№ 2941
гр. София, 31.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА В. ПОПОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА Административно
наказателно дело № 20251110207318 по описа за 2025 година
, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 и следващите от АПК, вр. чл.72, ал.4 от
ЗМВР.
Инициирано е по жалба от К. П. С., ЕГН **********, срещу индивидуален
административен акт - заповед, с рег. №227зз-601 от 19.04.2025 г., издадена от Д. М. П. -
полицейски орган при 0., с която на основание чл.72, ал.1, т.1 от Закона за министерството
на вътрешните работи (ЗМВР) е постановена принудителна административна мярка –
фактическо задържане на лицето, което я оспорва – К. С., за срок до 24 часа.
В депозираната жалба са изложени съображения за незаконосъобразност на
атакуваната заповед поради допуснати при издаването съществени нарушения на
изискванията на процесуалния закон и в отклонение от материалните правила. Наведени са
доводи за липса ан компетентност на издаващия орган.
В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адв. Е. К., която поддържа
депозираната жалба с изложените в нея аргументи. Допълва доводите си, като изтъква, че
отсъствието на изрично посочени фактически основания не може да бъде санирано чрез
установяването на конкретните обстоятелства, наложили задържането едва в хода на
производството по съдебно оспорване на издадения административен акт. Споделя, че
задържането значително надхвърля и нуждата от тази мярка, каквото изискване поставя чл.6
от АПК. В заключение моли обжалваната заповед да бъде отменена, а в съответствие с това
в полза на доверителя му да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в
хипотезата на чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата и държавна такса.
Ответникът Д. М. П. - полицейски орган при 03 РУ – СДВР, редовно призован, не се
явява. От негов процесуален представител – юрисконсулт при СДВР, в постъпили след
обявяване на делото за решаване писмени бележки се застъпва тезата за законосъобразност
и обоснованост на оспорената заповед, поради издаването от компетентен орган, в кръга
на неговите правомощия и при съблюдаване на регламентираните в ЗМВР процедурни
правила. Твърди се, че мотивите за издаването на последната били инкорпорирани в отделен
документ, издаден преди налагането на принудителната административна мярка, което било
1
утвърден практически подход. Пълномощникът подчертава, че преценката за предприемане
на задържане била поставена в оперативната самостоятелност на съответния полицейски
орган, в настоящия случай нуждата била породена от установената съпричастност на лицето
към идентифицираните признаци на престъпна проява, за която дори впоследствие било
образувано досъдебно производство. Претендира се и присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в полза на СДВР. В условията на евентуалност се релевира възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя.
Софийски районен съд, като разгледа жалбата и изложените в нея твърдения, и след
като се запозна със събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на
страните, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирано лице, и
съдържа всички изискуеми реквизити за нейната редовност, а разгледана по същество се
явява ОСНОВАТЕЛНА.
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
Жалбоподателят К. П. С. бил роден на ХХХ, в гр. София. Няма данни същият да е
осъждан.
На 19.04.2025 г., около 21:30 часа, полицейски служители при 03 РУ – СДВР –
ответникът Д. М. П. и колегата му Ал. С изпълнявали служебните си задължения по
опазване на обществения ред в района на ул.“Три уши“, гр. София. Непосредствено до
административен адрес под №131 те забелязали лице мъжки пол. Спрели го, легитимирали
се и пристъпили към полицейска проверка. В нейния ход служителите установили
самоличността на гражданина като К. П. С., с ЕГН **********. На отправен въпрос, дали
притежава забранени предмети, младежът отговорил утвърдително. Споделил, че носи у
себе си две сгъвки с бяло кристално вещество. Изразил желание да ги предостави на
органите на реда, което сторил с протокол за доброволно предаване. В него описал
предадените предмети като бяло кристално вещество и посочил, че са предназначени за
лична употреба.
При тази фактология жалбоподателят бил задържан и отведен за изясняване на
обстоятелствата по случая в сградата на 03 РУ – СДВР. Ответникът Д. М. П. - на длъжност
„полицай“ в група „Охрана на обществения ред“ на Сектор „Охранителна полиция“ към 0.
издал заповед с рег. №227зз-601 от 19.04.2025 г., с която на основание чл.72, ал.1, т.1 от
ЗМВР, на 19.04.2025 г., в 21:30 часа, К. С. бил задържан за срок до 24 часа поради „данни за
извършено престъпление (притежание на НВ)“. Жалбоподателят се запознал със
съдържанието на заповедта и я подписал. Била му връчена декларация за правата на
задържано лице, която той попълнил и подписал. Задържането му било вписано и в книгата
за задържани лица, водена в структурното подразделение на СДВР. В съответната графа за
тази мярка било въведено основание, идентично на отразеното в издадената заповед. С.
станал обект и на предприетото претърсване на лице, при което били описани подробно в
съставения протокол за обиск движимите вещи, установени в негово владение.
Жалбоподателят бил освободен от арестните помещения на 03 РУ – СДВР в 11:05 часа, на
20.04.2025 г.
Събраните по повод задържането на С. материали били докладвани в С. П., където
били заведени под пр. пр. №26917/27.05.2025 г. След запознаване с тях, с постановление от
27.05.2025 г., наблюдаващият прокурор при С. П. отказал да образува досъдебно
производство, поради липса на извършено престъпление.
Така изложената фактическа обстановка се установява по безспорен начин от
събраните по делото доказателства и доказателствени средства, а именно: заповед за
2
задържане на лице, с рег. №227зз-601/19.04.2025 г., протокол за обиск на К. С., декларация за
правата на задържано лице, попълнена от К. С., разписка за върнати вещи и пари на
задържаното лице, копие на книга за задържани лица, удостоверение от Отдел „Човешки
ресурси“ – СДВР за заеманата към 19.04.2025 г. длъжност от ответника Д. П., копие от
докладна записка, съпроводително писмо от СДВР, с вх. №2374409/07.07.2025 г. с
приложение – удостоверение №513р-68225/26.06.2025 г. от началник на отдел „Човешки
ресурси“ – СДВР, съпроводително писмо от СРП, вх. №221106/24.06.2025 г. по описа на
СРС, с приложени копие от постановление за отказ да се образува досъдебно производство,
докладни записки от полицейските служители П. и Милов, заповед за задържане,
декларация и протокол за обиск, протокол за доброволно предаване, протокол за
предупреждение, писмено сведение от С., експертна справка и постановление за
назначаването й, пълномощни за процесуално представителство и списък с разноски.
Изброените по- горе доказателствени материали са обективни, отличават се с
достоверни дати, взаимно се допълват и разкриват синхрон, поради което следва да бъдат
възприети без резерви, като изясняващи обстоятелствата по настоящия спор. В своята
съвкупност те предлагат възможност с категоричност да се установи, че на 19.04.2024 г.,
действително, правоохранителните органи са спрели жалбоподателя и непосредствено са
констатирали, след изпълнена процедура по неговата проверка, за участието в която той е
изразил своето доброволно съгласие, са констатирали, че той държи у себе си хартиени
сгъвки, съдържащи бяло кристално вещество, макар изрично да не е уточнено, какво
представлява то. Тези първоначални данни са станали непосредствено достояние на
полицейските органи. Изводите не се оборват от възраженията на жабоподателя.
Последните са съсредоточени върху отсъствието на доказателства за извършено
престъпление, чието авторство би могло да се адресира към С.. Тези обстоятелства обаче не
се явяват предмет на настоящото административно по своя характер производство,
доколкото обосноваността на предприетата принудителна административна мярка не е
поставена в зависимост от доказаността на повдигнато в хода на паралелно или
впоследствие развивалата се наказателна процедура обвинение.
В процеса по изграждане на изводите си настоящият съдебен състав се довери на
преимуществената част от съдържанието на атакуваната в настоящото производство заповед
за задържане, както и приложените към нея протокол за обиск, декларация за права на
задържано лице и разписка за върнати вещи и пари, ведно с извлеченията от книгата за
задържани лица. От тях се извеждат фактът на въдворяване на К. С. в арестните помещения
на 03 РУ – СДВР и продължителността на така наложената принудителна мярка. Съдът
приема, че екземпляр от заповедта е бил връчен на жалбоподателя. Този извод се обосновава
с различения в съответните графи подпис на задържаната, неоспорен от него.
Кредитира се от съда и приложеното към материалите по настоящото дело
удостоверение от Отдел „Човешки ресурси“ – СДВР – официален документ, предлагащ
информация относно заеманата длъжност от издателя на обжалваната заповед за задържане
към датата на нейното изготвяне.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
Разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР предвижда задържане на граждани от
органите на МВР като вид принудителна административна мярка (ПАМ). Същата, по
смисъла на чл.22 от Закона за административните нарушения и наказания, има за цел да
предотврати възможността лицето, спрямо което тя се предприема, да се укрие или да
извърши престъпление. За нейното прилагане е нужно да се разкриват данни за авторство
или за възможна съпричастност към извършено в обективната действителност престъпно
посегателство от страна на субекта, който я търпи. Законът не поставя изискване за
3
убеждение в безспорната доказаност на авторството и вината на лицето в извършеното
престъпление, доколкото тези обстоятелства са част от предмета на доказване в
наказателното, а не в административното производство, каквото по своята същност е
развиващото се по реда на чл.72 ЗМВР, вр.чл.145 и сл. от АПК. Достатъчно за налагане на
мярката се явява и наличието на „данни“ за осъществено престъпление, които могат да бъдат
обективирани писмено или дори устно. В този смисъл и оперативната самостоятелност, с
която разполага органът, пристъпващ към нея, има за свои предели единствено преценката,
дали да издаде, или да откаже да издаде заповедта, когато приеме, че се разкриват законовите
предпоставки.
Проверката на съда в производствата по оспорване на административни актове,
издадени при оперативна самостоятелност, съгласно чл.169 от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК), се съсредоточава върху наличието на
оперативна самостоятелност за органа, издал заповедта и спазването от негова страна на
изискването за законосъобразност на административните актове. Разпоредбата на чл.168,
ал.1 от АПК предписва, съдът в производството да не бъде обвързан от основанията,
посочени в жалбата, с която е сезиран, но да провери законосъобразността на оспорения
административен акт на всички основания по чл.146 от АПК. Законовият текст, към който
чл.168, ал.1 от АПК препраща, предвижда като условие за валидност на обжалваните
административни актове кумулативната даденост на следните предпоставки: издаването им
от компетентен орган, в изискуемата от закона форма, при спазване на
административнопроизводствените правила, в унисон с материалноправните разпоредби и
без противоречия с целта на закона. От значение се явява и съответствието на наложеното
ограничение по чл.72, ал.1 от ЗМВР с принципа за съразмерност в административното
производство, прокламиран от чл.6, ал.2 – ал.4 от АПК - да не се засягат права и законни
интереси в по- голяма степен от най- необходимото за целта, за която актът се издава, да не
са възможни по- благоприятни мерки, с които да се постигне тази цел, да не съществуват
повече от една законосъобразни възможности в обхвата на дискрецията.
Следвайки обсъдената хронология в преценката относно законосъобразността на
обжалваната заповед за задържане, този съд намира, че няма основание да се коментира
порок в нея по отношение компетентността на органа, който я е издал. Тя изхожда от
полицейски орган, в кръга на неговите правомощия, съгласно чл.72, ал.1 от ЗМВР. Според
чл.57, ал.1 от ЗМВР, сред полицейските органи, осъществяващи дейности по чл.6, т.1-3, т.7-8
от ЗМВР, са и органите на областните дирекции на МВР, каквато е СДВР със своите
подразделения. Прието и неоспорено по делото като доказателство е удостоверението от
Отдел „Човешки ресурси“ – СДВР относно заеманата от Д. М. П. към 19.04.2025 г. длъжност
„полицай“ в Група „Охрана на обществения ред“ на Сектор „Охранителна полиция“ към 0..
С тези аргументи следва да се приеме, че той е имал правомощие да реализира задържане по
реда на чл.72, ал.1 от ЗМВР.
Атакуваният индивидуален административен акт, макар и издаден в предвидената от
закона писмена форма, не съдържа всички изискуеми от закона задължителни реквизити,
предвидени в разпоредбата на чл.74, ал.2, т.1 и т. 3-6 от ЗМВР.
В заповедта е отразен органът, който я е издал, лицето, срещу което е издадена,
правото на превод, възможностите за оспорването по административен и съдебен ред и
сроковете за това. Фигурира разяснение на правата на задържания, ведно с отразяване на
законовите основания за предприемането на принудителната административна мярка. Копие
от него е връчено на жалбоподателя, който се е подписал в уверение на факта, че е получил
същото и че се е запознал с него.
В процедурата по съставяне на заповедта за задържане обаче са допуснати формални
пропуски при оформлението й. Неин съществен реквизит е предвиден в нормативния
регламент на чл.74, ал.2, т.2 от ЗМВР. Съгласно този законов текст, заповедта за задържане
4
следва да съдържа „фактическите и правните основания за задържането“. Изискването е
въведено с оглед обезпечаване необходимостта от мотивиране на акта от правна страна и с
посочване на конкретните фактически основания, послужили за законосъобразното
упражняване на правомощията на полицейския орган по ограничаване на правото на
свобода на лицето, срещу което се предприема принудителната административна мярка
(ПАМ). Фактическото основание за издаване на индивидуалния административен акт е
очертано словесно в съответната графа единствено посредством въвеждане на разпоредба от
Особената част на Наказателния кодекс – „данни за извършено престъпление (притежание
на НВ)“, без дори бланкетно указание каква проява същата касае. Разкрива се и пълна липса
на конкретизация в правната квалификацията на деянието. Откриващата се в съдържанието
на оспорения акт словесна формулировка на основанието не изпълнява целите на закона, да
предостави нужната информация за разумните причини, поради които конституционно
гарантираното право на лична свобода и неприкосновеност на задържаното лице е било
ограничено посредством наложената спрямо него принудителна административна мярка. В
издадената заповед не е включена конкретика относно престъпна деятелност с нейните
основни елементи – време, място и начин на извършване, които обективни параметри да са
достатъчни, за да се формира заключение за евентуална съпричастност на жалбоподателя
към противоправна проява. Лаконично е вписано съкращение „НВ“, което поради липса на
ясно изразена и завършена мисъл, не дава информация, какво визира – дали се касае до
конкретен предмет, съответно какви са неговите особености или се визира поведение или
състояние. Тук съдът се съгласява с възраженията на пълномощника на жалбоподателя, че
подобна абревиатура може да бъде свързана с марка графични моливи, известна на
българския пазар, наркотично/непознато/ново вещество/вещ, би могла да се възприеме дори
като съкращение на особеност на самата личност (ниска възраст, небрежна/неприятна
външност/визия, нужно възпитание и др.). Дори не е изписан цифром текст от Наказателния
кодекс, който да предвижда конкретен състав на престъпление, диференцирани чрез свои
основни или квалифициращи признаци, съответно отличим като механизъм (например
чл.194, ал.1 от НК, чл.325, ал.1 от НК, чл.354а, ал.1 от НК и пр.). Изискуемият обем от
факти, относими към основанието за задържане, не е постигнат, доколкото от него не се
извеждат основните белези на едно правно запретено поведение, налагащо приложението на
ПАМ - време и място на неговото предприемане, което да послужи като достатъчна
обосновка за предприетото ограничение на основни права на личността и неговата
законосъобразност и пропорционалност.
Изрично в практиката на Европейския съд по правата на човека е поставен акцент
върху стандартите, приложими при закрила на правото на свобода и сигурност,
регламентирано с чл.5, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи
(ЕКПЧ). Един от тях е изчерпателността на изключенията, по силата на които е допустимо
това право да бъде временно ограничено. Те следва да бъдат тълкувани стриктно, така че да
се създадат гаранции, че никой няма да бъде лишен от свобода на основание, което не е
предвидено в ЕКПЧ. В чл.5, от §2 до §5 от ЕКПЧ са установени правила, обезпечаващи
минимизиране на риска от произвол. Едно от тях е и уреденото в чл.5, §2 от ЕКПЧ,
съобразно което задържаният следва незабавно да бъде уведомен за основанията за своя
арест, като задължение на компетентния държавен орган се явява обосновката на
разумността на тази крайна мярка. В конкретния случай този стандарт не е постигнат,
доколкото въведеният кратък текст, с който е изпълнена бланката на заповедта, не
предоставя отговор на релевантните въпроси относно фактите, установяващи
съставомерността на конкретната проява, спрямо които именно контролиращият съд може да
извърши оценка за съществуването на материалноправно основание по чл.72, ал.1, т.1 от
ЗМВР за закоността на задържането.
В писмените си доводи процесуалният представител на ответника се позовава на
съдържанието на докладната записка на полицейския патрул, реализирал мярката, изготвена
5
и приобщена към материалите по административната преписка по повод издадената заповед
за задържане. Аргументирана е възможността фактическите и правни основания за
задържането да бъдат изложени в друг (отделен) документ – различен от самия
индивидуален административен акт, за което се препраща към съдебната практика. Както
самият пълномощник на ответника изтъква обаче – обосновката следва да предхожда
издаването на акта и да се съдържа в документ, съставен с оглед предстоящото издаване на
административния акт. В конкретиката на настоящия казус обаче, тази последователност е
нарушена, тъй като издаването на заповедта предхожда съставянето на докладните записки,
както и снемането на сведенията от К. С.. Оттук съдът изхожда във виждането си, че
процедурата по налагане на административната мярка е изначално опорочена, тъй като
жалбоподателят не е бил запознат със събраните материали преди и към момента на
налагане на ограничението му. Нещо повече – към 21:30 часа на 19.04.2025 г., когато е
започнало задържането, подобни материали, съдържащи предварителна информация за
разглеждания случай, все още не са съществували, което е предполагало обективната
невъзможност на С. да се запознае с носител на информация, очертаващ фактическите рамки
на неговото задържане. При това положение единствената възможност за полицейските
служители е била да вместят в съдържанието на процесния административен акт обосновка,
дори и кратка, за издаването му, респективно – за налагането на съответната ограничителна
мярка, с което единствено би се постигнала наложената от законодателството и практиката
степен на закрила и осигуряване на възможност на засегнатото лице да разбере причините за
ограничаването в свободното му придвижване.
Принципна възможност мотивите на индивидуалния административен акт да се
съдържат и в нарочен документ, съпътстващ неговото издаване, е споделена в
съображенията на Тълкувателно решение №16 от 31.07.1995г. на ОСГК на ВС. За да е
приложим обаче, този подход налага в заповедта да се открива изрично препращане към
съпътстващите книжа, ведно с доказателство за предоставянето на възможност на лицето да
се запознае с тяхното съдържание. Това разбиране, впрочем, се открива и в задължителната
като отправна точка на юриспруденцията практика на Съда на европейския съюз,
материализирана в мотивите на решение от 25.05.2023г. по преюдициално дело №С608/2021.
Посредством него, макар да е легитимирано тълкуването, дадено в ТР №16/31.07.1995г.,
изрично се подчертава, че чл.6,§ 2 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното
производство не допуска информацията за основанията за задържане на лицата да им бъде
съобщавана само при евентуално оспорване на законосъобразността на задържането по
съдебен ред, а не в момента на лишаването от свобода или в кратък срок след началото на
същото.
Същевременно, в цитираното решение по преюдициалното дело пред СЕС е
възприето, че основанията за задържане на лица, заподозрени или обвинени в извършването
на престъпление, следва да съдържат цялата необходима информация, за да имат лицата
възможност ефективно да оспорят законосъобразността на задържането си, както и че тази
информация трябва да съдържа описание на релевантните факти, известни на компетентните
органи, сред които фигурират време и място на настъпване на фактите, формата на
конкретното участие на тези лица в предполагаемо престъпление и дадената неокончателна
правна квалификация, като се отчита етапа на производството, така че да не бъде засегната
ефективността на текущото разследване. Изхождайки от дадените в решението насоки, се
достига до извод, че въведените фактическите основания в заповедта за задържане трябва да
кореспондират и с правните основания по нейното издаване, като е недопустимо да се
очаква, че контролиращият съд ще допълва волята на издаващия орган и ще подвежда
фактите под съответната правна норма.
Оперативната самостоятелност, при която действа административният орган, не го
освобождава от обективирането на конкретните причини, обосноваващи необходимостта от
6
ареста. Неизлагането на мотиви относно необходимостта от предприемане на ПАМ винаги
съставлява съществено нарушение на адиминстративнопроизводствените правила и е
основание за отмяна на заповедта по смисъла на чл.146, т.3 от АПК (арг. от ТР
№4/22.04.2002г. по т. д. №4/2002г. на ВАС, съгласно която липсата на мотиви във всички
случаи е основание за отмяна на издадения административен акт.) Аналогично е и
разрешението на ЕСПЧ по делото „Петков и Профиров срещу България“, по жалби с
№50027/08 и №50781/09. В съображенията към решението от 24 юни 2014г. изрично е
посочено, че разпоредбата на чл.5, §1, б.„с“ от ЕКЗПЧОС изисква лицето да е задържано по
„обосновано подозрение“, че е извършило престъпление и че такова подозрение не може да
бъде общо и абстрактно. В този смисъл и задържането винаги следва да бъде аргументирано
с данни за съпричастност на лицето към извършването на престъпление.
В конкретния случай се наблюдава пропуск на административния орган да съобрази
задължителните изисквания на константната практика на върховната съдебна инстанция,
както и на ЕСПЧ относно съдържанието на издадения индивидуален административен акт.
Съдът не разполага с правомощие да запълни със собствено тълкуване липсващите мотиви в
оспорваната заповед. Налага се извод за незаконосъобразност на контролирания в
настоящото производство акт поради порок в неговата форма и съществено нарушение на
административнопроизводствените правила, с което е засегнато правото на защита на
жалбоподателя.
На отделно основание, за тази съдебна инстанция наложената принудителна
административна мярка е прекомерна, не разкрива съответствие с целта на задържането,
поради което се явява и непропорционална. Фактическото задържане, което черпи своите
основания от чл.72, ал.1 от ЗМВР, ограничава правото на свобода на правните субекти,
спрямо които се прилага. То налага неблагоприятни последици за своя адресат, с цел
постигане на определен резултат. Поради това и законът поставя изискване, към него да се
пристъпва по изключение. Административният орган дължи преценка дали задържането на
вероятния извършител на едно престъпление е оправдано от гледна точка на наличието на
общите предпоставки за прилагане на ПАМ. Анализът обхваща и наложителността на
мярката с оглед поведението на лицето, предмета на престъплението и нуждите на
разследването.
Според принципа на съразмерността, прогласен с чл.6, ал.2 от АПК,
административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси
в по-голяма степен от най- необходимото за постигането на законовата цел. Когато действа в
условията на оперативна самостоятелност, административният орган следва да упражнява
делегираната му от закона компетентност в нормативно определени рамки, които не следва
да надхвърля. Задържането за срок до 24 часа по ЗМВР има за своя цел предотвратяване
възможността на лицето да извърши престъпление или да се укрие, които опасности обаче
трябва да се установяват категорично от наличните данни. Не следва да се игнорира и
условието, ограничението да се налага само когато резултатът не може да бъде постигнат по
друг начин. Тежестта за доказване на тези предпоставки е възложена на издаващия
заповедта орган.
В конкретния случай мярката не е оправдана с постигането на легитимните цели,
доколкото не е събрана информация за съществуването на визираните по- горе опасности.
От материалите по административната преписка не се установява вероятност от извършване
на друго престъпление, опасност от укриване или осуетяване разкриването на конкретното
посегателство, респ. нужда да се съберат възможно най- много сведения за обстоятелствата,
при които е намерило проявление противоправното деяние и да се гарантира възможността
на органите да провеждат и други действия, по реда и способите на НПК, с които да се
проверяват първоначално установените данни. Безспорно, при първоначалната проверка на
жалбоподателя той е заявил на органите на реда, че носи у себе си бяло кристално вещество.
7
Същевременно обаче, последното изрично вписано и в докладната записка, именно той е
предложил доброволно да го предаде, пояснявайки предназначението му за негова лична
употреба. Това намира потвърждение и в изготвения впоследствие протокол. Налага се
извод, че жалбоподателят е оказал пълно съдействие за изясняване на обстоятелствата.
Същевременно, именно с изземването от С. на носените предмети са били извършени
всички действията, наложителни с оглед обезпечаване на евентуална бъдеща дейност по
проверка или евентуално доказателствена такава. Те обаче са били напълно изчерпани към
отвеждането на жалбоподателя в сградата на структурното подразделение на МВР. Не се
извежда от обективни доказателствени източници и опасност от вероятно въздействие на
задържания върху доказателства, свързано с тяхното укриване или унищожаване,
неутрализирането на която да гарантира дейността на компетентните власти по извършване
на обективно, всестранно и пълно разследване.
Действително, според разпоредбите на чл.66 и чл.67 от ЗМВР, полицейските органи
са длъжни да вземат мерки за отстраняване на условията и причините, които могат да
доведат до извършване на престъпление и други нарушения на обществения ред, както и да
вземат всички мерки, с които да предотвратят или да подпомогнат разследването на
престъпления. В конкретния казус обаче тези задължения са били изпълнени преди
отвеждането на С. в сградата на 03 РУ – СДВР, посредством поредицата от действия,
реализирани от компетентните органи в хипотезата на неотложност, по смисъла на чл.212,
ал.2 от НПК и приобщените материали от протеклата полицейска проверка, с които на
практика са попълнени основните данни, необходими за преценката дали да се образува
досъдебно производство (допълнително, при това повече от два дни по- късно е била
назначена единствено химическа експертна справка). Ограничена е била и възможността на
жалбоподателя да продължи възприетото от полицейските служители като противоправно
поведение. Действията и състоянието му не са застрашавали други обществени отношения.
Не на последно място, данните за личността на С. (неосъждан и дори без необичайно
множество на допуснати административни нарушения), ведно с добросъвестното му
процесуално поведение да съдейства напълно за бързото изясняване на обстоятелствата,
също са указвали отсъствие на завишен интензитет на опасност на неговата личност.
При тази фактология, остават без разумно обяснение причините, поради които е взето
решение С. да бъде въдворен в арестните помещения на структурното подразделение на
СДВР. Още повече че след отвеждането на жалбоподателя в сградата на 03 РУ – СДВР, в
хода на проверката не са предприемани действия, насочени към допълнително изясняване на
обстоятелствата по случая, въпреки което ограничението върху правната му сфера е
продължило необосновано още близо дванадесет часа, с което е напуснало границите на
разумност и пропорционалност на упражнената принуда. В този смисъл и задържането му за
срок до 24 часа противоречи на същността и предназначението на принудителните
административни мерки, каквато именно е наложена с обжалвания индивидуален
административен акт.
По изложените съображения, този съдебен състав намира, че оспорената заповед
следва да бъде отменена като незаконосъобразна.
Така мотивиран, на основание чл.172 и чл.172а от АПК, Софийски районен съд, НО,
2. състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане №227зз-601 от 19.04.2025 г., издадена от Д. М. П.,
заемащ длъжността „полицай“ при 03 РУ – СДВР, с която на основание чл.72, ал.1, т.1 от
ЗМВР е постановена принудителна административна мярка - задържане на жалбоподателя
К. П. С., ЕГН **********, за срок до 24 часа, като незаконосъобразна.
8
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд –
София град в 14-дневен срок от получаване на съобщението за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9