Р Е Ш
Е Н И Е № 195
С.29 септември 2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
С.ският районен съд, Іви състав в публично съдебно заседание на девети декември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КИРИЛ ПАВЛОВ
при секретаря Евелина Пейчинова, като разгледа докладваното от СЪДИЯТА гр. дело № 350 по описа за 2020 год. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени, по реда на чл. 422, вр. 415 ГПК, в условията на първоначално, обективно, кумулативно съединение, положителни, установителни искове, от "П.К.Б." ЕООД гр. С., против Х.З.В., за признаване, като установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува парично вземане, произтичащо от Договор за потребителски кредит "П.К.С." № **********/04. 09. 2018 год., за което има образувано заповедно производство - ЧГД № 200/2020 г., по описа на PC - С., като има издадена Заповед № 143/04. 03. 2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с правно основание, както следва: по чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 вр., чл. 71 ЗЗД и цена 4572, 97 лева - непогасена главница, ведно с искане за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 04.2020 г. до окончателно плащане; иск по чо чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 1044, 12 лева, претендирани като договорна лихва върху главницата в размер на 1044, 12 лева; иск по чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 286, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 1904, 53 лева, претендирани като възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги; иск по чл. 86 ЗЗД за сумата 117, 37 лева претендирани като обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от дата на изпадане на длъжника в забава/ до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
Ищецът обосновава исковете твърдейки, че на 04. 09. 2018 год. с В.А. бил сключен Договор за потребителски кредит № **********, по който ответникът Х.З.В. се задължила да отговаря като солидарен длъжник, за главница от 5000 лв., при годишен процент на разходите (ГПР): 49.89 % и годишен лихвен процент - 41.17 % /лихвен процент на ден - 0.11 % и със срок на кредита 24 месаца. Длъжникът В.А. К. закупила и пакет допълнителни услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, за който се задължил да плати възнаграждение от 2179,68 лв., на месечни вноски по 90,82 лв. Така общото задължение в размер на 9598,32 лв., следвало да бъде погасявано на 24 месечни вноски, в размер на 399.93 лв. всяка, с падеж 15 - ти ден от месеца. Главницата от 5000.00 лв. още на 04. 09. 2018 год. била предадена на В.А. К. по посочена от този длъжник банкова сметка *** № 17624344 с банкова референция № 270PMWP182470523.
Твърди се в исковата молба, че на 22.01.2019 г. длъжникът В.А. К. е подала следващо Заявление за промяна на погасителен план към Договора за потребителски кредит ДПК № **********, като е пожелала да бъдат отложени 2 (две) погасителни вноски. Ищецът твърди в исковата си молба, че на 30.01.2019 г. между „П.К.Б." ЕООД и солидарните длъжници В.А. К. и Х.З.В. е сключен Анекс № 1 към ДПК № **********, с който страните се договарят да бъдат отложени погасителни вноски № 4 и 5, като те трябва да бъдат заплатени в края на погасителния план. Твърди се в ИМ, че неразделна част от сключения Анекс е нов коригиран погасителен план, като погасителните вноски се променили от 24 на 26 броя. Годишният процент на разходите (ГПР) по кредита след сключването на анекса се променил на 42.16 %. Останалите клаузи от ДПК остават непроменени.
Твърди се в ИМ, че съгласно чл. 4 от Общите условия към ДПК № ********** солидарните съдлъжници дължат на дружеството ищец договорно възнаграждение за изтегления кредит, предварително определено в погасителния план и че страните по този ДПК се споразумели договорното възнаграждение да се разсрочи във времето и да се погасява от клиента в рамките на погасителния план.
Твърди се в исковата молба, че неизплатеното договорно възнаграждение от страна на длъжника ответник по делото е в размер на 1 044.12 лв. /хиляда четиридесет и четири лв. и дванадесет ст./.
Твърди се в исковата молба, че съгласно сключеното между страните Споразумение за предоставяне на пакет за допълнителни услуги и чл. 15 от Общите условия по ДПК, длъжникът дължи възнаграждение в размер на 1 904.53лв. /хиляда деветстотин и четири лв. и петдесет и три ст./.
Твърди се в ИМ, че в процесния случай сключването на споразумение за предоставяне на допълнителни услуги не било задължително за отпускането на кредита. Сключването на споразумение за предоставяне на допълнителни услуги било само възможно опционално, по избор на потребителя и зависело единствено от неговата воля, дали желае искането му за кредит да бъде разгледано в най-кратки срокове, както и дали желае да има възможност да отлага плащане на вноски, да намалява размера на месечни вноски, да променя датата на падеж и да получава бързо и лесно допълнителни парични средства. Всяка една и всички тези услуги потребителят могъл да използва, ако пожелае да закупи и ако закупи такъв пакет.
Твърди се в ИМ, че пакетът от допълнителни услуги предоставял на ответника право да получи услуги, които не били свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а били свързани с необходимостта на потребителя и неговото конкретно житейско положение. Твърди се също така, че със закупуването на пакет от допълнителни услуги, длъжникът си е гарантирал приоритетното разглеждане и отпускане на поискания кредит, гарантирал си е, че при настъпване на неблагоприятни за него събития, той няма да изпадне в забава, а кредитът му да бъде обявен за предсрочно изискуем, а ще може да отложи плащането на определен брой вноски, така че да може да се фокусира върху стабилизирането на своята платежоспособност, а не върху утежняване на финансовото си състояние с невъзможността да плаща кредит и лихвите за забава по него. Гарантирал си е, че ако доходът му намалее, ще може да си намали размера на определен брой вноски - длъжникът може да поиска от кредитора да му намали с до 75% размера на определен брой погасителни вноски. Твърди се в ИМ, че с пакета за допълнителни услуги длъжникът си гарантирал , че ако сменят датата на заплащане на месечното му възнаграждение, ще може да промени и падежната дата по кредита си, така че да е удобна за него, както и че ако има необходимост от допълнителни парични средства, ще може да ги получи бързо и лесно, без да е необходимо да попълва и представя множество документи. Твърди се в ИМ, че всички тези възможности, които ответникът е получил и все още получава, съответно всички тези услуги, които кредиторът се задължава да му предостави със закупуването на пакета от допълнителни услуги, които не могли да се определят като задължителни и като част от общите разходи по кредита. Твърди се в ИМ, че предоставените допълнителни услуги гарантирали спокойствието на длъжника и възможността му да се справи с всяка неблагоприятна ситуация.
Твърди се в ИМ, че пакетът от допълнителни услуги се закупува по избор на потребителя, за което ищецът се позовава както на заявеното от длъжника искането за отпускане на потребителски кредит, така и на това, че кредиторът предлага и реално отпуска кредити и без закупен такъв пакет.
Твърди се ъзнаграждението не е цената на услугите, а е дължимо за наличието им, за възможността (опцията) длъжникът да поиска промяна в договора му за кредит във всеки един момент от живота на договора. Твърди се че предлаганите допълнителни услуги не били пряко свързани с договора за кредит, а по повод на същия.
Твърди се в исковата молба, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги е от тези, които законодателят е извадил разходите за такива допълнителни услуги от общите разходи по кредита.
Твърди се в ИМ, че длъжникът не е изпълнявал поетите договорни задължения и е направил само три пълни погасителни вноски и една непълна, последната от които с дата 15.01.2019 г., според приложеното Извлечение по сметка към ДПК № **********, както и че след изпадането на длъжника в забава и съгласно уговореното и прието от страните в чл.12.3 от Общите условия към Договора за потребителски кредит, процесния договор е прекратен от страна на „П.К.Б." ЕООД на 31.07.2019 г., като на солидарните длъжници е изпратено уведомително писмо, с което те са информирани, че задължението по заема е обявено за предсрочно изискуемо.
Твърди се в ИМ, че към момента на предявяване на иска ответницата Х.З.В. дължи на ищеца П.К.Б. ЕООД сума в размер на 7 638.99 лв. от които главница в размер на 4 572.97 лв., договорно възнаграждение в размер на 1 044.12 лв., възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1 904.53лв. и лихва за забава в размер на 117.37 лв., представляващи неизплатено задължение по Договор за потребителски кредит № **********.
Ищецът подал Заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжниците, по което било образувано ЧГД № 200/2020 г., по описа на РС С.. Съдът уважил претенция и издал Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. В срока по чл. 414 ГПК съдлъжникът Х.З.В. подала възражение за недължимост.
В петитума на исковата си молба ищецът моли да бъде признато за установено, че ответникът му дължи, както следва: 4572, 97 лв. - главница по договор за кредит, 1044, 12 лв. – договорно възнаграждение; 1904.53 лв. - възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги; 117, 37 лв. - лихва за забава за периода от 31.07.2019 г. /дата на предсрочна изискуемост/ до датата на подавасе заявлението по чл. 410 ГПК в съда 02. 03. 2020 г., както и законната лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на задължението. Претендира разноски по заповедното и исковото производства.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата Х.З.В. чрез пълномощника си адвокат Мирослав Веселинов Михайлов подава писмен отговор с който оспорва иска като неоснователен със следните възражения:
На първо място се оспорва предсрочната изискуемост на която ищецът се позовава за дължимост и изискуемост на вземанията предмет на иска. В тази връзка ответната страна взема становище че не е получавала волеизявлението на ищеца за прекратяване на договора и обявяването му от кредитора за предсрочно изискуем. По това възражение ответната страна изразява становище, че вземането, предмет на заявлението по чл.410 ГПК следва да бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, а това подлежало на доказване в хода на настоящото исково производство, образувано по реда на чл.422 ГПК, тъй като за кредитора не съществувало задължение да прилага доказателства към заявлението по чл.410 ГПК за твърдяната предсрочна изискуемост на кредита.По това възражение се изтъкват доводи, че началният момент на изискуемостта на вземане по договор за потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпването на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а било необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване предсрочната изискуемост на кредита Възразява се от ответната страна, че от доказателствата по настоящото дело, не може да се заключи, че изявлението на ищеца за предсрочна изискуемост е достигнало до ответницата преди подаване на заявлението. В тази връзка се изтъкват доводи, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника и до произнасяне от съда заповедното производство е едностранно. Също така се изтъква в отговора на ИМ, че връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. По това възражение се изтъква в исковата молба, че обусловеността на предмета на делото по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК от основанието и размера на заявеното в заповедното производство вземане и с оглед факта, че вземанията са заявени като настъпили вследствие на настъпила предсрочна изискуемост, се твърди в отговора на ИМ, че съдът не би могъл да се произнесе по отношение на месечните погасителни вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Според ответната страна обратното би означавало да бъде изменено основанието на предявения установителен иск, което било недопустимо,
На следващо място, в отговора на ИМ се съдържа възражение, че процесният договор за потребителски кредит № **********, като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит е недействителен, нищожен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. В тази връзка се твърди, че в процесния договор, макар и посочен лихвения процент на ден и годишен, както и годишен процент на разходите липсват каквито и да е било условия за прилагането му, а така също липсва и изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив.
Недействителността на процесния договор се претендира и от това, че в него липсва каквото и да е уточнение, какви точно разходи се включват в посочения процент. За посоченият лихвен процент на ден 0.11% се изтъква възражение в отговора на ИМ, че не е ясно как точно се съдържа и как е изчислен по отношение на общия годишен процент на разходите ГПР. От това се претендира недействителност на процесния договор, тъй като ответницата била поставена в невъзможност да разбере какъв реално с процентът на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. Твърди се в отговора на ИМ, че за да бъде спазена разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от обшия размер на предоставения потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемополучателят ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Твърди се в отговора на ИМ, че поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по потребителския договор, невключена в ГПР противоречало на изискването за яснота, въведено в чл. 11 ,ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Недействителността на процесния договор се претендира и поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК В тази връзка се твърди в отговора на ИМ, че наличният по договора погасителен план не отговаря на чл. 11. ал. 1, т. 11 от ЗПК, защото в него липсвала задължителната информация по ЗПК. Това създавало невъзможност за длъжника по кредита ми да разбере заплащаните вноски по погасителния план, какви компоненти включват, как са изчислени и на каква база. Според ответника това било още едно самостоятелно основание за нищожност на договора за паричен заем.
В отговора на исковата молба се оспорва като нищожна и клаузата за възнаградителна лихва, поради противоречие с добрите нрави, по съображения, че бил уговорен лихвен процент на ден 0.11%, и годишен лихвен процент 41.17%. Според това възражение в отговора на ИМ за търсеният период на възнаградителната лихва, основният лихвен процент на БНБ е 0% + 10 пункта(съгласно ПМС № 72 от 08.04.1994г., приложимо към 2009г.), което правело размера на законната лихва към датата на сключване на договора 10%. Трикратния размер на законната лихва към 16.11.2018г., е 30%. Според това възражение в отговора на ИМ противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва
В отговора на ИМ се съдържа и възражение и относно претендираното с иска обещетение за забава в размер на 117.37 лева. Във връзка с това възражение се изтъкват доводи, че такова обезщетение не се дължи на ищеца оглед нищожността на сключеният договор за потребителски кредит № ********** и че спрямо един нищожен договор обещетение за забава не може да бъде претендирано.
В отговора на ИМ се съдържа и възражение за нищожност и че представлява неравноправна клауза тази с уговореното възнаграждение за закупен пакет на допълнителни услуги в размер на 1904.53лв.
В отговора на исковата молба ответната страна прави и възражение за прекомерност на претендираните съдебни разноски по ч.гр.д. №200/2020г. и по настоящето гр.д. №350/2020г. по описа на PC С..
В проведените по делото съдебни заседания страните не се явяват и не се представляват. Ищецът, чрез процесуален представител подава молба, с която поддържа исковете.
Ответницата чрез пълномощника си адвокат Мирослав Михайлов с писмено становище иска съдът да отхвърли предявения иск по съображенията изложени в отговора на исковата молба и да присъди на ответната страна разноските й по делото.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
На 04. 09. 2018 год., след подадени Искане /л. 21/, Стандартен европейски формуляр /л. 18/ и Допълнителна преддоговорна информация /л. 20/, е сключен Договор № ********** /л. 6/ за потребителски кредит "П.К.", при Общи условия на ищцовото дружество /л. 9/, по който Х.З.В. ответник по делото се е задължила солидарно за предоставен на В.А. К. паричен заем в размер на 5000.00 лева, при ГПР 49.89%, годишен лихвен процент - 41.17%, лихвен процент на ден 0.11% - обща дължима сума по кредита от 9598, 32 лв., за срок от 24 месеца, при размер на вноската от 399, 93 лв.. Със Споразумение за предоставяне на допълнителни услуги към същия договор, препис от което е приложен по делото е уговорено плащане на допълнително възнаграждение на кредитора за купен от длъжника пакет от допълнителни услуги за сумата 2179,68 лева, разсрочено на месечни вноски от 90,82 лв. Така общото задължение в общ размер от 9 598, 32 лв, разсрочено за плащане на 24 месечни вноски от по 399, 93 лв., всяка, съгласно приложения в препис Погасителен план, с падеж 15 ден от съответния месец.
От Преводно нареждане, препис от който е приложен по делото се установява, че на 04. 09.2018 г. сумата от 5000 лв. е преведена от кредитора на В.А. К.., по банкова сметка *** "У.Б." кредитен превод № 17624344 с банкова референция № 270PMWP182470523.
На 22.01.2019 г. В.А. К. е подала следващо Заявление за промяна на погасителен план към ДПК № **********, като е пожелала да бъдат отложени 2 (две) погасителни вноски. На 30.01.2019 г. между „П.К.Б." ЕООД и солидарните длъжници В.А. К.а и Х.З.В. е сключен Анекс № 1 към ДРЗ № **********, с който страните се договарят да бъдат отложени погасителни вноски № 4 и 5, като същите са корегирани със задължение да бъдат заплатени в края на погасителния план. Неразделна част от сключения Анекс е нов коригиран погасителен план, препис от който е приложен по делото. Съгласно същия анекс и променения погасителен план погасителните вноски се променят от 24 на 26 броя, годишният процент на разходите (ГПР) по кредита след сключването на анекса се променя на 42.16 %, като останалите клаузи от ДПК остават непроменени.
От Извлечение по сметка № ********** /л. 26/, се установява, че В.А. К. е направила три вноски за погасяване по кредита в общ размер на 1200 лв.
От приложеното ЧГД № 200/2020 г., по описа на РС С., се установява, че по Заявление рег. № 429/02.03.2020 г., по реда на чл. 410 ГПК, в полза на ищеца е издадена Заповед № 143/04.03.2020 г. за изпълнение на парично задължение, с която В.А. К. и Х.З.В. ответник по делото, са осъдени да платят солидарно на ищеца: 7 551, 62 лв. - главница ведно със законна лихва върху главницата от 28. 02. 2020 г. до окончателното изплащане; 1044, 12 лв. – дължимо договорно възнаграждение за периода от 15.03.2019 г. до 31.07.2019 г.; 1904,53 лв. - остатъчно, непогасено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги; 117, 37 лв. - лихва за забава за периода 116.11.2018 г. до 31.07.2019 г.; 30, 00 лева - непогасени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, които не се претендират по настоящото дело. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжниците. От съдлъжника Х.З.В., ответник в настоящото производство, е подадено възражение в законовия срок и с разпореждане от 18. 03. 2020 година съдия от С.ския районен съд е указал на заявителя ищец по настоящото дело че може в едномесечен срок да предяви иск срещу Х.З.В. за установяване на оспореното вземане по цитираната заповед за изпълнение. Исковата молба с която е предявен процесния иск е предявена в РС С.в указания едномесечен срок и искът се счита за предявен, когато е депозирано Заявлението по чл. 410 ГПК, а именно на датата 02. 03. 2020 година.
Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът намира за установено от правна страна следното:
По допустимостта на установителните искове по чл. 422 вр. 415 ГПК.
От приложеното ЧГД № 200/2020 г., по описа на РС С., се установява, че по реда на чл. 410 ГПК в полза на ищеца е издадена Заповед № 143/04. 03. 2020 г. за изпълнение на парично задължение, връчена на съдлъжника Х.З.В., която е подала възражение по чл. 414 ГПК в срок, поради което на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК на заявителя е дадена възможност да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, който е спазен от ищеца и установителния иск за оспорените в заповедното производство вземание по заповедта за изпълнение по силата на чл. 422 ал. 1 ГПК се счита за предявен на 02. 03. 2020 год. с подаване с процесната искова молба, поради което производството се явява допустимо, а предявените установителни искове подлежат на разглеждане по същество.
От събраните писмени доказателства еднозначно се установява, че на 04. 09. 2018 год. между ищеца "П.К.Б." ЕООД и В.А. К. като длъжник и Х.З.В. като солидарен съдлъжник е сключен валиден Договор за потребителски кредит, при Общи условия. Договорът за кредит отговаря на формалните изисквания въведени със ЗПК.
Доколкото са налице фактически и правни обстоятелства, обуславящи наличие на потребителски договор между страните, съдът дължи служебно и на основание възраженията в отговора на исковата молба произнасяне по възраженията за нищожност и за неравноправния характер на клаузи в договора. В тази връзка, предвид че с част от върнатите по заема от длъжника суми, са погасени задължения по клаузи, които по арг. от чл. 7, ал. 3 ГПК подлежат за служебна преценка за равноправност, то размерът на дължимата главница следва да се определи след произнасяне по основателността на тези искови претенции.
Основателността на претенцията за непогасена главница, с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 4572, 97 лева, е предпоставена от установяване, при условията на пълно и главно доказване, от ищеца, както че спорното право е възникнало, така и че действително е предал договорената по кредита парична сума и изискуемост на претендираното вземане било към момента на подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК, било към момента на приключване на устните състезания по делото – чл. 235 ал. 3 ГПК. В случая относими за съществуването на спорното право са обстоятелствата, свързани със съществуване на договора за кредит като източник облигационно правоотношение между кредитора и длъжника, Съответно в тежест на ответника е да установи точното в количествено и времево отношение изпълнение на основното си задължение - плащане на сумите по кредита, чрез установяване плащане на дължимите месечни вноски в уговорените срокове.
От приетото по делото и неоспорено от ответника Преводно нареждане се установява, че на 04.09.2018 г. сумата от 5000 лв. е получена и усвоена от длъжника В.А. К., а от Извлечението по сметка, описано по горе и от съдебното признание на ищеца за платени по договора суми се установява че същата е заплатила в изпълнение на договора 1224 лева, разпределени на три месечни вноски по 399, 33 лева. след което на 15. 01. 2019 год. е спряла плащанията по Договора. Дължимостта на претендираното вземане за главница, е предпоставено от валидно обявена предсрочна изискуемост, за която съдът приема че ответницата Х.З.В. е надлежно уведомена най-късно с връчване преписа от исковата молба, което на основание чл. 235 ал. 3 ГПК задължително се съобразява от съда като факт, настъпил след предявяване на иска, но преди приключване на устните състезания по делото. Освен това в отговора на ИМ не се твърди, че длъжникът В.А. К. не е уведомявана от ищеца за настъпилата предсрочна изискуемост, която съдът приема за доказана по настоящото дело.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната от страните, за разлика от общите принципи на ЗЗД, а датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе ролята на падеж и представлява различен юридически факт. Съобразно ТР № 4/18.06.2014 г., ТД № 4/2013 г. т. 18, ОСГТК на ВКС, ако предсрочната изискуемост на кредит е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, кредиторът следва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост. Ето защо за настъпването на предсрочната изискуемост, за да може договорното изменение да прояви действието си, е необходимо уведомяване на длъжника. Приложението на разрешенията на ТР № 4/18.06.2014 г., ТД № 4/2013 г. т. 18, ОСГТК на ВКС и необходимостта за уведомяване на длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост намират проявление и по отношение на финансовите институции, каквато се явява ищецът - Р. № 123/09.11.2015 г., ТД № 2561/2014 г., II т. о., ВКС. Този извод се подкрепя и с аргумент за по-силното основание, доколкото правният статут на банките изисква по-благоприятното им нормативно третиране в сравнение с финансовите институции, което следва пряко и от Р. № 12/2.10.2012 г., КД № 4/2012 г., по описа на Конституционния съд, а при възприемане на извода, че предсрочната изискуемост ще следва да се съобщава валидно само от банките, но не и от финансовите институции, очевидно този принцип ще се наруши, но по-важното: така ще се наруши и принципът за правна сигурност и предвидимост в уредбата на потребителските кредити, което е недопустим правен резултат. Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ е императивна и нейното тълкуване е подчинено на принципа за защита на по-слабата страна, поради което следва да се прилага във всички хипотези на предоставяне на потребителски кредит. В настоящият случай съгласно чл. 12.3.1 от Общите условия кредиторът може да обяви предсрочна изискуемост с писмено уведомление при просрочие на две или повече последователни вноски в пълен размер, а съгласно чл. 13.3 от същите Общи условия клиентът и солидарният длъжник изразяват съгласието си адресът за кореспонденция посочен от клиента да се използва за изпращане на всякакви документи в това число и за изменение на договора, като солидарният длъжник се съгласява и упълномощава клиента да ги получи от негово име. Както бе посочено от Извлечението по сметка се установява, че след 15.01.2019 В.А. К. е спрял плащанията по Договора. На 31.07.2019 г. кредиторът е направил волеизявление за обявяване на предсрочната изискуемост като Уведомлението за това е изпратеното до длъжника В.А. К., а с връчване препис от исковата молба и на ответницата Х.З.В., в качеството й на солидарен длъжник, Поради изложеното съдът намира за доказано, че към момента на подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК, както и към момента на приключване на устните състезание по делото претендираното вземане за главница е изискуемо, а и всички вноски по кредита са станали изискуеми и са настъпили падежите им поради което искът, се явява основателен за главница в размер на 3776 лева, договорна (възнаградителна лихва) в размер на 1044, 12 лева.
Основателността на претенцията за договорна /възнаградителна/ лихва върху главницата от 5000 лева, за периода от 26.02.2019 г. до 31.07.2019 г., с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 1044, 12 лева, е предпоставена от установяване, при условията на пълно и главно доказване, от ищеца: основанието, от което произтича вземането /наличие на валиден договор /клауза от договор// за възнаградителна лихва; настъпването на предпоставките за плащане на исковата претенция, както и размера на претендираната възнаградителна лихва.
Основни задължения на заемателя са, както да върне заетата сума, така и да плаща лихва по кредита, включително и договорената възнаградителна лихва. В разглежданата хипотеза се установява, че основанието, от което произтича вземането за възнаградителна лихва е клаузата на раздел VI "Параметри по кредита" от процесния Договор, в която е договорен годишен лихвен процент /ГЛП/ от 41, 17 % и годишния процент на разходите ГПР от 49.89%, изменен с анекса от 30. 01. 2019 год. на 42, 16 лв. По своята правна същност договорната възнаградителна лихва по кредит представлява цената на кредита или възнаграждението, което заемателят е длъжен да плати на кредитора за ползването на предоставените му парични средства - това е цената на капитала, който се отчуждава за временно ползване. Максималният размер на договорната лихва е ограничен от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.. Въпреки че не е налице действащо нормативно ограничение при договаряне размер на възнаградителна лихва, то съгласно наложилата се съдебна практика /Р. № 906/30.12.2004 г., ГД № 1106/2003 г., ІІ г. о.; Р. № 378/18.05.2006 г., ГД № 315/2005 г., ІІ г. о.; Р. № 1270/09.01.2009 г., ГД № 5093/2007 г., ІІ г. о.; Опр. № 901/10.07.2015 г., ГД № 6295/2014 г., ІV г. о./, която настоящият състав споделя, ако договорената надвишава трикратно размера на законната лихва, то е налице неравноправие, тъй като в този случай предвиденият размер, съществено превишава нейната обезщетителна функция по предоставеното ползване на заемната сума. Действително, съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, но ГПР не е еквивалентен на лихвения процент, тъй като в него освен лихви се включват и редица други разходи /§ 1, т. 1 ДР на ЗПК/. В съответствие с препращащата разпоредба на чл. 86, ал. 2 ЗЗД, размерът на законната лихва е определен с ПМС № 426/18.12.2014 г. /в сила от 01.01.2015 г./, съгласно което, годишният размер по просрочени парични задължения се равнява на основния лихвен процент на БНБ, в сила от 1 януари, приложим за първото полугодие, съответно от 1 юли, приложим за второто полугодие на текущата година, плюс 10 процентни пункта. Доколкото основния лихвен процент на БНБ по време на действие на целия договор е 0, то годишният размер на законната лихва се явява 10% или трикратния - 30%. В случая отразеният в договора ГЛП 41.17 % надвишава трикратния размер на законната лихва за периода на договора. Следователно е накърнен принципът за еквивалентност на насрещните престации, в хипотезата на нарушение на добрите нрави - чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В съответствие с разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД възнаградителна лихва следва да се замести по право от повелителни правила на закона, като се приеме дължимост до размера от 10 %, в какъвто смисъл е и посочената съдебна практика. Кредиторът е упражнил право да обяви предсрочна изискуемост на вземането си, като упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ период - след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи. Съгласно приетото в постановките на ТР № 3/2017 г. на ОСГТК, изменението на договора поради неизправност на заемателя има за последица загуба на преимуществото на срока при погасяване на задължението (чл. 70, ал. 1 ЗЗД) за длъжника. Уредбата на предсрочната изискуемост по договора за банков кредит в чл. 432, ал. 1 ТЗ е изрична относно размера на вземането на кредитора: "предсрочно връщане на сумата по кредита" и изключва плащането на възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора лихви. Предвид това е прието, че размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. В случая, както бе посочено по - горе, Уведомлението на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост от 31.07.2019 г. поради което и след тази дата настъпват последиците на предсрочната изискуемост, включително и че не се дължи договорна лихва. Съдът приема, че договорната лихва ще се дължи само за вноските с настъпил падеж до тази дата, поради което размерът на възнаградителна лихва следва да бъде определена от падежа на първата погасителна вноска – 15. 10. 2018 год. до датата на предсрочната изискуемост – 31. 07. 2019 година. В тази връзка, предвид диспозитивното начало в гражданския процес - чл. 6, ал. 2 ГПК, правно релевантния период следва да бъде посоченият от ищеца: от 15. 10. 2018 год. до 31.07.2019 г., при което /доколкото липсва заключение на вещото лице по въпроса/ съдът на основание чл. 162 ГПК определи при лихвен процент 10 % размер на възнаградителната лихва от 416, 67 лева. Ответникът не е ангажирал доказателства в хода на процеса, че е изпълнил изцяло задължението си по договора за плащане на възнаградителна лихва. Предвид изложеното, съдът като съобрази извлечението от сметката по процесния договор за кредит за изплатените от длъжника суми за лихви като възнаградителна лихва намира, че дължимата договорна лихва е изцяло изплатена и заявената претенция се явява неоснователна и следва да се отхвърли.
Потвърдено
е със значение на съдебно признание, че към настоящия момент размерът на погасеното от солидарните длъжници задължение
по ДПК е в общ размер на 1224.00 лева (хиляда двеста двадесет и четири лева).
При съобразяване на изложеното за недължимост на
договорната лихва с плащанията длъжникът е погасил следната част от номинала
главница по Договора: 5000 – 1224 = 3776 лева
Съдът следва да отхвърли като неоснователна претенцията за присъждане на възнаграждение по Споразумение за "пакет допълнителни услуги", с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 286, вр. чл. 280, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД. По тази претенция е напълно основателно възражението на ответницата за нищожност на същото споразумение. Споразумението за предоставяне на "пакет допълнителни услуги" към основния договор за кредит, макар и обвързано с него, се претендира от ищеца, че представлява самостоятелна сделка, която по своята правна природа е аналогична с "договор за услуга". Сключената сделка Споразумение за "пакет допълнителни услуги" обаче се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Както бе посочено добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. Понятието добри нрави предполага минимална еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. В случая е налице такава неравностойност на насрещните престации че практически действително това което получава потребителя като престация от това споразумение е сведено до липса на престация. Следователно налице е значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, тъй като насрещната престация, това което получава директно потребителят от това споразумение е практически нулева. В настоящият случай е налице очевидна нееквивалентност на насрещните престации, което води до нищожност на договора. За да възприеме това становище, съдът се съобрази с правната доктрина и трайната практика на ВКС /Р. № 1444/4.11.1999 г., ГД № 753/1999 г., 5 г. о.; Р. № 615/15.10.2010 г., ГД № 1208/2009 г., 3 г. о.; Р. № 119/22.03.2011 г., ГД № 485/2010 г., 1 г. о.; Р. № 452/25.06.2010 г., ГД № 4277/2008 г., 1 г. о./. Съдът намира, че се касае именно за такава драстично изразена липса на еквивалентност, тъй като стойността на сделката за допълнителни услуги в случая 2179, 68 лева е повече от 43% от главницата по кредита, с който е обвързана, а същевременно услугите, от които ответникът би могъл да се възползвал не са от такова естество, че да са свързани с отпускане на допълнителни средства от кредитора, нито с някаква стойностно изразена загуба от негова страна. Първата услуга, която се сочи, че е ползвана: "Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит", се покрива с действие, което така или иначе е дължимо от кредитора: да осъществи преценка за наличие на условията за отпускане на кредита, и се различава единствено по срочността си - "приоритетно", която е лишена от гаранции за потребителя, способи за установяване на неизпълнение от страна на задължената страна „П.к.” и по никакъв начин не оправдава плащането на цена /2179 лева/ 43% от стойността на кредита /5000 лева/. Никъде, дори в определението за тази услуга, не са посочени критерии - времеви или други, които да очертаят кога "приоритетността" е спазена и в този смисъл клиентите да са наясно дали бързото получаване на отговор на тяхното искане е в следствие на разглеждане на искането им с "приоритет" или в следствие на разглеждането му, както във всяка друга хипотеза, когато подобна услуга не е закупена. Другите три услуги, за които се претендира, че длъжникът е ползвал са възможности за: отлагането на вноски, намаляването на вноски и смяна на падеж, като единствената последица за кредитора от изпълнението на тази услуга, която така или иначе е ограничена в броя вноски, е изместването на падежа на вноските в края на погасителния план, т. е. изместване крайния срок на договора, без обаче от това да следва каквато и да е неблагоприятна последица или загуба за кредитора, която да налага овъзмездяване, на каквото клиентът се е съгласил. Дори да се счете, че дължимостта на възнаграждението за "пакета от допълнителни услуги" е обусловена от предоставянето на клиента на дължима услуга в по-кратки срокове и от предоставянето на бъдещи възможности за същия, от които той се е възползвал, следва да се отчете, че се касае за договор, при който има икономически по-слаба страна и плащането на бъдещи възможности, свързани с "улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства", което в същността си е нов кредит, е оценено на сумата от 2179 лева, което е над 43% от стойността на кредита и надхвърля сумата за възнаграждение на кредитора (възнаградителната лихва). В конкретния случай съдът преценява нееквивалентността между престациите, като основание за признаване нищожност на Споразумението за допълнителни услуги към договора за кредит, в следствие на което недължимо се явява възнаграждението по него претендирано в размер на 1904, 53, поради което установителният иск, с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 286, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД, предявен от ищеца за тази сума се явява изцяло неоснователен. Предвид че с част от внесените от длъжника суми в размер на 272, 46 лева, длъжникът В.А. К. е платила на три вноски по 90, 82 лева за погасяване на задължение по тази неравноправна клауза, то остатъчното задължение за главница е в размер 3776 лева – 272, 46 лева = 3105,54, поради което искът с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 4572, 97 лева, следва да бъде уважен до този размер и отхвърлен до претендирания размер за разликата над 3103, 54 лева до 4572, 97 лева, като неоснователен.
Относно основателността на иска за лихви за забава с правно основание чл. 86 ЗЗД и цена 117, 37 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 15. 01. 2019 год. до 02.03.2020 г., - датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, съдът прие следното:
По правната си природа претендиратната лихва е обезщетение за вредите от забава поради неизпълнение на парично задължение, тъй нар. "мораторна лихва". Съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Следователно по правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД на кредитора се дължи обезщетение в размер на законната лихва или уговореното в договора мораторно обезщетение, освен ако в специален закон не е предвидено друго. Предпоставките за уважаването на иска за мораторна лихва са: основателност на иска за главницата и ищецът да посочи периода, за който се претендира лихвата, чийто размер се свързва с възникване на главното парично задължение, като началният момент е деня на забавата на длъжника – 31. 07. 2019 год., а крайният момент - датата на предявяване на исковата молба в съда, респективно датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, както и размера на претенцията. Денят на забавата се определя съобразно разпоредбата на чл. 84 ЗЗД, според която при срочно задължение длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а ако задължението е без срок за изпълнение - от деня, в който бъде поканен от кредитора. Следователно ищецът доказва, освен основанието, от което произтича вземането му за лихва, т. е. договора, така и забавата. Доказването на забавата се извършва с установяване момента на изискуемост на главното вземане, като, ако главното вземане е с определен срок, то доказването се осъществява с договора /арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД/ и съответно падежите по погасителния план. В процесния случай главното задължение е, на първо място, периодично, по смисъла на разпоредбата на чл. 111, б. "в" ЗЗД - страните са договорили, че връщането на заема е на месечни вноски. От друга страна от изложеното в исковата молба се установява, че ищецът претендира обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от датата в която ответницата е изпаднала в забава 31. 07. 2019 год. до 02.03.2020 г., / датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Поради изложеното следва да се приеме за установено, че към датата 31. 07. 2019 година ответницата Х.В. е в забава за цялата неизплатена главница 3103, 54 лева, съобразно размера й установен в настоящото решение. В този смисъл размерът на претенцията за мораторна лихва върху главницата, за периода от 31. 01. 2019 год. до 02.03.2020 г., / датата на подаване на заявлението/, изчислена от съда с програма Електронен калкулатор на НАП за изчисление на законна лихва, намира че този иск е основателен и доказан и следва да бъде уважен до претендирания размер 117, 37 лева.
Относно разноските:
Прeдвид изхода на спора ищецът, който се представлява от юрисконсулт, има право на разноски по делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 ЗЗП. Разпоредбата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 25 и чл. 26 предвижда възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лева, а в исковото - от 100 до 300 лева. Съгласно чл. 1 от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената работа. Предвид изложеното, съдът като съобрази, че делото е с малък материален интерес, не се отличава с фактическа и правна сложност, намира, че в полза на ищцовото дружество, следва да се определи разноски за юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 150, 00 лева, от които: 50, 00 лева - за заповедното производство и 100, 00 лева - за исковото производство. Към така определеното юрисконсултско възнаграждение следва да бъде прибавена и платената от ищеца 153 лева държавна такса в заповедното и 205, 72 лева в исковото производство в общ размер на 508, 72 лева. Съобразно уважената част от исковете, от ответната страна е дължима сумата 214, 50 лева от които 85, 46 лева рзноски в заповедното производство и 129, 04 лева - разноски в исковото производство.
На основание чл. 78 ал. 3 ГПК ищецът следва да се осъди да заплати на ответницата Х.З.В. сумата 462, 68 лева за разноски по делото, съобразно отхвърлената част на иска. В тази насока съдът съобрази, че ответницата е заплатила 800 лева адвокатско възнаграждение, а отхвърлената част от иска е 0, 578 от общо предявените 7638, 99 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
Признава за установено, по реда на чл. 422, вр. 415 ГПК, че Х.З.В., като солидарен съдлъжник, с ЕГН: ********** и адрес: ***, на основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 вр., чл. 71 ЗЗД дължи на "П.К.Б." ЕООД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. С., бул. Б., № 49, бл. 53Е, вх. В, парично вземане в размер на 3103,54 лева (три хиляди сто и три лева и петдесет и четири стотинки), представляващи непогасена главница по Договор за потребителски кредит "П.К." № **********/04. 09. 2018 год., с длъжник В.А. К. за което по ЧГр.Д № 200/2020 г., по описа на РС С.по реда на чл. 410 ГПК е издадена Заповед № 143/04. 03. 2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, ведно със законна лихва върху вземането, от датата на заявлението - 02.03.2020 г. до окончателно плащане, като отхвърля иска главницата за разликата над 3103, 54 лева до претендираните 4572, 97 лева, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по реда на чл. 422, вр. 415 ГПК, че Х.З.В., като съдлъжник, с ЕГН: **********, на основание чл. 86 от ЗЗД дължи на "П.К.Б." ЕООД, с ЕИК175074752, парично вземане в размер на117, 37 лева (сто и седемнадесет лева и 37 стотинки), представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, за периода от 31.07.2019 г. до 02.03.2020 г., по Договор за потребителски кредит "П.К." № **********/04. 09. 2018 год., за което по ЧГр.Д № 200/2020 г., по описа на РС С.по реда на чл. 410 ГПК е издадена Заповед № 143/04. 03. 2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ изцяло като НЕОСНОВАТЕЛЕН иска на "П.К.Б." ЕООД, с ЕИК:*********, седалище и адрес на управление: гр. С., бул. Б., № 49, бл. 53Е, вх. В предявен срещу Х.З.В. с ЕГН: ********** за установяване по реда на чл. 422, вр. 415 ГПК, че Х.З.В. с ЕГН: ********** дължи на"П.К.Б." ЕООД, с ЕИК:*********, парично вземане в размер на 1044, 12 лв. (хиляда и четиридесет и четири лева и дванадесет стотинки), претендирани като договорна лихва върху главницата по Договор за потребителски кредит "П.К." № **********/04. 09. 2018 год., за която по ЧГр.Д № 200/2020 г., по описа на РС С.по реда на чл. 410 ГПК е издадена Заповед № 143/04. 03. 2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Отхвърля изцяло като НЕОСНОВАТЕЛЕН предявения, по реда на чл. 422, вр. 415 ГПК, положителен установителен иск, с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 286, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД, за признаване като установено, че ответникът Х.З.В., като съдлъжник, с ЕГН: ********** дължи на ищеца „П.К.Б." ЕООД, с ЕИК ********* парично вземане, в размер на 1904, 53 лева, претендирани като възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит "П.К." № **********/04. 09. 2018 год., с длъжник В.А. К.а, за което по ЧГр.Д № 200/2020 г., по описа на РС С., по реда на чл. 410 ГПК има издадена Заповед № 143/04. 03. 2020 г. за изпълнение на парично задължение,.
ОСЪЖДА Х.З.В., с ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на П.К.Б." ЕООД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. С., бул. Б., № 49, бл. 53Е, вх. В, разноски, съразмерно на уважената част от исковете, в размер на 214, 50 лева (двеста и четиринадесет лева и петдесет стотинки), от които 85, 46 лева рзноски в заповедното производство и 129, 04 лева - разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „П.К.Б." ЕООД, с ЕИК ********* на основание чл. 78 ал. 3 ГПК да заплати на Х.З.В., с ЕГН ********** сумата 462, 68 лева (четиристотин шестдесет и два лева и 68 стотинки) за разноски по делото съобразно отхвърлената част на иска.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред СОС в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
След влизане в сила на решението, приложеното ЧГД № 200/2020 г., по описа на РС С., да се върне в състава, ведно с препис от настоящото решение.
Районен съдия: