споделя това становище на касационния
жалбоподател поради следните съображения: Действително от приложената към
преписката справка за нарушител за нарушител/ водач се установява, че последно
издаденото на Л. СУМПС № ********* е валидно до 04.11.2015 г., същото е отнето
на 10.11.2010 г. и към настоящия момент е със статус невалиден, отнети са му и
общо 52 точки. Съгласно Закона за българските лични документи, СУМПС като
български личен документ е собственост на държавата (чл.2) и
то се предава на органа, който го е издал, при изтичане на неговата валидност (чл. 10, ал. 1, т. 5 от
с.з.), т.е. той е "индивидуален удостоверителен документ за
правоспособност за управление на МПС" от "категорията/ите, за които е
валидно" (чл.50, ал.1 и чл.53, ал.1, т.10 от ЗБЛД),
като сроковете за валидност са определени в чл. 51. И докато СУМПС удостоверява
правоспособността на лицето да осъществява такава дейност, придобиването и
запазване във времето на придобитата от лицето правоспособност се свързва с
усвояването на определени знания и постигане на умения от него на основата на
определени минимални стандарти за физическа и умствена годност за управление на
съответните ППС, което намира своето отражение при първоначалното издаване или
при периодичното подновяване на СУМПС. В тази връзка законът поставя редица
изисквания към водача, който иска да му бъде възстановено отнетото СУМПС или да
му бъде преиздадено ново поради изтичане срока на валидност на старото. Едни от
най-важните изисквания за това са да е изтекъл срока на наложеното наказание
„лишаване от право да управлява МПС“ и да е минал изследване за психологическа
годност, когато наложено наказание лишаване от право да се управлява МПС е на
основание чл. 174, ал. 2 ЗДвП или чл. 343г от Наказателния кодекс (чл. 24 ал. 1 и ал. 3 от Наредба № I-157 от
1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на
моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина и чл. 11 ал.
5 от Наредба № 36 от 15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и
условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за
придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на
председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация
за извършване на психологически изследвания).
В
случая, с цитираната присъда на РРС, на Л. е наложено наказание „лишаване от
право да управлява МПС“ именно на основание чл.343г НК и следователно, за да му бъде възстановено
правото да управлява МПС и да му бъде издадено ново СУ, той следва да премине
през изследване на психологическата му годност, след като изтърпи наказанието.
Междувременно обаче касационният жалбоподател, демонстрирайки пълно незачитане
на законовите разпоредби, на 16.07.2020 г, в срока на изтърпяване на
наказанието „лишаване от право да управлява МПС“, отново управлява автомобил
при това извършвайки и друго нарушение на ЗДвП. Именно заради това друго
нарушение – на чл. 175 ал. 1 т. 3 ЗДвП (а не заради управлението на МПС след
като е лишен от това право по съдебен ред)
АНО му е наложил наказание „лишаване от право да управлява МПС“. Неналагането
на това наказание само защото валидността на СУМПС била изтекла и Л. не бил
предприел постъпки за идване на ново, би означавало нарушителят да черпи права
от собственото си виновно поведение. Още повече, видно е от справката за
нарушител/водач и от приложената присъда, че към датата на извършване на
процесното нарушение касационният жалбоподател всъщност е лишен от право да
управлява МПС за срок от 12 месеца, което не изключва възможността да му бъде
наложено ново такова наказание, когато са налице предпоставките за това.
Колкото
до цитираните от жалбоподателя решение на АдмС – Русе следва да се отбележи, че
същите са неотносими към настоящия казус, тъй като същите касаят прилагането на
принудителни административни мерки, а не административно наказание. По
отношение на решението на РРС същото не е обвързващо за касационната инстанция,
а и посочените в него Постановление № 1 от 17.01.1983 г. на Пленума на ВС и
решения на ВКС касаят прилагането на наказанието „лишаване от право да
управлява МПС“ по чл. 343г НК при извършени престъпления по чл. 343 – 343в ал.
1 НК. Освен това в цитираното Постановление на Пленума на ВС изрично е
отбелязано, че това наказание не се
налага на лице, което по начало няма свидетелство за управление и никога не е
имало, но няма пречка да бъде наложено на водачи, които временно са били лишени
от това право, защото последните поначало не са го загубили, а временно им е
било забранено да го упражняват.
Съобразявайки
всичко изложено дотук, и след направената служебна проверка на въззивното решение
в обжалваната му част, АдмС - Русе не установи наличието на пороци,
съставляващи касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК за
неговата отмяна, поради което същото като валидно, допустимо и правилно следва
да бъде оставено в сила.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 63, ал. 1 ЗАНН, Административен съд – Русе
Р Е
Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение
№ 260208/19.11.2020 г., постановено по АНД № 1381/2020 г. по описа на Районен
съд - Русе.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.