№ 216
гр. Благоевград, 25.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през
две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Георги Янев
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20241200500200 по описа за 2024 година
взе предвид следното:
Т. Д. Ж., ЕГН **********, адрес гр. Р., ул. "Б" № обжалва решение № 422 от
28.12.2023 г., постановено по гражданско дело № 678 от 2023 г. на Районен съд
Петрич, в частта му, с която се отхвърля неговата претенция, предявена срещу "С"
ЕИК, седалище и адрес на управление гр. П., ул. Ц.Б., представлявано от В.Д., за
разликата между присъдените 693,34 лв., представляващи неизплатен остатък от
обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ, и претендираните 10 851,69 лв., както и за
периода от 20.02.2020 г. до 02.02.2021 г. В жалбата се твърди, че е допуснато
нарушение на материалния закон - разпоредбата на чл. 224, ал. 1 вр. чл. 177, ал. 1
от КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 155, ал. 4 от КТ, размерът на основния
платен годишен отпуск бил не по-малко от 20 работни дни. Съгласно
разпоредбата на чл. 156, ал. 1, т. 2 от КТ, за работа при ненормиран работен ден -
не по-малко от 5 работни дни. Исковата претенция била за заплащане на
обезщетение за три години в срока на давност на трудовото възнаграждение - в
законовия размер като дни - 75 работни дни. Не било спорно, че ищецът е получил
по банковата си сметка, на 06.09.2022 г., сумата от 3617,25 лв. - изработеното
възнаграждение за август 2022 г. - последен работен месец преди прекратяване на
1
трудовото му правоотношение. В тежест на ответника било да докаже
изплатената сума от 3617,25 лв. какво включва. Ответникът не направил
разшифровка на сумата от 3617,25 лв. - по елементи на възнаграждението -
основно по трудов договор, добавки за стаж, добавки за квалификация, навло за
международен транспорт - превози и пр. Ответникът-работодател не ангажирал
доказателства в насока - начин на формиране на брутното трудово
възнаграждение на работника. Решаващият състав от първостепенния съд не
притежавал специални знания, за да определи базата за изчисляване на
обезщетението за неползван платен годишен отпуск. Съгласно разпоредбата на
чл. 177, ал. 1, т. 2 от КТ, обезщетението се изчислявало на база брутно трудово
възнаграждение. Последното брутно трудово възнаграждение, изплатено по
банков път на Ж., било 3617,25 лв., което, без да е оспорено от ответника, не било
съобразено от решаващия състав, без мотиви и съображения. Първостепенният
съд приел за база основното месечно възнаграждение по трудов договор -
минималната работна заплата за страната, за уреждане на правния спор.
Прецедент - за възнаграждение на водач на МПС - за международни превози.
Решаващият състав толерирал политиката на укриване на доходи-разходи от "С.
Ш". Това, какво декларирал работодателят пред НАП и НОИ, било ирелевантно за
правния спор. Релевантно за правния спор било действителното плащане на
лицето - в случая - сумата от 3617,25 лв. Процесуалният представител на
ответника не представил разшифровка на сумата от 3617,25 лв. по елементи на
формирането й. При постановяване на атакуваното решение, първостепенният съд
допуснал и съществени процесуални нарушения. В производството по реда на чл.
422 от ГПК, предмет на доказване било това, че вземането, определено в
заповедното производство, съществува, не е погасено чрез реално плащане и/или
не е погасено по давност. Решението било постановено и в нарушение на
принципа за разпределението на доказателствената тежест. В тежест на доказване
на работодателя било да представи доказателства за начина на формиране на
дължимото възнаграждение, респективно - обезщетение при прекратяване на
трудовото правоотношение. Съдът игнорирал писмени доказателства: банков
превод /извлечение/ на възнаграждение през септември 2022 г. и удостоверение от
НАП за регистрирани трудови договори на Т. Ж.. Същевременно съдът дал вяра
на устните твърдения на пълномощника на ответника, че ищецът е ползвал платен
отпуск за 2021 г., без да е представена молба до работодателя, подписана от него,
за разрешаване на същия, и без да му е връчена заповед за разрешаването.
Атакуваното решение противоречало на постановения съдебен акт в заповедното
2
производство - заповед за изпълнение на парично задължение. Решаващият
състав, в превишение на своите правомощия и без да притежава специални
счетоводни знания, определил базата за изчисляване на обезщетението,
респективно - определил дължимото обезщетение. Съдът неправилно приложил и
тълкувал разпоредбата на чл. 176а, ал. 1 от КТ. B цитираната разпоредба било
уредено ползването на платен отпуск. Погасяване на правото на ползване на
платен отпуск било различно от правото на обезщетение за неползван платен
годишен отпуск. Правото на обезщетение, като производно на правото на трудово
възнаграждение, се погасявало в тригодишен срок на погасителна давност по
смисъла на чл. 111, б. „а“ от ЗЗДог. Претенцията за разноски била акцесорна на
главната искова претенция. В случай на уважаване на главния иск, се следвало
уважаване и на претенцията за разноски, предявена своевременно. Моли се за
отмяна, като необосновано и неправилно, на решението, постановено от Районен
съд Петрич, в обжалваната му част, и за уважаване на предявения иск -
присъждане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск, както и за
присъждане на разноски по делото.
Подаден е отговор на жалбата. В него се твърди, че тя е неоснователна. От
внимателния прочит на обжалваното решение се установявало, че
първостепенният състав е отделил място в подробното си решение на всяко едно
доказателство, което е събрано по делото. Направен бил анализ на действащата
нормативна уредба и правилно се стигнало до сторените от съда правни изводи.
Почитаемият съд разпределил доказателствената тежест, като за ищеца било
посочено, че следва да установи наличието на ТПО, наличието на претендирания
платен годишен отпуск, както и размера на претендираното обезщетение. На
основание чл. 146, ал. 2 от ГПК, било указано на ищеца, че не сочи доказателства
за размера на претендираното обезщетение. В първото открито съдебно заседание,
проведено на 25.10.2023 г., процесуалният представител на ищеца не направил
възражение по проекта на доклад и същият бил обявен за окончателен.
Предоставена била възможност на страните да предприемат съответните
процесуални действия. Изрично било посочено, че ищецът няма доказателствени
искания. Решението било правилно и законосъобразно. Правилно били
установени фактите по делото. Установен бил общият размер на платения
годишен отпуск, полагащ се на ищеца за времето, през което е работил при
ответника. Правилно бил определен и размерът на обезщетението, дължимо на
ищеца за неползвания му отпуск, като база за изчисляване на обезщетението по
чл. 224, ал. 1 от КТ било именно основното трудово възнаграждение на ищеца,
3
след като не се представили данни за неговото среднодневно брутно трудово
възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ прекратяването на
трудовите му отношения с ответника, през който да е отработил най-малко 10
работни дни. И това не бил август 2022 г., когато се сочело, че ищецът е получил
сумата от 3617,25 лв. Видно било от представеното от ищеца извлечение от
банкова сметка, че основанието за превода е „Rz I KOMAND. 08.22“. Правилно
била приспадната и преведената от ответника сума в размер на 773,02 лв. и
остатъкът, за който бил основателен искът, бил в размер на 693,34 лв. Правилно
били определени и присъдени сторените от страните деловодни разноски. С оглед
на това обжалваното решение следвало да бъде потвърдено изцяло. Претендират
се разноски за втората инстанция.
Жалбата и отговорът са редовни и допустими.
Не се събираха нови доказателства.
Решението е валидно и допустимо в обжалваната част. То се явява и правилно.
Втората инстанция споделя изложените в него мотиви и препраща към тях на
основание чл. 272 от ГПК.
Районният съд в пълнота е изяснил релевантната фактическа обстановка по
казуса.
Правните изводи в обжалвания съдебен акт са ясни, конкретни, логични,
последователни и изцяло съответстват на приобщената доказателствена
съвкупност.
Оплакванията, изложени в жалбата, не намират опора в теорията, практиката,
доказателствата и закона.
Предявен е установителен иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 4 от ГПК вр. чл. 224,
ал. 1 от КТ. Вземането, досежно което е депозирана претенцията, попада в обхвата
на заповедта за изпълнение. Ответникът, който е длъжник в заповедното
производство, е възразил срещу заповедта, предвид което ищецът, заявител в
заповедната процедура, е предявил иска, насочен към признаване на
съществуването на оспореното задължение. Уважаването на исковата претенция
действително е предпоставено от кумулативното наличие на съответните условия,
залегнали в нормата на чл. 224, ал. 1 от КТ, а именно: а/ трудово правоотношение
между ищеца, като работник, и ответника, като работодател, през процесния
период и последващо негово прекратяване, б/ неползван платен годишен отпуск
от работника, и в/ неплащане на обезщетение от работодателя за това неползване.
От удостоверението, издадено от НАП, става ясно, че ищецът е работил при
4
ответника като шофьор на товарен автомобил за международни превози, във
времето от 05.05.2017 г. до 19.02.2020 г. и от 03.02.2021 г. до 01.01.2023 г. За
втория период е представен и трудов договор. От съдържанието на последния се
изяснява, че уговореното основно месечно трудово възнаграждение е 650 лева.
Предвиден е платен годишен отпуск от 20 работни дни. За темпоралния отрязък
от 12.09.2019 г. до 19.02.2020 г., през който страните също са били в
трудовоправна връзка, не са ангажирани писмени доказателства нито за
уговореното трудово възнаграждение, нито за договорения платен годишен
отпуск. По тази причина правилно първата инстанция се е ръководила от
приложимите минимални величини на тези параметри на трудовото
правоотношение, предвидени в чл. 155, ал. 4 и чл. 244, т. 1 от КТ /в приложимата
редакция от ДВ, бр. 100 от 1992 г./ вр. ПМС № 350 от 19.12.2019 г. На 08.09.2022
г. работодателят е превел на работника сумата от 1855 евро /3617,25 лв./, с
отразено основание за плащането: „RZ I KOMAND M08 22“. Районният съд
напълно правилно се е ориентирал, че това не може да означава нищо друго,
освен „Работна заплата и командировъчни разходи за август 2022 г.“.
Командировъчни пари по принцип редовно са се следвали на ищеца, с оглед на
работата му като международен шофьор /чл. 215, ал. 1 от КТ/. На 15.02.2023 г.
ответникът е превел на ищеца сумата от 773,02 лв., с отразено основание за
плащането: „Редовен год. отпуск 2021/222,08 лв. и редовен год. отпуск
2022/550,94 лв.“. Въпреки изричните указания, дадени на ищеца по чл. 146, ал. 2
от ГПК, същият наистина не е ангажирал никакви надлежни доказателства за
съществуването на трудово правоотношение между него и ответника за времето
от 20.02.2020 г. до 02.02.2021 г., както и за размера на обезщетението, полагащо
му се за неползвания платен годишен отпуск. Общият размер на платения
годишен отпуск, полагащ се на ищеца за времето, през което е работил при
ответника, правилно е определен от районния съд по реда на чл. 162 от ГПК и
възлиза на 44 дни. Работодателят действително не е доказал, че този отпуск е бил
ползван от ищеца, с оглед на което за последния е възникнало правото да получи
обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ след прекратяването на трудовото му
правоотношение с ответника. Възражението на работодателя, че вземането за
обезщетение за 2019 и 2020 г. е погасено по давност, законосъобразно е счетено от
първата инстанция за неоснователно. Размерът на обезщетението, дължащо се на
ищеца за неползвания му отпуск, правилно е изчислен от районния съд при
условията на чл. 162 от ГПК. В случая базата за изчисляване на обезщетението по
чл. 224, ал. 1 от КТ наистина е именно основното трудово възнаграждение на
5
ищеца, тъй като няма данни за неговото среднодневно брутно трудово
възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ прекратяването на
трудовото му правоотношение с ответника, през който да е отработил най-малко
10 работни дни /чл. 224, ал. 2 вр. чл. 177, ал. 2 от КТ/. Правилно не е споделена
позицията на ищеца, че такава база трябва да бъде сумата от 3617,25 лв., която
същият е получил от ответника за август 2022 г. Работникът не е доказал, че това
е последният месец, в който е отработил при ответника 10 работни дни. От друга
страна, в посочената сума, освен работната заплата, несъмнено се включват и
командировъчните разходи за работа в чужбина, които нямат отношение към
определянето на обезщетението за неползвания платен годишен отпуск, защото те
изобщо не представляват форма на трудово възнаграждение. От стойността на
обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ, което ищецът има право да получи,
законосъобразно е извадена сумата от 773,02 лв., изплатена му от ответника по
този повод, при което дължимият остатък е 693,34 лв. и правилно исковата
претенция е уважена за въпросния визиран размер.
Не са допуснати сочените в жалбата нарушения на материалния закон.
Ответникът не е бил длъжен да направи „разшифровка“ на сумата от 3617,25 лв.
Той изрично е оспорил твърдението на ищеца, че същата е брутното му трудово
възнаграждение за август 2022 г. Когато в документа за плащане е посочено едно
основание и работодателят заявява, че с плащането е погасил определени свои
задължения, в тежест на работника е да докаже съществуването на друго
основание за плащането, ако твърди такова /Определение № 599 от 22.07.2019 г.
на ВКС по гр. д. № 1058/2019 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Даниела
Стоянова/. Ищецът не е доказал твърдението си, че преведените по личната му
банкова сметка средства са само работна заплата и не включват командировъчни
разходи. Този релевиран от работника факт не е отрицателен и за установяването
му той носи тежестта на доказване /Определение № 330 от 11.03.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 1063/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Георгиева/.
Когато основанието за плащане на определена сума е изрично посочено от
работодателя в нареждането за банков превод, съставеният документ установява
вида на плащането и ако работникът заявява, че основанието не е същото /изцяло
или частично/, в негова тежест е да го докаже /Определение № 50088 от
21.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2463/2022 г., III г. о., ГК, докладчик съдията
Жива Декова/. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест,
получателят на сумата носи тежестта да докаже основанието, на което е получил
плащането, щом твърди, че то е различно от посоченото /Решение № 69 от
6
20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1742/2020 г., III г. о., ГК, докладчик съдията
Маргарита Георгиева/. Оспорването от страна на работника, че сумата е получена
за нещо друго, налага той да докаже това свое твърдение /Решение № 188 от
09.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6561/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията
Драгомир Драгнев/. Не може да се направи извод, че районният съд толерира
политика на укриване на доходи-разходи от "С. Ш". При постановяване на
атакуваното решение не са допуснати процесуални нарушения. Както вече се
изтъкна, спазен е принципът за разпределяне на доказателствената тежест.
Районният съд не е игнорирал писмени доказателства. Той не е дал вяра на
устните твърдения на пълномощника на ответника, че ищецът е ползвал платен
отпуск за 2021 г., без да е представена молба до работодателя, подписана от него,
за разрешаване на същия, и без да му е връчена заповед за разрешаването.
Първата инстанция не е приела, че правото на обезщетение за неползвания платен
годишен отпуск е погасено по давност. Тя е подходила законосъобразно и при
изчисляването на разноските.
Жалбата се оказа неоснователна и не следва да бъде уважена. Решението на
районния съд трябва да бъде потвърдено в атакуваната му част, защото се явява
правилно. На въззиваемия следва да се присъди заплатеното адвокатско
възнаграждение за настоящата инстанция.
Воден от изложените аргументи, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 422 от 28.12.2023 г., постановено по гражданско
дело № 678 от 2023 г. на Районен съд Петрич, в обжалваната му част, с която е
отхвърлена претенцията на Т. Д. Ж., ЕГН **********, адрес гр. Р., ул. "Б" №
предявена срещу "С" ЕИК, седалище и адрес на управление гр. П., ул. Ц.Б.,
представлявано от В.Д., за разликата между присъдените 693,34 лв.,
представляващи неизплатен остатък от обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ, и
претендираните 10 851,69 лв., както и за периода от 20.02.2020 г. до 02.02.2021 г.
ОСЪЖДА Т. Д. Ж., ЕГН **********, адрес гр. Р., ул. "Б" № да заплати на "С"
ЕИК, седалище и адрес на управление гр. П., ул. Ц.Б., представлявано от В.Д.,
сумата от 1500 /хиляда и петстотин/ лева, представляваща направени разноски
пред втората инстанция за адвокатско възнаграждение.
На страните, чрез адвокатите, да се връчат копия на настоящия съдебен акт, който
може да бъде обжалван от Т. Д. Ж. в едномесечен срок, считано от връчването, по
7
реда и при условията на чл. 280, ал. 1 и 2, чл. 281, чл. 283 и чл. 284 от ГПК, пред
Върховния касационен съд на Република България, с касационна жалба, подадена
чрез Окръжен съд Благоевград.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8