№ 159
гр. София, 08.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Въззивно гражданско дело
№ 20211000501437 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С Решение № 8010 от 25.11.2019г., постановено по гр.д. № 14678/
2015г., І-8 състав на СГС, е признал за установено на основание чл.422 от
ГПК съществуването на парично вземане на „Уникредит Булбанк“АД срещу
Е. Ч. Н. за сумата от 256 018.48 лева, представля- ваща незаплатена част от
предсрочно изискуема главница по Договор за бан- ков ипотечен кредит на
физическо лице №3 от 07.12.2010г., отхвърлен за раз- ликата до пълно
предявения размер от 258 485.87лв.; за сумата от 555.75 ле- ва,
представляваща периодична такса за управление на кредита за периода от
01.08.2014г. до 01.12.2014г., съгласно тарифата за банковите такси, както и за
законна лихва, начислена върху горните суми, считано от деня на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение – 14.08. 2015г. до деня на
окончателното плащане. Със същото решение са отхвърлени исковете за ус-
тановяване вземанията за лихви в общ размер от 36 107. 07лв. На основание
чл.78,ал.1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца разноски в размер
на 18 934.86лв., съдебни разноски в заповедното и исково производства. Ищ-
цовата банка е осъдена да заплати на ответницата разноски в размер на 1 541
1
лв., на основание чл.78,ал.3 ГПК. С Определение от 24.03.2021г. е оставено
без уважение искането на ответницата за изменение на решението в частта за
разноските.
Решението в уважените части е обжалвано от ответницата изцяло, с
изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност. Последната е
подала и частна жалба срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК опреде-
ление.
Ищецът депозира писмени отговори, с които оспорва въззивната и ча-
стната жалби.
Софийски апелативен съд, след като обсъди възраженията във въззив-
ната жалбата и в отговорите във връзка с атакувания съдебен акт и с оглед
правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира следното:
Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК и е
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Предявените обективно съединени искове са с правно основание чл.
422, ал.1 от ГПК за установяване съществуване на вземания, предмет на изда-
дена заповед за изпълнение по чл.417, т.2 от ГПК и изпълнителен лист.
След обсъждане възраженията на страните и представените по делото
доказателства, съставът на Софийски градски съд е приел, че между страните
е породено валидно кредитно правоотношение, поето от трима длъжници при
условията на солидарност. За неоснователно е прието възражението на от-
ветната страна за неравноправни клаузи, като е споделил тезата на ищеца за
изключване приложното поле на чл.143 ЗЗП поради наличието на индиви-
дуално договаряне между страните в процесното кредитно правоотношение.
За установена е приета забава в изпълнението на задълженията на ответни-
цата за погасяване на дълга, дала основание на ищеца да упражни потеста-
тивното право за превръщането му в предсрочно изискуем. На 15.07.2015г. на
ответницата е връчена нотариална покана, съдържаща изявление на банката
за обявяване на предсрочната изискуемост на кредитното задължение, и с
оглед посочения в поканата едноседмичен срок, съставът на СГС е приел, че
предсрочната изискуемост е настъпила на 22.07.2015г. След обсъждане на
експертното заключение съдът е приел, че на 30.12.2014г. е било извършено
последно плащане за погасяване на дълга; след приспадане на недължимо
платените суми за погасяване на месечни анюитетни вноски, капитализирани
2
лихви и наказателна лихва, неплатеният остатък от главницата възлиза на
256 018.48 лева, дължим ведно със законната лихва, считано от деня на пода-
ване на заявлението – 14.08.2015г. до окончателното плащане. След като е
съобразил последиците на влязлото в сила съдебно Решение № 272261/ 20.
11.2017г. по гр.д. № 47399/2015г. по описа на 43 с-в на СРС, първостепен-
ният съд е намерил за неоснователни претенциите за установяване съществу-
ването на вземане за възнаградителна и наказателна лихва в общ размер от
36 107.07лв., съответно е отхвърлил предявения иск. За основателна е приета
претенцията за установяване съществуването на парично вземане за сумата от
555.75лева, представляваща дължима такса за управление на кредита, за
периода от 01.08.2014г. до 01.12.2014г.
Оплакванията във въззивната жалба на ответната страна са за: - за не-
правилност и необоснованост на извода, че е налице предсрочна изискуе-
мост на кредита към 30.12.2014г., поради допуснато процесуално нарушение
и неправилно обсъждане на доказателствата във връзка с връчване на уве-
домлението; неправилност на извода за неоснователност на възражението по
повод неравноправност на оспорените клаузи.
Предмет на въззивното производство е основателността на исковете,
уважени с обжалваното решение.
След преценка на събраните в първоинстанционното производство до-
казателства и с оглед становищата на страните в настоящото производство,
въззивният състав приема, че страните не спорят по следните релевантни за
спора факти, а именно: Обвързаност на страните по делото от валидно склю-
чен на 07.12.2010г. Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице за
сумата от 280 000 лв., със срок за усвояване – 07.03.2011г., към който момент
реално е усвоен; срок за погасяване – до 01.12.2045г., съгласно погасителен
план /Приложение№1/; сключени към договора Анекс № 1 от 26.02.2014г. и
Анекс № 3 от 28.02.2014г., с които е установен размер на погасената част от
дълга и са предоговорени нови проценти на възнаградителната лихва; полу-
чена на 15.07.2015г. лично от ответницата нотариална покана, с която е уве-
домена от ищцовата банка, че поради просрочие на договора за кредит, кре-
дитът е обявен за изцяло и предсрочно изискуем, считано от 31.12.2014г.; по-
даване на 14.08.2015г. на заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК, издадена такава на 29.09.2015г. по ч.гр.д.№ 48995/2015г. от СРС
3
за сумите от 258 485.87 лв., главница, ведно със законната лихва за периода
от 14.08.2015г. до изплащане на вземането; лихва в размер на 36 107. 07лв. за
периода от 01.08.2014г. до 13.08.2015г.; такса в размер на 555.75лв. и 11 851.
56 лв. разноски по делото; своевременно подаване на възражение от длъжни-
ка Е.Ч. по чл. 414 ГПК и предявяване в срок от банката кре- дитор на
установителния иск по чл. 422 ГПК.
Първо по оплакването за неправилност на извода за неоснователност на
възражението за нищожност на клаузите по т.9.1.,чл.9.3. и чл.11.2. от процес-
ния договор за кредит, като попадащи в приложното поле на чл.143 от ЗЗП,
намира следното: Съгласно т.9.1.- т.9.4. от договора, разпоредбите на т.4 и т.5
от същия, уреждащи размера на дължимата възнаградителна лихва, се прила-
гат само по отношение на кредитополучатели, работещи на безсрочен трудов
договор с банката за срока на действие на трудовото правоотношение; при
прекратяване на трудовото правоотношение кредитополучателят има право в
срок до падежа на първата погасителна вноска, дължима след датата на пре-
кратяване на трудовото правоотношение, да погаси остатъка от предоставе-
ния му кредит и лихвите по него без такса за предсрочно погасяване, като по
силата на т.9.3. неупражняването на това право изразява безусловното и неот-
меняемото му съгласие да продължи обслужването и издължаването на кре-
дита, считано от датата на прекратяване на трудовия договор при условията,
установени в лихвения бюлетин на банката за физически лица – за лихвите, а
по отношение на комисионните – в Тарифата на банката за размера на дължи-
мите й комисионни към съответния момент на изискуемостта им. Съгласно
т.11.2. кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едно-
странно размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по
лихвения план по т.4.1а., определен съгласно предходната точка, съответно
размера на анюитетната вноска, при условията на т.9.4. от общите условия. В
чл.9 от ОУ е уредено, че годишният лихвен процент по усвоената част от кре-
дитите се формира от сбора на базов лихвен индекс, приложим за съответния
период на олихвяване/един месец/ плюс надбавка за редовен дълг, определе-
на в договора. Съгласно чл.9.4. при кредити, погасявани чрез анюитетни
вноски, при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0.25 про-
центни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, банка-
та променя годишния лихвен процент в същия размер, като промяната влиза в
сила без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение
4
между страните. Кредиторът уведомява кредитополучателя и третите задъл-
жени лица за извършената промяна чрез последващото промяната извлечение
по кредита, представено по реда на т.24.1 от приложените общи условия.
Оспорените клаузи касаят изменението на годишната лихва по процес-
ния договор за ипотечен кредит на физическо лице. Ответницата е физическо
лице, имаща качеството на кредитополучател по процесния договор за бан-
ков кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или про-
фесионална дейност, поради което има качеството на потребител по смисъла
на § 13,т.1, от ДР на ЗЗП, а банката е търговец по смисъла на § 13,т.2, от ДР на
ЗЗП. По силата на чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в догово- рите
са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидиуал- но,
като в чл.146,ал.2 от ЗЗП е дадена дефиниция за това кои клаузи не са
индивидуално договорени. Въззивният състав не споделя извода в обжал
ваното решение, че процесните клаузи са били индивидуално договорени,
като напълно споделя разбирането на ответната страна, че същите са част от
стандартни, изготвени предварително типови условия на банката, като креди-
тополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, което
съответства на разписаното в чл.146,ал.2 ЗЗП. Обстоятелството, че посоче-
ните уговорки са част от процесния договор за кредит, не е достатъчно да
обоснове индивидуалното им договаряне. Същото включва възможността на
двете страни да влияят върху съдържанието на договора, какъвто извод в
случая не може да се направи, тъй като решението на банката да отпусне кре-
дит на физическо лице-служител, е при предварително подготвени условия,
които следва да се приемат за одобрение от кандидатстващото лице по
зададените от банката стандартизирани условия за преференциално кредити-
ране на физически лица, които са в трудови правоотношения с нея. Съобраз-
но доказателствената тежест, установено в чл.146, ал.4 ЗЗП, по делото липсва
пълно и главно доказване на факта, че включването на оспорените клаузи в
договора и общите условия е извършено в резултат на обсъждането им и
постигане на съгласие между страните по спора по отношение на тяхното
съдържание.
Съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потре-
бител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задъл-
женията на търговеца или доставчика и потребителя. В процесния договор за
5
банков кредит е предвидено, че размерът на годишния лихвен процент се
формира от променлив базов лихвен индекс и фиксирана надбавка от 0.75 %
/т.4.1.а от договора и чл.9.1 от приложените към договора общи условия.
Следователно, същият се определя на базата на два компонента. Първият от
тях е надбавка, фиксирана като размер за целия лихвен период, а именно
0.75%. Вторият е базисният лихвен индекс, който е променлива величина,
като в т.9.4 от общите условия, към който препраща т.11.2 от договора за
кредит, е предвидено, че при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с
0.25 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната раз-
мер, банка променя годишния лихвен процент в същия размер. Следова-
телно, изменението на годишния лихвен процент ще настъпи само при уве-
личаване на базисния лихвен процент, т.е. не е предвидена реципрочна
автоматична промяна при намаляване на базовия процент. Липсата на реци-
прочност сочи на несъответствие с общото изискване за добросъвестност,
поради което неиндивидуално уговорената клауза на т.9.4 от общите условия,
към който препраща т.11.2 от договора за кредит е нищожна на основание
чл.146,ал.1, вр. чл.143, ал.1 ЗЗП.
По отношение договореностите в клаузите от т.9.1 до т.9.4 от договора
за кредит липсва яснота какъв ще е процентът на възнаградителната лихва,
който ще се прилага спрямо ответницата при отпадане на преференцията при
прекратяване на трудовото правоотношение. Непосочването му в договора
или приложените към него условия изключва гарантиране установяването на
точната вола на страните по време на предлагането, съответно приемането на
договорната клауза. Подобна неясна клауза не би могла да вмени в тежест на
кредитополучателката конкретно задължение или да увеличи размера на вече
поето такова, тъй като се явява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143,
т.9 ЗЗП, която е нищожна на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, като налагаща на
потребителя приемането на условия, с които не е имал възможност да се за-
познае преди сключването на договора. Съгласно чл.58, ал.1,т.2 ЗКИ банката
е длъжна при отпускане на кредит да посочи в писмена форма метода за
изчисляване на лихвата и условията при които може да се променя лихвата
до пълното погасяване на кредита. Налице е и противоречие и на чл.143, т.13
и 18 ЗЗП, тъй като разглежданата клауза дава изключително право на търго-
веца да тълкува клаузите на договора и не позволява на потребителя да пре-
цени напълно икономическите последици и рискове от договора. В обоб-
6
щение, в разглежданите клаузи е заложено значително неравновесие между
правата и задълженията на ищеца като търговец и на потребителя, който оче-
видно е по-слабата страна, поради недостатъчната икономическа и правна
осведоменост, т.е. не отговарят на изискванията за добросъвестност, с което
осъществяват хипотезата на чл.143 ЗЗП.
Основателно е възражението на въззивната страна, че неравноправните
клаузи в договора от 07.12.2010г. обуславят нищожност на анексите от
26.02.2014г. и от 28.02.2014г., по аргумент от разпоредбата на чл.366 ЗЗД.
Съгласно чл.146, ал.5 ЗЗП нищожността на клаузи в договора не води до
нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези клаузи.
Това правило представлява националната правна норма, определяща изисква-
нията по чл.6, ар., на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори за създаване на уредба ,
съгласно която неравноправните клаузи следва да не са обвързващи за
потребителя и съответно, че договорът продължава да действа за страните по
останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните
клаузи. Уредбата на нищожността на отделни части от договора в българско-
то право предвижда възможност за запазване на договора и преодоляване
обявяване изцяло на нищожността му , когато нищожните клаузи могат да се
заместят по право от повелителни правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части –
чл.26, ал.4 ЗЗД. В случая с двата анекси едностранно от търговеца е опреден
размера на дълга чрез прилагане на неравноправна клауза от първоначалния
договор. Сключването на анекса от 28.02.2014г. е резултат на извънсъдебен
спор по размера на дълга, поради което договорът от 28.02.2014г. има харак-
тер на спогодба. С подписването му се цели задължението, формирано по не-
равноправните клаузи на първоначалния договор, да се приеме от кредитопо-
лучателя и същото да се счита за индивидуално уговорено. След като разме-
рът на задължението е определен на база на нищожната договорна клауза на
чл.9.3., независимо от приемането му от кредитополучателя, то анексът пред-
ставлява спогодба по непозволен договор, която е нищожна съгласно чл.366
ЗЗД. Нищожността на анекса има за последица прилагане в отношенията
между страните по първоначалния договор, който може да бъде изпълняван
без неравноправните клаузи. Следователно, първоначалният договор има
действие между страните относно размера на възнаградителната лихва. В то-
7
зи смисъл са и решаващите мотиви на съда в постановеното между страните
по настоящия спор влязло в сила Решение № 272261 от 20.11.2017г. по гр.д.
№ 47399/2015г. на Софийски районен съд, 43 състав, потвърдено с Решение
от 08.01.2019г. по гр.д. № 864/2018г. от въззивен състав на Софийски градски
съд, с което ищцовата банка е осъдена да заплати на ответницата по настоя-
щото дело на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 2 606.02лв., подлежаща
на връщане като платена без основание и представляваща разлика между
реално погасения и действителния размер на дължимата възнаградителна лих
ва в резултат от едностранното увеличение на лихвения процент от страна на
банката за периода от 07.12.2010г. до 07.08.2015г., ведно със законната лихва,
считано от подаване на исковата молба – 07.08.2015г. до окончателното
плащане. За да направи този извод, съставът на районния съд е кредитирал
експертните заключения, в които е установено, че в резултат на увеличението
на възнаградителната лихва за периода от 26.02.2014г. до 31.12.2014г., кре-
дитополучателката е заплатила сумата 2 606.02лв. повече, отколкото е след-
вало да заплати при първоначално уговорения размер на ГЛП в договора
/0.93%/. Установено е, че за периода 01.01.2015г. до 07.08.2015г. възнагради-
телна лихва не е била начислявана, което по всяка вероятност е с оглед обя-
вяване от банката на дълга за предсрочно изискуем.
По оплакването за необоснованост на извода за настъпване на усло-
вията за обявяване на кредита за предсрочно изискуем: Предсрочната изис-
куемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизяв-
лението на кредитора, че счита целия кредит или непогасения негов остатък
за предсрочно изискуеми, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й. В исковата молба ищцовата банка се
позовава на факта, че на 31.12.2014г. е обявила кредита за предсрочно изис-
куем съгласно чл.17 от Анекс №2, за което е уведомил ответницата на 15. 07.
2015г. В подкрепа на твърдението с исковата молба е представена нотариал-
на покана, с която банката уведомява кредитополучателя Екатерина Нико-
лова, че към 10.07.2015г. задължението и по процесния кредит възлиза на
289 850.05лева, от които главница – 258 485, 87лева и дължими лихви – 31
364.18 лева; че поради нарушение на сключения договор, предоставеният й
кредит е обявен от банката за изцяло и предсрочно изискуем, считано от
31.12.2014г., като е поканена в 7-дневен срок да погаси доброволно задълже-
нието. Нотариалната покана е получена лично от ответницата на 15.07.2015г.
8
В посочения чл.17 от Анекс №2 страните са приели, че при неизпълнение на
което и да е от задълженията на Кредитополучателя по договора или по ОУ
и/или при пълно или частично неплащане на всяка една, която й да е вноска
за /главница и/или лихва, и/или такси, и/или комисионни/, цялата непогасена
част от кредита, ведно с лихвите за просрочие, стават предсрочно и незабав-
но изискуеми, която клауза е идентична с тази по чл.17 от първоначалния
договор за кредит от 07.12.2010г. Възражението на ответницата по делото е,
че към посочения от банката момент – 31.12.2014г. не само не е била в про-
срочие, а е била надплатила суми по кредита, предмет на уважения осъди-
телен иск по чл.55 ЗЗД. Установеното с влязлото в сила осъдително решение
надплащане от 2 606.02лв. представлява платената в повече за периода от 26.
02.2014г. до 31.12.2014г. възнаградителна лихва спрямо тази, която е следва-
ло да заплати при първоначално уговорения размер на ГЛП в договора
/0.93%/. Към 31.12.2014г. година обаче за просрочени следва да се приемат
непогасените според експертното заключение главници по кредита за перио-
да от 01.03.2014г. до 01.12.2014г. в размер от 5 828.55лв., изчислен след су-
миране на вноските за главници по първоначалния погасителен план към
Договора от 07.12.2010г. С оглед приетата по-горе нищожност на Анекс № 2,
в чл.7 на който е предвиден гратисен период по главницата, считано от 28.02.
2014г. до 01.02.2015г., следва да се приеме за отпаднал, като релевантни за
изхода на спора са отношенията между страните по първоначалния договор.
Дори и с надплатената възнаградителна лихва да се направи погасяване на
част от просрочените главници, остават непогасени повече от пет вноски.
Следователно, банката е била в правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем, който факт е настъпил с надлежното уведомяване на кредитопо-
лучателката на 15.07.2015г. Обстоятелството, че уведомлението е получено
доста по-късно спрямо момента, в който банката е обявила предсрочната
изискуемост, по никакъв начин не ощетява длъжника в случая, тъй като пред-
мет на установяване е дължимостта само на неизплатената част от главни-
цата. Ето защо, направеното в този смисъл възражение е неоснователно. След
сборуване размера на главниците по първоначалния погасителен план за все-
ки месец, размерът на обявения за предсрочно изискуем дълг, включващ
вноските за периода от януари, 2015г. до декември, 2045г., плюс сумата от
5 828.55лв., падежиралите вноски за периода от 01.03.2014г. до 01.12.2014г.,
дължимата сума възлиза на 258 301.18 лева. С обжалваното решение раз-
9
мерът на процесния дълг е установен на 256 018.48 лева, съответно искът е
уважен за посочения размер, поради което и с оглед правилото за невлоша-
ване положението на обжалващия, в разглежданата част решението следва да
се потвърди.
Досежно уважителната част на решението в частта на установеното за
дължимо вземане за сумата от 555.75 лв., представляваща периодична такса
за управление на кредита за периода от 01.08.2014г. до 01.12.2014г., намира
следното: На законовата забрана за събиране на такава такса, въведена с раз-
поредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК /ДВ, бр.35/2014г., в сила от 23. 07.2014г./ е
придадено обратно действие с разпоредбата на §13 от ПЗР към ЗИД на ЗПК
/ДВ, бр.35/2014г., в сила от 23.07.2014г./, според която разпоредбите на този
закон се прилагат спрямо сключените преди влизането му в сила договори за
кредит по отношение на такси, обезщетения или неустойки и т.н., т.е. забра-
ната по чл.10а, ал.2 ЗПК за заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, следва да се приложи и към
процесния договор. Следователно, клаузата на чл.10.2. от ОУ към договора, с
която е договорена такса за управление върху непогасения остатък от кре-
дита е нищожна като противоречаща на закона. Поради установената недъл-
жимост на вземането, искът се явява неоснователен, т.е. решението следва да
се отмени в тази част, като се постанови ново, с което искът бъде отхвърлен.
По подадената от ответната страна частна жалба срещу постановеното
по реда на чл.248 ГПК Определение от 23.03.2021г., с което съставът на СГС
е оставил без уважение искането й за изменение на решението в частта, с
която е осъдена да заплати на банката разноски в общ размер на 18 934.86лв.,
в това число адвокатско възнаграждение, за исковото производство по чл.422
ГПК и за заповедно производство по чл.417 ГПК, намира следното: За да
остави без уважение молбата по чл.248 ГПК съставът на СГС е приел, че
присъдената сума съответства на сумата, посочена в списъка за разноските и е
коректна, като се отчита съотношението между уважената и отхвърлената
част от исковете, спрямо общата сума на заявените разноски, декларирани
като такива, чието извършване е надлежно доказано. За основателно било
прието възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на банката, редуцирано до 9 000 лв., върху които
е начислен ДДС, или общо 10 800 лв.
10
Оплакването в частната жалба е за неправилно определяне на адвокат-
ското възнаграждение в размер на 10 800 лв., което следвало да бъде на-
малено на много повече под 9 000 лв. Нямало данни за реалното му плащане.
Като съобрази данните по делото, въззивният състав намира следното:
В първоинстанционното производство ищцовата банка е представила
списък за разноските, сторени в исковото производство, възлизащи в общ
размер на 17 640.07лв., включая адвокатско възнаграждение в размер на
11 261.35 лв., с ДДС. Представени са надлежни доказателства за изплащането
му – фактура и преводно нареждане, от които е видно, че данъчната основа на
същото е в размер на 9 384.46 лв. Своевременно ответната страна е напра-
вила възражение за неговата прекомерност. Изчислено, съгласно правилата на
приложимата в случая действаща редакция от 28.03.2014г. на Наредба № 1 от
2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, мини-
малният размер на същото възлиза на 9 485 лв., който съответства на дого
вореното и изплатено от страната възнаграждение, без ДДС. В този смисъл
възражението е било неоснователно. Независимо от това и доколкото ищцо-
вата страна не е възразила срещу приетия от състава на СГС размер, реду-
циран до 9 000 лв., без ДДС, ще следва за база при разпределяне на отго-
ворността за разноските да се има предвид именно този размер. На основа-
ние чл.78, ал.1 ГПК, с оглед уважената част от претенциите, на ищеца следва
да се присъди съответната част от определения размер на адвокатското
възнаграждение, което след прилагане на тройното правило възлиза на
7 806.80 лв., с ДДС от 1 561.30 лв., или общо 9 368.10 лв. Очевидно, съставът
на СГС е присъдил възнаграждението, като е пропуснал да приложи пра-
вилото на чл.78,ал.1 ГПК – съобразно уважената част от иска. Останалата част
от разноските по списъка възлизат на 6 378.72лв., към които като се добавят
сторените в заповедното производство, възлизащи на 11 851.65лв., са в общ
размер на 18 230.37 лв. След прилагане на тройното правило, от този размер
следващите се на ищеца разноски, за които ответната страна следва да бъде
осъдена възлизат на 15 813.40лв., или заедно с обсъденото по-горе адво-
катско възнаграждение от 9 368.10 лв., представляват сумата от 25 181. 50лв.
С обжалваното решение съдът е осъдил ответницата да заплати на ищеца раз
носки за двете производства в общ размер от 18 934.86лв., което е значително
по-малко от дължимото, за което насрещната страна не е поискала измене-
ние. Следователно, като краен резултат и предвид липсата на искане за изме-
11
нение от страна на ищеца, обжалваното определение, с което е оставено без
уважение искането на ответната страна за намаляване на разноските, за които
е осъдена, следва да се приеме за правилно, което обуславя неоснователност
на частната жалба.
При този изход на спора, като съобрази, че ищцовата страна не е пра-
вила и не искала разноски за настоящото производство, а ответната страна –
въззивник не е представила доказателства за сключен договор с процесуал-
ния представител за безплатно представителство за въззивното производство,
намира, че няма основание за присъждане на разноски. На основание чл.78,
ал.6 ГПК въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати в полза на
САС д.т. в размер на 11.15лв. върху отхвърлената част от иска.
Водим от горното Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 8010 от 25.11.2019г., постановено по гр.д. №
14678/ 2015г., І-8 състав на СГС, в частта, с която е признал за установено на
основание чл.422 от ГПК съществуването на парично вземане на „Уникредит
Булбанк“АД срещу Е. Ч. Н. за сумата от 555.75 лева, представляваща
периодична такса за управление на кредита за периода от 01.08.2014г. до
01.12.2014г., съгласно тарифата за банковите такси, ведно със законна лихва,
начислена върху същата, считано от деня на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение – 14.08. 2015г. до деня на окончателното
плащане, вместо което постанови:
ОТХВЪРЛЯ предявения от„Уникредит Булбанк“АД срещу Е. Ч. Н.
иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване за установено, че
последната дължи на банката сумата от 555.75 лева, предста- вляваща
периодична такса за управление на кредита за периода от 01.08. 2014г. до
01.12.2014г., съгласно тарифата за банковите такси, ведно със закон на лихва,
начислена върху същата, считано от деня на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение – 14.08.2015г. до деня на окончателното
плащане
ОСЪЖДА„Уникредит Булбанк“АД да заплати в полза на САС д.т. в
размер на 11.15лв., на основание чл.78, ал.6 ГПК.
12
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от Е.Ч. Н. частна жалба
срещу Определение от 24.03.2021г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от изпращане на преписи от решението.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13