Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 27.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, втори въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВАНЯ ИВАНОВА
БОРЯНА ГАЩАРОВА
при участието на секретаря Цветанка
Павлова като разгледа докладваното от младши съдия Гащарова
в. гр. д. № 201 по описа за 2020 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С решение № 244/31.10.2019 г.,
постановено по гражданско дело № 1168/2017 г. по описа на РС – И., е признато
за установено по предявени установителни искове с правно основание чл. 422,
ал.1 ГПК, във връзка с чл. 232, ал.2, вр. с чл. 228 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че М.Б.М.,
дължи на О.И. представлявана от кмета К. И., сумата от 5 083,33лв.,
представляваща наемна цена по договор за отдаване под наем на земеделска земя
от общинския поземлен фонд, сключен на 22.05.2015 г., ведно със законната лихва
за забава считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда -
28.07.2017г., до окончателното заплащане, както и сумата
от 611,28 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 23.05.2016 г. до
28.07.2017 г., като е отхвърлен този иск за разлика над 611,28лв. до пълния
предявен размер от 724,82 лева. Присъдени са направените по делото разноски.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответницата, сега въззивница,
в която са изложени конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното
решение. Жалбоподателите считат, че първоинстанционният съд, необосновано е
приел, че ищецът е доказал, че е предоставил имотите, в състояние което е годно
за ползване от ответника. Моли да бъде отменено обжалваното решение. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не
е постъпил отговор от въззиваемия О.И.
В съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се явява лично, не се явява
и процесуалния ѝ представител по пълномощие.
В съдебно заседание въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, не се
явява и процесуалния му представител по пълномощие. Депозирана е молба от въззиваемата страна, чрез юрисконсулт И., с която заявява,
че прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение
и претендира направените от него разноски по делото.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, и във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт, намира за установено от
фактическа страна следното:
Между страните по делото не е
спорно, а се установява и от приложени актове за общинска частна собственост с
№ 644, № 647, № 643, № 443, че следните имоти са общинска собственост – 1. имот
№ 113002, находящ се в местността С., И., представляваща пасище с храсти,
категория IX с площ
132,888; 2. имот № 119001, находящ се в местността С., И., представляваща
пасище с храсти, категория IX с площ 203,037; 3. имот № 120001,
местността Пчелин, И., представляваща пасище с храсти, категория IX с площ
139,320 и 4. имот № 000205, И., представляваща пасище с храсти, категория VI с площ
47,269 (л.19 -26 от гр.д. № 1168/17 г.).
Между страните не е спорно, а се установява и
от приобщен по делото двустранно подписан частен документ – договор за отдаване
под наем на земеделска земя от общинския поземлен фонд, че на 22.05.2015 г., е
сключен договор за наем между страните за срок от една година. Предмет на
договора са следните имоти: 1. имот № 113002, находящ се в местността С., И., представляваща пасище с
храсти, категория IX с площ 132,888; 2. имот № 119001, находящ се в
местността С., И., представляваща пасище с храсти, категория IX с площ
203,037; 3. имот № 120001, местността Пчелин, И., представляваща пасище с
храсти, категория IX с площ 139,320 и 4. имот № 000205, И., представляваща
пасище с храсти, категория VI с площ 47, 269. В чл. 3 от договора
е посочено, че наемодателят предоставя за ползване на наемателя земеделската
земя срещу годишен наем в размер на 5 083,33 лева. В чл. 3, ал. 2 е отразено,
че наемателят се задължава да изплати на наемодателя наемната вноска до
изтичане на срока на договора (л. 6-8 от гр.д. №1168/17 г.).
От приложено писмо с изх. №
940-33/05.07.2016 г. се установява, че О.И. чрез кмета К. И. е поканила въззивницата да заплати сумата от 5 083,33 лв. главница, по
договора за наем и 72,31 лв. лихва. Писмото е получено от въззивницата
на 07.07.2016 г., видно от приложено известие за
доставка (л.18 от гр.д. № 1168/17
г.).
Видно от писмо
от Държавен фонд „Земеделие“ имотите, предмет на процесния договор за наем са
заявени за подпомагане по схемите и мерките на директните плащания за кампания
2015 г. и 2016 г. (л. 75 от гр.д.
№1168/17 г.).
По
делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза със задачи да се определи общия
размер на задължението и какъв е размера мораторната лихва, считано от
23.05.2016 г. Вещото лице е посочило, че договорното задължение е в размер на 5083,33
лв. (л. 72-74 от гр.д. №1168/17 г.).
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи
от правна страна:
Въззивната жалбата е подадена в
срока по чл. 259 от ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, поради което
е допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието, и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като
служебно следи единствено за неприложение от страна на първоинстанционния съд
на императивна материалноправна норма, каквото
нарушение настоящият състав на съда не констатира при постановяване на
обжалваното решение. В случая не е налице и задължение за съда да следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото, съобразно задължителните
за органите на съдебната власт указания, дадени в т. 1 от тълкувателно решение
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът,
намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно
разпоредбата на чл. 228 и сл. ЗЗД договорът за наем е двустранен, възмезден и консенсуален, и се счита за сключен от момента на постигане
на съгласие между страните. Договорът за наем поражда права и задължения и за
двете страни, за наемодателя възниква задължение да предостави на наемателя
наетата вещ, а последният да заплаща уговорената наемна цена за определения
срок. Земеделската земя може да бъде предмет на договор за наем (тълкувателно
решение № 2/20.07.2017 г. по тълкувателно дело № 2 /2015г. на ОСГТК на ВКС).
Между страните не е спорно, а се
установява и от приобщен по делото частен документ, че по силата на сключен на 22.05.2015
г. договор
за наем на земеделска земя от общинския поземлен фонд въззиваемата
страна е предоставила на въззивника за временно и възмездно ползване
индивидуализирани с белезите им по местоположение и площ земеделски земи, срещу
което последният се е задължил да плаща наемна цена, определена в договора в
размер на 5083,33 лева, платима до изтичане срока на договора.
Спорът между страните се
съсредоточава относно това, дали предоставените за ползване имоти са били в
състояние, което отговаря на ползването, за което са наети.
Разпоредбата на чл. 230, ал. 1 ЗЗД урежда задължението на наемодателя да предаде
вещта в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета, при липса на
други уговорки в договора. Съответно нормата на чл. 230, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вещта не е предадена в
надлежно състояние, наемателят може да иска поправянето ѝ, или съразмерно
намаление на наемната цена, или да развали договора, както и да иска
обезщетение във всички случаи. Когато страните по наемното правоотношение са
уговорили наемодателят да предаде вещта в състояние, което отговаря на целта,
за която е наета, но не е изпълнил задължението си, и наемателят е направил
разходи за привеждане на вещта в състояние, годно за ползване, наемателят има
право да претендира обезщетение в размер на направените разходите на
основание чл. 230, ал. 2 ЗЗД.
Възражението на въззивника ми могло
да обосноват единствено прилагане нормата на чл. 230, ал. 2 от ЗЗД, предвиждаща възможност за
разваляне на договора за наем, каквото обаче въззивникът не е
предприел - факт, представляващ индиция, че
същият не е считал наетия обект, негоден за ползване по
предназначение.
В сключения между страните договор
за наем не е посочена целта, за която са наети процесните земеделски земи,
респективно не са били договорени конкретни изисквания към тяхното състояние,
поради което е неоснователно възражението, че наемодателя не е изпълнил
задължението си по договора. Следва да се отбележи, че в чл. 1 от сключения
между страните договор за наем е отразено, че имотите представляват пасища с
храсти, следователно въззивната страна е била наясно още при подписване на
договора, че пасищата не са чисти, а са с храстовидна растителност.
На следващо място, от писмо от
Държавен фонд „Земеделие“ се установява, че имотите, предмет на процесния
договор за наем са заявени от въззивницата за
подпомагане по схемите и мерките на директните плащания за кампания 2015 г. и
2016 г. (л. 75 от гр.д.
№1168/17 г.).
Дори да се приеме за основателно
възражението на въззивницата това не би могло да
доведе до целения от нея резултат, тъй като, както беше посочено, то би могло
да обоснове единствено разваляне на процесния договор и то само ако беше
направено в срока на действието му.
При
съвпадение на крайните изводи на въззивния с тези на първоинстанционния съд,
решението е правилно и следва да бъде потвърдено изцяло.
По разноските.
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл
искане, в полза на въззиваемия следва да се присъдят
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв., определено на основание чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ, вр. чл. 37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Воден
от горното, Софийският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 244/31.10.2019 г.,
постановено по гражданско дело № 1168/2017 г. по описа на РС – И..
ОСЪЖДА М.Б.М., ЕГН: **********, адрес: ***,
да заплатят на О.И. ЕИК: *********,
адрес: ***, сумата от 100 (сто) лева, представляваща направени разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.