Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: СТОЙЧО ПОПОВ
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА
в. гр. д. № 5597 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 20000121 от 04.01.2021 г., постановено по гр. д. № 79800/2015 г. на
СРС, І ГО, 38 с-в е ОТХВЪРЛЕН предявеният иск от Н.П.А., ЕГН ********** за
осъждане на „Б.3“ ООД, ЕИК********да му заплати сумата от 14 104.47 лева, ведно
с законната лихва от 21.12.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, като
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът Н.П.А. е осъден да заплати на ответника
сумата от 950 лева – разноски по делото.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от Н.П.А. /ищец в първоинстанционното производство/, чрез процесуалния му
представител адв. А.В., с която същото се обжалва изцяло като незаконосъобразно,
необосновано и неправилно. В жалбата се навеждат доводи, че постановеното
решение е необосновано поради това, че не е изследвана цялата фактическа
обстановка по делото. В тази връзка се излага, че от ищеца по делото е поискано
допускане на двама свидетели за установяване на обстоятелства относно това какви
са били уговорките между ищеца и ответното дружество, както и за сумите, които
са давани на части от ищеца за помощ на Дружеството, за да развие дейността на
ресторанта, за който ищецът твърди, че е спонсорирал в с. Лозенец, но от
първоинстанционния съд е отказано допускането на поисканите свидетели с мотива,
че процесната сума е над 5 000 лева, поради което за същата не могат да се
допускат разпит на свидетели. В жалбата се излага, че по отношение на вложените
от ищеца пари се установявало от представените фактури от ответното дружество,
че точно толкова колкото е исковата претенция са и разходите за ответника,
което доказва, че тези суми пари са давани с цел, за да се разработи
заведението - ресторант в с. Лозенец. Поддържа, че обстоятелството, че ищецът
стриктно си е записвал разходите свидетелства, че сумите, които е влагал са
негова собственост.
Предвид
изложеното, моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо него да
постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски по
делото.
Въззиваемата страна „Б.3” ООД /ответник в
първоинстанционното производство/ е депозирал отговор на въззивната жалба в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, подаден чрез адв. Д.Б., в който се излага
становище за неоснователност жалбата. Поддържа се, че постановеното
първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да
бъде потвърдено, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявен иск от Н.П.А., ЕГН ********** срещу „Б.3“ ООД, ЕИК********за
заплащане на сумата от 14 104,47 лева, ведно с законна лихва върху тази сума
считано от 21.12.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.
В
исковата молба ищецът твърди, че през пролетта на 2015г. заедно с ответното
дружество „Б.3“ ООД решили да отворят ресторант с уговорката да работят заедно
за период от три години в „ГрийнЛайн - Лозенец оазис - „Бийч клуб“ в с.
Лозенец, Бургас. Конкретно се уговорили, че ищецът ще инвестира в бизнеса,
както и че ще разработи заведението, ще му намери персонал, а също и че лично
ще работи всеки ден в обекта като подробно описва стоките, които закупил за
нуждите на съвместния бизнес и цената, която била заплатена от него. Твърди се,
че след като приключил сезона, на няколко пъти ищецът поискал отчет от
управителя на ответното дружество и след два месеца получил върху обикновен
лист хартия, със следните данни: оборот от 27.05.2015 г. до 30.06.2015 г. -
сума в размер на 20 687.32 лева; за времето от 30.06.2015 г. до 12.09.2015 г. -
оборот на обща стойност 165 627.23 лева - общ размер на оборота в размер на 186
314.55 лева, от които разходи в размер на 93 921.37 лева, % сервиз - 9273.24
лева; музика в размер на 7432.24 лева или общо разходи 110 626.85 лева.
Поддържа се, че сумата, посочена като разход се различавала от тази, която
ищецът установил след разговор с управителя на ресторанта М.И.. Ищецът твърди,
че за периода от 01.09. до 07.09.2015 г., не е имало разходи, тъй като ресторанта
бил зареден. Поддържа, че на проведена среща с управителя на ответното
дружество, същият му заявил, че няма да работят заедно, след което ищецът попитал
как ще му бъде възстановена инвестираната от него сума в общия бизнес, но същият
му заявил, че пари няма. В исковата молба ищецът излага, че и до настоящия
момент управителят на „Б.3“ ООД не му е върнал вложените лични средства.
В
тази връзка, моли съда да постанови решение, с което да осъди „Б.3“ ООД да му заплати
сумите, които е предоставил на Дружеството за откриване на ресторанта, както и
вложените пари през летния сезон в общ размер на 14 104.47 лв.
Ответното
дружество „Б.3“ ООД е депозирало писмен отговор с който изцяло оспорва
твърдяната от ищеца фактическа обстановка. Твърди се, че през сезон 2015 г.,
ищецът е бил нает по трудов договор с „Б.3“ ООД на длъжността сервитьор в
комплекс Оазис Бийч Лозенец. В тази връзка, ответната страна отрича да са били
налице каквито и да било уговорки за съвместен бизнес с ищеца. Поддържа се, че
дори и ищецът да е закупувал стоки за ресторанта, той е сторил това в
качеството му на работник, а не на съдружник.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по
останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само
въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи
следва да се добави следното:
Производството
е по предявен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 357, ал. 1 ЗЗД.
В
настоящата хипотеза, ищецът извежда материално правната си легитимация от
сключен между страните договор за съвместна дейност. В теорията и съдебната
практика, договорът за съвместна дейност, по силата на който страните
обединяват усилията си за постигане на обща стопанска цел се разглежда като
договор за гражданско дружество съгласно чл. 357 и сл. от ЗЗД. В тази връзка, настоящият
съдебен състав приема, че този договор е такъв за учредяване на гражданско
дружество по смисъла на чл. 357, ал. 1
от ЗЗД.
Съгласно чл. 357, ал. 1 ЗЗД с договора за дружество
две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на
една обща стопанска цел, а съобразно правилото на чл. 358, ал. 2 ЗЗД - ако не е
уговорено друго дяловете на съдружниците са равни. Договорът по чл. 357 ЗЗД е
неформален – за неговата действителност не е необходимо спазване на писмена
форма, но следва да се установи по несъмнен начин съгласието на страните за
обединят своята дейност за постигане на общата стопанска цел, както и участието
им в нея, за да се породят и съответните права и задължения на съдружниците.
Въззивният
съд намира, че при анализ на събраните доказателства по делото, не се установява,
че сключеният между страните договор има характер на договор за гражданско
дружество по см. на чл. 357, ал. 1 ГПК. На първо място това е така, защото
съгласно нормата на чл. 357, ал. 1 ЗЗД,
обединението на сили и средства по силата на договора за дружество е насочено
към постигане на стопанска цел и реализиране на печалба /чл. 361 ЗЗД/. В
конкретния случай, по делото не са налице каквито и да е доказателства, които
да установят твърдението в исковата молба, че страните по делото са се
съгласили да обединят усилията си за постигане на стопанска цел – да отворят съвместно
ресторант с уговорката да работят заедно за период от три години в „ГрийнЛайн -
Лозенец оазис - „Бийч клуб“ в с. Лозенец.
В
настоящата хипотеза липсват каквито и да е данни, в т.ч. представени
доказателства, от които да се установи в какво се изразява участието на всяка
страна в съвместната дейност, както и относно съдържанието на клаузите по
договора относно реализирането на печалба от съвместната дейност и нейното разпределение
между страните. Единствено, при това неподкрепени с каквито и да е
доказателства са твърденията на ищеца в исковата молба, че договорът за
съвместна дейност е сключен от него, в качеството му на съдружник в конкретното
дружество.
Гореизложеното,
от своя страна обуславя невъзможност за преценка относно размера на дела на ищеца,
респ. и за евентуалното приложение на принципа на чл. 361 ЗЗД. Това е така, доколкото
гражданското дружество е неправосубектно, то не е юридическо лице, поради което
страна в процеса могат да бъдат неговите съдружници, които запазват своята
юридическа самостоятелност (в този смисъл е и Решение № 126 от 14.10.2011 г. на
ВКС по т. д. № 701/2010 г., I т. о., ТК). Или, при наличие на всички останали,
изискуеми предпоставки, ищецът би имал право да получи такава част от
претендираната цена по договора, съответстваща на дела му в дружеството.
Липсата на данни в тази насока, обосновава невъзможност за формиране на
категоричен извод за наличието на облигационна обвързаност между страните, с
посочения предмет.
Неоснователно
е наведеното от въззивника оплакване за допуснато от първоинстанционния съд
нарушение на правилото за събиране на свидетелски показания, регламентирано в
разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключваща свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за
доказването на които закона изисква писмен акт. В тази връзка релевираните
възражения във въззивната жалба са, че неправилно СРС не е допуснал до разпит
двама души свидетели, от показанията на които да бъдат установени конкретните уговорки
между страните, както и за сумите, които са давани на части от ищеца за помощ
на Дружеството, за да развие дейността на ресторанта. В тази връзка, относно уговорките
между страните, на първо място по делото са представени писмени доказателства –
сключен трудов договор, от който се установява, че в процесния период ищецът е
работил по трудов договор с ответника, поради което представените фактури и
счетоводни баланси не могат да се приемат като доказателства за сключването на
договор за съвместна дейност между страните.
На
следващо място, следва да се посочи, че тъй като в конкретния случай се касае за
твърдения за наличие на сключен договор на стойност над 5000 лв. е налице
ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за
установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, когато спорът е за
наличието на съществуващо договорно отношение. В тази връзка, въззивният съд
намира, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд не е допуснал
събирането на гласни доказателства по делото чрез разпит на двама свидетели.
По
изложените съображения, въззивната инстанция намира, че се налага извод за
неоснователност на предявения иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
от 14 104.47 лв., ведно със законна лихва от датата на исковата молба до
окончателното й изплащане, поради което искът следва се отхвърли.
Поради
съвпадане на крайните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските:
С
оглед изхода от настоящото производство, право на разноски за въззивното
производство има въззиваемата страна по делото, поради което и на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна сумата от 400
лв. – разноски за адвокатско възнаграждение.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20000121 от 04.01.2021
г., постановено по гр.д. № 79800/2015 г. на СРС, І ГО, 38 с-в.
ОСЪЖДА Н.П.А., ЕГН **********,*** да
заплати на „Б.3“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 400 /четиристотин/ лева – разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред
ВКС при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчване препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.