Номер 17120.08.2020 г.Град Велико Търново
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен съд – Велико ТърновоВтори граждански и търговски състав
На 04.08.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
Секретар:ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело №
20204001000192 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по депозирани въззивни жалби срещу Решение № 39/
28.02.2020 г. по Т.д. № 160/ 2019 г. по описа на ОС – Плевен, с което съдът е осъдил ЗК
„Лев Инс“ АД да заплати на К. И. Н. сумата 20 000 лв. – обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от смъртта на неговия брат П. И. В. в резултат на ПТП на
14.07.2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до
окончателното изплащане, като искът за обезщетение за разликата до претендираното
обезщетение в размер на 100 000 лв. е отхвърлен като неоснователен.
К. И. Н. обжалва решението в частта, с която искът му е отхвърлен за сумата над
20 000 лв. до 80 000 лв. Счита решението в тази му част за неправилно и необосновано.
Съдът определил обезщетението в занижен размер, който не отговарял на критериите
за справедливост, защото не били преценени в пълна степен претърпените от него
болки и страдания, както и икономическата обстановка в страната към датата на ПТП,
обективен белег на която били установените от закона лимити на застрахователните
обезщетения. Съдът не съобразил и практиката на съдилищата относно присъжданите
размери обезщетения в сходни случаи. Моли съда да отмени решението в обжалваната
му част и да му присъди пълния претендиран размер обезщетение. Претендира
разноски за двете инстанции.
ЗК „Лев Инс“ АД обжалва решението в осъдителната му част като неправилно,
постановено в противоречие с материалния закон и с ТР № 1/ 2016 г. на ОСГНТК на
ВКС относно обстоятелствата, при наличието на които се приема, че право на
обезвреда възниква за лица от разширения родствен кръг. Счита, че предявеният иск е
неоснователен, защото към датата на ПТП ищецът не разполагал с материално-правна
легитимация да търси обезщетение от застрахователя съгласно ППВС № 4/ 68 г. и
ППВС № 5/ 69 г. и приемайки обратното, окръжният съд е постановил неправилно
решение. Извън това оплакване излага, че в конкретния казус събраните по делото
доказателствата не налагали извод между ищеца и пострадалото лице да е
съществувала емоционална връзка, надхвърляща обичайната между такива
родственици и претърпени болки и страдания, сравними по интензитет с тези на най-
близките. Напротив, доказателствата установявали отношения на близост,
привързаност и взаимна грижа, които били нормално присъщи между братя. Съдът не
изложил мотиви кои житейски факти е приел за особени, различаващи връзката по
съдържание от тази между лица от такъв родствен кръг и съответно обуславящи
ангажирането отговорността на застрахователя за обезвреда, не изложил и мотиви, кои
фактори са аргументирали присъдения размер обезщетение, при което решението му
било необосновано. В случай, че се приемело, че се следва обезщетение, то излага, че
съдът не е съобразил разпоредбата на §96 от ПЗР на КЗ, определяща лимит от 5000 лв.
за размера на претенциите на лицата, сред които попада и ищецът. По отношение на
присъдената лихва върху обезщетението от датата на увреждането прави оплакване, че
съдът неправилно оставил без уважение възражението му за изтекла кратка
погасителна давност, с каквато се погасявало вземането за лихви при упражнено право
на трети лица срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвент. В
случая лихвата незаконосъобразно била присъдена от 14.07.2014 г. Моли решението в
обжалваните му части да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковата
претенция да бъде изцяло отхвърлена. Претендира разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК страните са подали отговори на въззивните жалби, в
които развиват съображения за тяхната неоснователност. Относно съобразяването на
съда с лимитите, определени съгласно §96 ПЗР на КЗ, К. И. Н. излага, че за
правоотношения по застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на
новия КЗ, съгласно § 22 е приложим КЗ – отм., поради което лимитите са
неприложими, а и същите са определени в противоречие с нормите на правото на ЕС.
По жалбата срещу решението по акцесорния иск за лихва за забава заема становище, че
действително съдът не се е произнесъл по направеното възражение за изтекла
погасителна давност, което счита за основателно за периода от 14.07.2014 г. до
02.07.2016 г. и лихва следва да бъде присъдена от 02.07.2016 г.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и
следва да се разгледат по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от
ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда
от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид оплакванията на страните и събраните по делото
доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство,
очертани с жалбите, намира следното:
ОС – Плевен е сезиран с иск с правно основание чл.226 КЗ /отм./ за присъждане
на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца от
смъртта на брат му при ПТП, ведно със законната лихва от датата на увреждането до
окончателното изплащане.
Релевантните за спора факти са както следва: На 14.07.2014 г. при ПТП е
починал П. И. В. на 45 г. – брат на ищеца по делото. Той е бил пътник на предната
дясна седалка в управлявания от К. И. М. лек автомобил „Опел Астра“ с рег. № ЕН
30******, по отношение на който не е спорно, че има сключена с ответното
застрахователно дружество валидна задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ със срок на действие от 31.12.2013 г. до 30.12.2014 г.
Механизмът на ПТП, изложен в исковата молба, не е оспорен по делото: Водачът на
лекия автомобил се движел с превишена за пътния участък и несъобразена с
конкретната пътна обстановка скорост, при което автомобилът се занесъл, навлязъл в
лентата за насрещно движение и бил реализиран челен сблъсък между него и движещия
се в платното си товарен автомобил. С влязла в сила Присъда № 16/ 13.10.2015 г. по
НОХД № 261/ 2015 г. по описа на ОС – Ловеч водачът М. е признат за виновен в това,
че нарушавайки правилата за движение, като превишил допустимата за участъка от
пътя извън населено място скорост от 60 км/ ч, сигнализирана с пътен знак В26,
движейки се със скорост 106.06 км/ ч, по непредпазливост причинил смъртта на П. В..
Според показанията на разпитаните по делото свидетели ищецът К. и
починалият му брат са поддържали много добри отношения, не са имали конфликти,
уважавали се взаимно и си помагали. И двамата са живели в гр. Кнежа, като всеки от
тях е имал свое семейство. П. В. живеел заедно със съжителката си М. Иванова и двете
им деца в едно домакинство с родителите си, а ищецът и детето му Памела – в друга
къща на другия край на града. Ищецът бил вдовец – съпругата му починала 2008 г.,
към който момент видно от представеното удостоверение за родствени връзки на
Община Кнежа, детето им било на 3 г. Св. Г. и св. П. – съседи и св. Н. – приятел на
ищеца – сочат, че той заедно с детето постоянно, почти всеки ден ходели в дома на
родителите му и П., като последният го подкрепял морално и му помагал финансово,
защото и той, и съжителката му работели и били по-добре с парите от ищеца, който
работел на частно и се водел безработен. Помагал му и в грижите за детето, като го
гледал, защото ищецът бил без жена. Според свидетелите К. много тежко приел
смъртта на брат си. Св. Н. отишъл на другия ден и ищецът започнал да плаче, че е
останал без братче. Страхувал се да шофира, станал по-затворен. След смъртта на брат
си заедно с детето и със съжителката си се преместил да живее при майка си, която
имала нужда от грижи.
Същата фактическа обстановка е изяснена от първоинстанционния съд и
настоящата инстанция споделя формираните от него изводи за кумулативното наличие
на изискуемите от закона предпоставки, които обуславят отговорността на
застрахователя за възмездяване на причинените от застрахования при него деликвент
вреди: Влязлата в сила присъда по отношение на водача, чиято отговорност е предмет
на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност
на автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество, е задължителна за
гражданския съд съгласно чл.300 ГПК и тя установява, че извършеното от него деяние
е противоправно и виновно при форма на вината непредпазливост. В пряка причинно-
следствена връзка с деянието е причинена смъртта на брата на ищеца, която е елемент
от обективната страна от състава на престъплението, за което деецът е осъден. Налице
е застрахователно събитие по см. на §1 т. 3 от ДР на КЗ /отм/.
Независимо от горния извод, предявения иск по чл.226 КЗ /отм./ според
настоящата инстанция е неоснователен и отговорността на застрахователя не следва да
бъде ангажирана по следните съображения: С Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018
г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. бе разширен кръгът на лицата, които
имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техни
близки, като бе прието, че освен посочените в Постановление № 4/ 25.05.1961 г.
низходящи – деца, възходящи – родители и съпруг на пострадалия и в Постановление
№ 5/ 24.11.1969 г. – фактическият съжител, отглежданото от пострадалия неосиновено
дете и отглеждащият пострадалия, „по изключение“ възможността за обезщетяване
следва да се допусне и за лица, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка
с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в
конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В разясненията, дадени от
ВКС, е посочено, че в традиционните за българското общество семейни отношения
братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия
родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич,
морална подкрепа, духовна и емоционална близост, но само ако поради конкретни
житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия
от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка,
справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на
преживелия родственик. В тези случаи за претендиране, респ. получаване на
обезщетение не е достатъчна само формалната връзка на родство, а следва да бъде
доказано, че смъртта на близкия човек е причинила на преживелия родственик
морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се
направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/ 61 г. и № 5/ 69 г.
на Пленума на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-
близките на починалия.
В настоящия казус събраните по делото доказателства не аргументират подобен
извод. Ангажираните гласни доказателства безспорно установяват, че между ищеца и
починалия вследствие на ПТП негов брат са съществували близост и привързаност,
починалият е оказвал морална подкрепа на ищеца в трудни за него житейски моменти,
подпомагал го е и финансово според възможностите си, при което е естествено смъртта
му да се отрази негативно в емоционален план, но отношенията им са нормално
присъщите за този родствен кръг и по делото не е доказано претърпените от него в
пряка причинно-следствена връзка със смъртта на брат му вреди да са изключителни,
т.е. да надхвърлят като интензитет и по продължителност обичайните за родствената
връзка между двама братя, за да бъде счетено, че той е материално легитимиран да
получи обезщетение наред с най-близките на починалия – неговите съжителка, деца и
двамата му родители. По делото не е доказано психическото здраве на ищеца да е
засегнато в степен, по-висока от обичайната при сходни житейски ситуации.
Първоначалният шок и силно душевно страдание от внезапно настъпилата смърт на
брат му са нормална психологична реакция при загуба на близък и несъмнено той
чувства и ще продължи да чувства тъга от загубата на брат си, но и към момента на
това събитие, и понастоящем той има собствен живот, свое семейство, има други
близки от най-близкия родствен кръг – своята майка, с която живее в едно
домакинство, детето си, включително и семейството на брат му. Макар и брат му да го
е подпомагал финансово, той не е зависим от тази подкрепа, защото е пълнолетен,
дееспособен и трудоспособен, при което е в състояние сам да се грижи за делата си, да
реализира доходи от трудова дейност, да издържа себе си и семейството си.
С оглед на изложеното, изводът на окръжния съд, че ищецът следва да бъде
обезщетен по реда на КЗ за претърпените от него вреди в резултат от смъртта на брат
му, е неправилен. Обжалваното решение в частта, с която претенциите му е уважена за
сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането - 14.07.2014 г.
до окончателното изплащане, следва да бъде отменено като неправилно и вместо това
искът му да бъде отхвърлен като неоснователен.
Предвид изложеното, въззивната жалба на ищеца срещу решението е
отхвърлителната му част е неоснователна. Решението на първоинстанционния съд за
отхвърляне на иска му за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за
разликата над 20 000 лв. до претендирания размер 100 000 лв. е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
По разноските: При този изход на спора първоинстанционното решение следва
да бъде отменено и в частта за възлагане в тежест на ЗК „Лев Инс“ АД заплащането на
държавна такса за производството, както и за осъждането му да заплати на адв. Ч. на
адвокатско възнаграждение съгласно чл.38 ал.2 ЗАдв. Решението в частта, с която К.
И. Н. е осъден да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД деловодни разноски в размер на 340 лв.
съразмерно с отхвърлената част на иска следва да бъде потвърдено. Как
първоинстанционният съд е определил тези разноски и какво включват те, за
настоящия съд е неясно, но съдът счита, че те съответстват на дължимото
юрисконсултско възнаграждение 300 лв., което съгласно чл.78 ал.8 ГПК е за цялата
заявена искова претенция, при което допълнително възнаграждение за производството
пред ОС – Плевен не следва да се присъжда. Николов следва да бъде осъден да заплати
на ЗК „Лев Инс“ АД и разноските, направени за въззивното производство, а именно
сумата 400 лв., представляваща заплатената държавна такса. Съгласно представения
списък по чл.80 ГПК застрахователят е претендирал и разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение. Видно е, че макар въззивната жалба и отговора на
насрещната въззивна жалба да са подадени от юрисконсулт и същият да е участвал в
проведеното пред ВТАС съдебно заседание, застрахователят е бил представляван на
него и от адвокат З. Т. от САК. Същата е представила по делото само пълномощно,
което е общо за всички съдебни дела, по които страна е ЗК „Лев Инс“ АД, но липсва
договор за правна защита и съдействие, в който страните да са договорили конкретно
адвокатско възнаграждение по настоящото дело. Представена е служебна бележка за
доходи, издадена на 31.01.2020 г. от ЗК „Лев Инс“ АД, видно от която на З. Т. през
2019 г. е изплатен доход в размер на 26179.70 лв. Съдът не установява никаква връзка
между удостовереното с бележката и настоящото дело – най-малкото тя е издадена за
период, предхождащ подаването на въззивната жалба и образуването на делото, а в
производството пред ОС – Плевен адв. Томова не е участвала като процесуален
представител на застрахователя. Поради изложеното не може да се обоснове извод, че
ЗК „Лев Инс“ АД е сторил разноски за адвокатско възнаграждение и не следва да му се
присъждат такива. Същевременно съгласно списъка по чл.80 ГПК и заявеното в
съдебно заседание юрисконсултско възнаграждение не се претендира.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 39/ 28.02.2020 г. по Т.д. № 160/ 2019 г. по описа на ОС –
Плевен в частта, с която съдът е осъдил ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на К. И. Н. сумата
20 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговия
брат П. И. В. в резултат на ПТП на 14.07.2014 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на увреждането до окончателното изплащане, в частта за възложените на ЗК
„Лев Инс“ АД разноски за държавна такса и в частта за присъдено на основание чл.38
ал.2 ЗАдв. на адв. Стоян Ч. адвокатско възнаграждение, вместо което ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. И. Н. с ЕГН ********** от гр. К***********
против ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
София, р-н Лозенец, бул. Черни връх № 51Д, иск за сумата 20 000 лв. – обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговия брат П. И. В. в резултат на
ПТП на 14.07.2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до
окончателното изплащане, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 39/ 28.02.2020 г. по Т.д. № 160/ 2019 г. по описа
на ОС – Плевен в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА К. И. Н. с ЕГН ********** от гр. К********** да заплати на ЗК
„Лев Инс“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, р-н
Лозенец, бул. Черни връх № 51Д, сумата 400 /четиристотин/ лв. – разноски за
заплатена държавна такса за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________