№ 684
гр. Варна, 20.02.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Симона Р. Донева
като разгледа докладваното от Ирена Н. Петкова Въззивно частно
гражданско дело № 20233100500128 по описа за 2023 година
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх. № 1316/18.01.2023г., подадена от Ж.
Е. Я., ЕГН **********, майка и законен представител на детето **********
О., ЕГН **********, чрез процесуален представител адв. П. И., срещу
Определение № 1035/12.12.2022 г., постановено по гр. дело № 174/2022 г. на
Районен съд-Провадия, с което е прекратено производството по делото
поради липса на компетентност. В жалбата се излага, че съдът неправилно не
е приел наличието на пророгация, въпреки че ответникът не е оспорил
компетентността на българския съд. Излага се, че фактът, че ответникът е
представляван от особен представител, не променя факта на неоспорването на
компетентността. Счита, че приложение намира и Регламент №4/2009г.
досежно мълчаливата пророгация на компетентност. Твърди се, че съдът не е
съобразил основния принцип на пророгацията, а именно висшия интерес на
детето. Моли за отмяна на прекратителното определение и връщане делото за
произнасяне от РС-Провадия.
В срока по чл. 276 ал. 1 от ГПК е депозиран отговор от адв. И., особен
представител на ответника П. О. Р., с който се моли да бъде оставена без
уважения жалбата и оставено в сила обжалваното определение, като правилно
и законосъобразно. Излага съображения за липса на компетентност на
1
българския съд да разгледа спора, тъй като липсват предпоставките за
пророгация. Сочи, че при наличие на назначен на ответника особен
представител, последният не може да изрази правнозначима воля за
компетентност на съда. Моли жалбата да бъде оставена без уважение.
За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:
Частната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане от настоящия състав на ВОС.
По същество жалбата е неоснователна, поради следното:
Провадийският районен съд е сезиран с предявена искова молба от Ж.
Е. Я. ЕГН **********, като майка и законен представител на детето:
********** О. ЕГН ********** срещу П. О. Р., ЕГН **********, да бъде
лишен последния от родителски права по отношение на детето **********
Твърдят се предпоставките по чл.132 ал.1 т.2 СК. Освен това се претендира
заплащане на месечна издръжка в размер на 200 лв. в полза на детето
********** както и определяне на режим на лични отношения между бащата
и детето. В исковата молба като свой и на детето постоянен адрес ищцата е
посочила гр. *********, а на ответника гр. ********* В исковата молба се
твърди, че страните живели на семейни начала, като от съжителството им се
родило детето ********** О. на 04.02.2013г.. В началото на 2014г. ищцата
заедно със сина си напуснали семейното жилище и се установили в дома на
родителите й в гр.Провадия, където живели и до настоящ момент. След
раздялата на страните бащата не търсил сина си и не давал издръжка за него.
В случаите, когато поради формалности се е налагало бащата да подпише
документи за сина си, той не го е правил, което ощетявало детето. При
постъпване в болница на детето и провеждане на диагностика и лечение
майката била тази, която му оказвала емоционална подкрепа. Твърди се, че
детето не познавало баща си.
Ответникът не е намерен на посочения постоянен и настоящ адрес, като
призовките са върнати с отбелязване, че не живее там. Назначен му е особен
2
представител по реда на чл.47 ал.6 ГПК. В срока по чл. 131 ГПК особеният
представител излага, че предявения иск е допустим и вероятно основателен,
но няма ангажирани доказателства. Твърди се, че след напускането на
съвместното жилище на страните вероятно майката се отдалечила от бащата.
Не се сочило дали майката има контакт с бащата и какви са отношенията им.
Не се знаело дали бащата не бил в чужбина и дали нямало уважителни
причини за поведението му описано в исковата молба. Твърди, че може би не
са налице предпоставките за лишаване от родителски права, а следва да бъде
предоставено упражняването на родителските права на майката. Възразява на
искания в исковата молба режим на личен контакт като силно ограничен. С
исковата молба не били представени доказателства за нуждите на детето и
възможностите на бащата да дава претендираната издръжка. Иска се
постановяване на решение, с което да се отхвърлят предявените искове.
От събраните по делото доказателства – писмо-отговор с вх. №
4989/19.09.2022г. от ДСП гр.Провадия се установява, че дирекцията не е
могла да изготви социален доклад по случая, тъй като Ж. Я. – майка на детето
живее в Германия. От разпитаните в хода на производството свидетели
Шидерова и Михалев се установява, че детето **********заедно с майка си
Ж. Я. живеят в Германия в гр.Берлин, в квартал „******** от 3 години заедно
с другото дете на Я. Вероника и св.Шидерова – майка на Ж. Я. и баба на
децата. Семейството е трайно установено в Германия, майката работи там, а
децата са записани и посещават училище там. Детето **********е вече трети
клас в училище в гр.Берлин, като посещава училище там от 1-ви клас.
Семейството е на социална издръжка там, като майката получава помощи и за
отглеждането на децата си. Семейството е било в България през лятото за 1
месец на почивка.
След даване ход на устните прения между страните РС-Провадия
отменил определението, с което е даден ход по същество на делото и се
прогласил за некомпетентен да се произнесе по спора, тъй като детето има
установено трайно местопребиваване в Германия. Приел, че не е компетентен
да се произнесе и по иска за издръжка, тъй като последният е обективно
съединен с други искове, касаещи родителската отговорност, поради което и
следва да се разглеждат от един и същи съд. По горните мотиви прекратил
производството пред себе си.
3
Определението е законосъобразно.
Предявените искове за лишаване от родителските права, за определяне
режим на лични отношения с неотглеждащия родител, както и за издръжка
следва да бъдат квалифицирани като такива за родителската отговорност и
издръжката по отношение на малолетното дете на страните, които са
граждани на една държава-членка на ЕС, поради което следва да бъдат
приложени разпоредбите на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 на Съвета относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по
брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност и Регламент /ЕО/
№ 4/2009 на Съвета относно компетентността, приложимото право,
признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по
въпроси, свързани със задължения за издръжка.
Разпоредбата на чл. 8 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 възлага обща
компетентност на съдилищата на държава-членка по дела, свързани с
родителската отговорност за дете, ако детето има обичайно местопребиваване
в тази държава-членка по времето, когато съдът е сезиран, при спазването на
условията на чл. 9, чл. 10 и чл. 12 от същия Регламент. По аргумент от
противното – ако не са налице посочените в Регламента изключения,
компетентността на съда следва да бъде определена, съобразно обичайното
местопребиваване на детето към релевантния момент – датата на подаване на
исковата молба (чл. 16 от Регламента).
В разпоредбите на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 не се съдържа легална
дефиниция на понятието „обичайно местопребиваване на детето“, поради
което същото е разяснено посредством тълкувателната практика на Съда на
ЕС в Решението по дело С-497/10. Практиката на Съда на ЕС е задължителна
за националните съдилища, поради което, за да прецени своята
компетентност съдът, сезиран с иск за родителска отговорност, следва да
съобрази даденото от СЕС тълкуване на термина „обичайно
местопребиваване на детето“, респективно да прецени наличието на
съответните териториални и социални елементи. Според даденото от СЕС
тълкуване, „Понятието „обичайно местопребиваване“ по смисъла на членове
8 и 10 от Регламент № 2201/2003 относно компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с
родителската отговорност, с който се отменя Регламент № 1347/2000, трябва
4
да се тълкува в смисъл, че това е мястото, което отразява определена
интеграция на детето в социална и семейна среда. За тази цел, когато се
разглежда положението на дете, трябва по-специално да се вземат предвид
продължителността, редовността, условията и причините за престоя на
територията на тази държава-членка в която пребивава понастоящем.
Националната юрисдикция следва да установи обичайното местопребиваване
на детето, като държа сметка за съвкупността от специфичните за конкретния
случай фактически обстоятелства.“.
Безспорно се установява от ангажираните в първо съдебно заседание
доказателства, че детето **********има трайно установено обичайно
местопребиваване на територията на Германия. Това обстоятелство не се
оспорва и от страните в жалбата и отговора на същата. Спорният момент в
производството е налице ли са предпоставки за пророгация на компетентност
по смисъла на чл.12 от Регламента, за да е налице изключение от общата
компетентност.
Цитираната норма предвижда, че съдилищата на държавите-членки,
които са компетентни по силата на чл.3 по молбите за развод, законна раздяла
и унищожаване на брака са компетентни по всички въпроси, които се отнасят
до родителската отговорност, свързани с тази молба, когато поне единият от
съпрузите притежава родителска отговорност за детето и компетентността на
съдилищата е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от
съпрузите или от носителите на родителска отговорност, към момента на
сезирането на съд, и е във висш интерес на детето.
Настоящият състав намира, че не са налице предвидените в чл. 12 § 1 от
Регламента предпоставки за пророгация на компетентността, тъй като липсва
втората кумулативна предпоставка по буква Б – компетентността на
българския съд е приета от страните изрично към датата на сезиране или по
недвусмислен начин. Безспорно изрично съгласие между родителите,
обективирано в писмен вид под форма на съглашение или обективирано в
официален удостоверителен документ /напр. съдебен протокол/, няма
постигнато. преди или по време на производството. Втората хипотеза за
приемане на компетентността от двамата родители по недвусмислен начин
също не е налице. Цитираната норма на чл.12 §1 от Регламента не дава
дефиниция на понятието „недвусмислен начин.“ Затова и разясняването му
5
следва да бъде извършено посредством тълкувателната практика на Съда на
ЕС. В тази насока е задължителната практика на Съда на ЕС по приложението
на Регламента – Решението по дело С-656/13 и Решението по дело С-565/16, с
които е прието, че „наличието на изрично или недвусмислено съгласие по
смисъла на чл. 12 от Регламента явно не може да бъде установено, когато
въпросният съд е сезиран единствено по инициатива на една от страните в
производството и когато по-късно другата страна в това производство още с
първото си процесуално действие в рамките на същото производство оспори
компетентността на сезирания съд. ", както и че "не е налице такова съгласие
относно пророгацията на компетентност, ако само едната страна сезира съда,
а другата встъпи по-късно в производството пред същия съд, но за да оспори
неговата компетентност".
В конкретния случай производството е инициирано само от една от
страните- майката, за която може да бъде направен извод, че приема
компетентността на българския съд, поради което и го е сезирала. По
отношение на ответника обаче такъв извод не може да бъде направен.
Независимо от обстоятелството, че процесуалният представител на ответника
е депозирал отговор на исковата молба, както и е участвал в първото открито
съдебно заседание, в което са събрани доказателства, че правилата на общата
подсъдност са по Регламент №2201/2003г. на Съвета, без да е оспорил тази
компетентност на българския съд, то не може да бъде направен извод, че е
налице приемане на пророгация на компетентност. Спецификата на случая е,
че ответникът е бил представляван от особен представител, назначен по реда
на чл.47 ал.6 ГПК. Респективно, на ответника лично нито е връчен препис от
исковата молба, нито същият е намерен и уведомен за отпочнатото
производство. Същият не е могъл нито валидно да изрази воля за оспорване
на избраната от ищцата компетентност, нито да я приеме. Настоящият състав
намира, че тези действия не могат да бъдат извършени от назначения особен
представител, тъй като с назначаването си като такъв от съда представителят
е овластен да брани и съблюдава интересите на отсъстващото лице, като
упражнява от негово име процесуалните му права. Същият обаче не може да
предприема действия по материалното право- не може да признава иска, не
може да сключва спогодба или други действия, за които следва да е изрично
упълномощен от представляваното от него лице. А при хипотезата на особен
представител упълномощаването не е лично, следователно и няма как да е
6
изрично. По аналогия, доколкото особеният представител не може да сключва
спогодба, същият не би могъл да приеме и компетентността, избрана от
ищцата. В случая е ирелевантно дали е налице възражение или не, тъй като не
липсата на последното е предпоставка, за да бъде направен извод, че е налице
пророгация на компетентност, а установяването, че е налице положителния
факт- установяване приемането на компетентността от ответника по
недвусмислен начин. Горните съждения на състава изцяло се споделят и от
Решение на Съда (четвърти състав) от 21 октомври 2015 година по дело C-
215/15, в което се приема, че член 12, параграф 3, буква б) от Регламент №
2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че компетентността на съдилищата,
сезирани с разглеждането на иск, свързан с родителска отговорност, не би
могла да се счита за „изрично или по друг недвусмислен начин приета от
[всички страни в производството]" по смисъла на тази разпоредба единствено
поради обстоятелството, че назначеният служебно от тези съдилища
процесуален представител на ответника, поради невъзможността на
последния да се връчи исковата молба, не е повдигнал възражение по
компетентността на тези съдилища.
Предвид изложените съображения следва да бъде направен извод, че не
е налице пророгацция на компетентност по смисъла на чл.12 §1 от
Регламента.
Наред с изложеното следва да се съобрази и следното: Прокуратурата
на РБ, както на Дирекция „Социално подпомагане“ съобразно нормата на
чл.133 ал.2 СК задължително участват и се изслушват по делото за лишаване
от родителски права. Ал.1 на сочената разпоредба предвижда и самостоятелна
компетентност на прокурора или ДСП да предяви иск за лишаване от
родителски права. Нормите са императивни. Тълкуването на горните
разпоредби води до извод, че както прокурорът, така и ДСП има качеството
страна в производството по чл.132 СК. Затова и същите разполагат с
правомощието да изразят становище по компетентността на сезирания съд.
Така и Решение на Съда (шести състав) от 19 април 2018 година по дело C-
565/16 ), което приема, че прокурорът, който според националния закон е
страна по право в образуваното по молба на родителите производство, е
страна в производството по смисъла на член 12, параграф 3, буква б) от
Регламент № 2201/2003. При възражение относно извършения от родителите
на детето избор на съд, направено от тази страна след момента, в който този
7
съд е сезиран, не може да се признае, че към този момент всички страни в
производството са приели пророгацията на компетентност. При липсата на
такова възражение може да се приеме, че съгласието на тази страна е дадено
имплицитно, и условието пророгацията на компетентност да е приета по
недвусмислен начин от всички страни в производството към момента на
сезирането на този съд, може да се счита за изпълнено. В производството
обаче постановения съдебен акт, с който е прието от съда липсата на
компетентност не е връчен на прокурора, нито на ДСП. Не е връчен и препис
от депозираната частна жалба срещу прекратителното определение.
Следователно и към настоящия момент не е ясно становището на
контролиращите страни в производството. Респективно, извод че е налице
приемане по недвусмислен начин на избраната от ищцата компетентност, не е
налице.
По наведеното в жалбата възражение, че приложение следва да намери
Регламент /ЕО/ № 4/2009 и предвидената в него мълчалива пророгация на
компетентност, съдът намира същото за неоснователно. На първо място,
Регламент №4/2009г. намира приложение само по отношение задълженията за
издръжка, поради което и е неприложим за уреждане компетентността в
производства, касаещи въпроси за родителската отговорност. На второ място,
съединеният иск за издръжка на детето **********също е неподведомствен
на българския съд, доколкото изрично буква Г на чл.3 от Регламент
№4/2009г. предоставя компетентността по искове за издръжка на съда, който
е компетентен да разгледа иска за родителската отговорност, когато искането
за издръжка допълва този иск.
По изложените съображения настоящият състав приема, че
компетентността да разгледа спора се определя по правилата на чл. 8 от
Регламент /ЕО/ № 2201/2003. Българският съд не е компетентен да се
произнесе по спора, поради което и законосъобразно се е прогласил за такъв,
както и е прекратил производството пред себе си. Определението следва да
бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1035/12.12.2022 г., постановено по
гр. дело № 174/2022 г. на Районен съд-Провадия, с което РС-Провадия е
прогласил, че не е компетентен да разгледа и реши спора по исковете на Ж. Е.
Я. ЕГН **********, като майка и законен представител на детето:
8
********** О. ЕГН ********** срещу П. О. Р., ЕГН **********, за лишаване
от родителски права на последния по отношение на детето ********** за
заплащане на месечна издръжка в размер на 200 лв. в полза на детето
********** както и определяне на режим на лични отношения между бащата
и детето, и е прекратил производството пред себе си поради
неподведомственост на спора, на основание чл. 15, ал. 1 ГПК вр. чл.17 от
Регламент №2201/2003г. на Съвета.
Определението подлежи на обжалване с частна касационна жалба пред
Върховен касационен съд, в едноседмичен срок от съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9