Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 29.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на девети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана
Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Симеонова гр. д. № 6151 по описа на съда за 2019 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20045 от 23.01.2019
г. по гр. д. № 60309/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ГО, 65 състав,
е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Д.Б.Х., ЕГН **********
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********сумата от 986,12 лв. – главница за доставена
топлинна енергия и предоставена услуга дялово разпределение през периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законна лихва за периода от
25.05.2017 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен предявеният иск по
чл. 86 ЗЗД за лихва за забава в размер на общо 136,39 лв. за периода от
15.09.2015 г. до 26.04.2017 г. Осъдена е на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д.Б.Х.
да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 320,65 лв. – разноски в исковото и в
заповедното производство.
Решението е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице - помагач - „Т.с.“ ЕООД.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба вх. № 5020938/08.02.2019 г. от ищеца „Т.С.“ ЕАД,
чрез юрисконсулт С.Д., срещу решението в частта, с която е отхвърлен искът по
чл. 86, ал. 1 ГПК, с доводи за неправилност поради нарушение на материалния
закон. Излагат се съображения, че спрямо ответницата са влезли в сила общите условия
за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в
гр. София, съответно от 2002 г., 2006 г. и 2008 г. В раздел VII
от ОУ - „Заплащане на ТЕ“, чл. 32, ал. 1 са определени редът и срокът, по които
купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ, а именно -
в 30 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В този смисъл
задължението на ответницата за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в
ежемесечно получаваните фактури, е най - късно до края на текущия месец,
следващ месеца на доставката на ТЕ. С изтичане на последния ден от месеца
ответницата е изпаднала в забава за тази сума - чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предвид това
се моли за отмяна на решението в обжалваната част като неправилно и
незаконосъобразно, за уважаване на иска и присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор
от ответницата Д.Б.Х..
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба вх. № 5027163/18.02.2019 г. и от ответницата Д.Б.Х.
срещу решението в частите, с които са уважени исковете с оплаквания за
неправилност поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила.
Твърди се, че съдът е допуснал процесуално нарушение като е приел исковата
молба без да е била заплатена дължимата държавна такса съобразно броя на
исковете, не е ясно каква сума се претендира за главница за топлинна енергия и
каква – за главница за дялово разпределение, не е доказано, че ответникът има
качеството на клиент на топлинна енергия. В случая липсва молба – декларация за
откриване на партида, поради което сумите са дължими от предишния собственик. С
решение № 4777/13.04.2018 г. на ВАС по адм. дело № 1372/2016 г. е отменена методиката
за дялово разпределение, т. е. начислението на топлинна енергия до момента е
било незаконно, ищецът не е доказал, че ответникът е поръчал топлинна енергия,
с позоваване на чл. 62 ЗЗП и чл. 147а ЗЗП, СТЕ е работила по документи, които
не са представени по делото, съдът е допуснал процесуални нарушения, като не е
уважил искането на ответницата по чл. 190 ГПК. Неправилно съдът е приел, че общите
условия са със силата на договор между страните, не е доказано въвеждането в
експлоатация на абонатната станция, както и липсват свидетелства за
метрологична проверка на общия топломер. Сочи се, че ищецът не е доказал нито
наличието на договорно правоотношение, нито количеството на доставената
топлинна енергия. Сумите, начислени служебно следва да бъдат обявени за
недължими. Твърди се, че със суми за връщане от ищеца са били прихванати стари
задължения извън процесния период. Ищецът не е представил доказателства за
изправността на уредите на топлинна енергия, което препятства точното ѝ
отчитане, липсват и отчетни документи от третото лице – помагач. Оспорва се и
дължимостта на сума за дялово разпределение на топлинна енергия, с доводи, че
същото е водено от третото лице – помагач, не от ищеца. Предвид изложеното се
моли за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на исковете.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е
постъпил отговор от ищеца - „Т.С.“ ЕАД, както и от третото лице - помагач - „Т.с.“
ЕООД.
Софийски градски съд, след като
обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивните жалби са подадени в законоустановения
срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално
допустими.
Разгледани по
същество, въззивните жалби са неоснователни.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта му - в обжалваната част. По останалите въпроси
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато
следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013
г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е валидно и допустимо в обжалваните
части. Въззивният
съд приема за неоснователни доводите на ответницата,
че исковата молба е нередовна, тъй като не е внесена в
цялост дължимата държавна такса - видно от представените преводни
нареждания на л. 9 от заповедното дело, на л. 12
и л. 43 от първоинстанционното дело, на л. 42 от въззивното
дело ищецът е внесъл държавна такса в общ размер на 200 лв. или по
4% от цената на иска, но не по - малко от 50 лв. по всеки от
кумулативно предявените искове, т. е. не е налице твърдяното процесуално
нарушение - исковата молба е допустима и редовна и съдът дължи произнасяне по
същество. Във връзка с възражението,
че не е ясно каква е дължимата сума за топлинна енергия и каква – за дялово
разпределение, следва да се посочи, че ищецът ясно е разграничил претендираните
суми: 939,84 лв. – главница за топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. –
30.04.2016 г. и 128,07 лв. – лихва за забава за периода 15.09.2015 г. –
26.04.2017 г., както и главница за дялово разпределение – 46,28 лв. за периода 01.05.2014
г. – 30.04.2016 г. и 8,32 лв. - лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода 15.09.2015 г. – 26.04.2017 г., както са посочени в
заявлението по чл. 410 ГПК и в исковата молба, и за които суми е издадена
заповед за изпълнение от 02.06.2017 г., а в мотивите на решението си районният
съд изрично е посочил каква е дължимата сума за топлинна енергия и каква - за
дялово разпределение на топлинна енергия съобразно присъдения общ размер. Ето
защо обжалваното решение е допустимо, като по правилността на
решението в обжалваната част с оглед конкретните оплаквания във въззивните
жалби съдът
приема следното:
Предявени са
по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД -
искове за установяване на съществуване на вземане за заплащане на стойност на
доставена топлинна енергия за битови нужди за имот в сграда -
етажна собственост, на
възнаграждение
за извършена услуга дялово разпределение на топлинната енергия,
отделно и обезщетения за забава на плащане на последните, за което е издадена
заповед за изпълнение по реда на глава ХХХVІІ ГПК.
За да се
уважи главният иск за присъждане на вземане за стойността на
доставената топлинна енергия по делото следва да се
установи, че за процесния период между страните е съществувало валидно
правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил да доставя на ответницата топлинна енергия срещу
задължение на последната да заплаща стойността й, както и че ищецът е изпълнил
своите задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е
суми за същото съобразно с действащите към съответния момент разпоредби на ЗЕ,
вр. с Наредба № 16-334/06.04.2007
г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.), поради което и за
ответницата е възникнало задължение за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия,
по иска за заплащане на възнаграждение за дялово разпределение
на топлинна енергия – че е била извършена услугата дялово разпределение на
топлинна енергия в полза на ответницата; че последната е поела задължение да заплати тази
сума на ищеца; договорения размер на възнаграждението. По отношение на
акцесорните искове за заплащане на обезщетение за забава в плащането на
главниците ищецът следва да установи, че главните парични задължения са
възникнали, че е настъпила тяхната изискуемост, както и че размерът на
законната лихва възлиза именно на спорните суми. Ответницата следва да докаже
своите възражения, наведени в отговора на исковата молба. Аналогично е
разпределил и първоинстанционният съд доказателствена тежест с определението си
по чл. 140 ГПК, поради което въззивният съд намира за
неоснователни възраженията на ответницата за неправилно разпределена
доказателствена тежест в процеса.
Видно от данните
по делото, по заявление по чл. 410 ГПК е
образувано ч. гр. д. № 32990/2017 г. на СРС, 65 състав, по което е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
с нея е уважено искането на „Т.С.“ ЕАД и длъжникът е
осъден да заплати процесните суми като дължима стойност на
потребена топлинна енергия и възнаграждение за услуга дялово разпределение,
както и обезщетения за забава на плащането на главниците за процесния имот –
ап. 1, находящ се в гр. София, ж. к. „*********, и период в
размери на сумите, за които са предявени исковете, като заявителят „Т.С.“
ЕАД в срока по чл. 415 ГПК е
предявил искове за установяване съществуването на вземанията по заповедта.
По делото е
установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна
собственост (в която се намира процесният апартамент) е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Съгласно
разпоредбите на ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в
чл. 139 – 148 ЗЕ и в действалата към процесния период Наредба № 16-334/06.04.2007
г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от
24.04.2007 г., отм. ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 г.).
Съгласно чл. 142, ал. 2 ЗЕ топлинната енергия за
отопление на сграда – етажна собственост се разделя на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части
и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЕ топлинната енергия за
отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово
разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
Неоснователно е
твърдението на ответницата, че по делото не е установено качеството ѝ „клиент
на топлинна енергия за битови нужди” през процесния период. Понятието „потребител на
топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012
г., а именно: физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва
топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си.
Съгласно разпоредбата на чл. 153 ЗЕ
- в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на
топлинна енергия“. След отмяната на § 1, т. 42 ДР на
ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се
въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл
на понятието „потребител на топлинна енергия“.
Съгласно § 1, т. 2а от
ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) „Битов
клиент” е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или
природен газ за собствени битови нужди. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
(приложима редакция след 17.07.2012 г.) всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т.
2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Посочените от законодателя в разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, са собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху имота. Клиенти на топлинна енергия
за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, съответно - на
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството
„клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Сключването на договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими
по ГПК доказателствени средства, например с откриването на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот (в този смисъл ТР № 2 от 17.05.2018
г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС).
В мотивите на
тълкувателното решение е посочено, че когато топлоснабденият имот е жилище,
притежавано в режим на съпружеска имуществена общност, при предоставянето му
след развода със съдебно решение за ползване на единия от бившите съпрузи, по
силата на чл. 57, ал. 1, изр. 1 Семейния кодекс СК) между двамата възниква
наемно правоотношение. Когато ползващият бивш съпруг сключи писмен договор при
публично известни общи условия с топлопреносното предприятие, например с
откриването на индивидуална партида при последното за целия имот, тогава той
става клиент на топлинна енергия за битови нужди, освен за своята идеална част
от имота, и за другата притежавана от другия бивш съпруг идеална част, поради
което дължи на топлопреносното предприятие цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди за цялото жилище.
В случая в отговора на
исковата молба ответницата не е оспорила, че е собственик на процесния имот
през процесния период, по делото е прието решение от 12.10.1990 г. по гр. д. №
672/1989 г. по описа на Софийски окръжен съд, 14 състав, влязло в сила на
22.05.1991 г., с което е прекратен бракът между П.М.Х.и Д.Б.Х., сключен на
15.07.1973 г., като процесното семейно жилище в гр. София, ж. к. „*********ап.
1 е предоставено за ползване на Д.Б.Х. и П.М.Х.е осъден да предаде владението
веднага след влизане на решението в сила, прието е и заявление – декларация от
22.07.2004 г. от Д.Б.Х. за откриване на партида на адреса на процесния
топлоснабден имот с аб. № 273584, като е посочено, че домакинството ѝ се
състои от трима членове, заявлението – декларация носи подпис за ответницата,
който не е оспорен в хода на производството. Поради това неоснователни са
възраженията във въззивната жалба на ответницата, че такава молба – декларация
липсва и задълженията се дължат от стария собственик. В съдебно заседание, с
което е приет докладът по делото, съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се
от доказване обстоятелството, че ответницата е била собственик на процесния
имот през процесния период, ответницата изрично е заявила, че е ползвала топла
вода през процесния период, както и че за този период е извършен отчет. При
тези данни и съобразно посочените разяснения, въззивният съд приема, че именно
ответницата се явява клиент на доставяната до имота топлинна енергия през процесния период и
съответно е
задължена за заплащане стойността на доставената топлинна енергия и на
извършената услуга дялово разпределение на топлинна енергия.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ
(приложима редакция след 17.07.2012 г.) продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в закона не е предвидено
изискване за писмена форма на договора. Съобразно изискването на чл. 150, ал. 2
ЗЕ общите условия се публикуват най - малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите.
За процесния
период между страните са действали Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „19
минути“ и вестник „24 часа“ от 10.02.2014
г., в сила от 12.03.2014 г. Съгласно
разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия
потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30 - дневен срок след
публикуване на ОУ. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани. Няма данни и не се
твърди ответницата да е възразила срещу
прилаганите от ищеца Общи условия, нито да е поискала прилагането
на специални такива, поради което, по смисъла на закона общите
условия са влезли в сила спрямо ответницата и я обвързват. Без
значение за това обстоятелство е приетото в определение № 3258/07.03.2013 г. по
адм. д. № 2771/2013 г. по описа на ВАС - 5 - членен състав, че по своята правна
същност ОУ не представляват индивидуален, общ или нормативен
административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, чл. 65 или чл. 75 АПК.
Напротив, именно в посоченото определение е прието, че общите условия за
продажба на топлинна енергия регулират взаимоотношения на
равнопоставеност свързани с права и задължения на страните, доставка -
заплащане и други гражданско - търговски отношения; с разпоредбата на чл. 150, ал. 1 - 3 ЗЕ е
доразвита уредбата по чл. 298 ТЗ относно
регулиране начина на изготвяне, обявяване и предлагане на правилата от
дружествата на потребителите, както и относно одобрението им от регулаторния
орган - тази допълнително въведена процедура обаче не променя
характера на правилата като договорни. Поради това настоящият състав
приема, че през процесния период между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди в сграда -
етажна собственост, чието съдържание е в Общите условия на ищеца от 2014 г., одобрени от
ДКЕВР през февруари 2014 г., както и в действащата към съответния момент
нормативна уредба: Закона за енергетиката и Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването.
В нормата на чл.
156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлинна енергия в сгради - етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на
собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на
отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището, и съответната част от стойността на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация. В случая се установява, че измерването на индивидуалното потребление
на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите
между топлоснабдените имоти в сградата е възложено от етажните собственици на „Т.с.“ ЕООД.
От приетата
в хода на първоинстанционното производство съдебно
– техническа експертиза, се установява, че количеството топлинна енергия,
постъпило в сградата, се измерва чрез т. нар. общ топломер, монтиран в
абонатната станция. Показанията се отчитат ежемесечно. Сградата се
топлозахранва от една абонатна станция. С оглед въведената система за дялово
разпределение отчитането на топлинната енергия е извършвано от третото - лице помагач съобразно
договор, сключен с етажните собственици на топлоснабдената сграда. При
условията на сключения договор третото лице - помагач е отчитало отдадената
топлинна енергия. За процесния период фирмата за дялово разпределение е отчитала водомерите в
имота. По време на отчетите са попълнени документите за главен отчет, които са
подписани от потребител. Отчетите са коректно отразени в изравнителните сметки.
В имота се ползва топла вода и има два водомера за топла вода, по които
се отчита разходът. Всяка изравнителна сметка, изготвена от ФДР съдържа само ТЕ
за подгряване на топла вода. ТЕ за отопление не се начислява, тъй като в сградата
не се ползва отопление през процесния период. Вещото лице е посочило, че изчисленията
са съгласно методиката за дялово разпределение към действащата наредба за
топлоснабдяването. В сградата - етажна собственост не се ползва топлинна енергия за
индивидуално отопление. Дължимата сума, начислена за
подгряване на топла вода (БГВ), след приспадане на сумата от изравнителните сметки е 1189,90 лв.
Сумите за ТЕ за
имота на ответницата са начислявани в съответствие с действащата нормативна
уредба. Технологичните разходи са приспаднати за сметка на ищеца. Топломерът в
абонатната станция е преминавал метрологични проверки на всеки две години със
заключение за съответствие с одобрения тип.
Настоящият
съдебен състав приема, че
от събраните по делото доказателства, вкл. от заключението
на приетата съдебно - техническа експертиза, която съдът кредитира изцяло като
обоснована, задълбочена и неопровергана от другите доказателства, по делото е
установено, че през процесния период в имота е доставяна и потребявана ТЕ за БГВ
и нейната стойност възлиза на сумата 1189,90 лв. Тази енергия е
начислена при условията на установения по делото осигурен достъп до
имота за отчет на уреди и съобразяване на показанията им, при съобразяване на
показанията
на общия топломер в абонатната станция и по правилата на
Закона за енергетиката и Наредба за топлоснабдяването. Неоснователни са доводите на
ответницата за допуснато процесуално нарушение от
СРС с кредитирането на заключение по експертиза, за изготвянето на която са
използвани материали извън кориците на делото. Вещи лица се назначават за
отговор на въпроси, за които се изискват специални знания. За да бъде
отговорено на поставените от съда задачи вещото лице може да изследва и
материали извън кориците на делото, като посочи в заключението си
изследваните данни за изготвянето му и носи наказателна отговорност за даване
на невярно заключение, базирано на липсващи документи, респективно
недаващо правдива информация. В случая вещото лице е посочило, че е използвало
както документите по делото, така и документи, предоставени
от третото лице - помагач и от топлофикационния район, вкл. справка за
показанията на общия топломер в абонатна станция, която е приложена към
експертизата, протоколи и свидетелства за метрологична проверка на топломера за
процесния период, изравнителни сметки. Липсват данни, които да внасят съмнение
в безпристрастността на вещото лице и няма основания
заключението да не бъде взето предвид при формиране на фактическите
изводи на съда. Напротив, по делото са приети като писмени
доказателства и изготвените от фирмата за дялово разпределение
изравнителна сметка за потребената топлинна енергия в процесния
имот и документ за главен отчет на уреди за дялово разпределение
от 16.05.2015
г. и от 12.05.2016 г., подписани за клиент без забележки, които не са оспорени от
ответницата. В същите са посочени резултатите от изравняването за исковия
период, както и количеството доставена до имота ТЕ.
Възраженията за допуснати
процесуални нарушения от СРС с отказа да задължи ищеца да представи в оригинал:
отчетен картон за показанията на общия топломер в абонатната станция за
процесния период, протоколите за въвеждане в експлоатация на абонатната
станция, свидетелствата за метрологична проверка на топломера в абонатната
станция, са неоснователни. По оплакванията за липса на доказателства за
въвеждане в експлоатация на абонатната станция в сградата съдът приема, че
предмет на установяване в настоящото производство е цената на доставената топлинна енергия,
доставката на която се установява от експертното заключение по СТЕ. Пускането
на абонатната станция в експлоатация и наличието на разрешение за
това не влияе на дължимостта на процесните суми. Без значение е дали
са представени доказателства за въвеждане в експлоатация на абонатната станция,
след като СТЕ установява, че тя функционира и топломерът е преминал
метрологична проверка. Предпоставка за уважаване на исковете е фактическата доставка
на топлинна енергия в съответното количество и качество, което
обстоятелство се установява от приетото експертно заключение. Следователно се налага
извод, че в
имота е доставяна
топлинна енергия, чиято стойност е начислена в съответствие с действащата
нормативна уредба. Вещото лице е констатирало, че има свидетелства за метрологични
проверки на топломера, отчитащ доставената топлинна енергия в абонатната станция и възраженията на
ответницата в обратния смисъл не са доказани.
Неоснователен е и
доводът на жалбоподателката по приложението на установената
в чл. 62 ЗЗП забрана
за непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с ТР № 2/2016 г. на ВКС по
тълк. дело № 2/2016 г., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне
на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна
собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр.
с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така,
защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя
характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил
съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от
потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя
задължение за плащане – чл. 62, ал.
2 ЗЗП. Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с
уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в
редакция след изменението ДВ, бр. 30/2006 г.)
изисква решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването
на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите
на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат
да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата
топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането
на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е „решава
мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим
на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права
върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите
части енергия при доставката на централно отопление в сградата.
При съобразяване на
изложеното се налага извод, че непоискана доставка
на ТЕ в сграда в режим на етажна собственост е налице тогава, когато е
направено надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за
прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки
това същото не е своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно
от това всеки собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение
с топлопреносното дружество да спре подаването
на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване
на собствения си имот, като остане потребител единствено на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация и на енергия за общите части на
сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се доказва наличието на
искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ
в частност относно подаване на топлинна енергия за подгряване на топла вода.
Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не
се явява непоискана, респ. ответницата дължи нейната стойност.
Във връзка с доводите за незаконосъобразно
начисляване на топлинната енергия следва да се посочи, че на настоящия съдебен
състав е служебно известно решение № 4777/13.04.2018 г. по адм. д. № 1372/2016
г. на ВАС и окончателно решение № 2187/11.02.2020 г. по адм. д. № 1318/2019 г. на
5-членен състав на ВАС, както и решение № 11603/31.07.2019 г. по адм. д. №
13721/2017 г. на ВАС и окончателно решение № 8294/26.06.2020 г. по адм. д. №
14350/2019 г. на 5-членен състав на ВАС, с които са отменени формулите от
методиката за дялово разпределение, установена с Наредба № 16-344/2007 г.
(отм.). Тази отмяна обаче, постановена с влязлото в сила горепосочено решение
на 5 - членния състав на ВАС по адм. д. №
14350/2019 г. има действие само за в бъдеще - от момента на влизането му в сила
съгласно нормата чл. 195, ал.
1 АПК, поради което не се отразява на приложимите правни норми за
конкретния казус, доколкото отмяната няма обратно действие.
Възраженията, че със суми за връщане
от ищеца са били прихванати стари задължения извън процесния период, за което
няма съгласие от ответницата, също са неоснователни, тъй като
по делото няма данни за извършено служебно прихващане. Няма данни и
за служебно начисляване на суми за топлинна енергия, в какъвто смисъл са
оплакванията на ответницата.
Както се посочи, от СТЕ се
установява, че стойността на доставената топлинна енергия до процесния имот
през исковия период възлиза на сумата от 1189,90 лв., по делото няма
доказателства за плащането ѝ от ответницата, поради което районният съд
правилно е уважил иска до предявения размер – 939,84 лв. с оглед принципа на
дизпозитивното начало в процеса. Като законна последица от уважаване на иска
правилно е уважена и акцесорната претенция за заплащане на законна лихва за
забава от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 25.05.2017 г. до
окончателното плащане, поради което обжалваното решение в тази част следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По претенцията за установяване
съществуване на вземане за стойността на услугата дялово разпределение на ТЕ настоящият съдебен състав приема
следното:
Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ (изм.
ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) отговорността за извършването
на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага на топлопреносните
предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение
самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър
по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата
„дялово разпределение на топлинната енергия“ е
точно определен в ЗЕ - съгласно чл. 139в, когато топлопреносното
предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на
чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на
услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по
реда на чл. 139б (при Общи условия), в който се уреждат
цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие,
а след това - от топлопреносното предприятие към търговеца,
осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия - чл.
139в, ал. 3, т. 4 ЗЕ.
Съгласно чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от
ОУ от 2014 г. (приложими за процесния период), потребителите заплащат на
доставчика както сумите за потребление на ТЕ, така и сумите за извършване на
услугата дялово разпределение от избрания от тях търговец, като стойността
ѝ се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща
изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово
разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите
за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща
допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът на
заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата и се обявяват по подходящ
начин на клиентите. Т. е. с оглед цитираните разпоредби именно ищецът, а не
третото лице - помагач е носител на вземането за стойността на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия, при условия, че същата е извършена.
Въз основа на
съвкупната преценка на доказателствата по делото, въззивният съд приема, че
услугата дялово разпределение е била реално осъществена от ФДР - от страна на
третото лице - помагач са представени и приети по делото
изравнителни сметки за процесния период, документи за главен
отчет
на уредите за дялово разпределение, подписани от абоната, съдържащи
данни за дяловото разпределение на топлинната енергия за исковия
период. Приети са също договор от 01.11.2007 г. по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ между
ищеца (като възложител) и третото лице - помагач (като изпълнител), по силата
на който изпълнителят се е задължил да извършва услугата
дялово разпределение на топлинна енергия в сграда - етажна
собственост или в сграда с повече от един клиент, а възложителят - да му
заплаща извършваната услуга за всеки изравнителен период, съгласно ценоразпис -
Приложение № 2, договор от 13.09.2002 г., с който етажната собственост е
възложила на „Т.с.“ ЕООД извършване на услуга дялово разпределение на топлинна
енергия, протокол от Общото събрание на етажните собственици от 29.08.2002 г., на което е взето решение да се сключи договор за
услугата „дялово разпределение на топлинната енергия“ с „Т.с.“ ЕООД. Ето защо съдът приема, че претенцията за заплащане на
цена на услуга дялово разпределение на топлинна енергия е установена в
своето основание, а по отношение на нейния размер въззивният съд
препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК, при липса на конкретни
оплаквания във въззивната жалба на ответницата относно размера, или искът
правилно е уважен за пълния предявен размер от 46,28 лв., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното
плащане.
По иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на лихва за
забава върху главницата за топлинна енергия и оплакванията на „Т.С.“ ЕАД:
Съгласно
действалите през процесния период - 01.05.2014 г. -
30.04.2016 г. Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 г.
(„Т.С.“ ЕАД неправилно се позовава във въззивната си жалба на Общите условия от
2002 г., от 2006 г. и от 2008 г., при които режимът за изпадане в забава е
различен), месечната дължима сума за доставена
топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения
за него дял от топлинната енергия за разпределение в сградата –
етажна собственост и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача - чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, определено на база изравнителните сметки - чл. 32, ал. 2. Според чл. 33, ал. 1 от общите условия
от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1,
т. е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30 - дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, т. е.
общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30 - дневен срок от датата на публикуването ѝ
на
интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014 г. е
предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в
срока по ал. 2. За разлика от предходните Общи условия, върху прогнозните суми
не се дължи лихва за забава, като съгласно чл. 33, ал. 5 от новите ОУ,
обезщетение за забава в размер на законната лихва се начислява само за
задълженията по чл. 32, ал. 2 (по общата фактура), ако не са
заплатени в срока по ал. 2 на чл. 33 - в 30 - дневен срок от датата
на публикуването на интернет страницата на купувача. Следователно,
въпреки че изискуемостта на месечно дължимите суми настъпва в 30 - дневен срок от датата
на публикуването на задълженията (съгласно чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2014 г.),
длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на задължението за заплащане на
цената
на ТЕ в 30 - дневен срок от публикуване на общата
фактура
за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен
период, т. е. в случая ответницата не
дължи мораторна лихва върху задълженията по месечните фактури, а само върху
задълженията
по общата фактура. По делото не са
ангажирани каквито и да било доказателства от ищеца
(например констативни протоколи) за датата на публикуване на общата фактура на интернет страницата
му, поради което не може да се установи дали ответницата е изпаднала в забава, респективно от кой момент. Поради това и при приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест,
която в случая носи ищецът, следва да се приеме, че претенцията
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия е неоснователна и следва да бъде отхвърлена, както е приел и
първоинстанционният съд. По
отношение на лихвата за забава върху сумата за дялово разпределение във
въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД липсват конкретни оплаквания, поради което
съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК този въпрос е извън предмета на
въззивната проверка и решението на СРС следва да бъде потвърдено и в тази част.
Изводите на
настоящия състав съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради
което решението в обжалваните части следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно, включително и в частта за разноските.
По отговорността за разноските пред въззивния съд:
Предвид неоснователността на
въззивните жалби, разноските за заплатена държавна такса следва да останат в
тежест на въззивниците така, както са ги направили.
Независимо от
неоснователността на въззивната жалба на ответницата, в полза на „Т.С.“ ЕАД не
се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение, тъй като
видно от документите по делото от страна на дружеството не е депозиран отговор
на въззивната жалба на ответницата, а процесуален
представител на дружеството не се е явил и не е взел участие в проведеното по
делото открито съдебно заседание. Подадената непосредствено
преди съдебното заседание молба е бланкетна и не обуславя присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
В полза на
ответницата - въззивник също не се следват разноски,
независимо от неоснователността на въззивната жалба на ищеца, тъй като
липсват доказателства за сторени разноски именно в защита по въззивната жалба
на „Т.С.“ ЕАД.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед
цената на кумулативно предявените искове настоящото решение е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20045 от
23.01.2019 г. по гр. д. № 60309/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО,
65 състав.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице - помагач - „Т.с.“
ЕООД.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.