Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 21.10.2020 г.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19
състав в публичното заседание на двадесет и осми септември две хиляди и двадесета
година в състав:
СЪДИЯ: НЕВЕНА ЧЕУЗ
при секретаря Радослава Манолова и в присъствието на прокурора Стоев, като
разгледа докладваното от съдия Чеуз гр.дело № 8 275/19 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен иск с правно
основание чл.2б ал.1 от ЗОДОВ за сумата от 100 000 лв.
Ищецът Н.М.Р. твърди в
исковата си молба, че е потърпевш от прилаганата насилствена асимилация над
етническите турци от страна на тоталитарния режим на БКП, която впоследствие с
декларация на 41-то НС от 11.01.2012 г. била обявена за престъпна. Изложени са
твърдения, че от 70-те години на миналия век започнала подготовката за
асимилиране на турското малцинство в България чрез смяна на имената. Процесът
продължил със забрана за изучаване на турски език в училищата, с вменяване на
задължение на учителите и други представители на интелигенцията от турския
етнос да отглеждат прасета под заплахата за изгонване от работа. В исковата
молба са изложени твърдения, че ищецът като учител и поради противопоставянето
му на решенията на правителството по повод „възродителния процес“ бил уволнен
от работа. Предложено му било да стане сътрудник на ДС, на което той отказал. След
уволнението му и през 1982 г. започнал работа в Оловно-цинковия завод в гр.
Кърджали, където работил до 29.12.1984 г., когато гр. Кърджали бил обграден от
военни и милиция. Същият ден бил арестуван и отведен в полицейското управление
на града, където останал една нощ. На 30.12.1984 г., без съд, процес и присъда,
бил откаран в концлагера „Белене“ и настанен в стая с още 20 човека. Твърди се,
че бил подложен на всекидневни изтезания, насилие и психически натиск. Живеел
при тежки материално-битови условия, в мръсни помещения, без отопление,
тоалетна и достъп до дневна светлина. Бил лишен от достъп до медицински услуги
и принуждаван да работи тежък физически труд на строителни обекти, без
заплащане. Никой не давал информация на
семейството му на неговото състояние. Бил поставен в пълна изолация, не можел
да гледа телевизия и да чете книги. Твърди се, че при престоя му в лагера
„Белене“ живеел с мисълта, че няма да излезе оттам. Непосилните условия на
живот принудили него и други лагеристи да обявят 10-дневна гладна стачка, след
която натискът се засилил. Бил изведен от „Белене“ и заселен принудително в с.
Горна Вереница, Михайловградско /сега област Монтана/ на 07.08.1986 г. със
забрана да напуска населеното място и без документ за самоличност . Твърди се,
че му било заповядано да работи в местното кооперативно стопанство, където
полагал труд до 13.09.1988 г., когато бил освободен. След прекратяване на
мярката за принудителното му изселване се прибрал в родния си край и отново бил
задължен да работи в Оловно-цинковия завод в гр. Кърджали. Изложени са
твърдения, че през месец юни 1989 г. при него дошли 4 полицейски служители,
които натоварили него и семейството му и ги изгонили в Турция, където с
разклатени здраве и психика, без пари и имущество, с две голи ръце трябвало да
гради живота си отново.
Твърди се, че след
10.11.1989 г., от медиите разбрал, че започва процес за разследване и предаване
на съд на виновниците на т.нар. „възродителен
процес“, което му дало вяра, че справедливостта може частично да бъде възстановена,
а пострадалите да бъдат компенсирани за разбития им живот. Станал съучредител на Сдружение „За справедливост, права, култура
и солидарност на Балканите“. От многобройните запитвания на Сдружението
разбрал, че следствено дело 1/1991 г. по описа на ПВС било образувано срещу Т.Ж.и
о.з.ген.полк. Д.И.С., затова че в периода 1984 -1989 г. в съучастие с други
лица са подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие били привлечени
като съизвършители и други лица – Г.И.А., П.Ш.М., П.П.К.. На Д.С.било повдигнато и ново обвинение за
престъпление по служба /чл. 387 ал.2 от НК/, а като обвиняеми били привлечени и
Т.Ж.и Г. А.. Твърди се, че на 20.07.1993 г. във ВС – Военна колегия бил внесен
обвинителен акт и образувано нохд 1/1994 г. като
Върховния съд върнал делото за допълнително разследване. На 19.12.1997 г. бил внесен отново обвинителен акт и образувано нохд 1/1998 г., по което с разпореждане от 28.04.1998 г.
делото отново било върнато повторно, поради неизпълнение на указанията, дадени
при предишното връщане на делото. След промяна в подсъдността, на 13.05.1998 г.
делото било изпратено на СВОП, където с постановление от 29.09.1998 г. било
преобразувано в сл.д. 780-ІІ/1998 г. и частично прекратено по отношение на Т.Ж.и
Д.С.поради настъпилата им смърт. С постановление от 06.04.1999 г. наказателното
производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина, а впоследствие,
на 04.12.1999 г., било възобновено и разследването продължило под нов номер
ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София. При извършените следствени действия
били установени имената и адресите на 446 лица, които са били настанени в ТВО
„Белене“. С оглед на обстоятелството, че част от тях се били изселили в
Република Турция била изпратена молба за правна помощ до турските власти за
разпит по делегация на пострадалите лица. В исковата молба се твърди, че за
период от повече от едно десетилетие, видно от наличната кореспонденция, П.не е
могла да осигури и извърши разпит на още около 130 души, пострадали, които били
с установени имена и адреси. Ищецът излага твърдения, че през годините и чрез
сформираното Сдружение е писал писма до различни институции с искане за
информация относно хода на делото, в които се изразявало недоволство от
прекаленото му забавяне. Писал писма до прокуратурата, разпитван бил като
свидетел, разяснени му били правата като пострадал и въпреки това никога не бил
получавал актовете на прокурорите по делото. Подавал молби до ВОП за
информация, за копия от материали, но не получавал изричен отговор на тези
молби. Твърди се, че след измененията на НПК от 2017 г., подал заявление за
ускоряване на ДП по реда на чл. 368 и чл. 369 от НПК. Твърди се, че делото било
изпратено във ВС – София, който с определение прекратил производството и го
изпратил на ВОП за изпращане на искането на настоящия ищец на компетентния съд.
Заявлението му било разгледано в нчхд 4753/2018 г. на
СГС, НО, 13 състав, по което било постановено определение от 06.11.2018 г., с
което съдът дал едномесечен срок на П.за приключване на делото с произнасяне по
същество. Такова произнасяне не било осъществено. С ново постановление от
04.10.2018 г. ДП отново било спряно с оглед изчакване на отговора на четвърта
поред молба за правна помощ по делото.
Твърди се в исковата
молба, че продължителността на ДП от над 27 години нарушавало правото му на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, още повече, че по обвиненията,
за които се водело давността отдавна била изтекла и единственият обвиняем по
делото се бил позовал на нея. С оглед сочената продължителност на
производството се твърди, че бил лишен от възможността да потърси справедливо
репариране на причинените му вреди. Твърди се, че търпените от него
неимуществени вреди се изразяват в негативни емоции, които в продължение на
вече 27 години тормозят и стресират душевния му мир, задълбочили до крайна
степен чувството и усещането му за липса на справедливост. Изпитвал разочарование
от това, че за толкова дълъг период от време няма изгледи за напредък по
делото. Изпитвал страх и опасения, че това забавяне ще позволи на обвиняемите
да се измъкнат от правосъдието и останат ненаказани. Твърди се, че бил осакатен
личния и семейния му живот, отнето му било правото на избор къде и как да живее.
Изложени са твърдения, че е загубил доверие в институциите, а всички негативни
емоции през годините го направили раздразнителен, затворен в себе си,
перманентно напрегнат, стресиран и депресиран. Неизвестността и чакането довели
до емоционалната му фрустрация.
При тези фактически твърдения е обоснован правен интерес
от предявяване на иска и е сезирал съда с искане да осъди П.на Р.Б.да му
заплати сумата от 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.
Ответникът – П.на Р.Б.,
чрез своя процесуален представител оспорва иска по основание и размер със
заявени възражения в писмен отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК.
Съдът след като обсъди
становищата и доводите на страните и събраните по делото доказателства с оглед
разпоредбата на чл.235 ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
С нормата на чл. 2б от ЗОДОВ се създаде национален
компенсаторен механизъм за бавно правосъдие
като вътрешноправно средство за защита и самостоятелна
хипотеза на отговорност на държавата за вреди,
причинени на граждани и на юридически
лица от нарушение
на правото на разглеждане и решаване на делото
в разумен срок т.е наличие на
нарушение по чл. 6 § 1 от ЕКПЧ респ. възможност
да претендират обезщетение.
В тази хипотеза, държавата отговаря за вреди от
действия на правозащитни органи, които не са
извършени в разумен срок като отговорността е деликтна. Допустимостта на
иска за
обезщетение на вредите от нарушение
на правото по чл. 6 §1 от ЕКПЧ по висящо производство не е обусловена от абсолютните
процесуални предпоставки на чл. 8 ал.2 от ЗОДОВ да е изчерпана административната процедура за обезщетение
на вредите по реда на глава III от ЗСВ и да няма
постигнато споразумение /решение 210/15.06.2015 г. по гр.д. 3053/2014 г. на
Трето ГО на ВКС/.
Словесната конфигурация „при определяне на неговите граждански права и
задължения“, използвана в чл. 6 §1 от КЗПЧОС следва да се разбира, че в
предметния й обхват са включени не само страните в дадено гражданско или
наказателно производство, но и всяко лице, чиито права и задължения се засягат
пряко от него. С оглед данните по делото, настоящият съдебен състав намира, че
ищецът притежава качеството пострадал по смисъла, вложен в разпоредбата на чл.
74 ал.1 от НПК като лице, претърпяло вреди от престъпление. Видно от
ангажираните по делото писмени доказателства същият е бил разпитван в рамките
на процесното досъдебно производство от П.в
качеството му именно на „пострадал“ /протокол за разпит на стр. 378 и сл. в
делото/, което обуславя активната му процесуална легитимация в производството.
Факт, който изрично се признава и от ответната страна в депозирания писмен
отговор в срока по чл. 131 от ГПК.
Липсва легална дефиниция на понятието „разумен срок”, а съдебната практика /решение
66/02.04.2015 г. по гр. д. 5813/2014 г. на Трето ГО на ВКС/ установява, че разумността се
оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се
търси баланс между интересите на лицето възможно
най - бързо да получи решение
и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си за разумността
на релевантния период, съдът прилага
три критерия, посочени и в
разпоредбата на ал.2 от чл. 2б на ЗОДОВ: сложност на делото, поведение
на страната и поведение на компетентните органи.
Характер на ноторно известно обстоятелство има
образуването на досъдебно производство, придобило гражданственост като делото
за „възродителния процес“. Същото е образувано на 30.01.1991 г. като сл.дело
1/91 г. по описа на П.на Въоръжените сили, което се установява от ангажираните
писмени доказателства. В обстоятелствената част на исковата молба са посочени
неговите последващи преобразувания респ. основните
действия, предприети по него, които се потвърждават и от ангажираните от
страните писмени доказателства, поради което настоящият съдебен състав намира
за безпредметно да преповтаря същите в мотивите на решението. Не е част от
спорния предмет по делото, че към датата на депозиране на исковата молба в съда
/21.06.2019 г./ същото е във фаза на досъдебно производство т.е. касае се за
период от около 28 години и 5 месеца. Дори да се приспадне от общата му
продължителност периодът от време, през който делото се е намирало във съдебна
фаза, предвид двукратното внасяне на обвинителен акт по него, то общата
продължителност на ДП към датата на
депозиране на исковата молба, с която е инициирано настоящото производство е над
26 години. Този период от време, сам по себе си, надвишава значително срокът,
предвиден в НПК като абсолютна давност, водеща до погасяване на наказателното
преследване на престъплението, за което е образувано производството. В този
смисъл е и приложеното по делото определение 4919/06.11.2018 г. на СГС, НО, 13
състав по нчд 4753/2018 г., образувано по реда на чл.
368 вр. с чл. 369 от НПК от настоящия ищец, в което се
съдържа констатация, че абсолютната давност, изключваща наказателното
преследване е изтекла на 13.02.2000 г. /стр. 365 в делото/.
При тези данни по делото, настоящият съдебен състав намира, че никакви
съображения, касаещи фактическа и/или правна сложност на делото не могат да
оправдаят или извинят допуснатата забава в досъдебното производство, която на
практика е равнозначна на отказ от правосъдие в светлината на коментираната
по-горе изтекла абсолютна давност за наказателно преследване. Възражението на
ответника в писмения му отговор, че забавянето в производството е с оглед
изпълнение на указанията, дадени от Върховния съд – Военна колегия и
извършените процесуални действия в това число четири съдебни поръчки до
Република Турция настоящият съдебен състав не може да сподели. Разпореждането,
постановено по нохд 1/1994 г. касае отстраняване на
процесуални пропуски, изразяващи се в липса на индивидуализация на лица,
задържани при проведени акции, чрез поименното им посочване и конкретизация на периодите
от време на изолация в гр. Белене и остров Белене респ. непосочване на
конкретни нарушения на Конституцията, ЗНМ, УСД, ЗПЧНРБ, ЗДвП, УГВ и „другите
закони и подзаконови нормативни актове“. Индивидуализацията на физически лица
чрез поименното им посочване респ. посочване на конкретни нарушения на
нормативни актове, дори да се приеме, че е времеемко
не може да оправдае период от 26 години.
Ищецът не е възпрепятствал производството. Напротив същият
двукратно е сезирал съда с искане за определяне на мерки за неговото
ускоряване.
С
оглед ангажираните по делото доказателства, настоящият съдебен състав намира,
че е налице накърнено право на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок
като пасивната материално-правна легитимация е на ответника в производството с
оглед нормата на чл. 52 ал.3 от НПК.
В обстоятелствената част на исковата молба се
твърди, че ищецът претърпял вреди, изразяващи се в негативни емоции,
които в значителен период от време стресирали душевния му мир, усещане за липса
на справедливост, страх и опасения, разочарование от това, че за дълъг период
от време няма изгледи за напредък по делото, загуба на доверие в институциите. За установяване на тези вреди са събрани гласни доказателства,
чрез разпит на свидетелите Х.М.Р.и А.Н.М., син на ищеца, чиито показания съдът
цени, а тези на свидетеля М. при спазване правилото на чл. 172 от ГПК, предвид
близката родствена връзка на свидетеля с ищеца и които установяват факта на
неблагоприятните последици, възникнали в правната сфера на ищеца. Следва да се
вземе предвид и обстоятелството, че ищецът е пострадал от престъпление с
висока обществена опасност, от което са накърнени негови основни права и свободи - на етническа
принадлежност, свободно предвижване и убеждения. При определяне размера на обезщетението, което следва да се присъди, настоящият
съдебен състав намира, че следва да съобрази и практиката на ЕСПЧ, съгласно която е налице
силна, но оборима презумпция, че неразумната
продължителност на производството води до неимуществени вреди /Решение на ЕСПЧ
от 20,03,2006 г. по делото Скордино срещу Италия/. При съвкупна преценка на тези обстоятелства и с оглед
нормата на чл. 52 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че обезщетението,
което се следва на ищеца с оглед продължителността на производството,
настъпилите вреди и констатираните действия в досъдебното производство,
които могат да бъдат квалифицирани като „неоснователно забавяне“ е в
размер на 30 000 лв. като за горницата до пълния предявен размер от 100 000
лв. искът като неоснователен и недоказан следва да се отхвърли.
При този изход на спора на ищеца се следва сумата от 10 лв. –
разноски за платена ДТ. Процесуалният му представител е заявил искане за
определяне на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал.1 т.2 от ЗА. В
пълномощното, легитимиращо адвокатът на ищеца с валидна представителна власт не
се сочи, че процесуалното представителство е осъществено по този ред, поради
което съдът намира, че такива не се следват.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. ***** на основание чл.2б ал.1 във вр. с чл.4 от ЗОДОВ да
заплати на Н.М.Р., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, офис 28 – адв. И. сумата от 30
000 /тридесет хиляди/ лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане
и решаване на сл.дело
с №1/1991год., впоследствие
преобразувано в сл.дело №780-ІІ/1998год. по описа на ВОП София, а сега ДП №ІІ-048/1999год. по
описа на ВОП София в разумен
срок, ведно със законната лихва, считано от
21.06.2019 г. до окончателното изплащане на задължението като отхвърля иска за
горницата до пълния предявен размер от 100 000 лв. като неоснователен,
както и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 10 /десет/ лв. – разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно
обжалване пред САС, в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е
изготвено.
СЪДИЯ :