№ 820
гр. Варна , 29.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на седми
април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина П. Карагьозова
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Христина З. Атанасова
като разгледа докладваното от Ралица Ц. Райкова Въззивно гражданско дело
№ 20213100500666 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Производството е образувано по постъпила въззивна жалба вх. № 265
418 /25.01.2021г., подадена от И. Т. Я., ЕГН **********, с постоянен адрес:
******, срещу решение № 261 748/ 21.12.2020г., постановено по гр.д. № 3863
/ 2020г. на ВРС, 19 с-в, В ЧАСТТА, с която е признато за установено в
отношенията между страните, че в полза на ищеца „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4,
съществува вземане срещу ответника И. Т. Я., ЕГН ********** с настоящ
адрес *******, за сумите, както следва: 3696,97лева, представляваща
предсрочно изискуема главница дължима по договор за потребителски кредит
№1942567/11.08.2015г., сключен между ответника и „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени от „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг” ЕАД в полза на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД по силата на индивидуален договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 20.07.2018г., ведно с приложение № 1/20.07.2018г.;
228,53лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 21.10.2017г.-
1
20.07.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението в съда – 16.12.2019г. до окончателното изплащане
на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК № 9528/17.12.2019г. по ч.гр.д. №20660/2019г. по описа на ВРС.
Жалбоподателката е осъдена да заплати и сторените съдебно-деловодни
разноски.
В жалбата се излага, че решението е неправилно, необосновано и
постановено при съществено процесуално нарушение. Счита, че в нарушение
на процесуалните правила и норми исковият съд с протоколно определение
от 25.11.2020 г. допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в
издадената заповед за изпълнение на парично задължение и приел, че
обективираната в нея дата на договора за кредит „следвало да се чете
11.08.2015 г.“, за което не разполага с надлежни правомощия. Сочи, че съдът
бил задължен да извърши преценка за идентичност на претендираното
материално субективно право съобразно неговата индивидуализация,
въведена от кредитора, съответно - ищеца по иска за съществуване на
вземането. Тази преценка се извършвала въз основа на заявените основание и
петитум, а в случая не бил налице идентитет между заповедното и исковото
производство, поради което и предявената и уважена от първоинстанционния
съд искова претенция се явявала недопустима. Оспорва изводите на съда в
мотивите към решението, тъй като за да уважи така предявената искова
претенция съдът установил, че на 11.08.2016 г. между „Уникредит
Кънсюмърс Файненсинг" ЕАД и жалбоподателката бил сключен договор за
потребителски кредит № 2379376, който бил одобрен на 10.08.2016 г.
Твърди, че изводите на съда противоречали на събраните по делото
доказателства. От представения препис от договор за паричен заем било
видно, че същият е с номер 1942567 и бил сключен през 2015 г. Твърди, че
чл. 12, ал. 6 и ал. 7 от общите условия на процесния договор за потребителски
кредит са неравноправни по смисъла на чл.143, т.15 ЗЗП. Независимо, че
общата норма на чл. 99 ЗЗД не изисква такова съгласие за цесията,
специалните норми на чл. 143, т. 15 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗПК го изисквали при
договорите за потребителски кредит. В договора не била предвидена
реципрочна /равноправна/ възможност/клауза за потребителя, което
създавало значително неравновесие между правата и задълженията на
2
страните по този договор. Нямало и данни тези неравноправни клаузи да
били уговорени индивидуално, респективно да не са били изготвени
предварително от кредитора "Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД и
поради това ответникът да е имал възможност да влияе върху съдържанието
им (чл. 146, ал. 2 ЗЗП), поради което и на това основание клаузите се явявали
неравноправни. Поради изложеното счита, че "Уникредит Кънсюмър
Файненсинг" ЕАД не е имал законовата възможност да прехвърли на ищеца с
договора за цесия процесните вземания срещу ответника, тъй като договорът
за кредит не предвиждал такава валидна възможност. Вещото лице било
извършило обследване и дало своето заключение по договор за паричен заем
от 10.08.2015 г., а не процесният такъв от 11.08.2015 г. , т.е. оспорва да са
ангажирани надлежни доказателства относно размера на претендираните
вземания по процесният договор от 11 - та дата. Оспорва изводите на
първоинстанционния съд, че процесният кредит е валидно обявен за
предсрочно изискуем чрез уведомление на ищеца, връчено чрез ЧСИ - П.И..
Съдебният изпълнител бил връчил изявление за извършено прехвърляне на
вземания без уведомлението да съдържа изявление за обявяване на
предсрочна изискуемост на кредита. А, отделно не можело да бъде прието, че
самото уведомление се явявало редовно връчено по реда на чл. 47 от ГПК. В
депозирания пред ВРС писмен отговор жалбоподателката изрично оспорила
сключването на застраховка към договора за кредит и че дължи заплащане на
суми по същата. Счита, че предвид липсата на ангажирани доказателства за
реално сключена застраховка по кредита съдът следвало да приеме, че
ищецът неправомерно със сумата в размер на 187,92 лв. бил погасил вземания
за застраховка, а не други дължими суми по договора за кредит. Твърди още,
че първоинстанционният съд не бил разгледал и направените от
жалбоподателката възражения за допуснати нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10,
т.11 ит.12 от ЗПК. В договора за потребителски кредит липсвала информация
какво следва да съдържа „погасителният план" съобразно чл. чл.11, ал. 1, т. 12
от ЗПК. В случая считаме, че не било спазено и изискването на чл. 10, ал. 1 от
ЗПК, а именно договорът да е оформен на шрифт не по- малко от 12. В
договора бил посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено
като абсолютна процентна стойност, като липсвало посочване на взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
приложение № 1 от ЗПК начин, каквото е изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10
3
ЗПК. В договора бил обективиран погасителен план, който съдържал
единствено информация относно падежните дати на всяка от вноските,
размер на вноската, лихвата по вноската и размера на оставащата главница,
като не съдържал яснота всяка една погасителна вноска за главница каква
част от тези три компонента поотделно включва, поради което не е налице
предоставена информация на потребителя относно начина на разпределение
на вноската между различните неизплатени суми съгл. изискването на чл. 11
ал. 1 т. 11 ЗПК. В тази връзка твърди, че на основание чл. 22 ЗПК сключеният
договор за потребителски паричен кредит е недействителен, тъй като не
отговарял на част от изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10, т. 11 и т. 12 ЗПК. Моли
за отмяна на решението в обжалваната част, както и за присъждане на
разноски. В открито съдебно заседание, въззивникът се представлява от
процесуален представител, който поддържа въззивната жалба и моли за
отмяна на първоинстанционното решение. Моли да се присъдят и разноските
за двете инстанции, вкл. за заповедното производство. Представя списък с
разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемата страна, с който се оспорват доводите изложени във
въззивната жалба. Твърди, че постановеното от Районен съд гр.Варна
решение е правилно и законосъобразно. Първоинстанционният съд не бил
извършвал поправка на очевидна фактическа грешка в издадената заповед за
изпълнение, а в мотивите на решението си бил заключил, че видно от
представения договор за кредит сумите по него са идентични със заявените в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и според
съда се касаело Възражението на въззивника, че договорът не отговаря на
изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК също е неоснователно. Оспорва
твърденията за това, че липсвали доказателства за сключването на процесния
договор, относно неговата действителност, както и възраженията по
отношение на настъпилият ефект от договора за цесия. Твърди, че всички
оплаквания на въззивника по отношение на валидността на договора за
кредит били напълно неоснователни и недоказани. В конкретния случай
съдържанието на договора било пределно ясно и потребителят се бил
съгласил с него. Кредитодателят бил изпълнил договорното си задължение и
бил предоставил на длъжника заемната сума в размер на 5500 лева, посочен
4
бил и общият размер на задължението, а именно сума в размер на 8214,70
лева, платима на 72 броя месечни анюитетни вноски, всяка в размер на 114,09
лева. Уговорен бил ГЛП от 10,99% и ГРП 15,33%. С оглед на което в тежест
на въззивника-заемополучател била да докаже, че е изпълнил насрещното си
задължение по договора да върне предоставения му заем, ведно с
договорените лихви в сроковете уговорени в договора, които факти не били
доказани. Моли се по тези съображения за потвърждаване на
първоинстанционното решение и присъждане на сторените пред въззивната
инстанция разноски. В открито съдебно заседание, страната не се явява, не се
представлява от процесуален представител, депозирала е писмена молба
преди датата на насроченото заседание, с която оспорва въззивната жалба,
поддържа подадения отговор, представя списък с разноски и моли съда да
постанови решение, с което да потвърди първоинстанционното такова.
За да се произнесе по подадената въззивна жалба, настоящият състав
съобрази следното:
Първоинстанционното производство пред РС –Варна е образувано по
предявен от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25,
офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4, срещу И. Т. Я., ЕГН ********** с
настоящ адрес *******, иск за признаване за установено в отношенията
между страните, че в полза на ищеца съществува вземане срещу ответника за
сумите, както следва: 3861,97лева, представляваща главница дължима по
договор за потребителски кредит №1942567/11.08.2015г., сключен между
ответника и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията по който
са прехвърлени от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД в полза на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на индивидуален договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.07.2018г., ведно с
приложение № 1/20.07.2018г.; 241,74лева, представляваща възнаградителна
лихва за периода 21.10.2017г.-20.07.2018г.; 98,79лева представляваща лихва
за забава за периода от 21.10.2017г. до 16.12.2019г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда
– 16.12.2019г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 9528/17.12.2019г. по ч.гр.д.
№ 20660/2019г. по описа на ВРС, на основание чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1
5
ГПК, съединен в евентуалност с осъдителени искове с правно основание чл.
240 ЗЗД за осъждане ответника И. Т. Я., ЕГН ********** да заплати на ищеца
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* сумите както
следва: 3861,97лева, представляваща главница дължима по договор за
потребителски кредит № 1942567/10.08.2015г., сключен между ответника и
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията по който са
прехвърлени от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД в полза на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на индивидуален договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.07.2018г., ведно с
приложение № 1/20.07.2018г.; 241,74лева, представляваща възнаградителна
лихва за периода 21.10.2017г.-20.07.2018г.; 182,37лева представляваща лихва
за забава за периода от 21.10.2017г. до 16.12.2019г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда- 25.03.2020г. до окончателното погасяване на задължението.
В исковата си молба ищецът излага, че на 11.08.2015г. между
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД и ответника е сключен договор за
потребителски кредит №1942567. С индивидуален договор за цесия, ведно с
приложение № 1 от същата дата към него, сключен на основание рамков
договор за цесия от 20.07.2018г. ищецът придобил вземането по сочения
договор за потребителски кредит. Съгласно договора за цесия, цесионерът се
е задължил от името на цедента и за своя сметка да изпрати уведомление за
извършената цесия, за което е бил снабден и с изрично пълномощно.
Уведомлението за извършената цесия е било изпратено на ответника на
посочения в договора негов адрес, като се е върнало в цялост. Изпратено е
повторно уведомление, връчено на ответника по реда на чл.47 ал.5 ГПК чрез
залепване на уведомление на 04.06.2019г. С настоящата искова молба също се
прилага копие от уведомление за извършена цесия и обявената предсрочна
изискуемост за връчване на ответника. Въз основа на договора, ответникът
получил потребителски паричен кредит в размер на сумата от 5500лева, като
сумата била преведена по посочена от него банкова сметка на 11.08.2015г.
Страните постигнали съгласие, че общия размер на кредита е 5665лва, от
които чистата стойност на кредита била в размер на 5500лева и такса 165лева
за разглеждане на кредита. Кредитополучателят бил включен и в групова
застраховка с договорена премия от 466,56лева, включена в размера на всяка
6
отделна месечна погасителна вноска съгласно погасителния план. Съгласно
ОУ, усвоената парична сума по кредита за срока на действие на договора се
олихвява с възнаградителна лихва в общ размер на 2083,14лева. Така, общият
размер на задължението по договора възлиза на сумата от 8214,70лева,
платима на 72броя месечни анюитетни вноски, всяка в размер на 114,09лева.
Доколкото кредитополучателят не е изпълнявал задълженията си по договора,
на основание чл. 13, ал.2, б.а ОУ, кредитът бил обявен за предсрочно
изискуем. Твърди, че уведомлението за обявяване предсрочната изискуемост
на кредита се съдържа и в изпратеното уведомление до ответника за
извършената цесия. Посочва, че по договора, ответникът е извършил плащане
на сумата от общо 3228,40лева, с която са били погасени възнаградителна
лихва от 1204,42лева, главница от 1803,03лева, застрахователна премия от
213,84лева и лихва за забава в размер на 7,11лева. За събиране на вземането
си, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която
ответникът е подал възражение в срок, с което обосновава и правния си
интерес от заявяване на иска по чл. 422 ГПК. В евентуалност и в случай, че
иска по чл. 422 ГПК бъде отхвърлен, предявява осъдителен такъв. Молбата е
за уважаване на исковата претенция. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
исковете се оспорват по основание и размер. Оспорва сумата по кредита да е
била усвоена от ответника. Оспорва валидността на извършената цесия.
Оспорва между страните да е подписан договор за кредит от дата 10.08.2015г.
Оспорва да е настъпила предсрочна изискуемост на задължението. Оспорва
сключването на валидна застраховка. Сочи недействителност на договора на
осн. чл.22 ЗПК, както и нищожност, като противоречащ на чл.10а, ал.2 ЗПК
досежно „такси за разглеждане на кредит“. Молбата е за отхвърляне на
исковата претенция.
В съдебно заседание не се явява представител на ищеца, като искът се
поддържа чрез нарочна молба до съда. Прави се уточнение, че процесният
договор е одобрен на 10.08.2015г. и подписан с дата 11.08.2015г. Ответникът
поддържа доводите и оспорванията направени с отговора.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от активно
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, процесуално
7
допустима е и отговаря на останалите съдържателни изисквания на чл.260 и
чл. 261 ГПК и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното
решение за валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания. Релевираните от въззивника
такива се свеждат до неправилност на изводите на първоинстанционния съд.
Въззивната жалба разгледана по същество се явява неоснователна, при
прието за установено следното от фактическа и правна страна:
От фактическа страна, съдът приема за установено следното:
Видно е от приобщеното ч. гр. д. № 20 660 /2019 г. по описа на ВРС, 19
състав, че в полза на ищците е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумите, предмет на
установителните искове, като заповедта е връчена на длъжника, който в
срок е подал възражение. Исковата молба е подадена в срока по чл. 415, ал. 4
ГПК.
На 11.08.2016г. между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД и И.Т.
Цанкова е сключен договор за потребителски паричен кредит № 1942567,
съгласно който банката е предоставила на потребителя общ размер на кредит
– 5 665 лв., от които сумата от 5 500лв. – чиста стойност на кредита, 165лв. –
такси за разглеждане на кредита, месечна вноска за застраховка,
застрахователна премия – 6,48 лв. Посочено е че общата сума дължима от
потребителя е в размер на 8 214,70 лв., броят на месечните вноски е 72, ГПР –
15,33%, месечната сума: 114,09 лв. и падежна дата – 21 во число. С
ответницата е сключена и застраховка „ Крдитна протекция Плюс“ пакет „Б“
при застрахователите „Кардиф Животозастраховане“ и „Кардиф Общо
застраховане“ за срока на действие на договора, като застраховката е
сключена в полза на банката – кредитор по процесния договор за кредит. Към
договора за кредит е приложен и погасителен план, който включва суми за
8
главница, лихви и застраховка. Установява се от приложените документи и че
с процесния кредит се рефинансират други два кредита на ответницата – към
Ти Би Ай Банк, „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД.
С рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
20.12.2016г., сключен между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, като
цедент и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, като цесионер, цедентът
поема задължение ежемесечно чрез отделни договори за цесия да прехвърля
свои просрочени и изискуеми вземания произхождащи от договори за
потребителски парични и стокови кредити сключени с физически лица и
индивидуализирани съгласно приложение № 1 към всеки отделен месечен
договор /чл.2.1/. В изпълнение на това задължение, на 20.07.2018г. е сключен
индивидуален договор за цесия, по силата на който цедентът „УниКредит
Кънсюмър Файненсинг” ЕАД прехвърля на цесионера „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД свои вземания към длъжници, описани в приложение № 1
към договора, включващо и това към И.Я., вписано под №361. Цесията е
потвърдена от цедента. С изрично пълномощно към рамковия и
индивидуалния договор за цесия, цедентът е упълномощил цесионера по
повод уведомяване длъжника за прехвърляне на вземането. Към исковата
молба е приложено изрично уведомление от 09.10. 2018г. до длъжника за така
извършената цесия, което е връчено на длъжника по постоянен адрес по реда
на чл. 47 ал.5 ГПК.
За установяване размера на претенцията по делото е изслушано и
прието заключението на в.л. Р.Станчев по изготвена съдебно- счетоводна
експертиза, която отговаря на поставените задачи, кореспондира с останалия
доказателствен материал по делото, поради което и въззивният състав я
възприема и кредитира. От заключението на в.лице и разясненията дадени
при изслушването се установява, че сумата по кредита от 5500 лв. е усвоена с
три броя преводи от 11.08.2015г. по сметки на - Ти Би Ай Банк, „БНП
Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД и на И.Т. Цанкова, открита при банката-
кредитор. Установява се, че плащанията от ответницата за погасяване на
задължението й са в общ размер на 3 202,48 лв. в периода 31.08.2015г. до
08.01.2018г., като няма данни за извършени плащания за периода от датата на
цесията -20.07.2018г. до датата на изготвяне на заключението – 04.11.2020г.
Вещото лице сочи, че от проверените документи по делото установило, че
9
погасителният план по договора за кредит е изготвен при лихвен процент
10,99%, а от 01.04.2016г. този процент е намален на 10,60 %. Вещото лице
посочва, че за периода от 21.10.2017г. до 21.07.2021г. дължимите суми по
погасителния план са: 4014,03лв. –главница, 936,25 лв. – лихва и 298,08 лв. –
застраховка, или общо сумата от 5248,36 лв. Размерът на дължимата лихва до
20.07.2018г. е 241,74 лв. Изчислената наказателна лихва за забава върху
неплатената главница за периода от 21.10.2017г. до 21.07.2021г. е 654,77 лв., а
на законната лихва за забава за периода от 21.10.2017г. до 16.12.2019г. е 98,79
лв. Общ размер на непогасените вноски за главница, договорна лихва и
застрахователни премии за периода от 21.10.2017г. до 21.07.2021г. е 4 953,73
лв.
От правна страна:
Исковете по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, са процесуално допустими,
предявени в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 1 вр. чл. 415, ал. 4 ГПК след
издаване на заповед № 9528/17.12.2019г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 20 660/2019г. по
описа на Районен съд – Варна.
В настоящото производството ищецът следва при условията на пълно и
главно доказване да установи, че между цедента му и ответницата по делото е
сключен договор за кредит, съдържащ твърдените права и задължения
/размер, срок, падеж, лихви, такси и др./, в това число и предаване на заемната
сума от кредитора на кредитополучателя, както и че вземането е надлежно
прехвърлено по договор за цесия на ищеца. Следва да установи още размера
на претенциите за главница и лихви, както и твърденията си за настъпила
предсрочна изискуемост на кредита. Ответникът, от своя страна, следва да
установи правоизключващите си възражения за недействителност на
процесния договор или че е изправна страна, т.е. че е налице погасяване на
задължението.
Въз основа на приетата по-горе фактическа обстановка, сключването на
процесния договор за кредит, ведно с твърдените от ищеца права и
задължения по него, се установяват от събраните писмени доказателства.
Обстоятелството, че в заповедното производство е посочено, че договорът за
кредит е сключен на дата 10.08.2015г., а не на 11.08.2015г., както е посочено в
10
производството по заведения установителен иск пред ВРС, не променя
основанието и не прави производството недопустимо, каквито твърдения има
в подадената въззивна жалба. В мотивите на обжалваното решение, при
обсъждане на фактическата обстановка, действително е посочен погрешен
номер на договора, като в диспозитива на решението е коректно изписан.
Всички съществени реквизити на договора са посочени и са идентични и в
двете производства /заповедното и по установителния иск/ - процесният
договор с No 1942567 е одобрен на 10.08.2015г. и подписан от страните на
11.08.2015г. Именно това е и договорът, който вещото лице е изследвал при
изготвяне на заключението си. В този смисъл и всички възражения на
ответницата са неоснователни.
От заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза
се установява изправността на цедента - същият е превел сумата предмет на
договора за кредит, съобразно уговореното по договора – чрез рефинансиране
на други два кредита и по сметка на ответника - и трите банкови превода са
направени на дата 11.08.2015г.
С оглед на гореизложеното се установява безспорно съществуването на
твърдяното от ищеца облигационно правоотношение по договор за
потребителски кредит.
Ответницата прави възражения за недействителност на потребителския
кредит, които следва да бъдат разгледани предвид и служебното задължение
на съда да следи за нищожност на клаузи в потребителски договор, чието
изпълнение се претендира. В настоящия случай се касае за договор за
потребителски кредит, спрямо който е приложим ЗПК / Закон за
потребителския кредит/. Въззивницата релевира несъответствие на договора с
чл. 10 и чл. 11, т.10, т.11 и т.12 от ЗПК, с което обосновава твърдение си за
неговата недействителност на осн. чл.22 от ЗПК. Подобни несъответствия
въззивният състав не намира – договорът е ключен в писмена форма, на
хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, който
позволява нормалното му възприемане. Размерът на лихвения процент по
кредита е изрично посочен, като същото важи и за годишния процент на
разходите, чиито размери са изчислени и съответно съобразени със
11
законовите ограничения по чл.19 от ЗПК. За процесния период банката е
прилагала лихвен процент -10,99%, който от 01.04.2016г. е намален на
10,60%, като няма данни за изменение на ГПР. Не се установява наличие на
скрито оскъпяване на кредита чрез включване в погасителните вноски на
задължения за разходи, неустойки и др., като са предвидени всички
допускания. В погасителния план са ясно и точно отразени размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми.
Съдът извърши проверка за съответствие на договора и с останалите
разпоредби по ЗПК. Не са налице неравноправни или нищожни клаузи от
договора.
Неоснователно е възражението на ответницата за неравноправност на
клаузата за възможността за прехвърляне на вземането, уговорено в чл.12,
ал.6 и ал. 7 от ОУ към договора. За да се определи една договорна клауза като
„неравноправна“ трябва да се установят следните предпоставки: 1/ клаузата
да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа
на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между
страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена
във вреда на потребителя. Дори и неиндивидуално уговорена, като част от
ОУ, то не са налице останалите предпоставки, за да се възприеме клаузата за
неравноправна. Уговорката е сключена в съответствие с изискването
заложено в чл. 26 от ЗПК и не е в нарушение на принципа на
добросъвестността, като не се създава несъответствие между правата и
задълженията на страните, нито пък клаузата е във вреда на потребителя.
В обобщение, следва да се заключи, че при изследването на процесния
договор за потребителски кредит, са спазени всички изисквания по ЗПК към
неговото съдържание, поради което твърдяната от ответницата
недействителност по чл.22 от ЗПК не е налице, както не е налице и
неравноправност на която и да е клауза от договора.
Ответницата възразява още, че не е дала съгласие за сключване на
застраховка към договора за кредит, както и че липсвали доказателства за
12
реално сключена застраховка. Тези твърдения се опровергават от
представения по делото сертификат за застраховка „Кредитна протекция
Плюс“ пакет “Б” No 1942567, ведно с декларация за приемане на
застраховането от 11.08.2015г., подписани от ответницата. На същата дата
ответницата е подписала и приела и общите условия за застрахователната
програма. В погасителния план, част от договора изрично е посочена и сумата
за застрахователна вноска, която ответницата дължи месечно. В този смисъл и
неоснователни са възраженията, че със сумата от 187,92 лв. ищецът
неправомерно бил погасил вземания за застраховка.
Въз основа на представените доказателства по делото, съдът приема, че
редовно е прехвърлено на ищеца вземането на банката, която същата има от
ответницата по процесния договор за кредит. Оспорва се редовността на
уведомяването на длъжника за сключената цесия по реда на чл. 47 ал.5 от
ГПК, което съдът намира за основателно. Установява се, че избраният от
цедента способ за уведомяване на длъжника е чрез ЧСИ, като по реда на чл.
18 ал.5 от ЗЧСИ на ЧСИ П.И. е било възложено връчването на
уведомителното писмо. Съобразно разпоредбата на чл. 43 от ЗЧСИ по
отношение на връчването на съобщения и книжа от кантората на ЧСИ се
прилагат нормите на чл. 37-58 от ГПК, а тези правила налагат да се изчерпят
всички известни възможности за намиране на адресата преди да може да се
приложи правилото на фикционното връчване. В процесния случай,
уведомителното писмо за извършеното прехвърляне на вземането е изпратено
по регистрираните постоянен и настоящ адрес, които съвпадат /както се
установява от справката НБД „Население“, направено в рамките на
заповедното производство/, но не е изпратено на посочения в договора за
потребителски кредит адрес на кредитополучателя. В този смисъл и поради
неизчерпване на всички известни възможности за намиране на адресата,
каквито са изискванията на чл. 47 от ГПК, и не може да се приеме, че е
налице редовно връчване на уведомителното писмо за извършената цесия.
В тази връзка, обаче, съдът съобрази и отправеното с исковата молба
изявление на ищеца, както и трайната съдебна практика, като в случая
приема, че изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата
молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което
13
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. В настоящия случай към исковата молба е приложено
уведомление, изходящо от цедента, поради което уведомяването се счита за
редовно извършено с получаването на преписа от исковата молба от
ответницата на 29.05.2020г., доколкото това е факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право и следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, на основание чл. 235, ал.
3 ГПК.
Възраженията на ответницата относно правото на цесионера да обяви
кредита за предсрочно изискуем и момента на настъпване на предсрочната
изискуемост, въззивният съд намира за неоснователни.
Според т.18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, предсрочната
изискуемост настъпва чрез едностранно изявление на кредитора до длъжника,
включително в случаите, когато в договора е предвидено, че кредиторът може
да събере вземането си, без да уведоми длъжника, т.е. в случаите, когато в
договор е предвидена т. нар. "автоматична" предсрочна изискуемост,
вземането става изискуемо, след като банката е упражнила правото си да
направи кредита предсрочно изискуем, чрез едностранно изявление до
длъжника. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване
от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи нейното настъпване. Няма спор по
делото, че са настъпили обективните факти, които влекат като последица
предсрочна изискуемост на кредита – а именно уговореното в чл. 12 ал.2 б.“а“
неплащане на две последователни погасителни вноски по кредита. Спорно е
надлежното й обявяване, както и дали надлежно това право е цедирано на
ищеца по делото.
Върху новия кредитор преминават всички права, които старият
кредитор е имал по отношение на длъжника във връзка със съществуващото
към момента на сключване на цесионната сделка вземане към длъжника, в
това число и да обяви кредита за предсрочно изискуем при наличие на
предвидените в договора предпоставки за това, както и че длъжникът може да
прави срещу новия кредитор всички възражения, които има по отношение на
стария кредитор, в това число – за липса на изрично обявена предсрочна
14
изискуемост. /в този смисъл Решение No 204 / 25.01.2018г. по т.д. 2230 /
2016г. на ВКС, I т.о./. След съобщаване на цесията на длъжника, цесионерът
в качеството си на кредитор, е легитимиран да иска изпълнение на вземането
на падежа и при липсата на надлежно изпълнение да лиши длъжника от
преимуществото на срока, когато същият е уговорен в полза на длъжника,
при наличие на предпоставките, посочени договора, съответно при
осъществяване на установени за това в закона юридически факти за обявяване
на предсрочната изискуемост. В процесния случай, преминалото към
цесионера право да обяви кредита за предсрочно изискуем е упражнено от
него едва с исковата молба, препис от която е получен от ответницата на
29.05.2020г. Преди този момент липсват доказателства за надлежно обявяване
на предсрочната изискуемост – представеното по делото уведомително писмо
по естеството си е такова за извършената цесия и покана за плащане, но не
съдържа изявление за обявяване на предсрочната изискуемост. Отделно, това
писмо, както беше обсъдено по-горе не е било надлежно връчено на
ответницата преди 29.05.2020г. Доколкото обявяването на предсрочната
изискуемост е факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, то следва да бъде съобразено от съда при
решаването на делото, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
С оглед на горния извод за настъпилата предсрочна изискуемост в хода
на производството, но не и преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК,
то приложение намира разрешението на ТР № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по
тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК, съгласно което предявеният по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с
настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо,
въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК.
В цитираното тълкувателно решение, съдът приема, че в
производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съдът е обвързан от посочения в
петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница,
възнаградителна лихва, мораторно обезщетение. Поради това, присъждайки
вноските с настъпил падеж в хода на производството, съдът следва да
15
съобразява дали възнаградителната лихва, съставляваща компонент от тези
вноски, е включена в общия заявен размер и период на исковите претенции.
Ако кредиторът претендира присъждане на цялата главница като предсрочно
изискуема, ведно с обезщетение за забава, но възнаградителната лихва е
поискана само за периода до твърдяното от кредитора настъпване на
предсрочна изискуемост, съдът не може да присъди възнаградителната лихва,
чиято изискуемост ще настъпи в хода на производството по иска по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради това от вноските с настъпил падеж в хода на
производството ще следва да се присъди само частта, съставляваща главница
съгласно погасителния план. В рамките на настоящото производство.
След 21.12.2017г., датата на първата непогасена вноска, до датата на
проведеното пред въззивната инстанция съдебно заседание /09.04.2021г./, в
което е даден ход на устните състезания, са падежирали 40 вноски с общ
размер на главницата 3 444,99 лв., изчислени въз основа на погасителния план
и заключението на вещото лице за съответния период. Това е и сумата, която
следва да се присъди по предявения установителен иск, като за остатъка от
главницата искът следва да се отхвърли. Първоинстанционният съд е приел,
че сумата от 165 лв. следва да се приспадне от главницата, тъй като
неправомерно е събрана от ответницата, обстоятелство, което следва да се
съобрази – решението, в отхвърлителната му част не е предмет на
инстанционен контрол, поради което и общо дължимата сума по
установителния иск се явява в размер на 3 279, 99 лв. – главница. В този
смисъл и първоинстанционното решение по установителния иск за главница
следва да бъде частично отменено, за разликата над 3 279,99 лв. до
установените 3 696,97 лв.
Въззивният съд съобрази, че е предявен в условията на евентуалност и
осъдителен иск, по който първоинстанционният съд не се е произнесъл
поради несбъдване на вътрешно процесуалното условие. С оглед приетото от
настоящия състав, обаче, във връзка с настъпилата в хода на процеса
предсрочна изискуемост, по отношение само на претендираната главница е
осъществено това условие, което налага произнасяне по осъдителния иск за
главница за остатъка от претендираната сума за главница по вноски с падеж
от 21.04.2021г. до 21.07.2021г. За този период същият се явява основателен и
сумата от 416, 98 лв. следва да се присъди на ищеца.
16
По отношение на претендираните възнаградителни лихви:
Констатираното от въззивния съд различие в настъпване на предсрочната
изискуемост не засяга претенцията за възнаградителна лихва, предвид, че
същите се претендират за период до подаване на заявлението в съда и за
вноски с настъпил падеж до него момент, като първоинстанционният съд по
установителния иск е присъдил сума по-малка от заявената поради мотиви,
различни от тези засягащи предсрочната изискуемост. В тази отхвърлителна
част първоинстанционното решение не е обжалвано и не е предмет на
инстанционен контрол. Предвид изложеното в тази част решението следва да
бъде потвърдено, а произнасяне по осъдителния иск не се дължи, предвид, че
в първоинстанционното производство съдът не се е произнесъл по
предявения в условията на евентуалност осъдителен иск, а страните не са
упражнили своевременно правата си по чл. 250 от ГПК.
В останалата отхвърлителна част решението на първоинстанционния
съд не е обжалвано и не е предмет на инстанционен контрол. Същото е влязло
в сила.
Поради изложените по-горе съображения, решението на
първоинстанционния съд в обжалваната част следва да бъде частично
отменено.
По разноските в производството:
При този изход от делото отговорността за разноски следва да бъде
ревизирана, като решението в тази част бъде изцяло отменено.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в тежест на въззивника-ответник
следва да бъде възложена отговорността за разноски, направени от
въззиваемата страна-ищец пред двете инстанции съразмерно с уважената част
от иска. А съобразно отхвърлената част от иска на въззивника – ответник
също се дължат разноски. Разноски се дължат и на двете страни по
заповедното производство.
В заповедното производството заявителят е претендирал разноски в
размер на 134,05 лв. при заявена сума в общ размер на 4202,50 лв., а
установителният иск-предявен и уважен в настоящото производство е за
17
3508, 52лв. Следователно, съобразно уважената част от иска му се дължат
разноски за заповедното производство в размер на 111,92 лв. Разноските,
които ответникът претендира за заповедното производство са в размер на 400
лв., представляващи адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал.1 т.2 от
ЗАдв.Не са представени доказателства сумата от 400лв. да е реално заплатена
на процесуалния представител, а се претендира на основание оказана
безплатна адвокатска помощ на материално затруднено лице. В този случай,
съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. / Наредба № 1 от 09.07.2004г./ и осъжда
другата страна да го заплати, независимо от размерите, които адвокатът сочи,
че му се дължат. В тази връзка въззивният съд съобрази, че процесуално
представителство за подаване на възражение по чл.414 от ГПК от длъжник
срещу издадена заповед за изпълнение не е сред изрично предвидените в
Наредба № 1 от 09.07.2004г. случаи, поради което и на основание § 1 от ДР на
Наредба № 1 възнаграждението следва да се определи по аналогия, като се
съобрази вида на самото процесуално действие. В настоящия случай
длъжникът чрез процесуален представител е подал възражение в утвърдения
образец, като възражението е бланкетно. Ето защо и с оглед извършените от
адвоката действия по изготвяне на възражението съдът намира, че по
аналогия следва да намерят приложение конкретни случаи, предвидени в чл.6
от Наредба № 1 или в случая по т.5 за изготвяне на други молби. Тези
действия на адвоката са най-близко до действията му свързани с подаване на
възражение по чл.414 от ГПК, което в случая е бланкетно. С оглед и
гореизложеното съдът намира, че сумата, която следва да се определи като
общ размер на дължимо възнаграждение за подаване на възражението в
заповедното производство е в размер на 50 лв., като в съответствие с
отхвърлената част от установителния иск, то на адвоката на ответника за
извършеното безплатно процесуално представителство и защита в
заповедното производство следва да се присъди сумата от 8,26 лв.
За първа и въззивна инстанция, страните са отправили надлежни
искания за присъждане на юрисконсултско, съответно адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 ал.2 от ЗАдв. Въззивният съд намира, че
юрисконсултското възнаграждение следва да се определени на сумата от по
150 лв. за всяка от инстанциите. Претендираното адвокатско възнаграждение
18
по реда на чл. 38 ал.1 т.2 от ЗАадв. за първа инстанция, съобразно минимума
по Наредба № 1 от 09.07.2004г. е в размер на 524,17 лв., а за въззивната
инстанция – 504,78 лв. Така от общо претендираните от ищеца суми за първа
и въззивна инстанция в размер на 720,43 лв., съобразно уважената част от
исковете му се дължат 672,94 лв. Съответно ищецът следва да бъде осъден да
заплати на основание чл. 38 ал.2 от ЗА на адвоката на ответника адвокатско
възнаграждение, което съдът изчислява за двете инстанции съобразно
отхвърлената част в размер на 67,82 лв.
На въззивника-ответник не следва да му се присъждат разноски за
дължимата за въззивното производство държавна такса, доколкото съдът се
произнесе по осъдителния иск, заявен в условията на евентуалност.
Водим от горното, съдебният състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 261 748 /21.12.2020г., постановено по гр.д. №
3863 / 2020г. на Районен съд - Варна, 19 с-в, в ЧАСТТА, С КОЯТО е
признато за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда
лабиринт, ет.2, офис 4, съществува вземане срещу ответника И. Т. Я., ЕГН
********** с настоящ адрес *******, за сумата над 3 279,99 лв. /три хиляди
двеста седемдесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки/ до
установените 3 696,97лв. /три хиляди шестстотин деветдесет и шест лева и
деветдесет и седем стотинки/, представляваща изискуема главница дължима
по договор за потребителски кредит №1942567/11.08.2015г., сключен между
ответника и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията по който
са прехвърлени от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД в полза на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на индивидуален договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.07.2018г., ведно с
приложение № 1/20.07.2018г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 16.12.2019г. до
окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК № 9528/17.12.2019г. по ч.гр.д. №20660/2019г.
19
по описа на ВРС, като неправилно, КАКТО И ИЗЦЯЛО В ЧАСТТА ЗА
РАЗНОСКИТЕ и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев” № 25, офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4, срещу И. Т. Я.,
ЕГН ********** с настоящ адрес *******, иск с правно основание чл.422,
ал.1, вр. чл.415, ал.1 от ГПК, за приемане на установено между страните, че
в полза на ищеца съществува вземане срещу ответника за редовно изискуема
главница, дължима по договор за потребителски кредит
№1942567/11.08.2015г., сключен между ответника и „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени от „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг” ЕАД в полза на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД по силата на индивидуален договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 20.07.2018г., ведно с приложение № 1/20.07.2018г., за
сумата над 3 279,99 лв. /три хиляди двеста седемдесет и девет лева и
деветдесет и девет стотинки/ до установените 3 696,97лв. /три хиляди
шестстотин деветдесет и шест лева и деветдесет и седем стотинки/, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението в
съда – 16.12.2019г. до окончателното изплащане на задължението, за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 9528/17.12.2019г. по
ч.гр.д. №20660/2019г. по описа на ВРС, като неоснователен.
ОСЪЖДА И. Т. Я., ЕГН ********** с настоящ адрес *******, ДА
ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25,
офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4, сумата от 416, 98 лв. /четиристотин и
шестнадесет лева и деветдесет и осем стотинки/, представляваща
предсрочно изискуема главница, дължима по договор за потребителски
кредит №1942567/11.08.2015г., сключен между ответника и „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени от
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД в полза на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД по силата на индивидуален договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.07.2018г., ведно с приложение №
1/20.07.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 25.03.2020г. до окончателното
20
изплащане на задължението, на основание чл. 430 от ТЗ вр. чл. 79 ал.1 от
ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261 748 /21.12.2020г., постановено по
гр.д. № 3863 / 2020г. на Районен съд - Варна, 19 с-в, в останалите обжалвани
части, с които е признато за установено в отношенията между страните, че в
полза на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25,
офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4, съществува вземане срещу ответника И.
Т. Я., ЕГН ********** с настоящ адрес *******, за сумите, както следва:
3 279,99 лв. /три хиляди двеста седемдесет и девет лева и деветдесет и девет
стотинки/, представляваща изискуема главница дължима по договор за
потребителски кредит №1942567/11.08.2015г., сключен между ответника и
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията по който са
прехвърлени от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД в полза на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на индивидуален договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.07.2018г., ведно с
приложение № 1/20.07.2018г., както и за 228,53лв. /двеста двадесет и осем
лева и петдесет и три стотинки/, представляваща възнаградителна лихва за
периода 21.10.2017г.-20.07.2018г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
16.12.2019г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 9528/17.12.2019г. по ч.гр.д.
№20660/2019г. по описа на ВРС.
В необжалваните части решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА И. Т. Я., ЕГН ********** с настоящ адрес *******, ДА
ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25,
офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4, сумата от общо 784, 86 лв. /седемстотин
осемдесет и четири лева и осемдесет и шест стотинки/, от които 111,92 лв.
/сто и единадесет лева и деветдесет и две стотинки/, представляващи
направени от молителя в заповедното производство по ч.гр.д. №20660/2019г.
по описа на ВРС разноски, и 672,94 лв. /шестстотин седемдесет и два лева и
деветдесет и четири стотинки/, представляващи направени от ищеца пред
21
първа и въззивна инстанция разноски, съобразно уважената част от исковете,
на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” №
25, офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4, ДА ЗАПЛАТИ на адв. П.Т. Т. от АК –
Варна с адрес на кантората: гр. Варна, ул. „Баба Рада“ 20-22, ет.1, офис 1,
сумата от 76, 08 лв. /седемдесет и шест лева и осем стотинки/ ,
представляваща възнаграждение за безплатна адвокатска помощ и защита,
осъществена в полза на ответника И. Т. Я., ЕГН ********** с настоящ адрес
*******, от които 8,26 лв. /осем лева и двадесет и шест стотинки/ по
заповедното производство по ч.гр.д. №20660/2019г. по описа на ВРС и 67,82
лв. /шестдесет и седем лева и осемдесет и две стотинки/ пред първа и
въззивна инстанция, на осн. чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал.3, т.1
ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
22