Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 13.01.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното
съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и деветнадесета година в
състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря М.
Симеонова, като разгледа т.д. № 1562/2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание
чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът
У.Б. АД твърди, че по силата на договор за кредит от 21.12.2009 г. предоставил
на ответника А.П.А., действащ като ЕТ АПА – А.А., паричен
целеви кредит в размер на 160 000 лв. срещу задължение за връщане на
усвоените средства и за заплащане на възнаградителна лихва. Договорът бил
изменян многократно, включително чрез промяна на крайния срок за връщане на
заетата сума. С последния Анекс № 10 страните приели, че остатъчният размер на дълга
е 149 048,31 лв., като било уговорено главницата в размер на
146 180,62 лв. да се издължи на 41 месечни вноски с дата на последната
вноска 25.07.2019 г., а дължимата лихва в размер на 2867,69 лв. – на осем
месечни вноски с дата на последната вноска 25.10.2016 г. Ищецът поддържа, че поради
неизпълнение на задължението за заплащане на пет месечни вноски от главницата и
шест вноски от лихвата обявил кредита за предсрочно изискуем, с изявление,
връчено на 07.06.2017 г. Твърди, че към настоящия момент са налице вземания по процесния договор, както следва: главница в размер на 137 180,62
лв., възнаградителна лихва в размер на 3945,47 лв., дължима за периода 25.12.2016
г. – 23.05.2017 г., лихва за забава в размер на 2571,24 лв., дължима за периода
25.12.2016 г. – 20.07.2017 г., и лихва за забава в размер на 637,65 лв.,
дължима съгласно т. 2.7 от Анекс № 10. Оспорва твърдението за погасяване на
задълженията чрез плащане, като твърди, че платените суми са отнесени в
погашение на задължения по други договори за кредит, сключени от ответника.
За
горепосочените задължения, ведно със законната лихва, е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение от 26.09.2017 г. по ч.гр.д. № 49712/2017 г. на
СРС, 82 състав. След постъпило възражение са предявени настоящите установителни искове. Ищецът моли съда да установи дължимостта на посочените вземания, както и да присъди
разноски.
Ответникът
А.П.А., действащ като ЕТ АПА – А.А., оспорва исковете.
Твърди, че задълженията по процесния договор са
изцяло погасени чрез доброволно плащане. Наред с това поддържа, че размерът на
дължимата възнаградителна лихва бил едностранно променян в противоречие с
условията на договора, както и била извършвана капитализация на лихвата. Поддържа,
че клаузите относно неустойката за забава, нефиксирания размер на възнаградителната
лихва и капитализирането са нищожни като противоречащи на добрите нрави и на
императивната разпоредба на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ (не са уговорени отнапред
обективни и независещи от банката условия за промяна на лихвения процент, които
да важат и в посока на неговото намаление), а също и като неравноправни с оглед
качеството му на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (създават значително
неравновесие в правата и задълженията и не са договорени индивидуално). Прави
възражение за погасяване на задължението за т.нар. отложена лихва в размер на
637,65 лв. по давност. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
На
21.12.2009 г. е сключен договор, по силата на който ищецът се е задължил да
предостави на А.П.А., действащ като ЕТ АПА-А.А., инвестиционен кредит в размер
на 160 000 лв. срещу задължението на кредитополучателя да върне усвоената
сума на определени вноски, както и да заплаща месечно възнаградителна лихва,
определена като сбор от базов лихвен процент (индекс Софибор
и премия) и надбавка. Няма спор, че сумата по кредита е предадена на
кредитополучателя, както и че на 07.06.2017 г. ответникът е получил уведомление
за предсрочна изискуемост, мотивирано от банката с твърдение за непогасени в
срок вноски.
При
тези факти спорен е въпросът, дали към датата на получаване на уведомлението за
предсрочна изискуемост, както и към настоящия момент са налице непогасени
задължения по процесния договор и ако да – в какъв
размер. За отговор на този въпрос следва да се съобразят възраженията за
нищожност на клаузите, съгласно които банката е начислявала дължимите лихви, и
относно извършената капитализация, както и съществувалите между страните други
облигационни кредитни отношения и извършените по тях погашения. В тази
хронология съдът ще разгледа спорните въпроси.
Относно валидността на клаузата, с която
е уговорена възнаградителната лихва:
Съгласно
чл. 4.1. от договора кредитополучателят заплаща възнаградителна лихва (наименована „лихва върху редовна главница), чийто размер се
формира от базовия лихвен процент, определен за валутата, в която е предоставен
кредитът (формиран от индекс Софибор и премия) и фиксирана
надбавка. Към датата на сключване на договора възнаградителната лихва е била
12,50 % годишно, от които 6,226 % БЛП и премия и 6,274 % надбавка. От Таблица
2, колона 3 на основното заключение на ССчЕ (л. 222,
т. І), е видно, че банката не е начислявала възнаградителна лихва след датата
на обявената предсрочна изискуемост, както и че процентът на начислената
възнаградителна лихва е бил променян, но в посока на неговото намаление
и последното начисление е с 6,515 %, като елементът „премия“ е намален от 3 %
до – 0,0040 % (л. 236). За периода 21.12.2009 г. – 23.05.2017 г. начислената
възнаградителна лихва е в размер на 98 445,99 лв.
При
тези факти е видно, че въпросът относно валидността на клаузата, съгласно която
възнаградитената лихва включва нефиксирани и
подлежащи на едностранно увеличение елементи, е ирелевантен.
Действително, възможността за едностранно изменение на договора в полза на
едната страна би могло да е противно на добрите нрави и при търговска, а не
само при потребителска сделка, но в настоящия случай ищецът не претендира
суми, формирани в резултат на упражняване на такова право. Ето защо,
дори сама по себе си уговорката за нефиксиран компонент на възнаградителната
лихва да беше нищожна поради ясни и независещи от кредитора условия за промяна,
това не би се отразило върху вземането на ищеца – той е начислявал лихва в
размер, по-малък от първоначално уговорения. Поради това съдът приема, че
възнаградителната лихва е възникнала в размера на извършените от банката
начисления.
Относно капитализацията:
Съгласно Решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., "уговорката в допълнителни споразумения към договор за
кредит за прибавяне към размера
на редовната главница на просрочени
задължения за лихви, върху които
се начислява
възнаградителна лихва, представлява
анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал.
3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка
между търговци на основание чл.
294, ал. 2 ТЗ.“
В настоящия случай кредитополучателят има търговско качество – той е регистриран
като едноличен търговец и кредитът е получен от него именно във връзка с търговската
му дейност. Това е видно от уговорената от страните в чл. 1 цел – „покупка на
животни, доплащане на апаратура и СМР“. Следователно спрямо ответника е
приложима разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ТЗ и той не може да се позовава на
нищожност на съглашенията, с които е уговорил капитализация. Възможността това
да сторят ипотекарните длъжници
пък е ирелевантна, тъй като искът не е насочен срещу
тях и съдебното решение по настоящото дело не ги обвързва.
Относно валидността на клаузите за
неустойка за забава:
С
клаузата на чл. 4.2 от договора страните са постигнали неустоечно
съглашение, което да обезщети кредитора за вредите, които той претърпява при
забавено плащане на главницата. Това е и целта на неустойката – да мотивира към
добросъвестно изпълнение, вкл. чрез включване на наказателен елемент, свързан с
нейния размер. Тази цел се постига, когато санкцията за длъжника е съотнесена към забавената част от задължението.
Същевременно с оглед начина на формиране на неустойката (като сбор от два
компонентна – възнаградителна лихва и надбавка) тя се явява достатъчна освен да обезщети кредитора, също да изпълни
и наказателната си функция – тъй като предвидима вреда за банката е
невъзможността да предостави кредит другиму срещу възнаградителна лихва и тя се
обезщетява само от единия компонент на уговорената в чл. 4.2 неустойка, а
надбавката съставлява наказателният елемент в нея.
Наред
с тази уговорка обаче страните са уговорили и допълнително неустоечно
съглашение по чл. 4.3, което да санкционира за същия период същото забавено
изпълнение, като наред с това те са предвидили неустойката по чл. 4.3
да се начислява и върху т.нар. „редовна“ главница, т.е. върху
стойността на целия отпуснат кредит, независимо от неговата падежиралост
(съгласно заключението на ССчЕ начислената лихва по
чл. 4.3 за периода 21.12.2009 г. – 21.07.2017 г. е в размер на 27 069,52
лв. и е начислявана върху целия остатък на главницата, а не само върху
просрочената му част). Така формирано, задължението по чл. 4.3 не се явява вече
неустоечно, а съставлява източник на неоснователно
обогатяване, надхвърля обезпечителната и обезщетителната
функция на неустойката, включително поради разкъсване на връзката между
забавеното изпълнение и начисленото по чл. 4.3 задължение върху цялата главница,
а не само върху нейната забавена част. Неоснователно е изложеното от
процесуалния представител на ищеца в писмената защита възражение, че тази
неустойка компенсира други вреди, различни от вредите, които се обезщетяват с
неустойката по чл. 4.2, а именно – „заделяне на
провизии от собствения капитал, докладване на проблемните кредити на БНБ,
съдебно събиране, евентуално разходи и загуби по продажби на портфейли“. Всички
тези вреди са типични за забавата на паричното кредитно задължение и тяхното
обезщетяване следва да е предвидено при определяне на първата неустойка – тази
по чл. 4.2. Освен това, част от посочените факти не съставляват вреди
(„докладване на кредита на БНБ“), а други са предмет на самостоятелна парична
претенция (разходи за съдебно събиране). Наред с това, в настоящия случай следва
да се отчете и наличието на други обезпечения, което е един от критериите за
установяване валидността на неустоечната клауза от
гледна точка на съответствието й с добрите нрави, изведен в мотивите на т. 3 на
ТР 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Процесните задължения са
обезпечени чрез вещно обезпечение и залог върху ДМА и вземания, което води до
възможност за съкращаване на периода на неизпълнение чрез своевременно
реализиране на обезпечителните права, и поради това уговаряне на допълнителна
неустойка също не се явява съответно на добрите нрави.
В
обобщение на изложеното съдът приема, че по процесния
кредит ответникът валидно се е задължил да върне главницата, ведно с уговорената
възнаградителна лихва, както и да заплати – при забава – неустойка по чл. 4.2.
За определяне на конкретния размер на задълженията съдът възприема отговора на задача
7, вариант 3 от допълнителното заключение на ССчЕ (л.
375, т. ІІ), съответно таблица 1, колона 3 от второто допълнително заключение
на ССчЕ (л. 464, т. ІІ), а именно: 98 401,19 лв.
– предсрочно изискуема главница, 13 750,78 лв. – просрочена главница по 4
вноски (или общо главница 112 151,97 лв.); 2 165,06 лв. – възнаградителна
лихва за периода 25.01.2017 г. – 23.05.2017 г.; 2 058,55 лв. – лихва за
забава върху просрочена главница за периода 25.01.2017 г. – 20.07.2017 г. При
това изчисление т.нар. от ищеца „лихва миграция“ се явява погасена чрез плащане,
в какъвто смисъл са разясненията на вещото лице, дадени в о.с.з. на 03.07.2019
г. (възражението за погасяване на това вземане по давност е неоснователно, тъй
като съществуването на отложената лихва е признато от ответника с Анекс № 10).
Твърдението
на ответника за погасяване на така определения дълг чрез плащане е недоказано.
На първо място, погашенията в рамките допуснатото предварително изпълнение не
следва да се вземат предвид в настоящото производство (т. 9 ТР 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС) и поради това са неотносими данните в
издаденото от ищеца удостоверение относно актуалния размер на дълга, формиран
от плащания в изпълнителното производство. На следващо място, установява се, че
наред с процесния договор страните са обвързани и от
други облигационни отношения, вкл. по договор за ипотечен кредит №
18/23.03.2007 г., договор за банков инвестиционен кредит № 76/17.07.2008 г.,
договор № 215/21.12.2009 г. Съгласно второто допълнително заключение на ССчЕ (л. 461, т. ІІ) задълженията по договор № 18 са
обезпечени с първа по ред ипотека, а тези по договор № 76 – с втора по ред
ипотека върху недвижим имот с идентификатор 68134.1003.188.1.1. В резултат от продажбата на ипотекирания имот ищецът е
получил плащане в размер на 194 000 лв., с което са погасени изцяло
задълженията по договор № 18 и частично – задълженията по договор № 76.
Извършена е продажба и на апартамент 114, като с продажната цена е погасена
главница по договор № 76, за който този апартамент е бил ипотекиран с първа по
ред ипотека. Тъй като не се установява при плащанията длъжникът да е волеизявил кое от задълженията погасява, банката е приложила
правилото на чл. 76 ЗЗД и е извършила погасяване, започвайки от задълженията по
най-стария договор и при спазване на реда на учредените ипотеки. В последното
о.с.з. ответникът заявява, че погасените задължения „не са дължими и не са
изискуеми“. Твърдение в този смисъл не е било заявено в допълнителния отговор (като
първо процесуално действие след посочване на тези факти в допълнителната искова
молба) – посочено е общо, че „не се доказва какво се погасява“ с тези плащания,
както и е изразено становището, че „наличието на други правоотношения не следва
да се отнася към настоящия правен спор“. В първото съдебно заседание след
доклада на делото също не са изложени твърдения в тази насока. Ето защо съдът
намира възражението за недоказаност на размера и на изискуемостта на погасените
задължения по другите договори, заявено в о.с.з. на 13.12.2019 г., за преклудирано. Дори да се приеме за своевременно заявено
обаче, то не би могло да бъде разгледано и защото не съдържа никакво конкретно оспорване, от което да може да
се направи извод за липса на дълг в определен размер и тя да бъде съобразена – ответникът
нито оспорва да е усвоил кредитите по договори № 18 и № 76, нито че с тях е
поето задължение за възнаградителна лихва; не твърди задълженията за главница и
възнаградителна лихва да са били напълно погасени към датата на постъпване на
плащанията от продажбите, нито пък представя доказателства за тяхното
погасяване. Това общо оспорване изключва възможността съдът да формира извод за
точния размер на задълженията, които ищецът е погасил, и съответно да установи,
налице ли е бил непогасен остатък, който да се отнесе към процесния
договор.
Поради
изложеното съдът счита, че следва да установи съществуването на вземанията за
главница, възнаградителна лихва и неустойка за забава в размерите по посочения
по-горе вариант на ССчЕ, а в останалата част да
отхвърли исковете поради недоказаност на твърдението за погасяване чрез плащане.
По разноските:
При
този изход на делото ответникът следва да заплати на ищеца разноски в заповедното
производство в размер на 4 925,81 лв. и разноски в исковото производство в
размер на 6 870,73 лв., а ищецът – да заплати на ответника разноски в размер на
1 268,81 лв.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 92, че А.П.А., ЕГН **********, действащ като ЕТ АПА-А.А., ЕИК *******, дължи на У.Б. АД, ЕИК *******, сумата от 112 151,97 лв., представляваща главница по договор за кредит №
214/21.12.2019 г., ведно със законната
лихва от 21.07.2017 г. до погасяването, сумата от 2 165,06 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода
25.01.2017 г. – 23.05.2017 г., и сумата от 2 058,55
лв., представляваща лихва за забава за периода 25.01.2017 г. – 20.07.2017
г., като ОТХВЪРЛЯ иска за
установяване съществуване на вземане за главница до предявения размер от
137 180,62 лв., за възнаградителна лихва до предявения размер от
3 945,47 лв. и за периода 25.12.2016 г. – 24.01.2017 г., за лихва за
забава за периода 25.12.2016 т. – 20.07.2017 г. до пълния предявен размер от 2 571,24
лв. и за отложена лихва за забава за периода 25.102013 г. – 23.05.2017 г. в
размер на 637,65 лв.
ОСЪЖДА А.П.А., ЕГН **********, действащ като ЕТ АПА-А.А., ЕИК *******, да заплати на У.Б. АД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 4 925,81
лв. разноски за заповедното производство и 6 870,73 лв. разноски за исковото
производство.
ОСЪЖДА У.Б. АД, ЕИК *******, да заплати на А.П.А., ЕГН **********, действащ като ЕТ АПА-А.А., ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1 268,81
лв. разноски
Решението
може да се обжалва пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване
на препис.
СЪДИЯ: