О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
град Ловеч, 14.10.2020 година
ЛОВЕШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав, в
закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА
ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Константинова в.ч.гр. дело 549 по
описа за 2020 година, за да се
произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 413, ал.2 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.
Подадена е частна жалба от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ”АД, ЕИК ********* чрез адвокат Виолета Герова,
САК, Съд.адрес:*** против Разпореждане № 810
ОТ 14.09.2020 г., постановено по ч.гр.дело № 423 по описа за 2020 година. на
Районен съд Луковит.
Жалбоподателят обжалва разпореждането в частта, с
която първостепенният съд е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за
изпълнение за претендирани разноски в размер на 120.00 лева, представляващи
адвокатско възнаграждение. Счита, че има неяснота в мотивите на съда и
отъждествяването на непредставена фактура към договора за правна защита и
съдействие с недоказването на реално сторен разход от страна на дружеството-
заявител. Поддържа, че при констатирана липса на такъв документ, съдът е
следвало да даде срок на заявителя да отстрани допуснатите нередовности,
съгласно чл.411, ал.1, т.1 ГПК. Така се е стигнало до краен резултат, при който
на дружеството не са присъдени реално сторени, заплатени и обложени с данък, разноски.
Моли да бъде отменено разпореждането в обжалваната
част и да бъдат дадени задължителни указания на РС да издаде заповед за реално
сторените от страна на заявителя разноски за адвокатско възнаграждение.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 413 ал.2
от ГПК, поради което е допустима.Разгледана
по същество е неоснователна по следните съображения:
Производството по чл.410 от ГПК за издаване на
заповед за изпълнение е започнало по повод заявление, подадено до Луковитския
районен съд от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ”АД, ЕИК
*********, чрез пълномощник- Адв.дружество „Герова и Петкова”, представлявано
от адвокат Виолета Герова срещу длъжника Д.Н.Н.,
ЕГН ********** *** за сумата: 147.43 лева главница, представляваща дължими и
незаплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги по
Договор за мобилни услуги за мобилен номер +359********* от 24.08.2018 г. и по
Договор за мобилни услуги за мобилен номер +359********* от 18.09.2018 година, сключен
между длъжника и мобилния оператор. Към заявлението са приложени договорите,
както и издадените фактури за отчетните периоди. Заявителят претендира и за
разноски в размер на 25 лева за платена държавна такса, както и 120 лева за
адвокатско възнаграждение.
С Разпореждане № 810 от 14.09.2020 година по
ч.гр.дело № 20204320100423 по описа за 2020 година Луковитският районен съд е разпоредил
издаване на заповед за изпълнение в полза на „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ”АД срещу Д.Н.Н. за сумата 147.43 лева, както и за
25.00 лева разноски по делото, представляващи държавна такса, като отхвърлил
заявлението в частта, с която се претендират разноски в размер на 120.00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение, поради недоказване на реално плащане.
Жалбата е неоснователна.
Съгласно общата разпоредба на чл.78 ал.1 от ГПК,
заплатените от ищеца такси, разноски за производството и възнаграждение за един
адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част
от иска.
Настоящата въззивна инстанция приема, че Луковитският
районен съд правилно е отказал да присъди на заявителя разноски за адвокатско
възнаграждение, поради това, че към заявлението не са приложени доказателства
за реалното му плащане.
В настоящия случай към заявлението е представен писмен Договор за правна защита и съдействие от 16.07.2020 г. и пълномощно, с което законно представляващият „Теленор България”АД е упълномощил Адв.дружество „Герова и Петкова и адвокат Виолета Герова да осъществят правна защита и съдействие по делото, изразяваща се в подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, за завеждане и водене на делото на дружеството срещу длъжника Д.Н.Н.. В т. ІІІ от договора е посочено, че договореното възнаграждение е 120 лева, с включен ДДС. Отразено е, че възнаграждението е платено „в брой”.
В т.1 на цитираното и от частния въззивник ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС се приема, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението и в договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.
Съдът е съобразил решение № 175 от 26.01.2017 г. на ВКС по н.д.№ 783/2016 г. на ІІІ н.о., в което, позовавайки се и на ТР № 6/2013 г., Върховната инстанция приема, че въпреки липсата на препращане в ЗА към разпоредбите на ЗСч, в посочената част ЗСч е приложим, доколкото в националното законодателство липсват разпоредби, уреждащи въпроса за документалната обосновка на извършеното плащане. В решението на ВКС е направена препратка и към решения на ЕСПЧ за нарушения по ЕКПЧОС, и е формиран извод, че: „съдът не може да пренебрегне решаването на въпроса доколко претендиран за присъждане размер на адвокатско възнаграждение като дължими разноски е надлежно обоснован и доказан”.
РС е приел, че документалната обоснованост на всяка сключена от търговските дружества сделка, следва да е съобразена с особените завишени изисквания на ЗСч. и ЗДДС, които съдържат норми от публичен характер, за спазването на които съдът следи служебно. Посочил, че съгласно чл.113, ал.1 ЗДДС всяка данъчно задължено лице- доставчик е длъжно да издаде фактура за извършената от него доставка на стока или услуга или при получаване на авансово плащане преди това и че Адвокатското дружество, регистрирано по ЗДДС на 22.07.2015 г. е било длъжно да издаде фактура . А такава няма представена по делото.Правилни са констатациите, че и извън случаите на регистрирани по ЗДДС лица, адвокатът е длъжен да издава документ, отговарящ на изискванията на чл.7, ал.1 ЗСч. за получените от него доходи ( на осн. чл.9, ал.2 ЗДДФЛ) и един от тези документи е разписката в договора за правна защита и съдействие от адвокатски кочан, защото съдържа необходимите реквизити на първичен счетоводен документ. В настоящия случай договорът между заявителя и адвоката е валиден, но не е сключен по утвърдения образец, което не е доказателство за съда, че сумата е реално платена. Макар да е вписано, че сумата е внесена в брой, не е посочено къде е внесена, не е представена нито фактура, нито касов бон, поради което съдът приема, че този договор не може да представлява доказателство за платено възнаграждение.
С оглед изложеното, разпореждането на Луковитския
районен съд е правилно и законосъобразно в обжалваната част, поради което следва
да бъде потвърдено.
Воден от изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА в
частта за разноските РАЗПОРЕЖДАНЕ № 810 от
14. 09.2020 година, постановено по ч.гр.дело № 423 по описа за 2020 година на Луковитския
районен съд.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: