РЕШЕНИЕ
№ 204
гр. ХАСКОВО, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ТОШКА ИВ. ТОТЕВА
Членове:АННА ВЛ. ПЕТКОВА
ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря Д. А. А.-С.
като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско
дело № 20245600500211 по описа за 2024 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 307/26.10.2023 година, постановено по гр.д. № 748/2023
година, РС-Димитровград е прогласил нищожността на договор за
потребителски кредит № *** от 10.11.2022година, сключен между „СИТИ
КЕШ“ ООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр,
София, ***** (като кредитор) и Н. Д. Т. с ЕГН ********** от ****, съдебен
адрес- адв. М. В.М., АК- Пловдив, гр. Пловдив, ***, поради противоречие със
закона. С оглед изхода на делото, дружеството-ответник е осъдено да
възстанови деловодните разноски, направени от ищеца, в размер на 585,60
лева, от които държавна такса – 56,40 лева и адвокатско възнаграждение по
чл. 38 ал. 2 от ЗАдв, в размер на 529,20 лева без ДДС.
Недоволни от така постановеното решение са останали от
дружеството-ответник „Сити кеш“ ООД. С подадената въззивна жалба се
въвеждат оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и
необоснованост на съдебния акт. Въззивникът настоява, че нищожността на
отделна част от договора не влече нищожността на целия договор. В тази
връзка счита, че съдът, след като е преценил, че клаузата за неустойка е
нищожна, то е следвало да обяви нищожността само на тази клауза, а не на
целия договор. На второ място оспорва извода на районния съд за това, че
1
процесната неустойка следва да бъде причислена към общия размер на ГПР, а
това водило до превишаване на нормативно ограничен максимален размер на
ГПР. С тези и останалите доводи, изложени във въззивната жалба, прави
искане за отмяна на решението в неговата цялост и за отхвърляне на
предявените искове като неоснователни. Претендира деловодни разноски за
двете инстанции.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемият Н. Д. Т. от ***, чрез
упълномощен адвокат М. В. М. от АК-Пловдив подава писмен отговор, с
който оспорва въззивната жалба и изразява становище за правилност –
законосъобразност и обоснованост на атакувания съдебен акт. Адв. М.
претендира присъждане на деловодни разноски и адвокатско възнаграждение
по чл. 38 ал. 2 от ЗАдв за въззивната инстанция.
По делото е постъпила частна жалба от адв. М. В. М. срещу
определение № 100/29.01.2024 година по гр.д. № 748/2023 година по описа на
РС-Димитровград в частта му, в която присъденото на основание чл. 38 ал. 2
от ЗАдв адвокатско възнаграждение е намалено на сумата 400 лева, както и в
частта, в която РС е отказал да присъди ДДС върху адвокатското
възнаграждение. Адв. М. настоява, че съдът не е имал възможността да се
произнесе по намаляването на възнаграждението, тъй като не е бил сезиран за
това от някоя от страните по чл. 248 от ГПК. Твърди, че тъй като е
регистриран по ЗДДС, то дължимото му възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от
ЗАдв следвало да бъде увеличено с размера на дължимия за внасяне ДДС.
В законоустановения срок „Сити кеш“ ООД подава отговор на
частната жалба, с която я оспорва. Изразява становище за правилност –
законосъобразност и обоснованост на атакуваното определение по чл. 248 от
ГПК и прави искане същото зда бъде потвърдено.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните,
констатира следното:
Въззивната жалба, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е
подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен
интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът
на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
По оплакванията на въззивника съдът намира следното:
При разглеждането на спора районният съд е събрал всички
2
съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях
е достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни
изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на
доказателствата по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен. Във
въззивното производство не се представиха нови допустими и релевантни
доказателства, които да са основание да бъде направен извод, различен от
направения от първоинстанционния съд.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.
26, ал. 1, във вр. чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, от Н. Д. Т. против „Сити
кеш“ ООД. Ищецът твърди, че сключил с ответника договор за кредит №
***/10.11.2022г., по силата на който дружеството-кредитор му предоставило в
заем сумата 600 лева, а той се задължил на 10 вноски да върне на
кредитодателя общо 742,80 лева. В договора били изрично посочени годишен
лихвен процент 40.05% и ГПР 48,44%. Освен това, в чл. 11 ал. 1 от договора
било предвидено, че ако кредитополучателят не представи допълнително
обезпечение по чл. 5 от договора, то той дължи неустойка в размер на 667,20
лева. Според ищеца така уговорената клауза за неустойки била нищожна на
основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
С тези доводи отправя искане към съда за прогласяване на целия договор за
нищожен, а в условията на евентуалност – иска обявяване на клаузата по чл.
11 от договора, предвиждаща неустойка в негова тежест за непредставяне на
обезпечението, - за нищожна. Претендира деловодни разноски за исковото
производство. Процесуалният представител на ищеца адв. М. претендира
присъждане на възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗАдв.
Няма спор по делото и се установява от представените
доказателства, на 10.11.2022 година страните по делото са сключили
процесния договор за кредит. Страните признават, че кредиторът „Сити кеш“
ООД е предоставил, а Н. Д. Т. е получил сумата по кредита в размер на 600
лева, която е приел да върне на 10 разсрочени погасителни вноски, всяка с
периодичност един месец, заедно с дължимата възнаградителна лихва.
Изрично в договора е посочено, че общата сума, която кредитополучателят се
задължава да заплати на дружеството-кредитор, се равнява на 742,80 лева,
при лихвен процент 40,05%, ГПР 48,44, а размер на всяка от месечните
вноски – 3х20,03 лева и 7х 97,53 лева.
3
Видно от съдържанието на чл. 11 от договора, на
кредитополучателя е вменено задължение в срок до 3 дни след сключването
на договора да осигури обезпечение в полза на кредитодателя за връщане на
всички дължими суми по договора. Поставени са изисквания за вида и
размера на обезпечението, а в чл. 11 от договора е въведена клауза, възлагаща
в тежест на кредитополучателя неустойка при неизпълнение на това
задължение, в размер на сумата 667,20 лева. В същото време, още при
изготвянето на договора, като приложение към него е обективиран
погасителен план, според който погасителните вноски се състоят не само от
съответните части на главницата и възнаградителната лихва, но и от
процесната неустойка.
При така установените факти РС-Димитровград е приел, че с
процесната клауза за неустойка кредиторът обезпечава изпълнение на
договорно задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с
основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума.
Неустойката изпълнява роля на обезпечаване изпълнението на длъжника да
обезпечи отпускания му кредит, което е недопустимо. На следващо място е
прието, че така уговорената неустойка надхвърля законовите рамки, както и
нейния обезпечителен и санкционен характер, накърнява добрите нрави и
води до неоснователно обогатяване на кредитора. С тези доводи РС е стигнал
до заключението за нищожността на целия договор.
Тези изводи се споделят от ХОС. Претендираното от въззивника
вземане е такова за неустойка поради неизпълнение на задължението за
даване на обезпечение чрез осигуряване на банкова гаранция или
поръчителство при очертаните от кредитора изисквания. Посочената клауза
от договора е нищожна поради противоречието й със закона – чл. 92, ал. 1
ЗЗД, според която неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват. Неустойката с присъщите й обезпечителна и обезщетителна
функции има за цел да мотивира длъжника да изпълни своето задължение,
като наред с това служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, като
установява отнапред размера им. Следователно правото на неустойка се
поражда при неизпълнение на главното задължение на длъжника като
елемент от същественото съдържание на сделката, по повод на която е
4
сключена. В случая това е задължението за връщане на предоставената в заем
сума, неизпълнението на което е свързано с възникване на вреди за
заемодателя. Задължението за даване на обезпечение, макар и да е свързано с
главното задължение на длъжника, цели да обезпечи кредитора при
евентуално неизпълнение от страна на длъжника, но неговото неизпълнение
само по себе си не води до вреди за кредитодателя. Неизпълнението му може
да бъде основание за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, ако
това е предвидено в договора, но не и за начисляване на неустойка, тъй като,
както се отбеляза, неизпълнението на това задължение не е вредоносно,
каквото е неизпълнението на задължението за връщане на кредита.
Предвид изложеното настоящата инстанция намира посочената
клауза от договора за паричен заем, на която се позовава въззивникът, за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради противоречието с чл. 92, ал.
1 ЗЗД.
На следващо място: Както става ясно от съдържанието на договора,
предоставеният на длъжника заем е в размер на 600 лева. В същото време,
към тази сума кредиторът прибавя сума, наречена „неустойка“ за
непредставяне на обезпечение, която още при сключването на договора се
разсрочва на месечни погасителни, които автоматично се прибавят към
двуседмичните погасителни вноски и формират общия им размер, подлежащ
на заплащане от кредитополучателя. На практика, така вмененото задължение
да се заплати сума, наименована „неустойка“, прикрива предварително
уговорено задължение на потребителя - освен договорната главница по заема
и произтичащите от нея лихви, да заплати още една, допълнителна сума (по
размер дори надвишаваща договорната главница), с която общият размер на
задължението се увеличава почти двойно. Не може да има съмнение, че за
кредитополучателя това допълнително плащане представлява предварително
заложени, но скрити разходи по кредита, а за кредитора – скрита печалба над
размера на договорената възнаградителна лихва.
В процесния договор за заем е визиран размер на ГПР 48,44 %, но
не е посочено - как това прибавяне на допълнителните разходи за
„неустойката“ по чл. 12 от договора се отразява на общия размер на ГПР.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР и общите
формулировки относно задълженията на страните не позволяват да се
5
проверят индивиндуалните му компоненти, от които се формира и дали те са
в съответствие с разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Още при изготвянето на
договора, т.е. предварително, кредиторът възлага в тежест на заемателя
заплащането на сумата по чл. 11, като я включва в погасителните вноски.
Простите математически сметки показват, че ако към посочените в договора
разходи за договорна лихва се прибавят и скритите разходи - допълнителната
сума по чл. 11 от договора, наименована „неустойка“, - то общият размер на
ГПР значително ще надхвърли максималния допустим размер, визиран в чл.
19 ал. 4 от ЗПК – пет пъти законната лихва. За да се заобиколи тази законова
забрана, в договора не е посочен действителният размер на ГПР. Всичко това
поставя потребителя в неравностойно положение, тъй като той на практика
няма ясна и достъпна за него информация за това – как и с колко се оскъпява
кредитът му, за да вземе информирано решение дали да го сключи.
Повече от това, прозира стремежът на кредитора да заблуди длъжника
си: В съдържанието на договора, още на първата страница ясно е посочено, че
всички плащания на заемополучателя възлизат на сумата 742,80 лева, което е
значително по-малко от сбора на погасителните вноски с предварително
включените в тях части от сумата по чл. 11. Също на първата страница е
посочен размерът на месечните погасителни вноски, които отново не е в
съответствие (по-малко) от сбора на сумите в състава на погасителната
вноска съгласно погасителния план – Приложение № 1 към договора. Т.е. се
прави внушение за значително по-изгодни за заемополучателя условия на
договора от тези, които се предоставят в действителност. Ето защо ХОС
приема, че се касае за недобросъвестна търговска практика, която накърнява
добрите нрави.
В разглеждания казус качеството на кредитополучателя като
потребител е несъмнено, а относно договора съдът приема, че той
представлява стандартен, предварително изготвен от дружеството-кредитор
формуляр на договор и на практика кредитополучателят е бил лишен от
възможността при сключването му да влияе върху неговото съдържание. Това
дава основание за извода, че постигнатите в договора уговорки не са резултат
на индивидуално договаряне, а кредитополучателят Т. следва да се ползва от
потребителската защита.
Изводите на РС-Димитровград и ХОС съвпадат, като въззивният съд
споделя и останалите мотиви на РС-Димитровград, ето защо препраща към
6
тях на основание чл. 272 от ГПК.
По частната жалба от адв. М. срещу определението по чл. 248 от
ГПК:
С атакуваното решение РС-Димитровград е уважил главния иск на
Н. Т., като е обявил нищожността на целия договор. С оглед изхода на делото,
първоинстанционният съд е осъдил „Сити кеш“ ООД да заплати на ищеца Н.
Д. Т. адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв в размер на 529,20 лева и
държавна такса в размер на 56,40 лева или общо 585,60 лева. По делото е
представено и удостоверение от Национална агенция за приходите, от което
се установява, че пълномощникът на ищеца е регистриран по ДДС.
В срока за обжалване на решението е постъпила молба, подадена от
пълномощника на ищеца – адв. М. М., с искане за изменение на решението в
частта, в която адвокатското възнаграждение и държавната такса са
присъдени на ищеца, а не на адвоката, който е предоставил адвокатската
услуга и лично заплатил държавната такса. Посочил е и претендирания
размер на адвокатското възнаграждение – 529,20 лева с ДДС. С
определението, предмет на обжалване в настоящото производство,
първоинстанционният съд е уважил частично искането на адв. М., като му е
присъдил възнаграждение за труд – 400 лева без ДДС, както и държавната
такса, за която е приел, че е внесена лично от адвоката, а не от ищеца. С
атакуваното определение РС-Димитровград е приел, че не е обвързан с
определените в Наредба № 1 минимални размери на адвокатските
възнаграждения, доколкото делегирането на правомощия на Висшия
адвокатски съвет по определянето им представлява нарушение на правилата
за свободната конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 от Договор за
функциониране на ЕС/ДФЕС/. Поради това съдът е счел, че присъденото от
него възнаграждение в размер на 400 лева е адекватно на правната и
фактическа сложност на делото – едно от многото еднотипни в цялата страна
и, в частност, по които адв. М. представлява ищците.
Искането по чл. 248 от ГПК е постъпило в срока за обжалване на
съдебното решение, от надлежна страна и против подлежащ на обжалване
акт, поради което се явява допустимо. Неоснователни са доводите на частния
жалбоподател за недопустимо произнасяне, без сезиране от някоя от
страните. Именно адв. М., който е носител на правото да иска изменение на
решението в частта за лично негово възнаграждение, е инициирал
процедурата по чл. 248 от ГПК. Т.е. съдът е бил сезиран надлежно, а въпросът
за размера на дължимото възнаграждение е такъв по съществото на искането,
а не по неговата допустимост. Разгледано по същество, искането на адв. М. е
частично основателно. ХОС споделя становището на първоинстанционния
съд за това, че не е обвързан с размери на минималните адвокатски
възнаграждения, определени с Наредба № 1. В тази насока РС-Димитровград
е изложил подробни съображения, които настоящият състав споделя изцяло,
без нужда да бъдат преповтаряни. Правилно е отчетено и обстоятелството, че
7
делото, за участие в което адв. М. претендира адвокатското възнаграждение
по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗАдв, е едно от множеството еднотипни дела, с
хомогенна позиция както на страните по него, така и вече формирана
устойчива съдебна практика. Това го прави като такова без затруднения при
доказването, с ясен отговор, който съдът ще даде по правни въпроси, т.е.
рутинно. Ето защо присъденото от РС-Димитровград възнаграждение в
размер на 400 лева е адекватно на правната и фактическа сложност на делото
и няма основание да бъде увеличено.
Вторият въведен с частната жалба правен въпрос се свежда до това -
дали при определяне на адвокатското възнаграждение на адвокат при
условията на чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата - за оказана
безплатна правна помощ, когато насрещната страна е осъдена за разноски, се
дължи ДДС. ХОС в настоящия си състав дава положителен отговор на този
въпрос. В съдебната практика вече няма спор относно дължимостта на ДДС
при определяне на окончателния размер на договореното адвокатско
възнаграждение – в случаите, когато адвокатът е регистриран по ЗЗД и по
реда на § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г година. Нормата на чл. 38 ал.2 , вр.
ал. 1 т. 2 от ЗА дава право на адвоката, предоставил безплатна правна помощ
на материално затруднена страна, да получи възнаграждение от насрещната
страна - съобразно изхода на спора и правилата, предвидени в чл. 78 от ГПК.
В този случай възнаграждението се определя от съда, а крайният платец на
адвокатското възнаграждение е насрещната страна, в чиято тежест са
възложени разноските. При определяне на конкретния размер на
възнаграждението съдът се ръководи от размерите на минималните
възнаграждения на адвокатите по Наредба № 1 / 1994 година (без тя да
обвързва съда), а освен това съобразява правилото по § 2 „а“ от ДР към
същата Наредба, според която за регистрираните по ЗДДС адвокати,
дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху
възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от дължимото
от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно ЗЗДС.
Разпоредбата на чл. 2 от ЗДДС, според която с данък върху добавената
стойност се облага всяка възмездна облагаема доставка или услуга и всяко
възмездно вътреобщностно придобиване, не обосновава извод за
недължимост на ДДС върху адвокатското възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ по чл.38 от ЗА. Това е така, защото предоставената
от адвоката услуга в тази хипотеза е безплатна само за представляваната от
него страна, но не се явява безвъзмездна – като краен резултат тя ще бъде
заплатена от насрещната страна. Приемането на противното би довело до
неравнопоставеност между адвокатите, предоставящи адвокатски услуги по
сключен договор за правна помощ и адвокати, натоварени от съда да
представляват страната, чийто труд се заплаща по реда на чл. 38 ал. 2 от
ЗАдв.
Достигайки до изводи в противна насока, първоинстанционният съд
е постановил неправилно определение в тази част, което по изложените по -
горе съображения следва да бъде отменено и да бъде присъдено
възнаграждение с ДДС.
8
С оглед изхода на делото дружеството-въззивник следва да бъде
осъдено да заплати на процесуалния представител на въззиваемия - адвокат
М. В. М., сумата от 480 лева с ДДС, представляваща възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие
по настоящото дело, определено според материалния интерес и по правилата
на чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, вр. чл.2, ал.2, вр. чл.7,
ал.2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, но и с оглед действителната правна и
фактическа сложност на делото.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 307/26.10.2023 година, постановено
по гражданско дело № 748/2023 година по описа на РС – Димитровград.
ОТМЕНЯ Определение № 100/29.01.2024 година, постановено по
гр.д. № 748/2023 година по описа на Районен съд - Димитровград, в частта, с
която е оставено без уважение искането по чл. 248 от ГПК за изменение на
Решение № 307/26.10.2023 година, постановено по гражданско дело №
748/2023 година по описа на РС – Димитровград, в частта за разноските, а
именно в частта за присъждане на адвокатското възнаграждение, вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД да заплати на адв. М. В. М. от
Адвокатска колегия - Пловдив, с адрес на кантората - гр.Пловдив, ***,
адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от Закона за
адвокатурата, в размер на 480 лева с включен ДДС.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 100/29.01.2024 година,
постановено по гр.д. № 748/2023 година по описа на Районен съд -
Димитровград в останалата му част.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление гр, София, *** да заплати на адв. М. В. М. от Адвокатска
колегия - Пловдив, с адрес на кантората - гр.Пловдив, ****, адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция, по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от
Закона за адвокатурата, в размер на 480 лева с включен ДДС, както и
държавна такса в размер на 15 лева.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10