Р Е Ш Е Н И Е
№ 151/19.12.2019 г.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на четвърти декември
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ МАРИНОВА
РОСИЦА СТАНЧЕВА
при
секретаря Виолета Тодорова
като
разгледа докладваното от съдия Р. Станчева
въззивно гражданско дело № 403 по описа за 2019 год.,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК вр. чл.294 ал.1 ГПК.
С решение № 314/29.07.2019г., постановено по т.д. №
1766/2016г. Върховният касационен съд е отменил въззивното решение на АпС –
Варна по гр.д. № 381/2015г. в частта, в която е потвърдено първоинстанционното
решение на ОС – Разград № 17/30.04.2015г. по гр.д. № 135/2013г. за отхвърляне
на предявените от Т.И.Х. против „Юробанк България“ АД и „Бългериън ритейл
сървисиз“ АД искове с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр. чл.146 ал.1 и чл.143
ЗЗП за обявяване нищожност поради противоречието им със закона на клаузи по
чл.3 ал.5, чл.6 ал.2 и ал.3, чл.13 ал.1 и чл.23 от договор за потребителски
кредит HL 35987, сключен на 17.04.2008г.
между ищеца и „Юробанк И Еф Джи България“ АД и с правно основание чл.55 ал.1
предл. 1 ЗЗД за солидарното осъждане на ответниците за заплащане на сумата от
27 500 лева, претендирана като получена от тях без правно основание, като
по исковете за нищожност е постановен акт по същество, уважавайки същите, а по
иска с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД делото е върнато на настоящата инстанция
за ново разглеждане с дадени задължителни указания по събирането на
доказателства. С цитираното решение касационната инстанция е оставила в сила
обжалваното пред нея решение в останалата му допусната до касационно обжалване
част /досежно исковете за нищожност на клаузите по чл.1 ал.1 и чл.3 ал.1 и ал.3
от договор за потребителски кредит HL 359878/.
В частта относно потвърдения съдебен акт на
първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете за нищожност на клаузи по
чл.8, чл.15, чл.16, чл.18, чл.20, чл.28 и чл.29 от цитирания договор, както и в
отменителната му част и по същество прогласената нищожност на клаузи от
допълнителни споразумения към договора за кредит, сключени на 25.03.2009г.,
09.04.2010г. и 10.06.2011г. предходното въззивно решение не е допуснато до
касация и същото е влязло в сила.
С оглед на горното, предмет на разглеждане в настоящото въззивно
производство е единствено въззивната жалба на Т.И.Х. против решение №
17/30.04.2015г. на ОС – Разград, постановено по гр.д. № 135/2013г. в частта, в
която е отхвърлен предявения от него против „Юробанк България“ АД и „Бългериън
ритейл сървисиз“ АД иск с правно основание чл.55 ал.1 предл. 1 ЗЗД за
солидарното осъждане на ответниците да му заплатят сумата от 27 500 лева,
претендирана като получена от тях без правно основание /оспорените като нищожни
клаузи от процесния договор и споразумения към него/ в периода 23.08.2008г. –
28.02.2013г.
Наведените във въззивната жалба
оплаквания срещу първоинстанционното решение, вкл. и по исковата претенция по
чл.55 ал.1 ЗЗД са за необоснованост и неправилност на същото, като постановено
в противоречие с материалния закон, събраните по делото доказателства и при
необсъждане на всички доводи по иска, без да се излагат конкретни фактически
твърдения в подкрепа на тези оплаквания.
В срока по чл.263 ГПК жалбата е
оспорена от насрещната страна като неоснователна.
За
да се произнесе по предмета на спора, настоящият състав съобрази следното:
Предявен е иск с правно основание чл.55
ал.1 предл. първо ЗЗД за солидарното осъждане на ответниците „Юробанк България“
АД и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, последният заменен в хода на процеса на
основание чл.227 ГПК от правоприемника си „И Ар Би Лизинг България“ ЕАД на
сумата от 27 500 лева. Твърди се в исковата молба, че с оглед
претендираната нищожност на част от клаузи по сключения на 17.04.2008г. между
въззивника Т.Х. и „Юробанк България“ АД договор за потребителски кредит HL
35987 и от допълнителни споразумения към него, в периода 23.08.2008г. –
28.02.2013г. е надвнесъл повече, отколкото е следвало да заплати по кредита,
поради което и надплатеното в размер на 27 500 лева съставлява платено без
правно основание.
Твърдения за така претендираната солидарна
отговорност не са изложени, поради което и на основание чл.129 ГПК, с
определение от 22.08.2019г. настоящият съд е указал на ищеца да уточни на какво
основава искането си за солидарното осъждане на ответниците. В дадения срок,
както и до приключване на устните състезания, уточнения не са направени. Вместо
това, с молба вх.№ 6450/18.11.2019г. въззивникът е заявил, че оттегля иска си
срещу „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, а по отношение на другия ответник -
„Юробанк България“ АД е заявено изменение на претендирания размер, чрез неговото
намаляване, а именно до размер на сумата от 13 232.14 лева.
Тъй като изявлението за оттегляне на исковата
претенция, вкл. и чрез нейното намаляване по отношение на ответника „Юробанк
България“ АД е направено при настоящото разглеждане на спора и по арг. от
разпоредбата на чл.232 ГПК същото би породило десезиращ ефект само при наличие
на изрично съгласие за това от ответната страна. В дадения от съда срок такова
съгласие не е дадено както от въззиваемото дружество „Юробанк България“ АД,
така и от „И Ар Би Лизинг България“ ЕАД /последният конституиран като
правоприемник на мястото на първоначалния ответник „Бългериън ритейл сървисиз“
АД/. Изрично в молба вх. № 6770/03.12.2019г. въззиваемите са заявили, че желаят
произнасяне на съда по цялата искова претенция.
При това положение настоящият състав
продължава да е сезиран с иск за заплащане на сумата от 27 500 лева,
претендирана като дадена без основание. В същото време, неизпълнението на
указанията на съда за посочване на основанието /фактически твърдения/, въз
основа на които се претендира солидарното й присъждане не е основание за
обезсилване на първоинстанционното решение, доколкото разрешаването на въпроса
дали са налице предпоставките на солидарната отговорност е обусловен от
характера на материалното правоотношение между ищеца и всеки един от
ответниците поотделно, поради което и отговорът на същия следва да бъде даден с
решението по съществото на спора.
Въведените в срока по чл.131 ГПК възражения
срещу иска по чл.55 ал.1 ЗЗД са за неоснователност на същия. Твърди се, че
оспорваните клаузи от договора за кредит и споразуменията към него не са
нищожни, извършените плащания въз основа на тези клаузи не са лишени от правно
основание и не е налице надвнасяне на суми в рамките на процесния исков период.
По отношение на „Бългериън ритейл сървисиз“ АД се изразява становище за
недопустимост на иска, тъй като това дружество не е страна по договора за б.
кредит. Прави се и възражение за погасяване на вземането по давност, считайки
че се касае за периодични платежи, с оглед на което погасителният давностен
срок е три години.
По
съществото на спора, при отчитане предметните предели на настоящото въззивно
производство, дадените от касационната инстанция указания, становищата на
страните, събраните по делото доказателства и приложимия закон, съдът намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Безспорно е по делото, че на
17.04.2008г. между „Юробанк и Еф Джи България“ АД /сега "Юробанк
България" АД/, въззивника Т.И.Х. и съпругата му Нуртян Харунова, е бил
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който банката им е
предоставила сума в швейцарски франкове в размер на левовата равностойност на
125 000 лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лева в деня на усвояването
срещу задължението на кредополучателя да върне същата, ведно с дължимата лихва,
в сроковете и при условията на договора. Кредитът е усвоен на 23.04.2008г. по
блокирана банкова сметка ***валутиране в лева съобразно посоченото в чл.1 ал.1
от договора, при курс „купува“ към тази дата 1.1941 лева за 1 швейцарски франк.
С оглед на това размерът на отпуснатия кредит е 104 682 швейцарски франка,
в която сума не е включен предоставения по чл.10 от договора кеш-бонус от
5 234,10 швейцарски франка.
Неразделна част от така сключения договор са
и допълнителни споразумения към него от 25.03.2009г., 09.04.2010г. и
10.06.2011г., сключени между въззивника и съпругата му, от една страна и
„Бългериън ритейл сървисиз“ АД, от друга. Участието на това дружество като
страна по тези споразумения се обяснява с обстоятелството, че с договор за
цесия от 15.07.2008г. кредитодателят е прехвърлил вземането си по процесния
договор, ведно с всички привилегии и обезпечения на „Бългериън ритейл сървисиз“
АД. Впоследствие между тези страни е сключен нов договор за цесия от
30.07.2013г., с който вземането е прехвърлено на първоначалния кредитор –
Юробанк.
От приетата в настоящото производство ССЕ се
установява, че след сключване на първия договор за цесия и през целия исков
период, предшестващ втората цесия, въззивникът е погасявал задълженията си чрез
превеждане на суми в полза на банката, по откритата нарочна сметка за това още
при сключване на договора за кредит, след което банката ги е превеждала в полза
на цесионера.
Доказателства за съобщаване на първата цесия
от страна на "Юробанк България" АД не са ангажирани по делото.
Представени са уведомителни писма, изходящи от това дружество, но невръчени на
въззивника или другия кредитополучател, с които същите се уведомяват за
извършените две цесии, т.е действията по съобщаване на цесията от 15.07.2008г.
са предприети от първоначалния кредитор след сключване на втория договор за
обратното придобиване на вземането по договора за кредит. Обстоятелството, че
като страна по сключените допълнителни споразумения фигурира цесионера, не е
равнозначно на съобщаване на цесията по см. на чл.99 ал.1 ЗЗД.
Ето защо следва да се приеме, че на основание
чл.99 ал.4 ЗЗД извършената на 15.07.2008г. цесия не е породила действие по
отношение на взискателя-длъжник, поради което и направените от него погашения
са в полза на първоначалния кредитор, т.е. „Юробанк България“ АД, а не в полза
на цесионера. Ирелевантно за длъжника е извършеното впоследствие от
банката-цедент прехвърляне на постъпилите суми в полза на цесионера. В същото
време това обстоятелство, както и самия факт на сключен договор за цесия не
правят цесионера солидарен длъжник, тъй като не са налице предпоставките на
чл.121 ЗЗД, нито са основание за ангажиране отговорността му за връщане на
получени от него суми, доколкото в отношенията му с длъжника не е налице
извършено от последния плащане в негова полза.
Следователно материално-правно легитимиран по
иска за връщане на евентуално недължимо платено ще е само „Юробанк България“
АД, но не и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, респ. неговия правоприемник „И Ар
Би Лизинг България“ ЕАД. Предявеният срещу последния иск е процесуално
допустим, но неоснователен само на това основание.
С оглед влезлите в сила решения на АпС
– Варна по в.гр.д. № 381/2015г. и на ВСК по т.д. № 1766/2016г. към настоящия
момент спорът относно действителността на част от клаузите по процесния договор
и споразуменията към него е разрешен със сила на присъдено нещо. Прогласените
за недействителни са клаузите по чл.3 ал.5, чл.6 ал.2 и ал.3, чл.13 ал.1 и
чл.23 от договора, предвиждащи възможност за едностранна промяна от страна на
банката БЛП, участващ във формирането на годишната лихва върху заетата сума и
съответна промяна на месечните погасителни вноски, погасяване на кредита при
служебното превалутиране на налични парични средства в лева или евро по сметки
на кредитополучателя в швейцарски франкове по курс „продава“ в деня на
превалутирането и заявено съгласие и знание за поемане на валутния риск от това
от страна на кредитополучателя, както и възможност за едностранна промяна на
дължимите такси и лихви; чл.І, ІV, V и Х от допълнително споразумение от
25.03.2009г., чл.ІІІ, ІV и Х от допълнително споразумение от 09.04.2010г. и
чл.2, чл.4, чл.5, чл.6 и чл.10 от допълнително споразумение от 10.06.2011г.,
които разпоредби регламентират размера на кредита към датата на сключване на
всяко едно споразумение, условията за облекчено погасяване през т.нар. гратисни
периоди, включвайки непогасената част от главницата и възнаградителната лихва в
общия размер на дължимата главница, респ. промяна на лихвения процент в рамките
на гратисния период и след това.
Въззивникът твърди, че в резултат на
тези недействителни клаузи за периода 23.08.2008г. – 28.02.2013г. е надвнесъл
сумата от 27 500 лева, която именно поради нищожността на тези клаузи се
явява платена без основание.
Настоящият състав намира, че изводът
за това налице ли е надплащане следва да бъде направен при съпоставката между
заплатеното от него в рамките на исковия период и дължимото за този период
съобразно действителните уговорки по договора и споразуменията към него. Само
при положителна величина на разликата между тези две стойности ще има плащане
без основание и същото ще подлежи на връщане от обогатилия се, на основание
чл.55 ал.1 предл. 1 ЗЗД.
Съдът не споделя възприетият от вещото лице Б.,
по проведената при настоящото разглеждане на спора ССЕ, подход за направата на
извод дали е налице плащане в повече, а именно чрез съпоставка между размера на
остатъка от задължението по договора за кредит към 28.02.2013г., претендиран от
кредитодателя съобразно всички постигнати договорености между страните и
размера на задължението към същата дата, определен само въз основа на
действителните клаузи от договора. Аргументите за това са, че предмет на иска
по чл.55 ал.1 ЗЗД е връщане на неоснователно разместените имуществени
престации, т.е. на това което реално е напуснало патримониума на престиращия и
неоснователно е увеличило патримониума на получилия го. Размерът на остатъка от
задължението по договора за кредит към определен момент не дава отговор на
въпроса дали платеното до този момент надвишава действително дължимото, поради
което и съпоставката между претендиран остатък и установен такъв при отчитане
само на действителните клаузи не може да обуслови извод за това налице ли е
платено в повече и колко. Още повече, че към настоящия момент, съгласно
обясненията на вещото лице процесният кредит не е погасен, нито е обявена
предсрочна изискуемост на същия.
С оглед на това, съдът кредитира
коментираното заключение само в частта му, даваща отговор на въпросите относно
начина и размера на направените от въззивника погашения в периода 23.08.2008г.
– 28.02.2013г., изчислени в швейцарски франкове по курса на лева към франка към
датата на усвояване на кредита и за това какво би се дължало за същия този
период съобразно действителните уговорки между страните, при съобразяване
направените при изслушване на експертизата корекции и пояснения.
Видно от заключението, както и от останалите
материали по делото /извлечения от движението по банкова сметка *** ***,
чрез която е ставало погасяването на кредита/ е, че сумите по погасителните вноски са внасяни в лева или
чрез валутен превод в евро, които суми служебно са превалутирани от банката в
швейцарски франкове по курс „продава“ към датата на превода. Внесените, респ.
преведени суми по задълженията за периода 23.08.2008г. – 28.02.2013г. са в
размер на 28 203.58 лева /31 017.41 лв. минус вноските от м.05, м.06 и
м.07 2008г. в общ размер на 2 813.83 лева/ и 7 280 евро /таблица №
1/. Общата им равностойност в швейцарски франкове съобразно курса към датата на
усвояване на кредита /23.04.2008г. – 1.1941 лева за 1 швейцарски франк/ е
35 465.51 швейцарски франка /изчисления, направени от съда на база
посочените стойности от в.л. по приложение № 5, след приспадане равностойността
на вноските от м.05, м.06 и м.07 2008г., които са извън исковия период/. Тази
сума следва да бъде намалена с удържаните от банката такси в размер на 205.94
швейцарски франка вр. извършените валутни преводи, доколкото тези такси не са
по договора за кредит. С оглед на това съдът приема, че внесените суми от
въззивника за периода 23.08.2008г. – 28.02.2013г. като погашение на
задълженията по договора за кредит са в размер на 35 259.57 швейцарски
франка. Отчитайки прогласените за недействителни клаузи от договора и от трите
споразумения към него, вещото лице дава заключение, че задълженията на
въззивника за исковия период, включващи само следващите се погасителни вноски
за възнаградителна лихва и главница са в размер на 39 504.56 швейцарски
франка /таблица № 4 от заключението/. В този размер не са включени дължимите
суми за такси по обслужване на кредита, съгласно чл.4 от договора и за
застраховка, чиито размери са посочени в приложение № 8 към ССЕ.
Следователно размерът на заплатените от
въззивника суми за процесния период е по-малък от размера на задължението му по
погасителните вноски за същия период, които е следвало да направи съобразно
действителните клаузи от договора. Това е видно и от извършеното от вещото лице
разпределение на постъпилите суми съгласно приложение № 6 към експертизата и
същото се обяснява с факта на извършваните съгласно трите споразумения вноски в
по-малък размер през т.нар. гратисни периоди, които вноски не покриват
уговорената с първоначалния погасителен план анюитетна вноска от 716.66
швейцарски франка, в частност дори и включената в нея възнаградителна лихва. В
същото време клаузите по трите споразумения, регламентиращи въвеждането на тези
периоди и намалени вноски също са обявени за нищожни, поради което и размерът
на дължимото за процесния период се определя именно съобразно първоначално
уговорения размер на месечната погасителна вноска и дължим лихвен процент.
Гореизложеното обуславя и крайния извод на
съда, че независимо от прогласената недействителност на отделни клаузи от
процесния договор за б. кредит и от допълнителните споразумения към него, в
периода 23.08.2008г. – 23.02.2008г. не е налице надвнасяне на суми от страна на
въззивника. Т.е. увеличаването на лихвения процент и капитализиране на
главницата, респ. увеличаване размера на дълга в резултат на превалутирането на
сумите по погасителните вноски като краен резултат няма за последица заплащане
на суми в повече от дължимото. Ирелевантно е извършеното от
банката-кредитодател погашение на задълженията за този период доколкото
погасяването на дълга е на месечни анюитетни вноски, покриващи главница и
лихва. С оглед обвързващата я сила на постановените впоследствие съдебни
решения по уважените установителни искове за нищожност на част от клаузите по
договора, въпрос на преизчисление от нейна страна е разнасянето на извършените
в рамките на исковия период плащания съобразно действителните уговорки по
кредита,.
Ето защо, исковата претенция с правно
основание чл.55 ал.1 предл. 1 ЗЗД се явява неоснователна.
Поради съвпадане на крайния резултат относно
изхода от спора с постановения такъв от първоинстанционния съд, постановеното
от него решение досежно този иск следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Въпросът относно следващите се между страните
разноски вр. предявените искове за нищожност за всички инстанции е разрешен с
решението на ВКС, като касационната инстанция е отчела и влязлата в сила част
от предходното въззивно решение. С оглед на това съдът дължи произнасяне само
по разноските, вкл. за предходното разглеждане на делото от АпС и за
касационното производство, досежно исковата претенция по чл.55 ал.1 ЗЗД.
Съобразно изхода от спора и на основание
чл.78 ГПК право на разноски имат ответниците, като доказателства за направени
такива са представени само от „Юробанк България“ АД. Общият размер на същите за
първоинстанционното производство, предходното въззивно производство и за
касационната инстанция са в размер на 3 600 лева – заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на по 1 200 лева във всяка една инстанция.
Съответната им част за иска с правно основание е 1/5 /доколкото общо
предявените искове са пет – четири по чл.26 ЗЗД и един по чл.55 ЗЗД/ или
дължимите в полза на това въззиваемо дружество разноски са в размер на по 240
лева за инстанция.
При настоящото разглеждане на спора са
представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1
200 лева, но тъй като предмет на делото е само иска по чл.55 ЗЗД и предвид
липсата на възражение по чл.78 ал.5 ГПК, то същото следва да бъде присъдено в
пален размер.
Водим от изложеното, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решение №
17/30.04.2015г. на ОС – Разград, постановено по гр.д. № 135/2013г. в частта, в
която са отхвърлени предявените от Т.И.Х. против „Юробанк България“ АД и
„Бългериън ритейл сървисиз“ АД, заменено в хода на процеса от правоприемника си
"И Ар Би Лизинг България" ЕАД искове за заплащане на сумата от 27 500
лева, претендирана на основание чл.55 ал.1 предл. първо ЗЗД, както и в частта,
в която Т.И.Х. е осъден да заплати на "Юробанк България" АД разноски
до размер на сумата от 240 /двеста и четиридесет/ лева.
В частта относно исковите претенции с правно
основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр. чл.146 и чл.143 ЗЗП, предмет на първоинстанционното
решение, както и за дължимите по тези искове разноски, спорът е разрешен с
постановените и влезли в сила решения по в.гр.д. № 381/2015г. на АпС - Варна и
по гр.д. № 1766/2015г. на Върховен касационен съд.
ОСЪЖДА Т.И.Х., ЕГН **********
ДА ЗАПЛАТИ на „Юробанк България“ АД
сумата от 1 680 /хиляда шестстотин и осемдесет/ лева, представляваща направени
разноски във въззивното и касационното производство вр. исковата претенция с
правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД, на основание чл.78 ГПК вр. чл.294 ал.2 ГПК.
Решението може да се обжалва при условията на
чл.280 ГПК, с касационна жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.