Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260690 05.03.2021
година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, II ри граждански състав, в публично
заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИЛЯНА СЛАВОВА
при участието
на секретаря Десислава Кръстева,
като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 4808 по описа на съда за 2020 г. и,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба, подадена от З.С.С., с ЕГН: **********, с адрес ***, чрез пълномощника му- адв. Е. И.
против „КРЕДИ ЙЕС“ ООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в
гр. Хасково, ул. „Лозарска“ №12, представлявано от В.М. И. за осъждане на
ответника да върне на ищеца сумата от 92,84 лева /съобразно последващото
увеличение на иска, допуснато с определение на съда в о.з. на 11.02.2021г./,
представляваща платена неустойка по договор за кредит № **** за периода от 04.05.2015г. до
17.06.2015г. поради нищожност на клаузата за заплащане на неустойка по
договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на
исковата молба в съда до окончателното изплащане.
В исковата
молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № ****, по
силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата от 200 лева, при
фиксиран лихвен процент 3,40 %, ГПР- 49,366 %. Като обезпечение по договора се
предвиждало или поръчителство на едно или две физически лица, които следвало да
отговарят на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка в
размер на 50 лева, платима разсрочено, заедно с погасителната вноска. Твърди
се, че договорът за кредит бил нищожен на няколко основания: На първо място- фиксираният лихвен процент от 3,405 % не отговарял на
действително приложения по договора такъв, защото неустойката се прибавяла към
лихвата и така кредиторът допълнително се обогатявал. Трайната съдебна практика
предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на
законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. На следващо място- по
договора се предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се
начислявала неустойка. Тази клауза също била недействителна, защото в случая с
неизпълнението на задължението на длъжника да осигури поръчители или да
представи банкова гаранция, неустойката загубвала присъщата й обезщетителна
функция, тъй като по този начин единствено се създавали предпоставки за
неоснователно обогатяване. В ущърб на потребителя финансовата институция
поставяла неизпълними изисквания за обезпечението, за да обоснове получаването
на допълнителна печалба. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за
кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да
удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция.
Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за
кредит целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът
носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото собственото му поведение
противоречало на изискванията да проучи състоянието на длъжника. Неустойката по
договора по съществото си представлявала добавка към възнаградителната лихва и
така водела до допълнителна печалба за кредитора, който не бил информирал
предварително потребителя за действителния размер на ГПР. С въвеждането на
неустойката се заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне
на ГПР. В чл. 22 от ЗПК се предвиждало, че при неспазване на специалните
изисквания договорът за кредит бил недействителен, като според нормата на чл.
23 от ЗПК в тази хипотеза се дължало връщане само на заетата сума, без лихва
или такси по кредита. В случая нищожните клаузи за лихва и неустойка не можело
да се заместят по право, защото от една страна съда на ЕС не допускал подобна
възможност, а и договорът нямало как да се сключи без клаузи, допускащи
възнаграждение за кредитора. Претендират се и разноски.
В срока по чл.
131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли
исковете да се отхвърлят изцяло. Прави се възражение за изтекла давност за
претенцията за неустойка по процесния договор, като ответника счита, че същото
съставлява периодично плащане и се погасява съгласно чл. 111, б.“б“ от ЗЗД с
изтичане на 3-годишен давностен срок, а именно- на 17.06.2018г., поради което и
на това основание моли за отхвърляне на иска. Отделно от това се твърди в
отговора, че процесния договор е
действителен, като предвидения размер на лихвения процент е формулиран
ясно и не е налице несъответствие с
добрите нрави. Твърди се, че клаузата на чл. 8 от договора, на нищожността на
която ищецът основава претенцията си не е неравноправна, тъй като е
индивидуално уговорена между страните.
Твърди се, че
договорът и в частност предвидената клауза за неустойка са напълно действителни
и отговарящи на изискванията на ЗПК, а и следвало да се отчете факта, че
ответникът е регистриран, като небанкова институция. Въз основа на
гореизложените твърдения моли съда да отхвърли предявения иск, като
неоснователен. Претендира присъждане на направените разноски. Подробни
съображения се излагат от процесуалния представител на ответното дружество-
адв. Ш. в писмени бележки.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235,
ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
От приетите по делото
писмени доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че между страните е сключен Договор за паричен заем № **** на
20.04.2015г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 300
лева при месечен лихвен процент в размер на 3,34% и ГПР- 49.007%, като заема е
предсрочно погасен от ищеца на 17.06.2015г.
Между страните не е налице
спор, че с разпоредбата на чл. 8 от Договора за заем е предвидена неустойка за
непредставяне на банкова гаранция или поръчител, отговарящ на изискванията на
чл. 9, ал. 2, т. 1 от ОУ на ответното дружество. Ответникът признава факта, че
размерът на неустойката е фиксиран в цитираната клауза от договора, но
доколкото по делото не е представен
екземпляр от договора,предвид унищожаването му, то и изначално определения от
страните фиксиран размер на неустойката не се установи в хода на
производството.
В тази връзка е прието
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, извършена от вещото лице Т.Р., от
която се установява, че по силата на Договор за заем № ****/20.04.2015г. на
ищеца е предоставена в заем сумата от 300 лева. По делото, както и в
дружеството заемодател не е наличен процесния договор за заем, както и погасителен
план към него. Съгласно записаното в отговора на исковата молба, фиксираният
месечен лихвен процент е 3,34%, а годишният процент на разходите- 49,007%.
Според вещото лице размерът на годишния процент на разходите по договора,
изчислен съобразно формулата за изчисление в Приложение № 1 към ЗПК е 49,007%,
т. е съвпада с посочения в отговора процент. При изчисляването му са включени
само разходи за лихва. По данни на кредитора заемът е погасен на 17.06.2015г.,
като ищецът е заплатил общо сумата от 409,56 лева, от която- 300 лева главница,
16,72 лева лихва и неустойка в размер на 92,84 лева. Съпоставена с размера на
заема, неустойката представлява 30,95% от главницата. Като се отчете срока за
ползване на заема от 20.04.2015г. до 17.06.2015г., оскъпяването на заема е
изчислено от вещото лице в размер на 195,45 лева.
От допълнителното
заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че плащанията за
неустойка са извършвани заедно с погасителните вноски, като от размера на
извършените плащания според вещото лице може да се направи извод, че
предвидения в договора размер на неустойката, който е следвало да се заплаща
към всяка погасителна вноска е 7,65 лева. Общият размер на заплатената
неустойка за периода на заема е 92,84 лева.
Съдът
кредитира заключението на съдебно –счетоводната експертиза и допълнителната
такава, като компетентно изготвени, допринасящи за изясняване на релевантните
за спора факти и неоспорени от страните.
Въз основа на
така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:
Между
страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния договор за
паричен заем, получаването на сумата от 300 лева в заем от ищеца, както и че същият е погасил сумите по договора на
17.06.2015г., като е заплатил сумата от общо 409,56 лева, от които- главница в
размер на 300 лева, лихва в размер на 16,72 лева и неустойка в размер на 92,84
лева.
По
делото не се ангажира от страните екземпляр от процесния договор и погасителния
план към него като писмено доказателство, поради унищожаването му. Въпреки това
между страните няма спор, че в разпоредбата на чл. 8 от договора е предвидено
задължение за заемополучателя- ищец по делото да заплати неустойка при непредставяне
на банкова гаранция или поръчител, отговарящ на изискванията на чл. 9, ал. 2,
т. 1 от ОУ на ответното дружество.
С
оглед въведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, то
съдът следва да изследва наличието, респ. липсата на основания за
недействителност на същата.
Съгласно
редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите
за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по
договора са потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо
лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън
рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко
физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките
на своята професионална и търговска дейност. Предвид изложеното, съдът намира,
че възникналото правоотношение между страните попада в приложното поле на ЗПК,
като не са налице основанията за изключване на неговото приложение, посочени в
чл. 4 на същия закон.
По
отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за неустойка
като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:
В разпоредбата
на чл. 8 от договора е предвидено задължение за заемополучателя в срок до три
дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя
като обезпечение две физически лица поръчители, които да отговарят на
изброените в клаузата условия или банкова гаранция с бенефициер- заемодателя за
сумата по договора и срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията. При неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка, чийто
фиксиран в договора размер не се установи, платима от заемополучателя
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като според заключението на
допълнителната съдебно-счетоводна експертиза може да се направи извод, че към
размера на същата се добавя сумата от 7,65 лева. Общо заплатеният от ищеца
размер на неустойката е 92,84 лева.
С предвидената в договора
неустойка се създават задължения, които се покриват от ГПР, като по този начин
се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 ЗПК. Налице е и противоречие с
материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и на чл. 33 от ЗПК. Съгласно
цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи
исканите от кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички
задължения по договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има
санкционен характер – натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови
разходи, което противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл.
33 от ЗПК, поради което е нищожна.
Установи
се в хода на процеса, че въз основа на нищожната клауза за неустойка ищецът е
заплатил сумата от общо 92,84 лева, поради което предявения иск за осъждане на
ответното дружество да възстанови недължимо платената сума на ищеца е
основателен и следва изцяло да се уважи.
Претендираната
от ищеца сума следва да му се присъди, ведно със законната лихва, считано от
подаване на исковата молба в съда-05.05.2020г. до окончателното изплащане.
Само
за пълнота на мотивите следва да се посочи, че съдът не споделя съображенията
на ответника за погасяване на иска по давност. Давностния срок в случая започва
да тече от датата на която е настъпило неоснователното разместване на
имуществени блага, т.е. от дата, на която е платена съответната вноска за
неустойка. Искът се погасява с изтичането на 5 годишен давностен срок и
доколкото се претендира неустойка за периода от 04.05.2015г. до 17.06.2015г.се
налага извод, че искът е предявен преди изтичане на този срок, а именно- на 05.05.2020г.
/при отчитане на факта, че исковата молба е получена по пощата, с клеймо с дата
на изпращане – 04.05.2020г./ и следователно процесуално бездействие от страна
на ищеца не е налице, за да са приложими последиците на давността. Неустойката
е предвидена в договора като фиксирана сума, дължима за неизпълнение на
задължение за предоставяне на банкова гаранция или поръчителство и начина, по
който е заплащана не променя характера й и нейната обезщетителна функция, нито
я превръща в периодично задължение, към което да е приложим краткия давностен срок.
По
отношение на разноските:
Предвид изхода на спора
и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, право на разноски има ищцовата страна и
същите се констатираха от съда в размер на общо 170 лева, от които- заплатена
ДТ в размер на 50 лева и депозит за вещо лице в размер на 120 лева.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва
безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В
договора за правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно.
Съгласно чл.38 ал. 2 от ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Този размер - съобразно цената на иска и чл. 7 от
НМРАВ и на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА възлиза на 300 лева.
По изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление в гр. Хасково, ул. „Лозарска“ №12,
представлявано от В. М. И. да заплати на З.С.С., с ЕГН: **********, с адрес ***
сумата от 92,84 лева /деветдесет и
два лева и осемдесет и четири стотинки/, представляваща недължимо платена сума
по нищожна клауза за неустойка по договор за кредит № ****/20.04.2015г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба в
съда-05.05.2020г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление в гр. Хасково, ул. „Лозарска“ №12,
представлявано от В. М.И. да заплати на З.С.С., с ЕГН: **********, с адрес ***
сумата от 170 лева /сто и седемдесет
лева, представляваща направени по делото разноски, от които- 50 лева заплатена
държавна такса и 120 лева депозит за експертиза.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление в гр. Хасково, ул. „Лозарска“ №12,
представлявано от В. М. И. да заплати на адв. Е. Г. И., АК-Пловдив, личен № ****** сумата от 300
лева представляваща определено по реда на чл. 38 от ЗА адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване
пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Д. СЛАВОВА
Вярно с оригинала.
Р.М.