Р Е
Ш Е Н
И Е N
103
гр.
Сливен, 26.06.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на
двадесет и шести юни през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
М. САНДУЛОВ
мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N
290 по описа за 2019 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно
решение № 87/18.03.2019г. по гр.д. № 766/18г. на НзРС, с което е отхвърлен като
неоснователен предявеният от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, гр. София против А.М.А. иск
по чл. 422 от ГПК за признаване за установено между страните, че вземането на
ищеца към ответника за сумите: 1 738, 31 лв. главница, заедно с обезщетение за
забава в размер на законовата лихва от подаването назаявлението на 19.06.2017г.
до изплащането й, 484, 13 лв. договорна /възнаградителна/ лихва от 05.02.2017г.
до 06.04.2017г. и 10, 89 лв. обезщетение за забава от 05.02.2017г. до
02.06.2017г. съществува.
Въззивната жалба е подадена
от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло
решението, като неправилно и незаконосъобразно. Въззивникът заявява, че
безспорно е доказано сключването на валиден договор за потребителски кредит с
ответника. Счита, че по пътя на пълното и главно доказване, посредством
представените писмени доказателства и извършената и приета ССЕ, е установил, че
е изправна страна по този договор, не е допуснал нарушения на ЗПК, а ответникът
от своя страна не е погасил нито една от вноските по погасителния план. В
експертизата е посочено детайлно какво е движението по кредита и по какъв начин
са усвоени заетите средства. Въззивникът цитира тълкувателна и съдебна
практика, като извлича от нея довод за основателността н апретенциите си
независимо дали е настъпила предсрочната изискуемост на кредита и дали
длъжникът е уведомен за нея, тъй като следвало да се съобразят от съда и всички
новонастъпили в хода на процеса факти, а именно – това, че към приключването на
съдебното дирене срокът на кредита е бил изтекъл и задължението е станало
изискуемо на общо основание – тъй като потребителският кредит е бил изцяло
падежирал още на 05.01.2019г.
Поради изложеното въззивникът
моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и вместо това
постанови ново, с което изцяло уважи предявените установителни искове.
Претендира разноските по делото, направени в заповедното, първоинстанционното и
въззивното производство, представя списък по чл. 80 от ГПК.
В жалбата няма направени
нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на
производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна, чрез особения си процесуален представител, назначен по
реда на чл. 47 ал. 6 от ГПК на разноски на ищеца, е подала писмен отговор, с
който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Заявява, че
атакуваният акт е правилен и законосъобразен и иска той да бъде потвърден. Развива
подробни контрааргументи срещу всяко от наведените с въззивната жалба
оплаквания. Претендира изплащане на възнаграждение за осъществената защита.
Няма нови доказателствени или други процесуални искания.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з. за въззивното
дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, с
писмена молба, подадена от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т.
3 от ГПК, поддържа въззивната жалба, оспорва отговора на насрещната страна и
моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него постанови
ново, с което изцяло уважи предявените установителни искове. Претендира присъждане
на всички разноски във всички производства, представя списък по чл. 80 от ГПК.
В с.з. за въззиваемият,
редовно призован чрез особения си процесуален представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК, не се явява лично, за него се явява особеният процесуален представител,
който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора си и моли съда да потвърди
решението на НзРС като правилно и законосъобразно.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение,
след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното
решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са основателни, макар и по различни съображения.
Най-напред, по повод
развития довод, че след като задължението е станало изискуемо на общо
основание, тъй като потребителският кредит е бил изцяло падежирал още на
05.01.2019г. в хода на процеса, съдът не е обвързан с въпроса дали предсрочната
изискуемост е била или не надлежно обявена на длъжника преди подаване на заявлението
по чл. 417 от ГПК, настоящия въззивен състав го намира за второстепенен.
В ТР№ 8 от 02.04.2019г. по
т.д.№/2017г. на ОСГТК на вКС е застъпено виждането, че е „дпустимо предявеният по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил
падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.“
Това показва, че за
признаване дължимостта на сумите поради настъпил редовен падеж на вноските,
а не както са заявени – поради настъпила предсрочна изискуемост на цялото
останало вземане, следва първо да се установи в процеса, че предсрочната
изискуемост не е била обявена надлежно на длъжника преди подаването на
заявлението.
В случая това е била
точката на противопоставяне между страните и съдът е длъжен най-напред да
извърши преценка дали този факт е осъществен или не. Настоящият състав счита,
че в действителност ответникът е бил уведомен за обявената от банката-кредитор
предсрочна изискуемост на вземането преди подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК.
Решаващият мотив на
първостепенния съд да отхвърли исковете, е свързан с липсата на настъпила
предсрочна изискуемост на кредита, поради ненадлежно уведомяване на
длъжника-ответник за това. Позовава се на т. 18 от Тълкувателно решение №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ищецът е изпратил изрично „уведомление
занастъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане“ до
ответника-кредитополучател на посочения от него и описан в договора за кредит
адрес по пощата, с обратна разписка, с пощенско клеймо на постъпване в ПК-гр.
Нова Загора от м.05 /нечетлива дата/ 2017г., като на разписката е отбелязан
статус на пратката „ заминал в чужбина“.
В представения писмен
договор за потребителски кредит № ********** от 04.01.2017г., съществуването на
вземането на паричните задължения по който се претендира в това производство, е
посочен в чл. 3 адрес на ответника-кредитополучател в гр. Нова Загора.
Страните са се съгласили с
клаузите на чл. 25.8, 25.9, 25.10 и 25.11 от същия договор по въпросит,
свързани с размяната на всякаква кореспонденция между тях, по следния начин:
- Цялата кореспонденция,
свързана с изпълнението на договора се изпраща единствено и само на адресите за
кореспонденция и контакти, посочени в чл. 3 и чл. 4, а доказването, че дадено
писмо е изпратено до посочения адрес е в тежест на изпратилата го страна.
- Неполучаването на каквото
и да било писмо във връзка с изпълнението на договора не освобождава страната,
която не е получила писмото, от изпълнението на задълженията й по договора.
- При промяна на адресите
за кореспонденция и контакти съответната
страна трябва да уведоми за това другата страна предварително, в писмен вид, а
при невъзможност – незабавно след промяна на адреса.
- Всички писма, независимо
от съдържанието им, изпратени на последния посочен писмено от страната адрес,
се смятат за получени от страната и в случаите, когато тя е променила адреса си
за кореспонденция и контакти, но не е изпълнила задължението си за уведомяване.
При това фактическо
положение въззивният съд намира, че може да се приеме, че уведомлението за
настъпилата предстрочна изискуемостн на вземането на ищеца е надлежно връчено
на длъжника.
Вярно е, че съгласно даденото
разрешение в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от
договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си
да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Волеизявлението на банката - кредитор следва
да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на
обстоятелствата по чл. 60 ал. 2 от
ЗКрИ
или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да
упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита и във всички случаи волеизявлението за обявяване на
предсрочната изискуемост следва да е изрично и недвусмислено. В случая всички тези изисквания са
изпълнени – налице е безусловно обективно настъпване на обстоятелствата, при
които настъпва предсрочна изискуемост на цялата сума по кредита така, както е
уговорено в договора, в писменото изявления банката-кредитор еднозначно и ясно
уведомява длъжника за това и то е изпратено до последния на посочения от него
адрес за кореспонденция.
Предсрочната
изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на
документа, съдържащ волеизявлението на кредитора /освен ако не е уговорено друго/, като
законодателят
не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните
по договорните правоотношения.
Така възможните валидни способи за
годно изпълнение на това задължение са групирани в две посоки:
При липса на уговорка в договора относно
връчването на кореспонденция, връчен редовно от
външна страна и съответно достигнал до длъжника е документ, който му е предаден
лично или на негов пълномощник срещу подпис или по възлагане от нотариус /чл. 50 ЗННД/.
При връчване по възлагане в посочените случаи се прилагат правилата на чл.
37-58 ГПК, като отказът за получаване по чл. 44 ГПК или отсъствието от адреса
по чл. 47 ГПК се удостоверят от длъжностното лице, а съобщенията се считат за
връчени.
Когато
кредиторът
е избрал да връчи уведомление на длъжника чрез пощенска пратка по чл. 44 ал. 2 от ГПК, то съгласно
разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗПУ
условията за доставянето на пощенските пратки се определят според Общи правила.
По начало удостоверителна сила за
получаване на съобщението има осъщественото връчване в случаите на препоръчана
пощенска пратка, която е доставена на адреса на получателя срещу подпис или на
пълнолетен член на домакинството на
получателя, живеещ на адреса, срещу подпис и документ за самоличност /чл. 5 ал.
1 и ал.
2 от ОП/. В ал. 3 на същата норма са разписани
действията, които следва да извършат пощенските служители, когато препоръчаната
пощенска пратка не е предадена при посещение на адреса. Пощенският оператор
удостоверява, че пратката не е доставена на адреса ОП и чл. 36, ал. 2 от ЗПС не въвеждат фикция, че при липса на
фактическо връчване, дори и при изпълнение на задълженията на пощенския
оператор по чл. 5 ал.
3, пратката ще се счита за доставена на получателя.
Не така стоят нещата обаче
когато между страните съществуват изрични уговорки в тази насока.
При наличие на предвидени в договора конкретни способи за връчване на
кореспонденция между страните, редовността на връчването на уведомлението на
кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането се преценява
според клаузите на договора. При тълкуването на договора съдът следва да държи сметка, че конкретната
уговорка относно връчване на кореспонденция би трябвало да цели ефективно упражняване на правата на страната, която изпраща
съобщение, като препятства евентуално недобросъвестно поведение на получаващата
страна, без да ограничава правата на
получаващата страна, поставяйки я в позиция, включително и при полагане на
дължимата грижа, тя да не е в състояние да получи изявлението на своя съдоговорител.
С оглед последиците, които
законодателят свързва с обявяване на предсрочна изискуемост на вземането по
договор за банков кредит, презумпцията за недобросъвестно неизпълнение на
задълженията на длъжника /укриване или отказ да
получава съобщения/ следва да може да се
изведе от договора между длъжника и кредитора, доколкото самото удостоверително изявление на пощенския оператор за отсъствието от адреса
и за неявяването в пощенската служба /по
чл. 5 ал. 3 от
ОП/
не презумира недобросъвестното поведение на получателя.
Затова съдебната практика /Р. № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о.
Р. № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015
г. на ВКС, I т. о./,
приема, че е допустимо в договора страните да
са предвидили, че изявлението на едната от страните ще се счита за достигнало
до другата страна без фактически същото да е получено. Такава клауза,
която фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в
съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора,
ако ясно разписва определени предпоставки и/или фактически констатации, при
наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и ако
според договора опитът за предаване на съобщението /на адрес или на адресат/ се приравнява на фактическото му получаване.
Приведени към настоящия
случай, горните постановки намират своето пълно обективно проявление. Видно от
цитираните по-горе договорни клаузи, сме изправени пред хипотезата на уговорен между страните
начин за размяна на кореспонденция, като изрично са указани усилията,
които кредиторът следва да положи по откриване на длъжника,
включително
за връчване на документа, съдържащ волеизявлението за обявяване на предсрочната
изискуемост на вземането, и съответно - за момента на нейното настъпване. След като договорът между
страните предвижда определени предпоставки, при наличие на които ще се счита,
че е положена дължимата грижа да се доведе до знанието на длъжника изявлението
на банката, че е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем, е допустимо да се фингира недоставеното или само
изпратено от банката съобщение до длъжника като получено.
В обобщение - като е изпратено с пощенска пратка на
посочения и непроменян от страна на кредитополучателя адрес за кореспонденция
писменото уведомление, съдържащо изричното волеизявление на кредитодателя за
обявяване на предсрочната изискуемост на вземането му, считано от 06.04.2017г.,
съгласно чл. 16.2 от договора, макар и фактически неполучено от адресата,
поради отбелязването, че „лицето е в чужбина“ от оператора на пощенските
услуги, може да се приеме, че кредиторът е положил необходимите и достатъчни
усилия за уведомяване на длъжника и връчването се счита валидно.
Поради това е настъпила предсрочната изискуемост на цялото вземане,
съгласно постигнатата уговорка между страните по чл. 16.2 от договора – считано от датата на падежа на
последната от трите поредни просрочени месечни вноски – в случая – 06.04.2017г.
Тя е била надлежно обявена на длъжника преди подаване на заявлението по чл. 417
от ГПК.
Така настоящият състав
намира, че ищецът е доказал релевантните положителни факти, тежестта за което
действие лежи върху него – сключването на договора с ответника, размера на
задължението, начина на погасяване и липсата на направени плащания,
възникването на условия за обявяване на предстрочна изискуемост на целия
непогасен остатък и надлежното довеждане до знанието на длъжника на това
обстоятелство от страна на банката.
Що се отнася до
допълнително въведените от особения представител на ответника-длъжник
възражения, свързани с наличието на недействителни поради неравноправност
клаузи на договора, което налагало отхвърлянето на исковете, въззивният съд ги
намира за неоснователни.
При проверка на формата и съдържанието на представения договор за потребителски кредит не се откриват нарушения по ЗПК. Липсват основания да се приеме наличието на нищожни клаузи по смисъла на чл. 21 от ЗПК. Също така съдът намира, че договорът е съставен, сключен и съобразен с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, поради което не може да бъде обявен за недействителен. Освен това, следва да се посочи, че дори да бе прието обратното, това не може да освободи изцяло ответника от имуществената му отговорност, тъй като съгласно чл.
23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща чистата стойност на кредита, а не дължи само
лихвата или другите разходи по кредита.
На последно място н
есподелими са и доводите
на ответника, че уговорената договорна лихва
по чл. 9 ал. 1 и ал. 2 представлява
неравноправна клауза по смисъла на
чл. 143 - 148 от ЗЗП, тъй като това
представлявало уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя, което прави нищожна тази уговорка. Понеже тази
клауза била изготвена предварително и ответникът-потребител не е имал
възможност да влияе върху съдържанието й, тя не е индивидуално уговорена клауза
по смисъла на ал. 2 на чл. 146 от ЗЗП, поради което е нищожна. Не отговаря на
действителността твърдението, че уговорената възнаградителна лихва надвишава
трикратния размер на законовата лихва. Вземането, което претендира ищецът, е в
общ размер на 2222, 44 лв., от които /както е вписано и в договора за
потребителски кредит/ главната сума е 1 552, 06 лв., еднократната такса е 186,
25 лв., тоест – общият размер на главницата е 1 738, 31лв. /отделно ответникът
е сключил и две застраховки – „живот“ и „безработица“, по които дължимите
вноски са съответно по 105, 97 лв. и 108, 09 лв. месечно/. Възнаградителната
лихва е в общ размер на 484, 13 лв. за целия период през който би действал договорът, съгласно
представения погасителен план.
Видно
от заключението на ССЕ, средната месечна сума, дължима за договорната
възнаградителна лихва, е под 30 лв., а обезщетението за забава в размер н
азаконовата лихва месечно, е средно в размер на около 11 лв.
Така
ответникът неправилно интерпретира клаузата на чл. 9.1, с която е уговорен
лихвен процент, с който се олихлява предоставения кредит в размер на 24,8 %,
тъй като е посочено, че това е годишен лихвен процент, а съгласно т.2 и т. 3
лихвата дсе изчисляваежемесечно и е 1/360 част от лихвения процент по т. 9.1.
Следователно така уговорената „възнаградителна лихва“ не надвишава повече от
три пъти размера на законовата лихва и договорната клауза, с която се
установява, не е неравноправна, оттам – не е и нищожна, а е породила безусловно
своето действие.
Ето защо, след като е
доказано наличието в кумулативна даденост на всички предпоставки за това, се
установява по безспорен начин дължимостта на всички заявени в заповедното
производство вземания на кредитора, тъй като длъжникът не е противопоставил и
доказал годни правопогасяващи, правопрекратяващи или правоизключващи възражения
или факти.
Поради всичко изложено
установителните искове се явяват изцяло основателни и доказани и следва да се
уважат както са предявени.
Щом правните изводи на
двете инстанции се разминават, жалбата се явява основателна и атакуваното с нея
решение следва да бъде изцяло отменено и вместо него бъде постановено ново, с
което исковете бъдат уважени.
С оглед изхода на процеса отговорността
за разноски за двете инстанции лежи върху въззивника, който следва да понесе
своите както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в размер на общо
1139, 34 лв. за заповедното и първоинстанционното производство и общо 175 лв.
за въззивното производство, съгласно описа по представения списък по чл. 80 от ГПК, който съдът провери.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно
решение № 87/18.03.2019г. по гр.д. № 766/18г. на НзРС като неправилно и вместо това
П О
С Т А Н О В Я В А :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ал.
1 от ГПК между „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ГР. СОФИЯ, със седалище и адрес на
управление на дейността гр. София, ул. „димитър Хаджикоцев“ 52-54, ЕИК ******и А.М.А.
ЕГН ********** ***, че А.М.А. дължи на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, гр. София, сумата 1
738, 31 лв., представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит
№ ********** от 04.01.2017г., заедно с обезщетение за забава в размер на
законовата лихва от 19.06.2017г. до окончателното изплащан, сумата 484, 13 лв., представляваща дължима договорна
лихва по договор за потребителски кредит № ********** от 04.01.2017г. за
периода 05.02.2017г.-06.04.2017г., сумата 10, 89 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от
05.02.2017г. до 02.06.2017г., за които на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, гр. София е постановено незабавно изпълнение и е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК № 404 от 22.06.2017г. по ч.гр.д. № 630/2017г. на НзРС и изпълнителен
лист.
ОСЪЖДА А.М.А. заплати на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, гр. София, направените
разноски по делото в
размер на общо 1139, 34 лв. за заповедното и първоинстанционното производство и
общо 175 лв. за въззивното производство.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: