Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…..………..….
Гр.София, ……………г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, проведено
на четвърти юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева Мл. Съдия Ива Нешева
при участието на
секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева
гр.дело № 5184 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.256 от ГПК.
Обжалва
се решение № 34187 от 06.06.2018г., постановено по гр. дело № 67122/2016г. на СРС, 79 състав, в
частта, с която е признато за установено по предявени по реда
на чл.422,ал.1 от ГПК обективно съединени
искове от „Т.С.“ ЕАД срещу Ж.П.Б., че Ж.П.Б.
дължи на „Т.С.” ЕАД , както следва: 1/ на
основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.153 от ЗЕ- сумата от 2 529,92лв. - главница, представляваща неизплатена
стойност на топлинна енергия за периода м.11.2012г. – м.04.2015г. за
топлоснабден имот - ап.№ 17, находящ се в гр.София, ж.к.********и сумата от 64,25лв.-
главница, представляваща стойност на услугата за дялово разпределение за периода
м.11.2012г.-м.04.2015г., ведно със
законната лихва върху тези суми от датата на подаване на заявлението по чл.410
от ГПК /28.12.2015г./- до окончателното
изплащане, както и 2/ на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- сумата от 353,74лв.- мораторна лихва върху
главницата– стойност на топлинната енергия , натрупана за периода 31.12.2012г.-
16.12.2015г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
по ч.гр.дело № 80752/2015г. по описа на СРС, 79 състав. Решението се обжалва и в частта, с която Ж.П.Б. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД –
сумата от 665,82лв.- разноски по делото за първоинстанционното исково
производство и сумата от 105,97лв.- разноски за заповедното производство, на
основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Въззивникът - ответник
Ж.П.Б. заявява искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната
част. Възразява, че по делото не е доказано наличието на договорно
правоотношение между него и ищеца. Възразява, че от събраните по делото доказателства
не се установява кой е действителния потребител на ТЕ през исковия период от
време, тъй като не се установява кой реално е живял в процесния топлоснабден
имот. Счита, че макар от документите по
делото да е видно кой е собственик на процесния имот, то реално същият би могъл
да бъде единствено „гол собственик“, а
реалният ползувател следва да е титуляр
на задължението за заплащане на разходите свързани с имота. Възразява, че
начислените суми за ТЕ не отговарят на действителното потребление. Възразява,
че законна лихва се дължи от датата на предявяване на исковата молба, а не от
момента на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК както неправилно е прието с
обжалваното решение. С изложените доводи въззивникът-ответник мотивира искането
си за отмяна на обжалваното решение и вместо него- постановяването на друго, с
което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло с присъждане на направените
по делото разноски.
Въззиваемата страна
„Т.С.“ ЕАД не депозира писмен отговор на жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В съдебно заседание
заявява становище за неоснователност на жалбата и искане за потвърждаване на
обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски за въззивното
производство и при условията на
евентуалност - в случай, че
жалбата бъде уважена – поддържа възражение по чл.78,ал.5 от ГПК- за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззивника.
Третото лице – помагач на ищеца
- „Т.с.“ ЕООД – не заявява становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд,
като обсъди становищата и доводите на
страните и доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност по реда
на чл.235,ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срок , от легитимирано лице и срещу подлежащ на въззвивен
инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът
дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени
с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Настоящият
съдебен състав намира, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение е
прието, че от събраните по делото доказателства се установява, че въззивникът-
ответник е имал качеството на клиент на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.150,ал.1 от ЗЕ и пар.1,т.2“а“
от ЗЕ, като собственик на процесния топлоснабден имот, което обстоятелство се
установява от представените по делото нот.акт № 134 от 1991г., нот.акт № 179,
том 5 по нот.дело № 901/2007г., от които е видно, че ответникът е собственик на
целия процесен топлоснабден имот. Видно от документите за собственост върху
процесния имот няма учредено ограничено вещно право на ползване в полза на
трето лице, поради което възражението на ответника за притежанието само на
т.нар.“гола собственост“ се явява неоснователно. Ето защо, напълно
неоснователно се явява възражението на ответника, че той не е потребител на ТЕ,
а такива хипотетично би могло да се явяват лица, в чиято полза е учредено
ограничено вещно право на ползване върху процесния имот, тъй като наличието на титуляри на такова право по
настоящото дело не е установено. С оглед изложените мотиви, настоящият съдебен
състав приема, че в рамките на исковия период от време е съществувало валидно
облигационното правоотношение с предмет доставката на ТЕ за битови нужди и то е
обвързвало ищеца- като доставчик на ТЕ и ответника –като клиент на ТЕ, на
основание разпоредбите на чл.150,ал.1 и чл.153,ал.1 от ЗЕ. Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от
ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие - на клиентите на топлинна енергия за битови нужди,
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР. Следователно между страните за
процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни Общи условия за продажба, каквито са Общите
условия, публикувани във вестник „Дневник“, броя от 14.01.2008г. и тези от
12.03.2014г., публикувани във в-к 24 часа“ – броя от 10.02.2014г. и в-к „ 19
минути“. В случая съдът съобразява и
разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която предоставя възможност за клиентите,
които не са съгласни с предвидените в Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от
30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. Ответникът не твърди и по делото не установява да е
упражнил правото си да възрази по горепосочения начин срещу Общите условия,
поради което съдът намира, че ги е
приел. Ирелевантен за правоотношението
между ищеца и ответникът е фактът кой реално е ползвал процесния топлоснабден
имот през исковия период от време, тъй като това има правно значение единствено
във рамките на правоотношението между ответника и третото лице – фактически ползвател, но тези
правоотношения са непротивопоставими на ищеца.
Нормата на чл.139, ал.1 от ЗЕ постановява, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл.139 – чл.148 от ЗЕ и в Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на уредите за индивидуално разпределение в отделните имоти. Съгласно
чл.155, ал.1, т. 2 от ЗЕ и уговореното в Общите условия сумите за топлинна
енергия за процесния период са начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни
вноски, за които са издадени фактури, като след края на отоплителния период са
изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение.
За имота на ответната страна са издадени фактури по прогнозни месечни вноски за
процесния период от време и изравнителни сметки, изготвени въз основа на
документите за отчет на индивидуалните уреди за разпределение, като в последните документи, /представени по
делото и неоспорени от ответника/ е
отразена разликата между старите и новите показания. От тези документи и
приетото по делото и неоспорено заключение на СТЕ се установява, че стойността на действително
доставената ТЕ за имота на ответника, представляваща ТЕ за отопление, ТЕ
отдадена за сградна инсталация и за БГВ за
исковия период от време стойността на ТЕ , определена по реда на
чл.155,ал.1,т.2 от ЗЕ възлиза на сумата от 2 529,92лв. В тази връзка,
неоснователно е възражението на въззивника-ответник за недоказано реално
доставено количество ТЕ за процесния топлоснабден имот през исковия период от
време. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав приема,че
законосъобразно с обжалваното решение е прието, че исковата претенция за главницата- цена на ТЕ
се явява доказана до размера на сумата от 2 529,92лв. Във връзка с дължимата стойност на
доставеното количество ТЕ за процесния имот следва да се посочи, че на
настоящия съдебен състав служебно са му известни влезлите в сила решение № 4777/13.04.2018г. по адм.дело № 1372/2016г. на
ВАС, обезсилено с решение № 2187/
11.02.2020г. на 5-чл. състав на ВАС, както и решение № 11603/ 31.07.2019г. по
адм.дело № 13721/2017г. на ВАС и решение № 8294/26.06.2020г. на 5 чл. състав на
ВАС, като с последното влязло в сила решение
са отменени нормите от методиката
към Наредба № 16-334/ 2007г. ,
установяващи формулите за разпределение на ТЕ за сградна инсталация,
както и решение № 7276 от 03.07.2023г. по адм.дело № 746/2021г. на 3 чл.състав
на ВАС и решение № 1037/10.02.2025г. по адм.д.№ 85/2024г. на 5 чл.състав, с
което е потвърдено решението от 03.07.2023г.- за отмяна на т.6.1.1 от
Методиката по Приложението към чл.61, ал.1 от Наредбата, но тази отмяна има действие само за в бъдеще –
от момента на влизането му в сила /считано от 26.06.2020г.- за в бъдеще/,
съгласно нормата чл.195,ал.1 от АПК, поради което и не рефлектира върху
приложимите правни норми за конкретния казус, които остават в сила за процесния минал /предходен / период,
доколкото отмяната няма обратно
действие. Що се отнася до правните последици , възникнали от отменения
подзаконов нормативен акт- те следва да се уредят по реда на чл.195,ал.2 от АПК.
На следващо място, на основание
разпоредбата на чл.61,ал.1 от Наредба № 16-344/2007г. за топлоснабдяването /в
приложимата към исковия период от време редакция, обн. в ДВ,
бр.34/24.04.2007г./ и клаузите на чл.22,ал.2 от
приложимите към исковия период Общи условия /ОУ/ за продажба на ТЕ от 2008г. и
идентичната клауза на чл.22,ал.2 от ОУ от 2014г., които договорни клаузи имат силата на закон между страните, съгласно
нормата на чл.20“а“ от ЗЗД, купувачът на ТЕ –ответник по делото, заплаща на
ищеца-продавач на ТЕ стойността на услугата „дялово разпределение“, извършвана
от избрания търговец- ФДР. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че ищецът е активно-материално правно легитимиран
да получи претендираното вземане за стойността на услугата „дялово
разпределение“ , която е дължима от ответника и която за исковия период,
съгласно ССЕ възлиза на общата сума от 64,25лв.
С оглед гореизложените мотиви, настоящият съдебен
състав приема, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение искът за
главницата, представляваща стойността на доставената през исковия период ТЕ е
уважен за сумата от 2 529, 92лв., както
и законосъобразно и правилно е уважен и искът за главницата, представляваща
стойността на услугата за дялово разпределение от 64,25лв., поради което
обжалваното решение в частта, с която претенциите за главниците са уважени за
посочените суми следва да бъде потвърдено.
Основателността на претенцията за главницата- цена на
ТЕ обуславя основателността и на иска за акцесорното вземане за мораторна
лихва, дължима за времето на забавата.
Настоящият съдебен състав приема, че за частта от исковия период м.11.2012г.-м.04.2015г.
ответникът е изпаднал в забава за плащане на само на падежиралите в този период от време ежемесечно
дължими суми, представляващи стойност на ТЕ за времето м.11.2012г.- м.01.2014г.,
както правилно е прието и с обжалваното решение. Съгласно клаузата на
чл.33,ал.1 от ОУ от 2008г., купувачите на ТЕ дължат плащане на месечно
дължимата сума в 30 дн.срок от изтичане
на периода, за който се отнасят. Т.е. за
стойността на ТЕ за първия месец от исковия период- м.11.2012г., падежът за
плащане е настъпил на 30.12.2012г. и от следващия ден – 31.07.2014г. ответникът е изпаднал в забава. Това се отнася и за стойността на ТЕ
за останалата част от исковия период – до месечно дължимата сума за
м.01.2014г., чийто падеж е настъпил на 04.03.2014г.г. Натрупаната лихва за забава върху тази
главница определена по реда на чл.162 от ГПК възлиза на сумата от 353,74лв.
Настоящият съдебен състав приема, че правилно за разликата над тази сума от 353,74лв.- до
пълния предявен размер от 416,92лв. искът по чл.86,ал.1 от ГПК се явява
неоснователен и като такъв - следва да бъде отхвърлен, тъй като ответникът не е
бил в забава, но по мотиви, различни от приетите от първата инстанция относно
липсата на забава, а именно: Настоящият съдебен състав приема, че върху
главницата, представляваща стойност на ТЕ за м.02.2014г.- м.04.2014г. , ответникът
не е изпаднал в забава за плащане,
поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този
период от време ОУ от 2014г. / в сила от 12.03.2014г./. С посочените договорни
клаузи е регламентиран падежът за
изпълнение на задължението за плащане на стойността на ТЕ. Настоящият съдебен
състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни,
на основание чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите, като
неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от
нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и
задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителя /купувач/ - ответник по
делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж
за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по
чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД.
Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане, с притежаването
на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър или
смартфон /, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и
задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за
достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически
положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде
задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване
с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да
му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от
2014г. противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита на
потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от
ЗЗП – са нищожни. Ето защо, за
вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ за периода м.02.2014г.- м.04.2015г., които
попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, съдът
приема, че ответникът не е изпаднал в забава, тъй като липсва договорен падеж,
както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно изискването на
чл.84,ал.2 от ЗЗД.
Съдът намира за неоснователно възражението на
въззивника-ответник за незаконосъобразно присъждане на законна лихва върху
главниците- цена на ТЕ и услугата за дялово разпределение от датата на подаване
на заявлението по чл.410 от ГПК, основано на довода, че такава се дължи от датата на предявяване
на исковата молба. В хипотезата на предявени по реда на чл.422 от ГПК искови
претенции, те се считат предявени от миналия момент – на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съгласно изричното законово
разпореждане на нормата на ал.1 на чл.422 от ГПК. Ето защо, законосъобразно с
обжалваното решение законните лихви върху двете главници са присъдени от
нормативно установения момент- датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата
инстанция с тези на първата, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба срещу него- оставена без уважение като неоснователна.
По разноските
по делото:
При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1
от ГПК ищецът има правото на разноски за настоящото въззивното производство. От
ищеца се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение , но във
въззивното производство от упълномощения от ищеца процесуален представител не
са извършени реално никакви процесуални действия, /извън бланкетната молба с
която единствено е заявено бланкетно оспорване на жалбата/, поради което съдът
приема, че разноски за настоящата инстанция не се дължат на ищцовата страна.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 34187 от 06.06.2018г., постановено по гр. дело № 67122/2016г. на СРС, 79 състав в
обжалваната част, с която е признато за установено по предявени по реда
на чл.422,ал.1 от ГПК обективно
съединени искове от „Т.С.“ ЕАД срещу Ж.П.Б., че Ж.П.Б. дължи на „Т.С.” ЕАД , както
следва: 1/ на основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.153 от ЗЕ- сумата от 2 529,92лв. - главница, представляваща
неизплатена стойност на топлинна енергия за периода м.11.2012г. – м.04.2015г. за
топлоснабден имот - ап.№ 17, находящ се в гр.София, ж.к.********и сумата от
64,25лв.- главница, представляваща стойност на услугата за дялово разпределение
за периода м.11.2012г.-м.04.2015г.,
ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК /28.12.2015г./-
до окончателното изплащане, както
и 2/ на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- сумата от 353,74лв.- мораторна
лихва върху главницата– стойност на топлинната енергия , натрупана за периода 31.12.2012г.-
16.12.2015г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
по ч.гр.дело № 80752/2015г. по описа на СРС, 79 състав, както и в частта, с която Ж.П.Б.
е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД – сумата от 665,82лв.- разноски по делото за
първоинстанционното исково производство и сумата от 105,97лв.- разноски за
заповедното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
В
останалата отхвърлителна част като необжалвано първоинстанционното решение е
влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
/о.м./2.