№ 3010
гр. София, 24.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:БОГДАН Р. РУСЕВ
при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА
като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело №
20241110149159 по описа за 2024 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 266179/20.08.2024г. на СРС,
подадена от Т. А. Б. срещу „***********“ АД и „************“ ЕООД.
Ищецът Т. А. Б. чрез адв. М. Д. – АК-София, е предявил срещу ответниците искове с
правно основание по чл. 124, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 21 и чл. 22 ЗПКр и чл. 55, ал. 1
ЗЗД, както следва:
1. срещу „***********“ АД:
иск за признаване за установено между страните, че сключеният между тях
Договор за паричен заем № ********/09.06.2021г. е нищожен;
при условията на евентуалност, че чл. 4 и чл. 2, т. 8 от сключения между
тях Договор за паричен заем № ********/09.06.2021г. са нищожни;
иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 108,00 лева,
представляваща недължимо платени суми по Договор за паричен заем №
********/09.06.2021г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба
/20.08.2024г./ до окончателното изплащане;
2. срещу „************“ ЕООД:
иск за признаване за установено, че Договор за предоставяне на гаранция
№********/09.06.2021г. е нищожен, а, при условията на евентуалност, че клаузата
на чл. 3, ал. 1 от него е нищожна.
Ищецът твърди, че на 09.06.2021г. сключил с „***********“ АД Договор за паричен
заем № ********/09.06.2021г., по силата на който ответникът като заемодател му отпуснал
сумата от 300,00 лева при годишна лихва от 40% и ГПР от 46,70%. Задълженията следвало
да се изплатят за 12 седмици в периода 18.06.2021г.-03.09.2021г. на седмични вноски, които
били по 26,27 лева. Общо сумата, която трябвало да се върне, била 315,24 лева. Според чл. 4
от Договора Б. следвало в тридневен срок да предостави обезпечение, едната възможност за
каквото било одобрено от заемодателя дружество-гарант. В същия ден и час бил подписан
Договор за предоставяне на гаранция № ********/09.06.2021г. със страни Т. Б. и
„************“ ЕООД. Последното се задължавало да гарантира за задълженията на ищеца
1
пред кредитодателя, а Б. следвало да му заплати възнаграждение от 92,76 лева, платимо на
12 седмични вноски, всяка по 7,73 лева. Така задълженията на ищеца ставали общо 408,00
лева, които били изцяло изплатени. Обосновава се нищожност на договорите поради
наличието на нищожни, неравноправни и противоречащи на добрите нрави клаузи,
непосочване на действителния ГПР, съответно непосочване на компонентите, въз основа на
които той се определя. Договорът за гаранция бил лишен от основание, тъй като в полза на
потребителя не се предоставяла услуга, а заемодателят и гарантът били свързани лица.
Възнаграждението по договора за гаранция било реално допълнителна печалба за кредитора.
Действителният ГПР обективно надхвърлял позволения по чл. 19, ал. 4 ЗПКр. Доколкото
договорите били недействителни, ищецът следвало да върне само чистата стойност на
кредита, т.е. 300,00 лева, а платените в повече суми следвало да му се възстановят като
недължимо платени. В насроченото по делото публично съдебно заседание ищецът не се
явява, като се представлява от адв. Д., който поддържа предявените искове, включително в
хода на устните състезания.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „***********“ АД чрез юрк. Мария Кънева
е подал Отговор на исковата молба, вх. № 354393/05.11.2024г. на СРС, с който оспорва
предявените искове. Твърди, че исковата молба е нередовна. Подробно се обосновава, че
договорът е валиден, не страда от визираните в исковата молба пороци, респективно, и да
има такива, те не водят до неговата недействителност. Клаузите му съответствали на
изискванията на закона и не били неравноправни. ГПР бил правилно определен. Клаузата,
предвиждаща предоставяне на обезпечение, била валидна и законосъобразна. С оглед
отпуснатите в заем средства и платените суми, дори и на ищеца да трябва да се върне нещо,
то било в много по-нисък размер от заявеното /15,24 лева/. За насроченото по делото
публично съдебно заседание ответникът не изпраща представител.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „************“ ЕООД чрез юрк. М.З. е
подал Отговор на исковата молба, вх. № 354515/05.11.2024г. на СРС. Оспорва исковата
молба като нередовна. Подробно обосновава действителност на сключения договор за
обезпечение, клаузите на който отговаряли на законовите изисквания. За насроченото по
делото публично съдебно заседание не изпраща представител.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и
предявените с нея искове, становището и възраженията на ответниците,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество.
Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или
решение при признание на иска.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно
основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 21 и чл. 22 ЗПКр е и за двете страни. В
тежест на ищеца е да установи, че такива договори са сключени, съответно основанията,
обуславящи тяхната нищожност. Ответниците следва да установят, че договорите отговарят
на изискванията на ЗПКр и останалите нормативни актове, че клаузите им, включително на
приложимите общи условия, ако има такива, са валидни и не са неравноправни, като въз
основа на тях са възникнали дължими и изискуеми вземания в тежест на ищеца.
Доказателствената тежест по иска с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е и за двете
страни. Ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието
на плащане, че същото е извършено на ответника, срещу когото е предявен искът, наличието
на предпоставките, изложени в исковата молба, обосноваващи липса на основание за
извършеното плащане. Ответникът следва да установи, че за него е налице основание да
задържи внесената сума. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и
обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.
Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в
които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в
договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или
уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.
Страните не спорят, че между „***********“ АД и Т. А. Б. е сключен Договор за
паричен заем № ********/09.06.2021г., приложен като заверено копие към исковата молба,
както и че между „************“ ЕООД и Т. А. Б. е сключен Договор за предоставяне на
2
гаранция № ********/09.06.2021г., приложен като заверено копие към исковата молба.
С Договор за паричен заем № ********/09.06.2021г. между „***********“ АД като
заемодател и Т. А. Б. като заемател на последния е отпусната в заем сумата от 300,00 лева,
която следва да се върне за 12 седмици на 12 вноски в периода 18.06.2021г.-03.09.2021г. при
ГПР, означен като 46,70%, и възнаградителна лихва от 40%. Общата сума, която заемателят
следва да върне, е посочена като 315,24 лева. Съгласно чл. 4 от Договора заемателката се
задължава с срок от три дни, считано от датата на сключване, да предостави едно от
следните обезпечения: поръчителство от две физически лица, които отговарят на завишени
персонални и имуществени изисквания, описани в договора, или банкова гаранция в полза
на заемодателя, или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя
гаранционни сделки. Между „************“ ЕООД и Т. А. Б. е сключен Договор за
предоставяне на гаранция № ********/09.06.2021г., по силата на който Б. възлага на
дружеството да гарантира за плащането на задълженията му по сключения с другия
ответник договор за кредит срещу възнаграждение от 92,76 лева, платимо на вноски с
падежи в периода 18.06.2021г.-03.09.2021г., всяка от които по 7,73 лева. Плащането на
вноските става заедно с вноските по кредита, като „***********“ АД е овластено да
получава същите вместо гаранта.
Според данните от Търговския регистър, който е публичен (чл. 9 и чл. 11 ЗТР)
едноличен собственик на капитала на дружеството-гарант "************" ЕООД е
"***********" АД. Вписаните в Търговския регистър обстоятелства съобразно чл. 5 и чл. 9,
ал. 2 ЗТРЮЛНСЦ вр. чл. 16, ал. 1 ТЗ се считат за публично известни, включително на
третите лица, като за тях, с оглед нормата на чл. 23, ал. 6 ЗТРЮЛНСЦ, липсва необходимост
от представяне на нарочни доказателства.
По делото е изслушано заключение на вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира изцяло като изготвено от компетентно вещо лице, при пълно и ясно
дадени отговори на поставените въпроси и без данни за неправилност. Установява се, че Б. е
получил отпуснатата в заем сума от 300,00 лева, като е изплатил по кредита общо 408,00
лева. От тях 300,00 лева са разнесени за погасяване на главницата, 15,24 лева за погасяване
на лихвите и 92,76 лева за погасяване на възнаграждението за поръчителство. В случай, че
възнаграждението по договора за поръчителство бъде включено при изчисляване на ГПР, то
тогава неговият размер възлиза на 1076%.
Действително договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на гаранция
формално са оформени като самостоятелни договори. Те обаче са функционално свързани,
защото договорът за гаранция е във връзка с договора за кредит, обезпечава вземането на
кредитодателя, сключен е в негова полза и с лице, одобрено от него, според текста на самия
договор. Затова договорът за гаранция има акцесорен характер. В тази връзка следва да се
обърне внимание, че възнаграждението по договора за гаранция е възможно платимо на
кредитора по договора за заем и потенциално се изплаща на последния ведно с вноските по
кредита. Отчитайки свързаността между заемодателя и дружеството-гарант, съдът приема,
че това е сторено, за да бъде заобиколена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПКр, като формално бъде
посочен ГПР от 46,70%. Той обаче не е действителен, тъй като в него не е отчетено
възнаграждението по гаранционната сделка: Това възнаграждение съставлява част от
разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр, § 1, т. 1 ЗПКр и чл. 3, б. „ж“ от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, поради което реалният ГПР
по договора, съобразно заключението на изслушаното по делото заключение на вещо лице, е
1076%. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и
въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по
обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до
нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и
скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е
посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които
нормативната база изисква да бъдат отчетени при изчислението му, то договорът за
потребителски кредит следва да се счита за нищожен /арг. Решение от 21.03.2024г. по дело
№ С-714/2022г. на СЕС/.
Оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на
заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди
сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя
въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя,
и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база
3
данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на
собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел
неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателя-
потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на
длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт
да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за
риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или
минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр,
следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при
предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. Следователно
предоставянето или не на обезпечение от страна на искащото заем лице за кредитора няма
пряка връзка с повишаването оценката на неговата кредитоспособност, тъй като даването
или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка това дали длъжникът ще
изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем
суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален
обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на
допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да
бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр.
Създадената обща конструкция от два договора с потребителя - за кредит и за
гаранция, като на насрещната на потребителя страна и по двата от тях стоят две свързани
лица, на практика съставлява разделяне на приходите от кредита чрез тези два свързани
стопански субекта с цел да се заобиколят законовите норми за защита на потребителите и да
се натовари заемополучателят с допълнителни и чрезмерни плащания. При факта, че
учредяването на обезпечението е предвидено изначално като последващо договора за
кредит, то е ясно, че неговата единствена цел е да изиска от потребителя още едно плащане,
при това в немалък размер, съпоставен с главницата по кредита. Така биват нарушени и
принципите на добросъвестността и справедливостта, като се стига до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Затова и
договорът за предоставяне на поръчителство също е сключен в условията на
неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗПотр, което го прави и нищожен поради
заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на добрите нрави, на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗПотр, чл. 24 ЗПКр и чл. 26 ЗЗД. Той следва да се разглежда като нищожен и
като акцесорен договор към друг нищожен такъв.
При това положение предявените от ищеца главни искове за прогласяване
нищожност на договорите са основателни и следва да бъдат уважени, като не са налице
основания за разглеждане на евентуално съединените с тях искове.
Съобразно чл. 23 ЗПКр, когато договорът за потребителски кредит е признат за
недействителен, потребителят дължи връщане само на чистата му стойност. От
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се установи, че ищецът е
върнал чистата стойност на кредита – 300,00 лева, като е платил и още 108,00 лева. За
ответника няма основание да получи/задържи тази сума, включително сумата за
възнаграждение по договора за гаранция, тъй като не е доказано той да е предоставил тази
сума на „************“ ЕООД и явно тя се намира у него. Поради това и предявеният иск
по чл. 55, ал. 1 ЗЗД също е основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от делото право на разноски има само
ищецът, в полза на който следва да се присъдят доказаните от него разноски от 550,00 лева
/за държавна такса и депозит за възнаграждение на вещо лице/. От тази сума съобразно
изхода от делото и предявените искове, ответникът „***********“ АД следва да заплати
449,19 лева, а ответникът „************“ ЕООД – 100,81 лева.
Доколкото ищецът е защитаван безплатно по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв от адв. М. Д.,
то в негова полза следва да се присъди възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, което съдът,
съобразно фактическата, правната, процесуалната и професионалната сложност на спора,
защитавания по него материален интерес и необходимия интензитет на професионална
активност, определя, при съобразяване на Решението от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на
СЕС, на 400,00 лева. От тази сума съобразно изхода от делото и предявените искове
ответникът „***********“ АД следва да заплати 326,68 лева, а ответникът „************“
4
ЕООД – 73,32 лева.
Водим от горното, съдът.
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключеният между Т. А. Б. , ЕГН **********, от
град София, и „***********“ АД, ЕИК **********, със седалище в град София, Договор за
паричен заем № ********/09.06.2021г.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключеният между Т. А. Б. , ЕГН **********, от
град София, и „************“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище в град София,
Договор за предоставяне на гаранция № ********/09.06.2021г.
ОСЪЖДА „***********“ АД, ЕИК **********, със седалище в град София, да
заплати на Т. А. Б., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, сумата
от 108,00 лева, платена без основание във връзка с Договор за паричен заем №
********/09.06.2021г. и Договор за предоставяне на гаранция № ********/09.06.2021г.,
ведно със законната лихва от подаването на исковата молба /20.08.2024г./ до
окончателното ú изплащане.
ОСЪЖДА „***********“ АД, ЕИК **********, със седалище в град София, и
„************“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище в град София, да заплатят на Т. А.
Б., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 550,00 лева,
представляваща разноски по делото на първа инстанция (гр.д. № 49159/2024г. на СРС), от
която сума ответникът „***********“ АД следва да заплати 449,19 лева, а ответникът
„************“ ЕООД – 100,81 лева.
ОСЪЖДА „***********“ АД, ЕИК **********, със седалище в град София, и
„************“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище в град София, да заплатят на адв.
М. Д. Д. – АК-София, л.№ **********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, сумата от 400,00
лева, представляваща възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца Т.
А. Б. пред първата инстанция (гр.д. № 49159/2024г. на СРС), ответникът „***********“ АД
следва да заплати 326,68 лева, а ответникът „************“ ЕООД – 73,32 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Този съдебен акт е издаден в електронна форма и е подписан
електронно /чл. 102а, ал. 1 ГПК/, поради което не носи саморъчен
подпис на съдията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5