Р
Е Ш Е Н И Е №
гр.
Варна, …………………2019г.
В
И М
Е Т О Н А Н А
Р О Д
А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
публично заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
Мл.с. НИКОЛА ДОЙЧЕВ
при секретар
ГАЛИНА СЛАВОВА
като разгледа
докладваното от мл.съдия Дойчев
в.гр. дело
№ 260 по описа за 2019г.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба на Д.С.В., с която се обжалва Решение №
4749/22.11.2018 г., постановено по гр.д. № 13219/2017 г. на ВРС, в следните
части:
1) В частта, с която Д.С.В. е осъдена да
заплати на основание чл. 31, ал.2 от ЗС на Р.К.В. сумата от 1894.00лв.,
представляваща обезщетение за пропуснати ползи от делбения имот ГАРАЖ №2 /две/,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 10135.3515.711.2.18, за
периода от 15.04.2014г. до 30.09.2018г. на основание чл. 31, ал.2 от ЗС.
2) В частта, с която Д.С.В. е осъдена да
заплаща на Р.К.В. по 64.50лв. месечно
обезщетение за ползването на 1/2 ид. части от делбения имот ГАРАЖ №2 /две/,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 10135.3515.711.2.18, като
привременна мярка на основание чл.344, ал.2 от ГПК, за периода от постановяване
на решението – 21.11.2018г. до окончателното извършване на делбата, на
осн.чл.344, ал.2 от ГПК.
Във
въззивната жалба се твърди, че решението на първоинстанционния съд е неправилно
и необосновано. Излагат се твърдения, че по делото липсват доказателства,
въззиваемата страна да е поискала по въззивницата да ползва общата вещ, както и
че не е възпрепятствана въззиваемата да ползва общия имот. Посочва се, че въззиваемата
В. ***, което логически водило до липса на намерение за лично ползване. Моли
се, решението на първоинстанционния съд да бъде отменено в обжалваните части, а
претенциите с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 344, ал. 2 от ГПК – да
бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
В срока по
чл. 263 от ГПК е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна, с който се
оспорва изцяло въззивната жалба. Излагат подробни аргументи за мотивираността,
законосъобразността и обосноваността на решението в обжалваната част. Посочва,
че въззиваемата нямала ключове за имота, нито достъп до него, вкл. до вътрешния
двор, тъй като последният бил с контролиран достъп, като въззивницата
неколкократно била канена да заплаща обезщетение и въпреки това не е
предоставила достъп на въззиваемата до делбения гараж, включително до настоящия
момент. Намира за несъстоятелно твърдението, че въззивницата нямала намерение
да ползва лично имота, тъй като живеела и работила в гр. Велико Търново. Моли
за отхвърляне на въззивната жалба, респ. потвърждаване на решението в
обжалваната част.В открито съдебно заседание
В открито съдебно заседание Д.С.В. се явява лично. Поддържа въззивната
жалба. Заявява, че тя и дъщеря й ползват гаража, а намиращият се в гаража
автомобил е на нейната дъщеря. Моли за уважаването на въззивната жалба.
Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност.
Процесуалният представител на Р.К.В. поддържа отговора. Моли за
потвърждаване на първоинстанционното решение. Не прави възражение за
прекомерност.
По така предявената
претенция:
Производството е по реда на чл. 348,
ал.1 от ГПК, за делба във фаза по извършване на делба на гараж № 2 с
идентификатор 10135.3515.711.2.18, съсобствен между страните.
Р.К.В. е предявила претенции по сметки
към Д.С.В. за заплащане на сумата от 1894.00 лв. представляваща обезщетение за неползване на гараж № 2
с идентификатор 10135.3515.711.2.18 за
периода от 15.04.2015 г. до 30.09.2018 г., на основание чл. 346 от ГПК, във
връзка с чл. 31, ал. 2 от ЗС, както и претенция за заплащане на сумата от 64.50лв.
месечен наем на гараж № 2 с идентификатор 10135.3515.711.2.18 като привременна мярка на основание чл. 344, ал.
2 от ГПК за периода от 02.10.2018 до влизане на решението в сила.
Твърди, че в качеството й на
съсобственик е лишена от достъп до гаража, като същият се ползва изцяло от
другия съсобственик Д.С.В..
След изменение на периода и размера на
исковата претенция по чл. 31, ал. 2 от ЗС в о.с.з. 13.11.2018г., претендира
обезщетение в общ размер от 1894.00 лева, както следва:
1) За периода от 15.04.2015г. до
31.12.2015г. по 33.00 лева месечно;
2) За периода от 01.01.2016г. до
31.12.2016г. по 37.00 лева месечно;
3) За периода от 01.01.2017г. до
31.12.2017г. по 49.00 лева месечно;
4) За периода от 01.01.2018г. до
30.09.2018г. по 49.00 лева месечно;
Отделно от горното претендира и заплащане
на сумата от 64.50лв. за гараж № 2 с идентификатор 10135.3515.711.2.18 като привременна мярка на основание чл. 344, ал.
2 от ГПК за периода от 02.10.2018 до влизане на решението по извършване на
делбата в сила, отново поради това, че другият съсобственик Д.С.В. изцяло
ползва имота.
В отговора на исковата молба Д.С.В.
посочва, че другият съсобственик В. не е била лишена или ограничена от правото
на ползване върху идеалните части от гаража. Моли за отхвърляне на претенциите за сметки.
В о.с.з. от 13.11.2018г. процесуалният
представител на Р.К.В. моли за уважаване на претенцията й за сметки. Претендира
разноски. Процесуалният представител на Д.С.В. в о.с.з. моли за отхвърляне на
претенциите за сметки, поради това, че Р.В. не е била възпрепятствана да ползва
процесния гараж. Претендира разноски.
ВОС като съобрази доводите във
въззивната жалба на основание чл. 269 от ГПК и събраните пред
първоинстанционния съд доказателства, намира за установено от фактическа страна
следното:
С Решение № 193/18.01.2018 г., постановено по гр.д. №
13219/2017г. по описа на ВРС, съдът е допуснал съдебна делба на гараж № 2 с
идентификатор 10135.3515.711.2.18, находящ се на ул. Фантазия № 12 при равни
квоти по ½ ид.ч. за всеки един от съделителите Р.К.В. и Д.С.В..
По
молба на Р.К.В. съдът е допуснал до разглеждане искането за
привременни за осъждане на Д.С.В. да заплаща на Р.К.В. обезщетение
в общ размер на 1894.00 лева за неползване на гараж № 2 с идентификатор
10135.3515.711.2.18 за периода от 15.04.2015 г. до 30.09.2018 г., както и
претенция за заплащане на сумата от 64.50лв. месечен наем като привременна
мярка за периода от 02.10.2018г. до влизане на решението в сила.
По делото е
представен препис от отговор на искова молба вх. № 28975/04.11.2014г., входиран
по гр.д. № 9570/2014г. по описа на ВРС по предявен от Д.С.В. положителен
установителен иск за собственост на апартамент № 5, находящ се в гр. Варна, ул.
„Фантазия“ № 12, ет. 3, ведно с изба и гараж. С отговора е заявено, че Р.К.В.
поддържа претенцията си по чл. 31, ал. 2 от ЗС за закупените ид.части от
апартамента и гаража в гр.
Варна, ул. „Фантазия“ № 12. Видно от
представената разписка, изготвена от призвокар на съда, отговорът на исковата
молба, със съдържащото се в него изявление за заплащане на обезщетение, е
получен от Д.В. на 14.04.2015г.
От
представения по делото протокол за опис на процесния гараж от 05.04.2017г.,
изготвен от ЧСИ се установява, че Д.С.В. е присъствала лично и е осигурила
достъпа до гаража за извършване на описа. Съделителят Р.К.В. е поискала да й се
предоставят ключове за гаража, но Д.С.В. е отказала.
Видно от
снимковия материал към изготвената оценителна експертиза след описа, в гаража
се намира автомобил. Същият е заснет и от вещото лице инж. Р.П.при извършване
на СТЕ в хода на втората фаза на делбеното производство пред ВРС, депозирана в
съда на 07.09.2018г.
В открито съдебно
заседание пред въззивния съд, Д.С.В. дава лично обяснения, чрез които признава, че намиращият се в гаража
автомобил, принадлежи на дъщеря й, както и че тя и дъщеря й ползват гаража.
По делото е
приета съдебно-техническа експертиза, от която се установява, че за периода от 15.04.2014г. до 30.09.2018г. средният
пазарен наем на целия гараж № 2 е 5204.00 лева, както следва:
1) За периода
от 15.04.2014г. до 31.12.2014г –1071.00 лева, съответно по 126.00 лева месечно;
2) За периода
от 01.01.2015г. до 31.12.2015г –792.00 лева, съответно по 66.00 лева месечно;
3) За периода
от 01.01.2016г. до 31.12.2016г – 888.00 лева, съответно по 74.00 лева месечно;
4) За периода
от 01.01.2017г. до 31.12.2017г – 1176.00 лева, съответно по 98.00 лева месечно;
5) За периода
от 01.01.2018г. до 31.10.2018г. – 1548.00 лева, съответно по 129.00 лева
месечно;
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част.
В обхвата на
така посочените въззивни предели, настоящият съдебен състав на ВОС намира
решението за валидно и допустимо.
По отношение
на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно чл. 269, ал.1,
изр. второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
С оглед така установеното от фактическа страна се налагат
следните правни изводи:
Р.К.В. е предявила иск с правно
основание чл. 31, ал. 2 от ЗС вр. с чл. 346 от ГПК във втората фаза на
делбеното производство, както и претенция за заплащане месечно обезщетение като
привременна мярка по чл. 344, ал. 2 от ГПК.
Хипотезата на чл.31
ал.2 от ЗС е частен случай на общата забрана по чл. 59 от ЗЗД за
облагодетелстване на едно лице за сметка на друго. Препятстването от страна на
ползващия съсобственик – макар и по силата на правомерно поведение – на
възможността друг съсобственик да упражни субективното си материално право да
ползва своята част от общата вещ - нарушава забраната по ал. 1 да не се пречи и
поражда установеното в ал.2 на чл.31 от ЗС – право на обезщетение. Поради
това,че не може да получи реално ползване, съответстващо на правата му в
съсобствеността – съсобственикът има право на парично обезщетение.
Задължението за
заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване
от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото
поискване по чл. 31 ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на
обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и
съдържанието. След получаването на писмената покана съсобственикът изпада в
забава. От този момент той дължи обезщетение и от този момент започва да тече
срокът на общата пет годишна погасителна давност. Веднъж отправено, писменото
поискване се разпростира неограничено
във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от
съсобственика.
Правото на
обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от
възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял. То не възниква,
когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик
част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да
ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от
ползване, а нежелание да се ползва. Размерът на обезщетението се определя в
съответствие с наемното възнаграждение, при съобразяване обема, за който
ползващия имота съсобственик-длъжник надхвърля своята квота или дял в
съсобствеността.
Претенцията за
обезщетение по чл. 31 ал.2 от ЗС ще е основателна
когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от
ползващия съсобственик и въпреки това :
- той или член на
неговото семейство продължава пряко и неспосредствено да си служи с цялата обща
вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на
семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг
съсобственик,
- той или член на
неговото семейство не си служи пряко и неспосредствено с цялата обща вещ,но
имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея/например
като държи ключа/,
- ползващият
съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за
послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва
общата вещ.
Следователно, за да
се ангажира отговорността на съсобственика за заплащане на обезщетение за
ползване следва да са осъществени следните юридически факти: 1) наличие на
съсобственост между страните; 2) когато съсобственик е лишен от възможността да
ползва имота, въпреки желанието му, поради личното му ползване от другия
съсобственик; 3) лишеният от ползване съсобственик да е известил писмено
другият съсобственик.
В случая, съдът
намира, че са осъществени всички елементи от фактическия състав на чл. 31, ал.
2 от ЗС по следните съображения:
На първо място, е налице
съсобственост между страните върху процесния гараж № 2 с идентификатор
10135.3515.711.2.18 по ½ ид.ч. с влязло в сила решение по
допускане на делба на основание чл. 34 от ЗС.
На второ място, се
установи, че Д.С.В. ползва лично гаража чрез своята дъщеря. Последната, като член
на семейството на съсобственика Д.В., пряко и непосредствено си служи с цялата
обща вещ, съобразно предназначението й. Този юридически факт следва пряко от
обясненията на Д.С.В. в открито съдебно заседание, които съдържат признание на неизгоден
за нея факт, а именно, че дъщеря й ползва гаража и че паркира собствения си
автомобил в него. Поради тази причина съдът счита, че това изявление на Д.С.В.
е достатъчно, за да се приеме за доказан този релевантен по делото факт. Нещо
повече, обясненията й изцяло кореспондират със събрания по делото
доказателствен материал – протокол за опис и експертна оценка, изготвени по
изпълнително дело № 317/2019г. по описа на ЧСИ Людмил Станев, вкл. от снимковия
материал към изготвената пред ВРС СТЕ от инж. Р.П..
Съдът намира също така
за осъществено и третото условие, предвидено чл. 31, ал. 2 от ЗС, а именно да е
отправено писмено искане от Р.К.В. до Д.С.В. за ползване на
гаража, респ. за заплащане на обезщетение. Такова волеизявление е обективирано
в представения по делото отговор на искова молба, входирана на 04.11.2014г. във
ВРС по друго дело между страните с предмет правото на собственост върху процесния
гараж № 2 с идентификатор 10135.3515.711.2.18. В
отговора на исковата молба е заявено изрично искане за заплащане на
обезщетение, поради лишаване ползването на гаража. Видно от представената по
делото разписка, поканата е получена от Д.С.В. на 14.04.2015г, чрез
упълномощения от нея процесуален представител и същата е произвела действие от
тази дата.
Няма данни Д.С.В., след
получаване на поканата на 14.04.2015г, да е предложила на Р.К.В. да ползва
имота, а последната да е отказала, поради нежеланието й да го ползва. Нещо
повече, видно от самия протокол за опис от 05.04.2019г., представителят на Р.К.В.
е поискала достъп до гаража чрез предоставянето на ключове, но Д.С.В. е
отказала.
По горните
съображения, Д.С.В. следва да бъде осъдена да заплати на Р.К.В. обезщетение за лишаване ползването на нейната
½ ид.ч. от гаража за периода от 15.04.2015г
до 30.09.2018г в общ размер от 1894.00 лева, съобразно приетата по делото
съдебно-техническа експертиза, както следва:
1) За периода от 15.04.2015г. до 31.12.2015г. по
33.00 лева месечно;
2) За периода от 01.01.2016г. до 31.12.2016г. по
37.00 лева месечно;
3) За периода от 01.01.2017г. до 31.12.2017г. по
49.00 лева месечно;
4) За периода от 01.01.2018г. до 30.09.2018г. по
49.00 лева месечно;
По привременните мерки:
Определението по чл. 344, ал. 2 от ГПК
предпоставя постановена от съда привременна мярка, считано от влизане в сила на решението, с което се допуска делбата до
извършването й, като в тази част решението
има характера на определение. Тази мярка няма правната природа на
обезщетение за лишаване от ползуването на вещите за предходен период от време. Началният момент на плащането е
определен в закона- чл.
344, ал. 2 от ГПК, считано от влизане на определението в сила.
Следователно обезщетението като привременна не може да бъде присъдено от
момента на предявяване на искането. Сумите, които следва да бъдат заплащани
между съделителите, уреждат отношенията им по повод ползуването само по време
на висящността на делбеното производство и имат характер на привременна мярка
досежно ползуването. Съдебният акт, постановен по реда на чл. 344, ал. 2, има
действие и значение само за делбеното производство и с него съответната
привременна мярка може да бъде постановена само занапред и само до приключване
на делбеното производство. Един от съделителите може да бъде осъден да заплаща по този ред на друг съделител суми срещу
ползуването на имота следователно винаги и само занапред, т. е. от момента
на влизане на постановения по реда на чл. 344, ал. 2 от ГПК
акт в сила, в какъвто смисъл е и съдебната практика.
Претенцията на Р.К.В.
по чл. 344, ал. 2, предл. второ ГПК, също черпи правното си основание от
нормата на чл. 31, ал. 2 ЗС, поради което с оглед вече изложените по делото
мотиви за наличието на всички предпоставки за приложението на чл. 31, ал. 2 от
ЗС, съдът намира, че следва да се приложат привременни мерки, като Д.С.В. бъде
осъдена да заплаща Р.К.В. сумата от 64.50 лева месечно (съобразно приетата СТЕ)
за периода от 02.10.2018г. – датата на предявяване на искането за привременни
мерки – до влизане в сила на решението по допускане на делбата, поради това, че
единствено Р.К.В. и нейното семейство ползват делбения гараж.
По разноските:
Предвид
неоснователността на въззивната жалба, Д.С.В. следва бъде осъдена да заплати на
Р.К.В. направените от нея разноски в размер на 400.00 лева – заплатен адвокатски
хонорар. Съдът счита, че хонорарът не е прекомерен, тъй като е в съответствие с
правната и фактическа сложност на делото, поради което възражението за
прекомерност е неоснователно.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
№ 4749/22.11.2018 г., постановено по гр.д. № 13219/2017 г. на ВРС.
ОСЪЖДА Д.С.В. с ЕГН: **********
да заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 400.00 (четиристотин)
лева разноски по настоящото дело, представляващи заплатена адвокатски хонорар.
Решението не
подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ :