№ 1985
гр. София, 02.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Иванина Ив. Пъстракова
Донка Янк. Русинова
при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА
като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело №
20231100511030 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 9797 от 08.06.2023 г., постановено по гр.д.№ 50 746/2022 г. по описа
на СРС, ІІ ГО, 56 състав е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка
с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ и на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.86, ал.1 ЗЗД, че М. П. Р., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
********* сумите: 891,83 лева – стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден
имот, находящ се в гр.София, ж.к.“Връбница – 1“, бл.****, аб. № 154447, Свиленица“ №
****, ведно със законната лихва, считано от 07.04.2022 г. до окончателното плащане; 23,35
лева – представляваща главница за дялово разпределение за периода: 01.03.2019 г. –
30.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 07.04.2022 г. до окончателното плащане
и сумата 161,26 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 15.09.2019 г. до
22.03.2022 г., начислено върху задължението за реално доставена топлинна енергия за
периода от м.02.2019 г. до м.04.2020 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение
за парично задължение по чл.410 ГПК от 04.05.2022 г. по ч.гр.д.№ 18 815/2022 г. по описа на
СРС, 56 състав, като исковете относно главницата за топлинна енергия за разликата над
сумата от 891,83 лева до пълния предявен размер от 1 283,05 лева и за периода от 01.05.2018
г. до 31.01.2019 г. е отхвърлен като погасен по давност, а исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД за
разликата над сумата от 161,26 лева до пълния предявен размер от 256,19 лева и за сумата
5,38 лева – мораторна лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, начислена
за периода от 01.05.2019 г. до 22.03.2022 г. са отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт М. П. Р. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД
на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 364,79 лева – разноски за исковото производство, 55,86
лева – разноски за заповедното производство, а „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да
заплати на М. П. Р. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 142,79 лева – разноски за исковото
производство, а на основание чл.38, ал.2 Закона за адвокатурата на адвокат Й. Д. Й. – сумата
15,66 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ
в заповедното производство.
Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца
„Бруната” ООД, гр.София.
1
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените от
ищеца искове, е обжалвано от ответника М. П. Р., гр.София. В жалбата се поддържа, че
атакуваното решение е неправилно, постановено при допуснати съществени процесуални
нарушения. Поддържа се, че исковата претенция е изцяло неоснователна и недоказана, тъй
като ищецът не е доказал, че между него и ответникът е налице облигационно отношение, че
последният е ползвател или собственик на процесния имот; че начисляването на топлинна
енергия на максимална мощност е неправилно; че не са представени всички фактури, на
база на които ищецът претендира искането си, като липсва информация те да са били
връчени на ответника и че са налице несъответствия във връзка с периода на давността.
Наведени са доводи, че не са представени доказателства, от които да се установи как е
образувана стойността на сумите за топлинна енергия, предвид това че дружеството
основава вземанията си на приложените извлечения от сметки, които са оспорени от
ответника, както и за цената на доставената топлинна енергия. По отношение на главницата
за дялово разпределение се твърди, че искът е недопустим, тъй като заявителят е следвало да
предяви иск на основание, на което е издадена заповедта, но такъв не е бил предявен в срок,
както и поради това че ищецът е предявил чуждо право.
Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в атакуваната част и да постанови
ново, с което да отхвърли изцяло предявените срещу жалбоподателя искове, като му се
присъдят направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София в подадения
отговор на въззивната жалба срока по чл.263, ал.1 ГПК, е оспорил същата като
неоснователна и недоказана. Релевирани са съображения, че първоинстанционният съд
подробно и съобразно константната съдебна практика по този вид типови правни спорове е
взел мотивирано и обосновано решение в обжалвания от ответника съдебен акт, както и че
твърденията за неправилност на решението произтичат от разширително тълкуване и по
аналогия на материалното право и се явяват несъществени и необосновани. Претендира
присъждането на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Далсия“ ООД, гр.София /предишно
наименование „Бруната” ООД/ не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото до-
казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено
следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част.
Неоснователни са доводите на въззивника за недопустимост на решението в частта
му относно претенцията за дялово разпределение.Искът е предявен в преклузивния срок по
чл.415, ал.1 ГПК на основанието, периода и размера, за което е издадена заповедта за
изпълнение по чл.410 ГПК. Безспорно е, че една от положителните процесуални
предпоставки, обуславящи съществуването на правото на иск в полза на определено лице, за
които съдът следи служебно, е процесуалната легитимация на страните, като липсата на
последната обуславя недопустимост на образуваното от или срещу такава страна гражданско
производство, каквато пречка обаче в дадената хипотеза не е налице. За да се извърши
преценка относно допустимостта на даден иск съдът изхожда от конкретните фактически
твърдения, релевирани в исковата молба, касаещи заявената принадлежност на спорното
материално право, респ. претендираното или отричано от ищеца субективно материално
право. В подадената искова молба ищцовото дружество е навело съответните фактически
твърдения както по отношение на произхода на претендираното от него притезание по иска
относно дяловото разпределение, така и относно отговорността на ответника във връзка със
същото, с което е обосновало процесуалната легитимация на страните в процеса по същия.
Въпросите, касаещи материалноправната легитимация, касаят съществото на спора, а не
допустимостта на производството.
Предвид изложеното съдът дължи произнасяне по правилността на решението с
оглед изложените в жалбата оплаквания, с които е обвързан.
2
Съдът е сезиран с положителни установителни искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД
за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника М. П.
Р. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с
подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение №
246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№
649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на
ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това
производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането
му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които
изключват или погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците и потребителите/клиентите на топлинна енергия
за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в
същия правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия
с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има
качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
„потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в §1, т.42 от ДР
/отм./ на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди“ е физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в
сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“.
Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия период – от м.05.2018 г.
до м.04.2020 г. вкл., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната
енергия.
Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна
енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде
установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот,
който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение.
В производството не е спорно обстоятелството, че сградата, в която се намира
процесният апартамент в исковия период е топлоснабдена, като от ангажираните по делото
доказа-телства съдебният състав намира, че е доказан и фактът, че ответникът е собственик
на апартамент № 64 в същия период. Освен с документи, удостоверяващи съответния титул
на собственост, няма правна пречка и ограничение наличието на това обстоятелство да се
устано-вява и с други доказателства, както и със съдебни или извънсъдебни признания.
Подписаният от ответника заявление-декларация с рег.№ Г-11476 от 21.07.2016 г. и данъчна
декларация по чл.14 ЗМДТ от 25.07.2016 г., подадена пред СО, Дирекция „ОП“, отдел
„Надежда-Връбница“, авторството на които не е оспорено от страна на същия, по своята
правна същност безспорно представляван извънсъдебно признание от страна на М. П. Р., че
е носител на правото на собственост върху процесния имот. Представени са и заверено
копие от заповед № 1410 от 14.04.1999 г. на СГНС – ИК по чл.100, ал.1 ЗТСУ, съгласно
която като обезщетение за отчужден имот за улица и озеленяване на П.М. Р. е определен
ап.**** в ж.к.“Надежда V м.р.“ /идентичен с чл.501 в ж.к.“Връбница 1“, съгласно писмо на
СО, район „Връбница“ 11.12.2014 г./ и удостоверения за наследници на П.М. Р. от 21.06.2002
г. и на Р.К.Р. от 04.07.2016 г., чийто единствен наследник е М. П. Р.. Ангажираните
доказателства във връзка с правото на собственост на М. П. Р. върху процесния апартамент
са несъмнено установени, достоверни са и са в такава връзка, че установяват без съмнение
осъществяването на визирания главен факт в обективната действителност и изключват друг
правен извод по този въпрос.
Пред първоинстанционния съд ответникът нито е поддържал, нито е ангажирал
доказателства, че след придобиването на имота по наследство през 2016 г. същият се е
разпоредил с него или че валидно е учредил ограничено вещно право на ползване в полза на
3
трето лице. Като собственик на процесния имот в исковия период от м.02.2019 г. до
м.04.2020 г. М. П. Р. има качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди и
дължат заплащане цена за доставената топлинната енергия и на извършената услуга за
дялово разпределение, чиито количество и размер са установени в производството с
приетите в процеса съдебно-техническа експертиза на вещото лице Б.Т. относно първото
задължение и съдебно-счетоводната експертиза на вещото лице В.С. относно второто
задължение, неоспорени от страните, които съдът кредитира като обективни, обосновани и
компетентно изготвени. От двете експертизи се установява и че одобрените от КЕВР,
действащи през исковия период, са спазени при извършените изчисления от ищцовото
дружество.
Визираните обстоятелства относно осъществената доставка на топлинна енергия и
извършената услуга за дялово разпределение се установяват и от приетите и неоспорени в
производството заверени преписи от формуляр за отчет от 12.06.2019 г., подписан от М. Р.
като клиент, годишни изравнителни сметки за отоплителни сезони: 2018/2019 г. и 2019/2020
г., констативен протокол за извършен отчет /неосигурен достъп на 16.06.2020 г. и 27.06.2020
г./, съобщения към фактури № ********** от 31.07.2019 г. на стойност 690,77 лева и №
********** от 31.07.2020 г. на стойност 746,64 лева.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя относно недължимостта на вземането
за дялово разпределение.
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца от 2016 г. дяловото разпределение
на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от
Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС.
Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата “дялово разпределение“,
извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.36 от Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г.
клиентите заплащат цена на услугата „дялово разпределение“, извършвана от избран от
клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на
клиент, вкл. изготвяне на изравнителна сметка, цена на отчитане уредите за дялово
разпределение и цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в
имота на клиента и допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача, за отчитане
на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати. В клаузата на чл.36,
ал.2 от Общите условия от 2016 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на
услугата „дялово разпределение“ се определя от продавача, съгласувано с търговците,
извършващи услугата „дялово разпределение“ и се обявява по подходящ начин на
клиентите. С общите условия, одобрени от КЕВР, се урежда съдържанието на договора за
продажба на топлинна енергия между страните по него, който на основание чл.20а ЗЗД има
сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства ищецът се легитимира като субект, който е активно
материалноправно легитимиран да получи цената на извършваната услуга „дялово разпреде-
ление“.
Основанието за определянето на топлинна енергия за част от процесния период на
нормативна база се установява по делото от представеното писмено доказателство,
представляващо протокол за неосигурен достъп на обявените дати за извършените отчети на
уредите за дялово разпределение през 2020 г. В тази връзка следва да се посочи, че
задължение на купувача, съгласно чл.12, т.3 от Общите условия от 2016 г. е да осигури
достъп за отчитане на средствата за дялово разпределение в имота си. Съгласно чл.69, ал.2,
т.2 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /отм. с ДВ бр.25/20.03.2020 г./ и
чл.69, ал.2, т.2 от Наредба № Е-РД-04-1/12.03.2020 г. за топлоснабдяването /ДВ
бр.25/20.03.2020 г./ изразходваното количество гореща вода в отделните имоти се разпределя
при норма за разход на потребление на гореща вода от 140 л. на обитател за едно денонощие
– когато не са монтирани индивидуални водомери за топла вода, индивидуалните водомери
за топла вода са повредени, имат нарушена пломба или не е осигурен достъп за отчитане.
Служебното начисляване на топлинна енергия при неосигурен достъп не представлява
санкция за неизпълнение на задължението на потребителя да осигури достъп до имота за
отчитане на уредите, а механизъм за определяне на потреблението, който замества реалното
отчитане на ползваната от абоната топлинна енергия. По този начин е установен способ за
определяне на цената на реално ползваната услуга, когато не е налице обективна
възможност за реалното й отчитане.
Неоснователни са наведените в жалбата оплаквания за неправилно приложение на
нормативната уредба относно института на погасителната давност.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3/18.05.
4
2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлоснабдителните дру-
жества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от
тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения,
имащи единен право-пораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от
това дали отделните пла-щания са с еднакъв или различен размер.
По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от
момента, в който вземането е станало изискуемо.
По отношение на вземанията за главница, представляваща стойността на доставена
топлинна енергия за исковия период от м.02.2019 г. до м.04.2020 г. – предмет на обжалване,
приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация
София” ЕАД на клиенти за битови нужди в гр.София, одобрени с решение № ОУ-
1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от
11.08.2016 г. Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия купувачите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1 и ал.2, съотв.
стойността на фактурата по чл.32, ал.2 и ал.3 за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
От изложеното следва, че задължението на ответника по иска за заплащане на
сумата за доставената топлинна енергия за м.02.2019 г.– първият месец от претенцията за
главницата, разглеждана във въззивното производство, е с падеж: 14.04.2019 г. и от деня,
следващ тази дата, е започнала да тече погасителната давност за това вземане. На основание
чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуване на вземането се счита предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в случая – 07.04.2022 г.,
поради което към този момент в обхвата на изтеклата тригодишната погасителна давност не
попада както вземането за главницата за м.02.2019 г., така и останалите главни вземания,
представляващи стойност на доставената топлинна енергия за разглеждания исков период.
По отношение на иска по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относно глав-
ните вземания, представляващи стойността на дължимата се топлинна енергия, въззивната
жалба е бланкетна, не съдържа конкретни оплаквания за неправилност на обжалвано
решение, поради което в тази част въззивният съд дължи проверка само за евентуално
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на императивни материалноправни
норми, каквито в дадения случай не са налице.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции относно изхода
от разглеждане на спора, първоинстанционното решение в обжалвана част като правилно
следва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора в патримониума на жалбоподателя не е възникнало
право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
На основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК на въззиваемата страна се дължат
разноски в размер на 50,00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9 797от 08.06.2023 г., постановено по гр.д.№ 50 746/
2022 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 56 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА М. П. Р., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.София,
ж..к.“Връбница -1“, бл.**** да ЗАПЛАТИ на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”Ястребец” № 23Б на основание чл.78,
ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 50,00 лева /петдесет лева/ – разноски за въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ище-ца: „Далсия” ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1
ГПК.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6