Определение по дело №152/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе предвид следното:

Въззивното производството е образувано по въззивна жалба от М. А., гражданин на РС., постоянно пребиваващ в Б., с адрес Г., ул.»Д. П.» № * насочена против Решение № 1070/20.04.2011 г., постановено по Г.д. № 907/2010 г. по описа на РС С..

В същата се правят оплаквания за постановяне на атакувания съдебен акт при съществено нарушение на съдопроизводствените правила /едностранчива и превратна преценка на приобщените по делото доказателства/, както и в нарушение на материалния закон – а от там и за необоснованост.

Като правен резултат се иска отмяна на атакувания съдебен акт и по съществото на спора постановяване уважаване на заявените с исковата молба претенции.

С въззивната жалба не се правят доказателствени искания.

В постъпили отговор от процесуалния представител на въззиваемите доводите във въззивната жалба се оспорват. Не се правят доказателствени искания.

Б. окръжен съд в решаващия състав, като прецени приобщените в хода на първоинстанционното производство доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не е бил спорен фактът, установен и от приобщените писмени доказателства, че на 30.03.2009 година в Г. С. законните представители на “У.” О., със седалище и адрес на управление - Г. С., представлявано от Ж. А. Я. и Г. К. Я., вписано в търговския регистър с ЕИК *, на “К.” Е., със седалище и адрес на управление Г. С., представлявано от А. И. К. е вписано в търговския регистър с ЕИК *, въззивникът М. А., Й. Г., И. Г., М. Д. и Е. А. (сега Д.), са сключили договор за образуване на гражданско дружество с наименование “А. С. (Д... “А. С.)”, с който обединили усилията си за извършване на съвместна стопанска дейност в областта на автогаровите услуги по реда на “Наредба № 33 от 03.11.1999 година за обеществен превоз на пътници и товари на територията на Република България и Закона за автомобилните превози, както и всяка друга нормативно уредена дейност, касаеща организирането и предлагането на автогарови услуги в “А. -С.” като начална, междинна или крайна спирка по маршрута на всички превозвачи, ползващи услугите на А.та.

Съобразно клаузите на приложения договор съдружниците се уговорили срещу предлаганите автогарови услуги дружеството да получава възнаграждение от превозвачите по автобусни линии, в маршрутите на които е включена А. С. за преминаване, престой, за предоставяне на право на продажба на билети и за извършване на други услуги в А. С..

Договорили се също Д... “А. С.” да получава месечни възнаграждения за предоставяне под наем на помещения на територията на А. С..

Само двама от съдружниците - въззиваемите Й. Г. и Е. М. А., са били определени за управители.

Срокът, за който дружеството било образувано, е тригодишен, според чл. 3 от договора, считано от датата на подписването му.

Според чл. 4, ал. 1 от същия съдружниците трябвало да участват в общата дейност с парични вноски и непарична вноска.

Непаричната вноска представлявала предоставено право на ползване на недвижим имот, намиращ се в Г. С., ул.”М.” № *, представляващ едноетажна масивна жилищна сграда, с обща застроена площ от 364 кв.м. и предназначена за А., построена върху УПИ * от регулационния план на Г. в кв. *, при съседи: от три страни улици и УПИ ..

Непарична вноска според договора бил и личният труд на съдружниците Й. Г., И. Г., Е. Д. и М. А..

При учредяване на дружеството съдружниците разпределили и дяловете, а именно: 1/ “У.” О. и “К.” Е. участвали с по 1 / 3 ид. част от непаричната вноска, предоставена за ползване на дружеството, представляващи по 33,33 % от приходите от дейността на дружеството за всеки от тях; 2/ съдружниците Й. и И. Г. участвали с 1 / 6 ид. част от непаричната вноска, равняваща се на 16, 67 % от приходите от дейността на дружеството; 3/ М. М. Д. участвувал с 1 / 6 ид. част от непаричната вонска, равняваща се 8,33 % от печалбата и 4/ въззивникът и въззиваемата Е. Д., участвували с 1 / 12 ид. част от непаричната вноска, равняваща се 8, 34 % от приходите от дейността на Д... “А. С.”.

Според установеното от чл. 7, ал. 1 от договора, печалбите и загубите от дейността на дружеството се разпределяли между съдружниците, съобразно техните дялове, а съгласно чл. 10 от договора, съдружниците имали право да получават ежемесечно своя дял от печалбата на дружеството, да искат от останалите съдружници информация за извършените от тях действия за сметка на дружеството, да участвуват в управлението на дружеството съобразно правилата на раздел четвърти, да искат възстановяване на направените от тях разноски, заедно с лихвите върху тях.

По делото не е имало спор и по факта, че към момента на образуване на дружеството въззивникът и въззиваемата Е. Д. били в граждански брак.

Не е бил спорен и фактът, че те са били съпрузи и към 16.03.2009 година, когато Е. Д. и М. М. Д. с нотариален акт № *, том *., рег. № *, дело № */2009 година на нотариус № * закупили от “...” 60,67 кв.м. идеални части от едноетажна жилищна сграда с обща площ от 364 кв.м., състояща се от търговски обект със застроена площ от 203,36 кв.м, търговски обект със застроена площ от 58,10 кв.м. , търговски обект със застроена площ от 27 кв.м., търговски обект, със застроена площ от 75, 64 кв.м.1 построена в УПИ* в кв. * по плана на Г. С. с площ от 1283 кв.м., ведно с 565 кв.м. ид. части от от описания УПИ.

Квотите на собственост на двамата купувачи по сделката били по 1 / 2 ид. част от продадения имот.

Няма спор и по установения от приобщения нот. акт № *, том П., рег. № *, дело № */2010 год. на нотариус № * от регистъра на Нотариалната камара, че след прекратяването на брака между въззивника и Е. Д. М. Ж. А. е бил признат за собственик на основание прекратена имуществена общност на 1 / 4 ид. част описания по- горе недвижим имот.

В хода на производството пред районния съд е била допусната и изслушана съдебно- счетоводна експертиза, която е дала първоначално и допълнително заключение.

Същата е докладвала, че в периода от м. януари 2010 год. до м. юни 2010 год. вкл., процесното гражданско дружество отчело счетоводна печалба в размер на 3 330,34 лева, поради което и стойността на дела на въззивника от печалбата, съгласно договора за посочения период, в размер на 124, 99 лева месечно.

Настоящата инстанция кредитира установеното от експертизата, която не е била оспорена от страните по делото.

Установило се е от приобщаната заповед за дисциплинарно наказание „уволнение” и приложеното решение на СРС по Г. дело № 907/2010 год., че въззивникът е работил като компютърен инженер и касиер при “А. С.”, за което е получавал и трудово възнаграждение по съществуващо трудово правоотношение.

То е било прекратено на 02.03.2010 г., като на А. е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение”, което е било обжалвано пред РС С. и исковете на въззивника били отхвърлени.

Няма данни това решение да е било обжалвано, а и не е спорно между страните, че е влязло в сила.

В хода на производството пред първостепенния съд са били събрани и гласни доказателства.

В показанията си свидетелите С. К. и Б. З. са заявили, че през зимата на 2010 г. въззивникът А. е посещавал района на А. –С., но не е работел на гише за продажба на билети, нито е ползвал някога помещение за офис от сградата на “А. С.”.

В показанията си свидетелят М. Б. Д. - баща на въззиваемите Е. Д. и М. Д. е посочил, че в края на м.М. съдружниците обсъждали искания на въззивника за заплащане на месечна сума от печалбата на дружеството и за предоставянето му за ползване на помещение от сградата на А.та, отправени писмено с две молби от 02.03.2010 г.

В едната от тях А. отправил искане до управителите за предоставяне на писмен отчет за приходите и разходите за м. февруари и за предоставяне на разходни и приходни фактури, издадени за този месец.

Показанията на този свидетел са били кредитирани от районния съд, т.к. твърдения от него факт за проведено събрание на съдружниците по посочените теми не е бил оспорен от въззивника, а и е бил установен и от приобщения протокол за общо събрание на съдружниците от 30.05.2010г.

Освен това навел, че в закона не е предвидена писмена форма за действителност на проведеното общо събрание и провеждането на такова може да се доказва с всички предвидени в закона доказателствени средства, включително и със свидетелски показания.

Въззивната инстанция споделя тези доводи на районния съд.

От приобщените писмени доказателства пред районния съд се установява още, че на 10.02.2010 год. въззивникът депозирал жалба до началника на РУ на МВР С., заради недопускането му до работното му място в сградата на А. С..

По жалбата прокурор при РП-С. отказал да образува досъдебно производство, поради гражданско-правния характер на спора между страните по делото.

Останалите приобщени пред него писмени доказателства районният съд не обсъдил по съществото на спора приемайки, че те установяват факти, нямащи връзка с предмета на делото.

При установеното пред него от фактическа страна районният съд приел от правна, че исковете, с които е сезиран, са процесуално допустими, а разгледани по същество – неоснователни.

За да постанови този резултат по иска по чл. 363, буква “д” от ЗЗД за прекратяване на процесното гражданско дружество навел доводи, че по делото безспорно се установил релевантния факт, че страните по спора по реда на чл. 357, ал. 1 от ЗЗД са се съгласили да обединят своята дейност за постигане на една обща стопанска цел.

Посочил, че така сключеният между тях договор за гражданско дружество е многостранен вид договор.

Характерното за многостраните договори освен, че се сключват между няколко лица било, че тези лица не са с противоположни интереси и този договор на поражда насрещни и взаимни права и задължения.

Волеизявленията на участниците при многостранните договори са еднакви по съдържание и са насочени към една обща цел.

Със сключването на многостранния договор всяка страна по него поема права и задължения не към останалите страни, а към учредената общност.

За гореизложеното се позовал на установеното от правната теория - /проф. В. Т., “Гражданско право на НРБ”- Обща част, дял II, Наука и изкуство, 1973 год., стр. 203/.

Така в случая страните по делото се обединили и насочили усилията си към една обща стопанска цел – печалба от предоставени автогарови услуги.

За целта всеки от тях предоставил за общо ползване правото на ползване върху притежаваната от тях едноетажна жилищна сграда, отредена за А., като въззивникът и въззиваемата Е. Д. внесли за ползване общо 1 / 12 ид. част от целия имот (1 / 2 ид. ч. от 60 кв.м. ид. части от имота с обща площ от 364 кв.м.).

Както те двамата, така и въззиваемите И. Г. и Й. Г. предоставили за дейността на дружеството и личен труд.

Съдебно- счетоводната експертиза установила, че съвместните усилия на съдружниците дали резултат и през периода от м. януари 2010 г. до м. юни 2010 година дружеството отчело счетоводна печалба в размер на 3 330, 34 лева. Районният съд съобразил, че съгласно нормата на чл. 363, буква “д” ЗЗД, гражданското дружество образувано за определен срок, може да се прекрати по решение на съда, когато има основателни причини.

Законът не давал определение кои причини са основателни, поради което в казуса районният съд намерил, че следва да извърши преценка дали посочените от ищеца причини са такива, че да водят до невъзможност за постигане на поставената стопанска цел и причини, при които по- нататъшното действие на обединението, т.е. до изтичане на неговия срок е безмислено.

По отношение на последното приел посочените от А. причини за прекратяване на дружеството за неоснователни.

За да мотивира този си извод навел доводи, че фактически твърдения на въззивника, че бил изолиран от дейността на дружеството, че бил отстранен от участие в управлението на дружеството и вземане на решенията по дейността на същото, не му била предоставена информация за действията на останалите съдружници, извършени за сметка на дружествто, не му била давана информация за приходите и разходите от съвместната дейност, не бяха доказани от него.

Вън от горното, дори и да били доказани, тези “нарушения” не можели да се определят като основателна причина за съдебно прекратяване на гражданското дружество, с оглед интереса на последното като цяло, характера на извършваната дейност и с оглед на посочената стопанска цел.

По тази съображения районният съд приел иска за прекратяване на процесното гражданско дружество за неоснователен.

По иска с правно основание чл. 361, ал.1 от ЗЗД - за заплащане на сумата от 3 000 лева, представляваща ежемесечния дял на въззивника от печалбата на дружеството за периода от м. януари 2010 год. до м. юни 2010 година, районният съд изложил съображения, че съгласно уговореното в процесния договор, всеки от съдружниците има правото да получава ежемесечно своя дял от печалбата на дружеството.

Договорът за гражданско дружество обаче, както вече било посочено, е форма на обединение и всеки участник в него се задължава да насочи усилията си към една обща цел, поради която участниците са съдружници, а не страни по договора и участието им не поражда взаимни права и задължения.

Т.е. независимо от уговореното в договора, вземането на съдружника за дела му от печалбата не става изискуемо след изтичането на съответния месец, а ще стане изискуемо едва след прекратяване на дружеството.

Докато съществува гражданското дружество съдружниците не могат да упражняват претенциите си спрямо другите съдружници.

Едва след прекратяване на гражданското дружество вземанията на съдружниците във връзка с печалбите и загубите стават изискуеми ( така решение № 2906/2005г. на IV г.о. на ВКС по Г. дело № 2188/2004г.).

Процесното гражданско дружеството не било прекратено, срокът на обединението изтичал на 30.03.2012 година, поради което и вземането на М. А. към останалите съдружници за сумата от 3 000 лева към момента не е изискуемо.

Затова искът му за тази сума се явява неоснователен.

За пълнота към мотивите по първия иск и с оглед изложеното по втория, районният съд посочил, че не приема и довода на въззивника, че неизплащането на ежемесечния му дял от печалбата се явява основателна причина за съдебно прекратяване на гражданското дружество.

Съобразно изхода от спора районният съд поставил в тежест на въззивника сторените от другата страна разноски по делото.

При гореустановеното при извършената въззивна проверка на решението на районния съд във връзка с наведените оплаквания във въззивната жалба, настоящата инстанция в решаващия състав прави следните изводи:

Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими – предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване от процесуалнолегитимирана страна, имаща правен интерес от това – въззивникът е останал недоволен от решението, с което са отхвърлени предявените от него при условието на обективно и субективно съединяване искове по чл.363, б.”д” ЗЗД и чл.361, ал.1 ЗЗД.

Постановеното решение е валидноидопустимо, а разгледани по същество - оплакванията срещу него са неоснователни, като съображенията за това са следните:

Първоинстанционният съд е обсъдил всяко едно от приобщените пред него доказателства, които е счел, че установяват релевантни за предмета на спора факти, след което, при извършения от него анализ на последните по отделно и в съвкупност е установил точно тези факти и въз основа на тях е приложил правилно относимия към спора материален закон.

Що се отнася до необсъдените по съществото на спора доказателства, и за тях районният съд е изложил съображения защо не ги подлага на обсотен анализ.

Настоящата инстанция намира, че тези действия на районния съд са изцяло съобразени с установените от ГПК съдопроизводствени правила и са извършени при стриктното им съблюдаване.

В т.см. въззивната инстанция споделя изцяло както фактическите, така и правните доводи на районния съд, поради което, и т.к. същите изцяло съвпадат с тези на настоящия състав, препраща към тях по реда на чл.272 ГПК.

За пълнота и във връзка с наведените доводи във въззивната жалба, следва да се посочи и следното:

Несъстоятелно е оплакавнето, че районният съд не бил изложил мотиви въз основа на събраните по делото доказателства кои факти приема за установени и кои не, вкл. защо.

С оглед изложеното по-горе становището на въззивната инстанция е, че районният съд е изолжил достатъчно подробни и задълбочени мотиви досежно това кои факти приема за установени /а част от тях и изобщо не са били спорни между страните по делото/, вкл. кои не, както и защо кредитира част от приобщените доказателства, а на други не дава вяра.

На самостоятелно основание несъстоятелно е и оплакавенто за неправилно приложение на материалния закон.

Както сам и процесуалният представител на въззивника е посочил, ЗЗД не е посочил изрично кои причини са основателни за прекратяване на едно гражданско дружество.

Ето защо и районният съд правилно и в съответствие с граматическото и логическо тълкуване на целия раздел ХV от ЗЗД е преценявал дали посочените от въззивинка причини за прекратяване на процесното дружество са такива, че да водят до невъзможност за целите на същите, определени за постигане в самия договор, вкл. дали са налице причини, при които по- нататъшното действие на обединението /до изтичане на неговия срок/, е безмислено.

Направеният краен извод в насока, че в случая не са налице основателни причини за прекратяване на процесното дружство, поради липса на убедителни доказателства, които да установяват посочените по-горе обстоятелства, са изцяло основани на установеното по делото от фактическа страна и е юридически и логически издържан, като се споделя изцяло и от настоящата инстанция.

Що се касае до оплакванията по отношение неправилността на първоинстанционното решение в частта му по отношеие иска по чл.361, ал.1 ЗЗД, същите са несъстоятелни, т.к. съдебният акт в тази му част е изцяло в унисон с установеното от доктрината и практиката по отношение на въпроса кога съдружник в дружество, образувано по реда на чл.357 и сл ЗЗД може да иска дял от общата собственост, вкл. и под формата на печалба за определен период от време.

Такова вземане е търсимо едва в случай на напускане на дружеството или на прекратяването му.

Т.к. в казуса обаче въззивникът не е поддържал твърдение, че е напуснал дружеството, а и съдът приема, че то не следва да се прекрати и по съдебен ред, то правилно заявената претенция е била отхвърлена, като неоснователна.

По изложените съображения първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Съобразно изхода от спора и нормата на чл.78 ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемите сторените от тях пред настоящата инстанция разноски в размер на 450 лв. за възнаграждение на процесуалния им представител.

Мотивиран от изложеното и на осн.чл.272 ГПК, Б. окръжен съд

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1070/20.04.2011 г., постановено по Г.д. № 907/2010 г. по описа на РС С..

ОСЪЖДА М. Ж. А. от Г. С., постоянно пребиваващ чужденец с ЕГН * от Г. С., ул. “Д. П.” № * да заплати на Й. А. Г. с ЕГН *, И. М. Г. с ЕГН * и двамата от Г. С., ул.”П.” № *, М. М. Д. с ЕГН * от Г., У. Л.” № * и Е. М. Д. с ЕГН * от Г., ул.”С.” № * сторените от тях пред въззивната инстанция разноски за възнаграждение на процесуалния им представител в размер на 450 /четиристотин и петдесет/ лева , както и 5 /пет/ лева за издаване на изп.лист.

Решението подлежи на касационно обжалване в частта му по отношение иска по чл.363, б.”д” ЗЗД пред ВКС на РБългария в едномесечен срок от връчването му на страните. В останалата си част е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: