РЕШЕНИЕ
№ 16148
гр. София, 08.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Кирил Ст. Петров
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от Кирил Ст. Петров Гражданско дело №
20221110169852 по описа за 2022 година
Г. А. Д., ЕГН ********** е предявил против [фирма], ЕИК ***** установителни
искове за прогласяване нищожността на клаузата в чл. 11 от Договор за паричен заем №
*****/15.08.2022 г., предвиждаща заплащането на неустойка в случай на непредоставяне на
обезпечение, като противоречаща на закона, евентуално заобикаляща закона, евентуално
противоречаща на добрите нрави, както и осъдителен иск за осъждане на ответника да
заплати сумата от 145.41 лв., представляващо платена без основание по нищожната
договорна клауза неустойка за непредставяне на обезпечение, ведно със законната лихва
върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че сключил с ответника договор за паричен заем № *****/15.08.2022
г., съгласно който получил заемна сума в размер на 500 лв. Сочи, че с чл. 5, ал. 1 от договора
заемателят се задължава в срок три дни от усвояване на сумата да представи обезпечение –
поръчител или банкова гаранция, съобразно уговореното в ОУ. Като при неизпълнение на
задължението по силата на чл. 11 заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
145.41 лв. Сумата по договора била изплатена изцяло. Счита, че клаузата за неустойка
противоречи на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. При сключване на договора не били спазени чл. 11 и
чл.19, ал. 4 ЗПК. Излага доводи, че с процесната клауза за неустойка кредиторът цели
обезпечаване на евентуални вреди от забавено изпълнение, което е недопустимо предвид
забраната на чл.33,ал.1 ЗПК. Счита още, че уговорената в договора клауза за неустойка е
нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като е уговорена за неизпълнение на
задължение, което не било свързано пряко с претърпени от ответника вреди и поради това
намира, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
1
санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Намира
и че целият договор за заем е нищожен поради нарушение на разпоредбата на чл. 10, ал. 1
ЗПК и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в договора не е посочен начинът на изчисление на
посочения размер на ГПР и размер на дължимата лихва. Ето защо моли са установяване на
нищожността на клаузата и връщане на платената без основание неустойка. Претендира
разноски.
Ответникът признава за възникналото между страните заемно правоотношение и
получения от ищеца заем в размер на 500 лв. Признава и, че клаузата за неустойка е
нищожна. Оспорва осъдителния иск, като твърди, че ищецът не е заплатил сумата за
неустойка и ответникът не е претендирал тази сума. Счита, че не е дал повод за делото.
Претендира разноски по чл. 78, ал. 2 ГПК. При евентуалност прави възражение по чл. 78, ал.
5 ГПК.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове с правна квалификация: чл. 26, ал. 1 ЗЗД – чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
и евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и кумулативно съединен
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
С определение от 28.06.2023 г. е отделено като безспорно и признато между страните
обстоятелството, че между страните е сключен договор за паричен заем № *****/15.08.2022
г., по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 500 лв. и, че в негова тежест е
възникнало задължение за плащане на неустойка поради непредставяне на обезпечение в
срок в размер на 145.41 лв.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се
установява, че сумата в размер на 500 лв. е била изцяло усвоена от зaемателя Г. А. Д.. По
процесния Договор за паричен заем № *****/15.08.2022 г. ищецът е изплатил на ответника
сума в общ размер на 671,00 лв., която е разпределена от заемодателя, както следва: 500 лв.
– погасена главница по договора; 25,59 лв. – погасена договорна лихва съгласно
погасителния план към договора; 145,41 лв. – погасена неустойка. Вземайки предвид
размера на отпуснатия кредит – 500 лв. и срока на договора, то годишният процент на
разходите надвишава значително 50 %.
По исковете по чл. 26 ЗЗД:
За процесния договор приложение намират правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б
ЗЗП.
В настоящия случай искането към съда е да се прогласи нищожността на чл. 11, ал. 1
от договора за кредит, който предвижда, че при непредоставяне на обезпечение в
установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в ОУ по договора,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 145,41 лв. Съгласно чл. 5 от договора за
2
кредит, кредитополучателят се задължава в срок до три дни от сключване на договора да
предостави на кредитора обезпечение.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя, а според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза е
нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а
търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. Неравноправността на клаузата по чл. 143, ал.
2, т. 5 ЗЗП, каквато се релевира от ищцата, се преценява към момента на сключването на
договора при вземане предвид дали размерът на неустойката е многократно завишен спрямо
обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от неизпълнението вреди, което би
било в разрез с принципа на добросъвестност и би довело до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Съдът намира, че в случая на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора не държи сметка за
вида на неизпълненото задължение и значимостта на това неизпълнение – касае се за
неизпълнение на акцесорното задължение за предоставяне на обезпечение, което
неизпълнение не води автоматично до неизпълнение на основното задължение на
кредитополучателя – за връщане на главницата по договора заедно с уговорената
възнаградителна лихва. По този начин се прехвърля рискът от неизпълнение на
задълженията на кредитора за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху последния, което води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, с което се увеличава опасността от
негова свръхзадлъжнялост, при положение че от неизпълнението на акцесорното
задължение за предоставяне на обезпечение не произтичат преки вреди за кредитора.
Същевременно размерът на неустойката, която кредитополучателят се задължава да заплати
при непредставяне в срок на обезпечение, е необосновано висок – равнява се на 30 % от
размера на главницата, като надвишава драстично пет пъти размера на възнаградителната
лихва.
Ето защо съдът намира, че в случая е налице специфичното основание за
неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП – задължение за заплащане на неоправдано
висока неустойка, както и общите предпоставки за неравноправност на клауза в
потребителски договор съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП – клауза във вреда на потребителя /т. е.
клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя/, значително неравновесие
между правата и задълженията на страните, което е в ущърб на потребителя, и накърнено
изискване за добросъвестност. Всичко изложено обуславя извода на съда, че процесната
неустоечна клауза е нищожна поради неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Въпреки изричните указания на съда, ответникът не сочи доказателства, че процесната
3
клауза е индивидуално уговорена, поради което и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП тя е
нищожна.
Предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен, поради
което не са налице условията за разглеждането на другите релевирани от ищцата основания
за нищожност на процесната клауза.
По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД:
Искът по чл. 55 ЗЗД е един. С него ищецът претендира връщането на нещо, което е
дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника
е да докаже, на какво основание е получил даденото /виж решение № 239/ 16.07.2013 г., по
гр. дело № 1050/2012 г. на IV г. о. на ВКС/. Доколкото твърденията на ищеца са относно
недължимо платена сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Установява се по делото, че цялата дължима сума по договора е заплатена от ищеца.
От ССчЕ се установява, че въз основа на нищожната клауза за неустойка е платена сума в
размер на 145.41 лв. Доколкото искът за установяване на нищожност на клаузата е
основателен, то липсва основание за задържане на сумата.
Искът е основателен в пълния си размер за сумата в размер на 145.41 лв. Като
законна последица върху тази сума следва да се присъди и законната лихва от 22.12.2022 г.
до окончателното плащане.
По разноските:
Не е налице хипотеза на чл. 78,ал. 2 ГПК. Съдът намира, че повод за делото е дал
ответникът, а и същият е оспорил осъдителния иск по производството.
На ищеца ще се присъди за разноски сумата от 400.80 лв. за заплатена държавна
такса и за депозит за ССчЕ по производството.
Претендирано е адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1 ЗАд.
Възнаграждението съдът определя в размер на 400 лв. по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На първо място и
двата предявени иска са оценяеми. На следващо място, разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от
Наредбата има значение, когато е уговорено и заплатено възнаграждение по всеки отделен
иск, но не и когато адвокатското възнаграждение се определя в минимален размер от съда
по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАд. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и на
чл. 72, ал.1 ГПК използват понятието „интерес“. В случая са предявени кумулативно
съединени иска, но те са в защита на един интерес, същите са оценяеми и възнаграждението
следва да се определи по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Съгласно §
2а от Наредбата - за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият данък върху добавената
стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна
част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно
разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. Процесуалният представител
на ответника [фирма] е регистриран по ЗДДС, което се установява по делото. Ето защо, на
оказалото безплатна правна помощ АД следва да се присъди възнаграждение в размер на
4
480 лв. с ДДС.
Водим от горното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от Г. А. Д., ЕГН **********, с
адрес: [адрес], срещу [фирма], ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: [адрес], че
клаузата на договор за паричен заем № *****/15.08.2022 г., сключен между Г. А. Д., ЕГН
********** и [фирма], ЕИК *****, която предвижда задължението на заемателя да заплати
неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 145,41 лева е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: [адрес], да
заплати на Г. А. Д., ЕГН **********, с адрес: [адрес], на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
сумата от 145.41 лв., представляваща сума платена при начална липса на основание –
нищожна неустоечна клауза за непредоставяне на обезпечение по договор за паричен заем
№ *****/15.08.2022 г., ведно със законната лихва от 22.12.2022 г. до погасяване на
задължението, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 400.80 лв. - разноски по
настоящото производство.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: [адрес], да
заплати на [фирма], БУЛСТАТ: ***, [адрес], на основание чл. 38, ал. 2 ЗАд, сумата от 480
лв. – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на Г. А. Д..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5