Р Е Ш Е Н И Е
№ 14
гр.Пловдив, 07.02.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, трети граждански състав, в
открито заседание на 16.01.2019г., в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕНА АРНАУЧКОВА
ВЕЛИЧКА БЕЛЕВА
секретар:Антоанета Калайджиева
след като разгледа докладваното от съдия Елена Арнаучкова възз.гр.д. № 639/2018г. по
описа на АС - Пловдив,
намира
следното:
Повторно въззивно производство по реда на чл.258 и сл. ГПК, във вр.чл.294 ГПК, след като с Решение № 302/03.12.2018г., постановено по т.д.№ 2764/2017г.
по описа на ВКС, е отменено Решение № 147/28.07.2017г., постановено по възз.гр.д.№
570/2016г. по описа на АС - Пловдив, и делото е върнато за ново въззивно
разглеждане от друг състав на същия съд - от фазата на устните състезания, с указания за
произнасяне по предмета на въззивното производство.
Повторното въззивно производство е по въззивна жалба, вх.№ 102/12.08.2016г., подадена от Ч.Т.М., ЕГН **********, против Решение № 94/20.07.2016г.,
постановено по гр.д.№ 256/2015г. по описа на ОС - к., с което се отхвърля
предявеният от него частичен отрицателен установителен иск против М. „Д.А.Д.“
АД, ***, ЕИК *********, за признаване за установено, че не се дължи
парично вземане в размер на сумата 26 000лв., представляващо част от общо парично
вземане в размер на сумата 291 186.44лв., ½ част (половината) от изпълняемото
парично вземане, за което М.“Д.А.Д.“ АД, *** е
конституирано като взискател по отношение на Ч.М. с Постановление на ПЧСИ по
изп.д.№ */****г. по описа на ЧСИ М.О., рег. № ** КЧСИ и район на действие ОС –
П., на осн. чл.429, ал.1 ГПК, във вр. чл.49 и чл.54 ЗЗД, въз основа на молба от
М. „Д.А.Д.“ АД от 25.11.2014г.
Във въззивната жалба са поддържани оплаквания за неправилност на изцяло
обжалваното решение, а искането е за неговата отмяна и за постановяване на
друго, с което искът да се уважи и за присъждане на разноски.
Не е подаден в срок писмен отговор от насрещната въззиваема страна М. „Д.А.Д.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от изпълнителния директор д-р Т. Ч..
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл.294 ГПК, новото разглеждане на делото пред съда
е по общия ред, като съдебното производство започва от незаконосъобразното
действие, което е дало основание за отмяна на решението (чл.294, ал.1 изр.1 ГПК).За съда при новото
разглеждане на делото са задължителни дадените указания от касационния съд,
съдържащи се в отменителното решение, по прилагането и тълкуването на закона(чл.294,
ал.1 пр.2), както и са задължителни дадените указания от касационния съд по
тълкуване на установените по делото факти и правните им последици.
С оглед коментираната процесуално-правна уредба на новото разглеждане на
делото от съда и дадените указания от касационния съд в отменителното решение,
настоящото въззивно разглеждане на делото е ограничено от указаната в
отменителното решение на касационния съд фаза - фазата на устните състезания.
С
оглед дадените задължителни указания от касационния съд в
отменителното решение за произнасяне по предмета на въззивното производство и
разпоредбата на чл.269 ГПК, в настоящото въззивно разглеждане следва да се
упражнят контролните правомощия за служебна проверка за валидност и допустимост
на изцяло обжалваното решение и за правилно приложение на императивни правни
норми; да се извърши ограничена проверка за правилност на обжалваното решение -
само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, както и, като
инстанция по същество, следва да се изложат самостоятелни фактически и правни
изводи за разрешаване на поставения материално-правен спор.
Производството, в което е постановено изцяло обжалваното решение, е
образувано въз основа на искова молба/ИМ, вх.№ 4200/11.12.2015г., подадена от ищец
Ч.Т.М., ЕГН **********, срещу ответник М. „Д.А.Д.“ АД, ЕИК *********, с която е
предявен частичен отрицателен
установителен иск/ОУИ, на осн.чл.124, ал.1 ГПК, с предмет отричаното от ищеца парично
вземане на М. „Д.А.Д.“ АД по отношение на него в размер на сумата
26 000лв., която е количествена част от общо парично вземане в размер на
291 186.44лв., представляващо ½ част от изпълняемото парично вземане
по изп.д.№ */****г. по описа на ЧСИ М.О., за което ответникът М. „Д.А.Д.“ АД, въз
основа на негова молба от 25.11.2014г., с постановление на ПЧСИ допълнително е
конституирано, на осн. чл.429, ал.1 ГПК, като взискател по отношение на ищеца
Ч.М..
В ИМ са въведени следните твърдения: С влязла в сила
присъда № 47/07.04.2011г. по НОХД № ***/****г. по описа на РС – к., ищецът Ч.М.,
който бил лекар при ответника М. „Д.А.Д.“ АД, бил признат за
виновен и осъден за престъпление по чл.134, ал.1, т.1, във вр. чл.128, ал.2. НК.По
предявени от пострадалия от престъплението осъдителни искове с влязло в сила
решение по гр.д.№ 208/2011г. по описа на ОС – П. ищецът и ответникът били
осъдени солидарно да заплатят, на осн. чл.45 и 49 ЗЗД, обезщетение за
репариране на причинените неимуществени вреди в размер на 400 000лв.,
ведно със законната лихва от 15.04.2010г.до окончателното изплащане на сумата,
както и разноски.По издадения въз основа на влязлото в силарешение в полза на
пострадалия изпълнителен лист било образувано изп.д.№ */****г. по описа на ЧСИ
М.О., по което на 14.01.2014г. ответникът заплатил изцяло изпълняемото вземане в
размер на 582 372.88лв., а на 22.01.2014г. ищецът му превел по банков път
сумата 100 000лв. на същото основание.На 10.02. и 12.02.2014г. ответникът
депозирал молби до ЧСИ по изп.д.№ */****г. с искане за встъпване в правата на първоначалния
взискател по изпълнителния лист, с правно основание чл.429, ал.1 ГПК.С
постановление на ЧСИ от 12.02.2014г., което не било обжалвано
от ответника, изпълнителното производство по отношение на ответника било „приключено“
и същият бил конституиран като взискател спрямо ищеца за сумата
291 186.44лв. След това по искова молба, подадена от ответника срещу
ищеца, било образувано гр.д.№ 184/2014г. по описа на ОС - к., с предмет парично
вземане на ответника в размер на 191 186.44лв., представляващо част от
изпълняемото вземане по изп.д.№ */****г., което било прекратено със
стабилизирано Определение № 983/21.11.2014г., поради липса на правен интерес за
ответника, с оглед даденото тълкуване в ТРОСГК № 59/1974г.С молба до ЧСИ от
25.11.2014г. по изп.д.№ 4/2014г. ответникът поискал да бъде конституиран като
взискател спрямо ищеца и за другата ½ от заплатеното от него изпълняемо
вземане.Независимо, че към този момент изпълнителното производство било
прекратено, с постановление без дата на ПЧСИ, искането на ответника за
конституирането му като взискател по делото спрямо ищеца било уважено.Ищецът
поискал ЧСИ да отмени конституирането на ответника като взискател спрямо него
за другата ½ от дълга, но получил отказ, а жалбата му била оставена без
разглеждане със стабилизирано Определение № 811/23.03.2015г., постановено по
гр.д.№ 694/2015г. по описа на ОС – П..
В ИМ са въведени доводи, че, заплатилият изпълняемото вземане ответник „не
можел да претендира повече от съдлъжника си, ищеца“, тъй като страните били
солидарни длъжници, а, съгласно установената презумпция в чл.127, ал.1 ЗЗД,
това, което е заплатено от единия от солидарните длъжници на кредитора, трябва
да се понесе от двамата по равно.Тъй като ответникът не обжалвал
постановлението на ЧСИ за приключване на изпълнителното производство по
отношение на него и за конституирането му като взискател по отношение на ищеца
за ½ част от заплатеното от ответника изпълняемо вземане, а към момента
на подаване на молбата от 25.11.2014г. за конституиране на ответника като
взискател спрямо ищеца изпълнителното производство спрямо ответника вече било
приключено с Постановление на ЧСИ от 12.02.2014г., искането на ответника за
допълнително суброгиране в правата на взискателя за вземането в размер на
сумата 291 186.44лв. било след крайния срок, в който е можело да се направи.Въведени
са в ИМ и твърдения, че пострадалото лице/ пациент/ „било лекувано с неизправен
инструмент в състояние да предизвика увреждане, който не бил своевременно прегледан
за неговата техническа изправност, което било задължение на болничното
заведение“, поради което следвало да се ангажира и отговорността на болничното
заведение, което отговаряло за това, „че е привлякло в своята дейност лекари и
медицински специалисти, доверило им се е и е допуснало те да работят за него, в
неговите помещения, с неговата апаратура, под негово име, за негова сметка и в
негова полза“.
Заявеният петитум е за признаване за установено, че ищецът не дължи на
ответника парично вземане в размер на 26 000лв., част от общо вземане в
размер на 291 186.44лв, представляващо ½ част от изцяло заплатеното
от ответника изпълняемо вземане, за което ответникът е конституиран като взискател
спрямо ищеца по изп.д.№ */****г. по описа на ЧСИ М.О. с постановление без дата
на ПЧСИ.
В постъпилия в срок писмен отговор, вх.№ 171/14.01.2016г., от ответника М.
„Д.А.Д.“ АД, ***, искът се оспорва, като недопустим, евентуално
неоснователен.Оспорва се твърдението, че пострадалият М.Ч. е бил лекуван с
инструмент, който бил в състояние да предизвика увреждане, поради неизправност,
и не бил своевременно прегледан за техническа изправност.Инструментът, с който
е бил лекуван пострадалият, бил изправен, а единствена причина за увреждането било
поведението на ищеца, което било установено от доказателствата по НОХД№ ***/****г.,
по което ищецът е признат за виновен и осъден за извършеното престъпление с влязла
в сила присъда.След като изплатил цялото изпълняемо вземане, подал молба от
12.02.2014г. за встъпване в правата на взискателя за целия дълг по отношение на
ищеца, но, тъй като ЧСИ не се произнесъл по цялото заявено искане в молбата от
12.02.2014г., поискал това с допълнителна молба от 25.11.2014г., депозирана
преди приключване на изпълнителното производство по отношение на него, след което бил конституиран като взискател по
отношение на ищеца и за останалата част от изпълняемото вземане в размер на
291 186.44лв.. За него е липсвал друг ред за защита, освен да иска
изпълнение срещу ищеца въз основа на издадения в полза на пострадалия
изпълнителен лист, тъй като с влязло в сила Определение № 983/21.11.2014г., постановено
по гр.д.№ 184/2014г. по описа на ОС - к., бил отречен правният му интерес от
иск по чл.54 ЗЗД за ½ част от изплатеното вземане.
От фактическа страна е прието за установено, не се оспорва и следва да се
възприеме следната фактическа обстановка:
Ищецът Ч.Т.М. е лекар при ответника М. „Д.А.Д.“ АД, ***.С влязла в сила на
27.04.2011г. осъдителна присъда, постановена по НОХД № ***/****г. по описа на РС
- к.
(л.9), той е признат за
виновен и осъден за това, че на 15.04.2010г. в М. „Д.А.Д.“ АД, ***, като лекар
- началник на урологично отделение - е причинил на малолетния М. З. Ч. тежка телесна повреда, изразяваща се в детеродна
неспособност, поради немарливо изпълнение на правно-регламентирана дейност,
представляваща източник на повишена опасност, като е нарушил правилата на
добрата медицинска практика, съгласно Медицински стандарти по хирургия,
утвърдени със Заповед на МЗ № **-*-*** от 18.03.2002г…., показал е липса на
практическо владеене на оперативните техники, увредил е пациента, не му е
осигурил безопасност, а именно: преди операцията не е направил проба на
апаратурата в здрава тъкан и не е положил усилия за прецизно боравене с апарата
за електрокоагуация, като е докоснал върха на накрайника на работещия
електрокоагулатор до металния защипващ хирургически инструмент, в резултат на
което се е получило електрическо изгаряне и необратима некроза на кожата и
целия полов член на детето, престъпление по чл.134, ал.1, т.1 вр. чл.128, ал.2 НК.С влязло в сила на 15.10.2013г.съдебно решение, постановено по гр.д.№ 208/2011г.
по описа на ОС - к.
(л.10-22), страните по
делото: ищецът Ч.Т.М. и ответникът М. „Д.А.Д.“ АД са осъдени солидарно, на
основание чл.49 ЗЗД, във вр. с чл.45 ЗЗД, да заплатят на малолетния М. Ч., чрез
неговите родители и законни представители, обезщетение за неимуществени вреди,
настъпили от извършеното на 15.04.2010г. електрическо изгаряне и небратима
некроза на кожата и целия полов член и мъдниците и претърпените след това
хирургически интервенции и болки и страдания, в размер на 400 000 лв., ведно
със законната лихва от 15.04.2010г., както и разноски в размер на
4 161.11лв.По издадения въз основа на влязлото в сила осъдително съдебно решение,
по молба на малолетния М. Ч., чрез родителите му, като негови законни
представители(л.23), е образувано изп. дело № */****г. по описа на ЧСИ М.О. за принудително
изпълнение на присъденото парично вземане за обезщетение за репариране на вреди
срещу длъжници: ищеца Ч.Т.М. и ответника М. „Д.А.Д.“ АД.Съгл.
кредитен превод от 13.01.2014г.(л.28), ответникът М. „Д.А.Д.“ АД е заплатил по сметката на ЧСИ М.О. сумата 581
824.46лв. за „цялостно плащане по изп.д.№ */****г.“, а съгласно преводно
нареждане от 22.01.2014г.(л.29) ищецът Ч.Т.М. е заплатил на ответника сумата
100 000лв. на основание „изп.д.№ */****г.“.С две напълно идентични молби, вх.№№
2780/10.02.2014г. и 3023/12.02.2014г.(л.30-31), адресирани до ЧСИ по изп.д.№ */****г.,
ответникът е заявил, че като солидарен длъжник е изплатил цялото задължение по
изпълнителното дело, поради което, на осн. чл.429, ал.1 ГПК, е поискал да
встъпи в правата на първоначалния взискател и с Постановление на ЧСИ от
12.02.2014г. (л.32) е „приключено“ изпълнителното
производство по отношение на ответника М. “Д.А.Д.“ АД“, същият е конституиран като
взискател по отношение на ищеца, другия солидарен длъжник, Ч.М., но
само за ½ част от заплатената от него сума за пълно погасяване на дълга,
за сумата 291 186.44лв., на осн. чл.429, ал.1, във вр. с чл.127 ЗЗД, както и е
разпоредено - след влизане в сила на постановлението - вдигане на наложените
обезпечителни мерки върху имуществото на ответника.Постановлението на ЧСИ от
12.02.2014г. е връчено на страните по делото по делото както следва: на
12.02.2014г. на ответника, а на 13.02.2014г. – на ищеца(л.34, 35), като същото не е обжалвано.Със стабилизирано на 04.12.2014г.определение,
постановено по гр.д.№ 184/2014г. по описа на ОС - к.(л.268-273), е прекратено, като недопустимо, поради липса на правен интерес, образуваното
от ответника М. “Д.А.Д.“ АД срещу ищеца Ч.М. съдебно производство, с предмет
регресно материално право на ответника за парично вземане, с правно основание
чл.54 ЗЗД, за сумата в размер на 191 186.44лв., представляваща част от
общо вземане в размер на 582 372.88лв., ведно със зак. лихва от
12.02.2014г., представляващо изпълняемото вземане по изп.д.№ */****г. по описа
на ЧСИ М.О..Подадена е молба, вх.№ 20 186/25.11.2014г.(л.47), с която
ответникът М. “Д.А.Д.“ АД е поискал да бъде конституиран като взискател спрямо
ищеца и за другата ½ част от изпълняемото парично вземане в размер на
сумата от 291 186.44лв., уважена с постановление на ПЧСИ (л.49), с което ответникът е конституиран като взискател спрямо ищеца и за
другата ½ част от дълга, на осн. чл.429, ал.1 ГПК, във вр.с чл.49 и 54 ЗЗД.С молба до ЧСИ, вх. № 21 494/17.12.2014г.(л.52), ищецът е поискал отмяна на действието на ЧСИ по молбата на ответника от
25.11.2014г., по която е постановен отказ от ЧСИ, а жалбата на ищеца против
отказа на ЧСИ да отмени конституирането на ответника като взискател е оставена
без разглеждане със стабилизирано на 22.05.2015г.Определение № 811, постановено
по гр.д.№ 694/2015г. по описа на ОС – П. (л.55-58).
Първоинстанционният съд е мотивирал неоснователността на предявеният от
ищеца отрицателен установителен иск с изяснения в ППВС № 7/29.12.1958г. и ППВС
№ 7/1959г., гаранционно - обезпечителен характер на произтичащата от закона
отговорност на ответника, като възложител на работата на ищеца, на осн. чл.49 ЗЗД, и с неприложимостта на разпоредбата на чл.127 ЗЗД във вътрешните отношения
между ищеца, причинител на вредата, отговарящ на осн. чл.45 ЗЗД, и ответника,
възложител, отговарящ на осн. чл.49 ЗЗД.Изложени са мотиви, че в хипотезата на
чл.49 ЗЗД възложителят на работата, който е изплатил обезщетението на третото
увредено лице, разполага с регресно вземане по отношение на прекия причинител
на вредата за цялата заплатена сума, тъй като, макар отговорността на
възложителя към увредения да е солидарна с тази на прекия причинител, във
вътрешните отношения помежду им възложителят не дължи нищо, щом като вредата е
резултат единствено и само от виновното поведение на прекия причинител. Като се
е позовал на влязлата в сила присъда, с която са установени вината на ищеца и
причинените от него вреди при изпълнение на лекарска професия в предприятието
на ответника, е прието за недоказано твърдението в исковата молба, че
увреждането се дължи и на неизправност на предоставените от ответника
медицински инструменти. Изложени са мотиви, че, в случая, ищецът не може да прави
възражения за вина на други работници и служители, за които ответникът също
отговаря, тъй като въпросът за неговата отговорност е разрешен с влязла в сила
присъда и с влязло в сила решение по гражданско дело, в което са участвали и
двете страни.Прието е за недоказано твърдението на ищеца, че пострадалият бил
лекуван с технически неизправен инструмент, в състояние да предизвика
увреждане, който бил несвоевременно прегледан за техническа изправност.Ето
защо, е прието , че единствена причина за вредите е извършеното от ищеца престъпление,
за което е признат за виновен и осъден с влязла в сила присъда, поради което не
следва да се извършва разпределение на изпълняемото задължение, на осн. чл.127 ЗЗД, а същото се дължи изцяло от ищеца, като пряк причинител на вредите.Изложени
са и мотиви, че след заплащането на цялото присъдено обезщетение в
изпълнителното производство, на осн.чл.429, ал.1 ГПК, ответникът се е
суброгирал като взискател спрямо ищеца - солидарен длъжник за цялото изпълняемо
вземане, а не само за ½ част от него. За неоснователен е счетен доводът
на ищеца, че правото на ответника по чл.429, ал.1 ГПК е било погасено
вследствие на пропуск да се позове на суброгация в правата на взискателя за цялото
вземане в момента на плащане на обезщетението и да обжалва постановлението на
съдебния изпълнител, с което изпълнителното производство е приключено по
отношение на него.В тази връзка е прието, че с постановлението на ЧСИ от
12.02.2014г. не е било прекратено изпълнителното производство, тъй като не са
били налице основанията за това, а конституирането на ответника като взискател
само за ½ от дълга, при условие, че не е било заявено от ответника искане
за „частично” конституиране, не е лишило ответника от правото на принудително изпълнение
спрямо ищеца, а молбата на ответника от ноември 2014г. за допълнително
суброгиране и за останалата част от заплатеното изпълняемо вземане не е била подадена след крайния срок за това.
При служебната проверка, на осн. чл.269 ГПК, не се констатира основание,
обуславящо нищожност и/или недопустимост на изцяло обжалваното решение.
При изпълнение на служебните контролни правомощия, на осн. чл.269 ГПК, за
осигуряване правилно приложение на императивния материален закон във връзка с
правната квалификация на предмета на делото, се констатира, че е правилна дадената
материално-правна квалификация, чл.54 ЗЗД, на предмета на делото, изведен от въведеното
основание и заявения петитум: отричаното от ищеца парично вземане на ответника в
размер на 26 000лв., представляващо количествена част от общо вземане в размер
на сумата 291 186.44лв., което е половината от изцяло заплатеното от ответника
изпълняемо вземане по изп.д.№ */****г. по описа на ЧСИ М.О., поради което не се
налага даване на указания на страните за правно-релевантните факти.
Въпросът за правния интерес на ищеца от предявения отрицателен
установителен иск за оспорваното от него парично вземане на ответника е
задължително, на осн.чл.278, ал.3 ГПК, разрешен с Определение №
272/17.05.2016г., постановено по възз.ч.гр.д.№ 243/2016г. по описа на АС -
Пловдив, с което се отменя постановеното от първоинстанционния съд Определение
№ 165/14.03.2016г. за прекратяване на делото, поради липса на правен интерес.Налице
са всички останали положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки
за допустимост на производството.Разгледан е предявеният частичен отрицателен
установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за паричното вземане на ответника,
предмет на делото, не е допуснато нарушение на диспозитивното начало, поради
което не се налага обезсилване на решението и връщането му за ново
разглеждане/чл.270, ал.3 изр.3 ГПК/.
Въззивната проверка за правилността на изцяло обжалваното решение, на осн.
чл.269 ГПК, се извършва въз основа на подробно развитите във въззивната жалба
на ищеца Ч.М. оплаквания срещу оспорените изводи на първоинстанционния съд за
липса на основание по чл.127, ал.1 ЗЗД за разпределение на дълга по
изпълнителното дело между ищеца и ответника в качеството им на солидарни
длъжници и за надлежно упражнено от ответника право по чл.429, ал.1 ГПК да бъде
конституиран като взискател по изпълнителното дело за целия дълг по отношение
на ищеца – негов солидарен длъжник. Следва да се изпълнят дадените от
касационния съд указания да се обсъдят изложените във въззивната жалба правни доводи
в подкрепа на предявения отрицателен установителен иск, очертани от касационния
съд в две насоки: Първо, че, като последица от солидарното осъждане с влязло в
сила съдебно решение, ответникът дължи на самостоятелно основание - чл.49 ЗЗД,
вр. чл.127 ЗЗД, ½ част от присъденото на увреденото лице обезщетение и
няма право да търси от ищеца - солидарен длъжник тази част от дълга след
извършеното плащане в полза на третото лице; Второ - че като е пропуснал да се
позове на суброгация в правата на първоначалните взискатели за целия дълг в
момента, когато е платил обезщетението, и не е обжалвал постановлението на
съдебния изпълнител за конституирането му като взискател само за ½ част
от дълга, ответникът е изгубил правото да продължи изпълнението спрямо ищеца и
за другата ½ част от дълга.
На практика, спорът по делото е: 1/досежно възникването в полза на ответника спрямо ищеца на регресно право,
с материално-правно основание чл.54 ЗЗД, за предявената количествена част (26 000лв.) от цялото заплатеното от ответника изпълняемо парично вземане за обезщетение
за вреди, което е предмет на изпълнителното производство, образувано по
издадения изпълнителен лист в полза на пострадалия срещу ищеца и ответника,
като солидарни длъжници, както и 2/за
надлежното и своевременно упражняване на регресното право от ответника по
отношение на ищеца, в рамките на образуваното изпълнително производство срещу
тях, по реда на чл.429, ал.1 ГПК, евентуално за изгубване на процесуалното право на ответника да продължи изпълнението спрямо ищеца.
Досежно възникването на регресно материално право, с правно основание чл.54 ЗЗД, в полза на ответника по отношение на ищеца за заплатеното от ответника
изпълняемо вземане:
Като законосъобразни, следва да се възприемат оспорените крайни изводи на
първоинстанционния съд, че цялото изпълняемо вземане е дължимо от ищеца, като
пряк причинител на вредите, отговарящ на осн. чл.45 ЗЗД, респективно за
неоснователност на поддържаните във въззивната жалба доводи, че, като последица от солидарното му осъждане заедно с ищеца с влязлото в сила
съдебно решение, ответникът дължи на самостоятелно основание - чл.49 ЗЗД, вр.
чл.127 ЗЗД, ½ част от присъденото на увреденото лице обезщетение и няма
право след извършеното плащане в полза на третото лице да търси
от ищеца - солидарен длъжник ½ част от дълга.
Тези крайни изводи законосъобразно са обосновани с гаранционно -
обезпечителния характер на произтичащата от закона отговорност на ответника,
като възложител на работата на ищеца, на осн. чл.49 ЗЗД, според даденото нормативното
тълкуване в ППВС № 7/29.12.1958г. и ППВС № 7/1959г. и за неприложимостта на
разпоредбата на чл.127 ЗЗД във вътрешните отношения между ищеца, виновен
причинител на вредите, и ответника, възложител на работата на ищеца, при която
вредите са били причинени.Изложените мотиви са в съответствие със съдебната
практика по тълкуване и приложение на разпоредбите на чл.127, ал.1 ГПК и чл.54 ЗЗД, че прекият причинител и възложителят отговарят солидарно спрямо пострадалия,
но, когато вредата е резултат единствено и само от виновното
поведение на причинителя, във вътрешните им отношения не се прилагат
разпоредбите на чл.127 ЗЗД, като възложителят има право да търси от прекия
причинител всичко, което е платил, без да се прилагат разпоредбите на чл. 127 ЗЗД (Решение № 33 от 13.I.1962г. по гр. д. № 9314/61г., IV г.о.).
Разрешението за неприложимост на разпоредбата на чл.127 ЗЗД в отношенията
между възложителя и прекия причинител законосъобразно е приложено в отношенията
между страните, тъй като вредите, за репариране на които е изпълняемото вземане, са
резултат единствено и само от виновното поведение на ищеца, пряк причинител и
не могат да се обсъждат по същество въведените в ИМ твърдения за причиняването
им и от други лица, за които ответникът също отговаря.
Даденото нормативно тълкуване в т.14 ППВС № 7/59г., към която препраща
ТРОСГК на ВС № 59/1974г., е, че, когато въпросът за отговорността на прекия
причинител е разрешен с влязла в сила присъда или решение по гражданско дело, в
което е участвал той и възложителят по чл.49 ЗЗД, по предявения
регресен иск не може да се прави възражение за наличността на вина и у
други работници или служители на същия възложител и да се иска разпределение на
сумата по чл.127 ЗЗД.В случая, заплатеното от ответника изпълняемо вземане е за
обезщетение за вреди от непозволено увреждане, присъдено с решение по
гражданско дело, в което е участвал ответникът, чиято отговорност е реализирана
на осн. чл.49 ЗЗД, като възложител на работата на ищеца, пряк причинител на
вредите, отговарящ на осн. чл.45 ЗЗД, а непозволеното увреждане е напълно
тъждествено с извършеното от ищеца Ч.М. престъпление, за което е признат за
виновен и осъден с влязла в сила присъда.Ето защо, с оглед коментираното
нормативно тълкуване, не могат да се поставят на разглеждане
по същество въведените от ищеца твърдения, че вредите са били причинени с
неизправен инструмент, който е в състояние да предизвика увреждане, който не е
бил своевременно прегледан за неговата техническа изправност, което било
задължение на болничното заведение или, че вредите не били изключително
причинени от ищеца, а били причинени и от други лица, за които ответникът също
отговаря.
Дори условно да се приеме, че следва да бъдат обсъдени твърденията на
ищеца, че вредите за причинени и от други лица, за които ответникът също
отговаря, същите не са доказани, при доказателствена тежест за ищеца.
За пълнота на изложението следва да се добави, че изводите за възникване на
регресно право в полза на ответника за цялото изпълняемо вземане не се променят
от това, че ищецът е бил негов служител. Принципно, при предявен против работниците
и служителите регресен иск по чл.54 ЗЗД същите носят само ограничена имуществена
отговорност (Решение № 7 от 13.VI.1960 г. по гр. д. № 3079/60 г., IV г. о.),
но, това разрешение е неприложимо, когато непозволеното увреждане е и
престъпление, като в този случай работниците и служителите са регресно
отговорни за пълния размер на обезщетенията (Решение № 3012 от 29.ХI.1974г. по
гр. д. № 2057/74 г., I г. о.)В случая, тъй като изпълняемото вземане е
последица непозволено увреждане, съставляващо престъпление, за което ищецът е
признат за виновен и осъден с влязла в сила присъда, той е регресно отговорен
спрямо ответника за пълния размер на заплатеното от ответника обезщетение на
пострадалото лице.
Ето защо, тъй като изпълняемото вземане е за обезщетение за вреди от
непозволено увреждане, присъдено с решение по гражданско дело, в което е
участвал ответникът, чиято отговорност е реализирана на осн. чл.49 ЗЗД, като
възложител на работата на ищеца, пряк причинител на вредите, отговарящ на осн.
чл.45 ЗЗД, а непозволеното увреждане е напълно тъждествено с извършеното от
ищеца Ч.М. престъпление, за което е признат за виновен и осъден с влязла в сила
присъда, независимо, че страните са били осъдени с влязло в сила решение на
гражданския съд солидарно да заплатят изпълняемото вземане на пострадалия,
първоначален взискател, във вътрешните им отношения не са приложими
разпоредбите на чл.127 ЗЗД и изпълняемото вземане не следва
да се разпределя между тях.Респективно в полза на ответника, възложител на
работата на ищеца, при която са причинени вредите, който изцяло е погасил с
плащане изпълняемото вземане, е възникнало спрямо ищеца регресно вземане, с
материално-правно основание чл.54 ЗЗД, за цялото изпълняемо вземане.
2. Досежно реализирането на регресното материално право, с
правно основание чл.54 ЗЗД, на ответника по отношение на ищеца в рамките на
образуваното изпълнително производство от пострадалия:
Даденото нормативно тълкуване в ТРОСГК на ВС №
59/1974г. за реда за реализиране на регресното право на възложителя по чл.54 ЗЗД при солидарното му осъждане на възложителя, заедно с причинителя да заплати
обезщетение за вреди от непозволено увреждане, когато възложителят издължи в
изпълнителното производство цялото солидарно задължение, е, че в този случай възложителят
може да иска в същото изпълнително производство изпълнение срещу неплатилия
задължението солидарен длъжник въз основа на издадения в полза на първоначалния
взискател изпълнителен лист, като установи плащането с писмени доказателства,
като в този случай липсва правен интерес от осъдителен иск по чл.54 ЗЗД.
С оглед коментираното нормативно тълкуване, за ответника, солидарен длъжник
на изпълняемото вземане, чиято отговорност е ангажирана на осн.чл.49 ЗЗД, като
възложител, е липсвал правен интерес от осъдителен регресен иск против ищеца, а
реализирането на регресното му право с правно основание чл.54 ЗЗД е могло и е следвало
да се извърши в рамките на образуваното от пострадалото лице изпълнително
производство за принудително изпълнение на присъденото обезщетение за вреди.
Процесуалният ред за реализиране на регресното право на заплатилия дълга
солидарен длъжник в изпълнителния процес е с искане до ЧСИ с правно основание
чл.429, ал.1 ГПК за суброгиране в правата на първоначалния взискател по
издадения в полза на последния изпълнителен лист. Тъй като в процесуалния закон не е предвиден начален и краен срок за
упражняване на процесуалното право по чл.429, ал.1 ГПК, това може да се направи
по всяко време, докато е висящо изпълнителното производство.
В случая, по делото е установено, че на 13.01.2014г.ответникът изцяло е
заплатил изпълняемото вземане в образуваното от пострадалия изпълнително производство,
след което, с две идентични писмени молби до ЧСИ от 10 и 12.02.2014г. е
поискал, на осн.чл.429, ал.1 ГПК, да бъде конституиран като взискател( да продължи принудителното изпълнение) спрямо ищеца в същото изпълнително производство, като не е ограничил размера
на вземането, за което искането по чл.429, ал.1 ГПК е заявено.
Приема се, че, след като на 13.01.2014г. е заплатил по сметката на ЧСИ М.О.
цялото изпълняемо вземане, в полза на ответника е възникнало процесуалното
право по чл.429, ал.1 ГПК да продължи изпълнението спрямо ищеца, негов
солидарен съдлъжник. Тъй като ответникът е могъл да упражни процесуалното си право
по чл.429, ал.1 ГПК по всяко време, докато е висящо изпълнителното производство,
той не е бил длъжен да го упражни или да се позове на него още при плащането на 13.01.2014г. на изпълняемото
вземане, не е загубил това процесуално право и го е упражнил надлежно и
своевременно с молбата до ЧСИ от 10.02.2014г.
Поради изложеното, като законосъобразни, се възприемат мотивите на
първоинстанционния съд за надлежно и своевременно упражнено от ответника
процесуално право, с правно основание чл.429, ал.1 ГПК, да бъде конституиран
като взискател по изпълнителното дело и да продължи принудителното изпълнение
по отношение на ищеца.Респективно, са неоснователни доводите, че, като е
пропуснал да се позове на суброгация в правата на първоначалния взискател за
целия дълг в момента, когато е платил обезщетението,ответникът е загубил процесуалното си право да продължи изпълнението спрямо ищеца.
3.Независимо, че с постановлението на ЧСИ от 12.02.2014г. е обявено
„приключване“ на изпълнителното производство по отношение на ответника и той е
конституиран като взискател по отношение на ищеца само за ½ част от
заплатеното изпълняемо вземане, а постановлението на ЧСИ не е обжалвано от
ответника, се приема, че ответникът не е изгубил правото да продължи
изпълнението спрямо ищеца за другата ½ част от дълга, поради следните
съображения:
Тъй като прекратяването на изпълнителния процес настъпва по силата на
закона при настъпване на някое от основанията за прекратяване, каквито в случая
не са били налице, а постановлението на СИ за прекратяване на изпълнението има
само констативен характер, следва да се приеме, че с постановлението на ЧСИ от
12.02.2014г. не е прекратено изпълнителното производство по отношение на
ответника.Ето защо, необжалването от ответника на постановлението от
12.02.2014г. не се отразява на процесуалното му право да продължи изпълнението,
респективно това процесуално право на ответника не е изгубено досежно ½
от изпълняемото вземане.
Тъй като в молбите до ЧСИ от 10/12.02.2014г. ответникът не е ограничил
размера на изпълняемото вземане, за което е искал да бъде конституиран като
взискател спрямо ищеца, следва да се приеме, че с тях ответникът е заявил
процесуалното право по чл.429, ал.1 ГПК за цялото заплатено изпълняемо вземане.
Ето защо, тъй като изпълнителното производство по отношение на ищеца не е
било прекратено с постановлението на ЧСИ от 12.02.2014г. и тъй като надлежно и
своевременно, още с молбите до ЧСИ от 10 и 12.02.2014г., ответникът е упражнил процесуалното
си право да продължи изпълнението спрямо ищеца за цялото изпълняемо вземане, а с
постановлението от 12.02.2014г. ЧСИ се е произнесъл само за част от искането, а
към 25.11.2014г. изпълнителното производство е било още висящо, към този момент
ответникът не е изгубил, респективно все още е притежавал процесуалното право
да продължи изпълнението спрямо ищеца.Ето защо, законосъобразно, въз основа на подадената от ответника
молба от 25.11.2014г., с постановлението на ПЧСИ ответникът е конституиран като
взискател по отношение на ищеца и за другата ½ част от изпълняемото
вземане, за което е липсвала пречка и са били налице предпоставките по чл.429,
ал.1 ГПК.
Налага се извод, че е дължимо спорното парично вземане на ответника,
предмет на делото, за сумата 26 000лв., представляващо количествена част
от ½ от цялото заплатено от ответника изпълняемо парично вземане, за
което ответникът допълнително е конституиран като взискател спрямо ищеца, въз
основа на молба от 25.11.2014г., поради което предявеният отрицателен установителен
иск е неоснователен.
Поради изложеното, при съвпадане с изводите в обжалваното решение, същото,
като законосъобразно се потвърждава, въззивната жалба е неоснователна и се
оставя без уважение.
Мотивиран от това, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 94/20.07.2016г., постановено по гр.д.№ 256/2015г. по описа на ОС
- к., с което се отхвърля предявеният частичен отрицателен установителен иск от
Ч.Т.М., ЕГН **********, против М. „Д.А.Д.“ АД, ***, за признаване са
установено, че Ч.Т.М. не дължи на М. „Д.А.Д.“ АД парично вземане в размер на
сумата 26 000лв., представляващо част от общо парично вземане в размер на
сумата 291 186.44лв., ½ (половината)от изпълняемото вземане, за което М.“Д.А.Д.“ АД, ***
е конституирано като взискател по отношение на Ч.М. с Постановление на ПЧСИ по изп.д.№ */****г. по описа на
ЧСИ М.О., рег. № *** КЧСИ и район на действие ОС – П., на осн. чл.429, ал.1 ГПК, във вр. чл.49 и чл.54 ЗЗД, въз основа на молба от М. „Д.А.Д.“ АД от
25.11.2014г.
Решението
може да се обжалва пред ВКС, при условията на чл.280 ГПК, в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: