№ 107
гр. Ямбол, 30.01.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, I ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито
заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Росица Ст. Стоева
Членове:Калина Г. Пейчева
Яна В. Ангелова
като разгледа докладваното от Росица Ст. Стоева Въззивно гражданско дело
№ 20232300500056 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по жалба на Р. Г. Т. и Е. Н. Т.,
представлявани от адв.С.К. - длъжници по изп.д.№1346/2018 г. по описа на ЧСИ И.Х. с рег.
№878 в КЧСИ против действията на ЧСИ, изразяващи се в отказа му да събере в полза на
жалбоподателите направените от тях в изпълнителното производство разноски.
Жалбоподателите твърдят, че обжалвания отказ е неправилен, тъй като
образуваното изпълнително производство било прекратено на осн. чл.422, ал.3 ГПК в
резултат на отхвърляне на иска на взискателя по чл.422 ГПК, като направените от тях
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение следвало да им бъдат възстановени от
взискателя, който инициирал изпълнителния процес. Твърдят, че длъжникът има право на
направените от него разноски в рамките на изпълнителното производство, включително и на
заплатеното от него адвокатско възнаграждение, което е реципрочно на правото на
взискателя.
Взискателят по изпълнението – "Юробанк България" АД, чрез адв. Д.Е. изразява
становище за неоснователност на жалбата. Излага съображения, че заплатените адвокатски
хонорари не попадат в обхвата на разноските по изпълнението, а за тях жалбоподателите е
необходимо да разполагат с изпълнителен титул.
Съдебният изпълнител, на осн. чл.436, ал.3 ГПК, е изложил мотиви, в които заявява
становище за неоснователност на жалбата. Твърди, че съдебният изпълнител разполага с
компетентност да събира разноски, направени от взискателя, но не и такива направени от
длъжника в изпълнителното производство.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, мотивите на съдебния изпълнител и
въз основа на събраните доказателства, приема следното от фактическа и правна страна:
Производство по изпълнително дело №1346/2018 г. по описа на ЧСИ И.Х. с рег.
№878 в КЧСИ е образувано по молба на "Юробанк България" АД, въз основа на
изпълнителен лист от 21.05.2018 г., издаден на основание заповед за изпълнение по чл.417
ГПК, издадена по ч.гр.д.№351/2018 г. по описа на РС-Елхово срещу длъжниците Р. Г. Т. и
Е. Н. Т. за задължения, произтичащи от договор за банков кредит.
Няма спор между страните, а и от приложените писмени доказателства се
1
установява, че с решение по т.д.№20/2019 г. по описа на ЯОС предявения от банката иск по
чл.422 ГПК е отхвърлен; с решение по в.гр.д.№240/2021 г. по описа на БАС описаното
решение на ЯОС е потвърдено; а с определение от 01.12.2022 г. по к.т.д.№89/2022 г. на ВКС
решението на БАС не е допуснато до касационно обжалване. Предвид изложеното и на осн.
чл.422, ал.3 ГПК, принудителното изпълнение следва да се прекрати, което е и сторено от
ЧСИ. По изпълнителното дело липсва приложено изрично постановление на ЧСИ за
прекратяване на изпълнителното производство, но данни за това се съдържат в изпратеното
до взискателя съобщение, с което ЧСИ го уведомява, че на осн. чл.422, ал.3 ГПК прекратява
изп.производство (л.149).
На 19.12.2022 г. длъжниците, чрез пълномощника си адв.С.К., депозирали молба за
прекратяване на изпълнителното производство, в която заявили и искане ЧСИ да събере
разноски в размер на 2400 лв., сторени от тях в изпълнителното производството за
адвокатско възнаграждение. Към молбата са представени пълномощно и договор за правна
защита и съдействие, сключен на 18.12.2022 г. между длъжниците Е. Т. и Р. Т. и адв. С. К.,
по който е било договорено и заплатено възнаграждение в размер на 2400 лв.
По изпълнителното дело отново липсва приложено изрично постановление на ЧСИ
за отказ за присъждане на разноски в полза на длъжниците, но данни за това се съдържат в
изпратеното до тях съобщение, с което ЧСИ го уведомява, че за събиране на претендирания
от тях адв.хонорар следва да представят изпълнител лист в тяхна полза.
При тези фактически обстоятелства ЯОС намира, че жалбата е подадена в
преклузивния едноседмичен срок по чл.436, ал.1 от ГПК за това, но същата е процесуално
недопустима за разглеждането й по същество.
Съгласно чл.435, ал.2, т.7 ГПК длъжникът може да обжалва разноските по
изпълнението. В т.2 от ТР №3/10.07.2017 г. на ВКС по тълк.д.№3/2015 г., ОСГТК, е
посочено, че на обжалване по реда на чл.435, ал.2 ГПК подлежи всеки акт на съдебния
изпълнител, с който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по
изпълнението. Изключенията, предвидени в чл.79, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, освобождават
длъжника от отговорност за направените от взискателя разноски по изпълнението, в които
хипотези взискателят следва сам да понесе тези разноски. Чл.79, ал.1 ГПК обаче не урежда
процесуална възможност в случай на прекратяване на изпълнителното производство на
основание чл.433 ГПК съдебният изпълнител да има правораздавателни функции и да
присъжда в полза на длъжника сторени от него разноски в изпълнителното производство,
като осъжда взискателя да му ги заплати.
Оспорвания с жалбата отказ на съдебния изпълнител да уважи искането на
жалбоподателите за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение при
прекратяване на изпълнението, по своята същност е акт, относно разноски в изпълнението,
но въпреки това не попада сред изрично посочените в процесуалния закон действия на
съдебния изпълнител, за които длъжникът разполага с активна легитимация да подаде жалба
за осъществяване на съдебен контрол.
От тълкуването на разпоредбата на чл.435, ал.2 ГПК се налага извод, че
постановлението за разноски може да се обжалва от длъжника само в хипотезата, когато с
него се присъждат разноски в полза на взискателя, които той е направил в хода на
образуваното изпълнително дело, т.е. когато произнасянето на съдебния изпълнител
обременява правната сфера на длъжника. Именно когато съдебният изпълнител определя
заплащането на разноски от длъжника, последният разполага с правна възможност и интерес
да обжалва постановлението за разноски, съгласно чл.435, ал.2 ГПК. Такава възможност
изрично е предвидена от законодателя тъй като актът, с който съдебният изпълнител, на
основание чл.79 ГПК, определя размера на разноските в изпълнението, които събира от
длъжника, е пряко изпълнително основание и отговорността на длъжника се реализира в
2
същото изпълнително производство, без да се образува ново такова. Обратното обаче не е
вярно. Законодателят не е предвидил възможност съдебният изпълнител с постановление да
присъжда в полза на длъжника разноски, направени в хода на изпълнителното дело и този
акт да съставлява пряко изпълнително основание. След като съдебният изпълнител не
разполага с компетентност да се произнася по отговорността за разноски в полза на
длъжника, то няма как такова произнасяне да е включено в обхвата на обжалваемите
действия.
В обобщение - ГПК изрично ограничава кръга на изпълнителните действия,
подлежащи на обжалване от страна на длъжника и основанията за това, като отказът на
съдебния изпълнител да присъди разноските в полза на длъжника, които последният е
направил в изпълнителното производство, след прекратяване на същото на основание
чл.422, ал.3 ГПК, няма как да попада в обхвата на чл.435, ал.2 ГПК. Допусне ли се
разширително тълкуване, незаконосъобразно ще бъде разширен обхвата на компетентността
на съдебния изпълнител в изпълнителния процес. Още повече, че взискателят предвид
разпоредбата на чл.435, ал.1 ГПК, е лишен от възможността на обжалва постановление на
съдебния изпълнител за присъждане на разноските в полза на длъжника, което подкрепя
извода, че такова изобщо не е включено в компетентността на съдебния изпълнител.
Допълнително следва да се посочи, че отговорността за разноски в гражданския
процес е уредена и произтича от процесуалния закон и по действащата процесуална уредба
се съдържа в общите правила на ГПК. Действително, изпълнителният процес е продължение
на исковия процес, но отговорността за разноските, направени в съдебното изпълнение, е
предмет на специална регламентация в нормата на чл.79 ГПК. Посочената разпоредба
предвижда, че разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен когато делото се
прекрати (извън случая на плащане в хода на изпълнителното производство), както и ако
изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда. Тази
норма е специална и изброява случаите, в които длъжникът носи отговорност за разноските,
направени от взискателя в рамките на принудителното изпълнение, но не урежда
процесуалната възможност да се съберат по принудителен ред разноските, направени от
длъжника в изпълнението, в случай на неговото прекратяване в хипотезата на чл.433, ал.1,
т.3 / чл.422, ал.3 ГПК. Аргументи в подкрепа на това становище се съдържат в мотивите към
т.2 на ТР №3/10.07.2017 г. на ВКС по т.д.№3/2015 г., ОСГТК и в мотивите към т.3 на ТР
№2/22.11.2022 г. на ВКС по т.д.№2/2021 г., ОСГТК.
За настоящите жалбоподатели, длъжници в изп.производство, остава открита
възможността да установят вземането си по исков ред, тъй като направените от тях разноски
имат характер на вреди, претърпени във връзка с прекратеното изпълнение и въз основа на
влязло в сила положително за тях съдебно решение да се снабдят с изпълнителен лист,
съответно да съберат по принудителен ред направените разноски. Без наличието на
изпълнителен титул обаче и при липсата на изрична уредба в процесуалния закон, за
длъжника не съществува възможност да възстанови направените разноски в рамките на
прекратеното изпълнително производство, тъй като съдебният изпълнител не може да ги
възлага в тежест на взискателя.
Следва да се отчита и обстоятелството, че обезсилването на изпълнителните
действия е с обратна сила и те не се считат произвели правно действие така, както се счита
за непостановен обезсиленият съдебен акт. Когато е проведено принудително изпълнение
въз основа на заповед за изпълнение и издаден по нея изпълнителен лист, които
впоследствие са обезсилени и изпълнителното производство е прекратено, предприетите по
него изпълнителни действия се обезсилват по право с прекратяването на принудителното
изпълнение и не могат да имат нито процесуалноправни, нито материалноправни последици
(в т.см. решение по гр.д.№1953/2015 г., на ВКС, ІV г.о.). Това означава, че сторените от
длъжниците в производството разноски могат да бъдат претендирани от взискателя като
3
обезщетение за вреди, резултат от незаконосъобразното принудително изпълнение, но по
общия ред.
Поради изложеното подадената жалба няма за предмет действия, включени в
обхвата на допустимия съдебен контрол и същата следва да се остави без разглеждане.
Така мотивиран, ЯОС
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ без разглеждане жалбата на Р. Г. Т. и Е. Н. Т., представлявани от
адв.С.К. - длъжници по изп.д.№1346/2018 г. по описа на ЧСИ И.Х. с рег.№878 в КЧСИ
против действията на ЧСИ, изразяващи се в отказа му да събере в полза на жалбоподателите
направените от тях в изпълнителното производство разноски.
ПРЕКРАТЯВА производството по в.гр.д.№56/2023 г. по описа на ЯОС.
Определението подлежи на обжалване пред Бургаския апелативен съд в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4