№ 176
гр. Пазарджик, 31.03.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Елисавета Радина
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
Сложи за разглеждане докладваното от Елисавета Радина Въззивно
гражданско дело № 20225200500097 по описа за 2022 година.
На именното повикване в 10:30 часа се явиха:
За жалбоподателя „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, редовно призован
не се явява представител.
От същия е постъпила молба от 23.03.2022 год. Искането е да се даде
ход на делото. Изразено е становище за поддържане на въззивната жалба.
Изразено е становище по същество. Приложен е списък на разноски и
пълномощно.
Ответникът по въззивната жалба В. Г. В., не се явява нередовно
призован на личния му адрес, но е редовно призован по местоработата, където
призовката е връчена на 09.03.2022 год.
Съдът намира, че няма процесуална пречка по даване хода на делото,
затова
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО
ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО
С Решение № 965/11.11.2021 г., постановено по гр.д. № 711/2021 г., по
описа на РС Пазарджик е прието за установено на основание чл.422 ГПК по
отношение на В. Г. В., ЕГН **********, с настоящ адрес: община ***, че
съществува вземане на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
1
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ”Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис-сграда “Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от
изпълнителен директор Д***, действащ чрез упълномощен юрисконсулт Г***
, за сумата от 700 лева, представляваща главница по договор за паричен заем
№ ***, ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда за същото вземане
- 27.11.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 1599/01.12.2020 г. по ч.гр.д.
№ 3345/2020 г. по описа на РС Пазарджик, като са отхвърлени исковете за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца на основание договор за паричен заем № *** договорна
лихва в размер на 83,90 лева, за периода от 19.04.2019 г. до 16.09.2019 г. и
сумата в размер на 74,82 лева, представляващи обезщетение за забава за
периода от 20.04.2019 г. до датата на подаване на заявлението в съда, за които
суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 1599/01.12.2020 г.
по ч.гр.д. № 3345/2020 г. по описа на РС Пазарджик, като неоснователни.
ОСЪДЕН е на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК В. Г. В., ЕГН
**********, с настоящ адрес: община *** , ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. ”Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда
“Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от Д***, сумата в размер на 407,60
лева, представляващата сторените от ищеца разноски в заповедното и
исковото производства, съразмерно с уважената част на исковата претенция.
Срещу постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна
жалба от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, чрез юрк. М*** в
отхвърлителната част. Счита решението за неправилно и незаконосъобразно.
Твърди, че за да отхвърли предявените искове първоинстанционният съд е
приел, че клаузите , определящи размера на ГЛП и ГПР са нищожни на
основание чл. 22 от ЗПК, с мотивите, че не са спазени изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, като липсата на тези императивни изисквания водило до
недължимост на посочените на претендираните лихви, следователно
претенциите биват отхвърлени. Твърди, че неправилно първоинстанционният
съд е отхвърлил претенцията като е приел, че липсва ясно разписана методика
за формиране на ГПР по кредита. В процесния договор за кредит бил посочен
годишният лихвен процент и ГПР, като са посочени и съответните
2
допускания при изчисляване на последния, което съответства на изискванията
на чл. 11, ал.1 т. 10 и чл. 19 ЗПК. Годишният процент на разходите /ГПР/ по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и
бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора, за поддържане на сметка във връзка с договора за
потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент,
позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или
погасяването на кредита, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Според чл. 19, ал. 4 ЗПК се определя размер на
Годишният процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
В настоящия случай законната лихва за посочения период на договора е
размер 10,00 %. ГПР ясно и недвусмислено е посочен в договора за паричен
заем, като е фиксиран за срока на договора и е в размер на 49.03%. Предвид
това обстоятелство ГПР е в законоустановените норми и не следва да се
редуцира, нито следва клаузата да се счита за нищожна, тъй като не
противоречи на разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Съгласно разпоредбите
на чл. 11, т. 11 ЗПК, договорът трябва да съдържа „информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски...“.
Фиксираният лихвен процент по кредита е определен от закона като лихвен
процент, предвиден в клауза на договора за кредит, по силата на която
кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия
срок на договора за кредит или уговарят няколко лихвени процента за
отделни периоди от продължителността на договора за кредит, през които се
прилага само определеният фиксиран лихвен процент - § 1, т. 5 от ДР на ЗПК.
В чл. 2, ал. 6 от Договора било предвидено, че лихвеният процент е във
фиксиран размер от 40,00 %. Възнаградителната лихва представлява
възнаграждение за ползваните пари, уговаряването й е допустимо в ЗПК и е
включено в общия разход по кредита на потребителя. Липсват императивни
норми регламентиращи максималния размер на възнаградителната лихва към
момента на сключване на договора. Доколкото обаче се касае за
потребителски договор, то прокламираната в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне
търпи ограничение ползвайки се от защитата на специалните закони- ЗЗП и
3
ЗПК и това са „добрите нрави“. Накърняването на добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал. 1, пр.З ЗЗД е налице именно тогава, когато се нарушава правен
принцип, какъвто е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения. Целта на спазването му, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Затова и максималният размер на лихвата,
било възнаградителна, било за забава, е ограничен. В случая уговореният
лихвен процент е 40,00 %, при ГПР от 49,03 %, който не надвишава границата
на приетия като допустим от закона чл. 19, ал. 4 ЗПК. Нормата на чл. 19 ЗПК
предвижда, че ГПР изразява общите разходи по кредита, настоящи или
бъдещи- лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. тези дължими на посредниците за
сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Т.е размерът на възнаградителна лихва представлява
елемент от формулата при образуване на годишния процент на разходите по
кредита, за който ГПР в чл. 19, ал. 4 от ЗПК е фиксиран лимит, който не може
да бъде надхвърлян, а именно пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължение в левове и валута, определена с ПМС №
100/29.05.2012г. В ал. 5 на чл. 19 ЗПК изрично се обявяват за нищожни
клаузи в договора, в които са уговорени задължения в размери надвишаващи
лимита по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
На следващо място се твърди, че в договора се съдържат всички
изискуеми от закона реквизити с подробна информация за размера на всеки
от тях. Посочен е общият размер на отпуснатата сума (700,00 лева), условията
за усвояването му и изпълняването на паричните задължения, фиксираният
годишен лихвен процент, общият размер на дължимата сума (783,90), както и
годишният процент на разходите. Съдържа се и погасителен план,
инкорпориран в договора, като е посочен размерът на вноските, техният брой,
периодичността на плащанията, падежите на всяка една вноска. Предвид тази
съдържаща се в самия договор информация констатацията на първостепенния
съд липса на яснота се явява несъстоятелна. В заключение счита, че в
съдържанието на договора е поместена цялата изискуема от чл.11, ал. 1 и
чл.10, ал.1 от ЗПК информация. Цитира се съдебна практика.
Първоинстанционният съд бил счел, че в процесния договор за кредит
размерът на възнаградителната лихва надвишават многократно размера на
4
законната лихва и това се явява в противоречие на добрите нрави. С оглед на
тези обстоятелства е меродавна пазарната цена на кредитите в сектора, а не
законната лихва. Според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД Министерският съвет може да
установява горна граница на договорната лихва, а понастоящем подобна
горна граница не съществува. Съгласно чл. 2 от Постановление № 5 от
18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението
и фирмите лихвите по кредитите, депозитите и влоговете в левове се
договаряли между банките и кредитополучателите, съответно депозантите
(вложителите), на пазарна основа. Поради това не е налице максимален
размер на договорната лихва. Към момента на сключване на процесния
договор, действа само ПМС № 72 от 08.04.1994 година за определяне на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Същото
било издадено на основание чл. 86, ал. 2 от ЗЗД и намирало приложение само
за определяне на размера на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Предвид
законовата регламентация, въз основа на която е издадено посоченото ПМС,
ограничавало действието си само до установените от нея рамки и не може да
бъде прилагано за други случаи. С оглед на това цитираното ПМС, не може
да намери приложение в случаите по чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, които касаели
договорната лихва. Законната лихва е лихва за забава при неизпълнение на
парично задължение и размерът й е неотносим към уговорената между
страните възнаградителна лихва. Лихвата при договорите за потребителски
кредит не е по характер мораторна (закъснителна) лихва, т. е. тази, която се
дължи при забавено изпълнение на парично вземане. По своята правна и
икономическа природа възнаградителната лихва е цена (възнаграждение),
което се заплаща на кредитора за ползването на предоставените парични
средства. Това е цената на стойността на капитала, който се отчуждава за
временно ползване. Поради това не е пряк паричен израз на стойността на
предоставените в заем капитали, а израз на част от потребителската му
стойност да носи доход от неговото по-ефективно използване. Цената се
заплаща от длъжника винаги, независимо дали е използвал средствата или не.
Правната и икономическата природа на възнаградителната и законната лихва
за забава са напълно различни и неправилно е обвързването, зависимостта
между размера на възнаградителната лихва с размера на законната лихва за
забава. Поради това не може да бъде подкрепено и неправилно е разбирането,
че възнаградителната лихва не можело да има по-голям размер от законната
5
или от двукратния, или от трикратния размер на законната лихва, тъй като, от
една страна, подобно правило не е уредено законодателно, а от друга, двата
вида лихва имат различна правна и икономическа същност и не може да има
зависимост между тях.
Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер,
определен от Министерския съвет. Такава норма към датата на сключване на
процесния договор, а и понастоящем, липсвала. Доколкото в закона липсвала
законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските
кредити /т. е. липсва императивна правна норма, регулираща размера на
възнаградителната лихва/, единственото ограничение на свободата на
договаряне на страните по този въпрос според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД бяха
правилата на добрите нрави, поради което съдебната практика приемаше за
валидна уговорка, при която договорната лихва не надвишава дву- или
трикратния размер на законната лихва /в различните хипотези на обезпечен и
необезпечен заем/. Понастоящем такава горна граница има и това е 5- кратния
размер на законната лихва, посочен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК /касаеща ГПР/,
която не е относима към настоящия случай. Презумпцията е, че след като
една уговорка не противоречи на закона /както е в случая/, то тя не може да
противоречи на правилата на добрите нрави.
Не може да бъде налице недействителност поради противоречие с добрите
нрави затова, което е позволено от закона. Поради това добрите нрави при
лихвените равнища на небанковото финансово кредитиране не следва да е
размерът на законната лихва, двукратния или трикратния размер на същата.
Противното можело да доведе до абсурдни изводи, свързани с
недействителност на всички договори, сключвани от небанкови финансови
институции.
На следващо място се твърди, че по отношение на аргумента, че
възнаградителната лихва представлява неравноправна клауза - следва да се
вземе предвид, че тъй като това е основната престация по двустранния
договор, то тя не е възможно да бъде неравноправна, тъй като същата е била
известна на потребителя, и е изиграла основна роля за формирането на волята
за сключване на договора. Видно от доказателствата, а именно подписания на
всяка страница договор за кредит и инкорпорирания в него погасителния
план, длъжникът бил знаел параметрите на договора, бил е наясно каква сума
6
му се предоставя и каква сума дължи. По отношение на основните престации
по договора, а именно неговата кауза, не може да се твърди неравноправност
на клаузата, тъй като длъжникът е бил в позицията да договаря този
параметър като основен за договора наред с размера на отпусната сума.
По отношение на споровете за нищожност на договорната лихва била
налице практика на различни състави на ВКС - решения и определения,
произнесени по въпроса какъв е пределът на договорната лихва, за да се
приеме, че не накърнява правилата на морала и добрите нрави и в кои случаи
надвишаването на този размер води до извод за нищожност. Болшинството от
съдебните актове на ВКС сочат като горен праг на договорната лихва
трикратния размер на законната лихва. Над този размер се възприема, че е
налице накърняване на добрите нрави, следователно - нищожност на клаузата
за размера на договореното под формата на лихва възнаграждение на
кредитора. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят бил
отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на
средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се
насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те
на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо,
за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като
критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и
това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала
и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. При разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и
размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налага
заключение, че договореният ГПР не надвишава 50%, ето защо била в
рамките на допустимата граница. Затова доводът за нищожност на
договорената възнаградителна лихва се явявал неоснователен.
Искането е да се отмени решението в обжалваната част, като
неправилно и незаконосъобразно и се уважат предявените от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД установителни искове. Претендират се разноски
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150,00 лв.
В законния срок не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба
Съдът счете делото за изяснено, затова
7
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ
Съдът счете делото за изяснено от фактическа страна, затова
О П Р Е Д Е Л И:
ОБЯВЯВА устните състезания за приключили.
ОБЯВИ, че ще се произнесе със съдебен акт в законния едномесечен
срок.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 10,55
часа.
Председател: _______________________
Секретар: _______________________
8