РЕШЕНИЕ
гр.
София, 28.11.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на двадесет и осми март две хиляди и деветнадесета година
в състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря Р. Манолова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 4389 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 226,
ал. 1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищците Л.К., И.Ц., Т.Ц., В.Ц., Л.Г. и И.Г.
(последните две ищци конституирани като правоприемници на починалия в хода на
делото Е.Г.) твърдят, че на 04.09.2015 г. в гр. София е настъпило ПТП,
причинено от водача на автобус „БМЦ 220“ с рег. № *****ХС, който при потегляне
от спирка на градския транспорт, без да се увери, че слизащата от автобуса Ц.Т.е
на безопасно разстояние, затворил вратата на автобуса, като така захванал
носената от нея чанта, повлякъл я и я прегазил, вследствие на което Ц.Т.е починала.
Ищците твърдят, че са деца на починалата Ц.Т.(съответно Е.Г. е бил неин син),
както и че гражданската отговорност на водача на автобуса към момента на
процесното ПТП е застрахована при ответника. Поради това ищците претендират от
него обезщетения за претърпените от тях (съответно от Е.Г.) неимуществени вреди
поради смъртта на тяхната майка. Твърдят също така, че на 17.08.2016 г. първите
четирима посочени по-горе ищци, а на 19.08.2016 г. и Е.Г., са сключили
споразумения с ответника относно размера на обезщетенията, който е по
120 000 лв. за всеки един от тях. Посочват обаче, че този размер е бил
занижен с оглед на постигането на доброволно уреждане на претенциите им, но тъй
като ответникът не им е изплатил уговорените обезщетения, ищците искат той да
им заплати обезщетения в размер от по 160 000 лв. за причинените на всеки
един от тях неимуществени вреди от смъртта на майка им (съответно по половината
от тази сума за ищците Л.Г. и И.Г. като правоприемници на Е.Г.), заедно със
законната лихва върху посочените суми от 30.03.2018 г. до окончателното им
изплащане, както и по 41 752,01 лв. за всеки от ищците (съответно по
половината от тази сума за ищците Л.Г. и И.Г.) – лихва за забава върху
претендираната от всеки сума за обезщетение за периода 04.09.2015 г. –
29.03.2018 г. Претендират разноски по делото.
Ответникът З. „А.“ АД оспорва исковете. Оспорва
обстоятелството ищците да са понесли сочените от тях страдания във връзка със
смъртта на Ц.Т., а също така счита, че претендираният размер на обезщетенията е
завишен. Счита и че началният момент на лихвата за забава следва да бъде от
датата на смъртта на Ц.Т., а не от датата на ПТП. Оспорва и обстоятелството да
е постигната договорка с ищците по отношение на дължимо обезщетение и неговия
размер. Не оспорва, че към момента на процесното ПТП гражданската отговорност
на водача на автобус „БМЦ 220“ е застрахована при ответника. Претендира
разноски.
Третото лице помагач на ответника по делото К.М. изразява
становище за неоснователност на предявените искове по отношение на размерите на
претенциите за обезщетение, като счита, че те са завишени. Претендира разноски
в производството.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира
следното:
По делото е безспорно, като това
се установява и съгласно чл. 300 ГПК и чл. 413, ал. 2 НПК с оглед на
представените присъда от 24.02.2017 г. на СГС, решение от 28.06.2017 г. на САС
и решение от 06.03.2018 г. на ВКС, че на 04.09.2015 г. в гр. София е настъпило
ПТП, причинено от водача на автобус „БМЦ 220“ с рег. № *****ХС – третото лице
помагач по делото К.М., който не е осигурил условия за безопасното слизане от
автобуса на пътничката Ц.Т.. При потеглянето на автобуса тя е захваната от
вратата му и вследствие на това са ѝ причинени тежки увреждания, от които
е починала на следващия ден 05.09.2017 г. (видно и от представеното по делото
медицинско свидетелство за смърт). Процесното ПТП (с оглед присъдата на
наказателния съд) е причинено от поведението на водача на автобуса, който е
нарушил задълженията си съгласно чл. 68, ал. 2 ЗДвП относно осигуряването на възможност
за безопасното слизане на пътниците.
Следователно налице е
противоправно поведение на водача на автобуса К.М., което е осъществено виновно
(с оглед на презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, а в случая вината на водача е
установена и съгласно присъдата на наказателния съд). Това поведение е довело
до настъпването на процесното ПТП, в резултат на което е причинена смъртта на Ц.Т..
От представеното удостоверение за
наследници от 09.09.2015 г. се установява, че ищците Л.К.,
И.Ц., Т.Ц. и В.Ц., както и починалия в хода на делото Е.Г., са деца на
починалата от процесното ПТП Ц.Т.. Може да се приеме,
че поначало преживяването на отрицателни емоции и психически страдания, свързани
със смъртта на близък човек, особено на майка се предполага, тъй като това е
естествена човешка реакция при подобно събитие, когато е налице близка семейна
връзка между лицата (именно поради това тези лица са включени в кръга на
лицата, имащи право на обезщетение съгласно ППВС № 4/1961 г., към което
препраща и ТР № 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС). Това предположение в случая се
подкрепя и от доказателствата по делото.
Според показанията на
свидетелката Н.И.до заминаването си за Англия през 2014 г. Е.Г. непрекъснато е посещавал
майка си, тъй като не е живеел при нея, като е имал добри отношения с нея. След
като е заминал, той е продължил да поддържа постоянен контакт с нея (това
посочва и свидетелката Ц.К.-Ц.), включително да я вижда, когато се връща в
България (според свидетелката И.). Близостта в отношенията между Е.Г. и майка
му е видна и от това, че дъщеря му е отгледана от майка му, т.е. от баба си
(според свидетеля Б.М.). Също така Е.Г. много се е разстроил, когато е научил
за смъртта на майка си, като това му състояние е продължило известно време
(както посочват и тримата свидетели). Когато е разбрал за смъртта ѝ, той
незабавно е отпътувал обратно за България за погребението (както сочат свидетелитеМ.и К.-Ц.), а после относно е пътувал до
България за изнасяне на 40 дни от смъртта ѝ (според свидетеля М.).
От показанията на свидетелите Ц.К.-Ц.
и Н.И.се установява, че ищцата Л.К. не е живяла при майка си в годините преди
тя да почине. Те обаче са имали много добри отношения, като често са се виждали
по празници. През ваканциите и почивните дни Ц.Т.се е грижела и за децата на Л.
К., което също сочи на наличието на близост между тях.
Според показанията на свидетелите
Ц.К.-Ц. и Н.И.тримата ищци И.Ц., Т.Ц. и В.Ц. са живеели заедно с майка си Ц.Т.в
едно домакинство преди тя да почине. От 2001 г. (от когато са възприятията на
свидетелката И.) тримата ищци са живеели заедно с майка си в едно жилище, като
не са имали свои семейства, освен майка си. През м. януари 2015 г. ищецът Т.Ц.
е заживял в съвместно съжителство със свидетелката К.-Ц. (с която са сключили
брак през м. август 2015 г.), но отново са живеели в същото жилище. Според
свидетелите и тримата посочени ищци са били много близки с майка си, като са
понесли тежко новината за смъртта ѝ, включително и до момента изпитват
тъга за нея. Ищецът Т.Ц. също така е прекъснал пътуването за медения си месец,
когато е узнал, че майка му е починала.
Посочените по-горе обстоятелства
потвърждават наличието на близка семейна и емоционална връзка между ищците Л.К.,
И.Ц., Т.Ц. и В.Ц., както и между Е.Г., и починалата Ц.Т., която, както се
посочи, е нормална за отношенията между майка и децата ѝ. Тъгата, която
са изпитвали и продължават да изпитват посочените ищци и която до смъртта си е
изпитвал и Е.Г. е естествен резултат от наличието на посочената връзка и
настъпването на смъртта на майка им, която при това е внезапна. Следователно
емоционалните последици за децата на починалата Ц.Т.в резултат от смъртта
ѝ могат да се определят като такива, които не се различават от типичното
емоционално състояние, в което изпада човек при внезапна загуба на родителя си.
Следва да се съобрази също така,
че починалата Ц.Т.е била на 64 години, а към този момент Е.Г. е на 45 години,
ищцата Л.К. е на 39 години, ищецът В.Ц. е на 30 години, ищецът И.Ц. е на 26
години, а ищецът Т.Ц. е на 23 години. Поради това, макар да се установява
близост, нормална за отношенията между родител и деца, следва да се отчете, че
починалата е била в по-напреднала възраст, което поначало предполага и
по-голяма дистанция в отношенията, които не се характеризират с интензитета на
отношения между млади родители и малките им деца например. Възрастта на децата
на Ц.Т.също предполага по-голяма независимост и отдалеченост от майка им.
При това положение обаче следва
да се има предвид, че ищците И.Ц., Т.Ц. и В.Ц. са живеели с Ц.Т.в едно жилище и
в едно домакинство, което обстоятелство, заедно с близките отношения между тях,
предполага по-голяма дълбочина на емоционалните последици от загубата на майка
им, включително като се съобрази и възрастта им (в сравнение с Е.Г. и Л.К.).
Този извод се потвърждава и от описания от свидетелката Ц.К.-Ц. случай, при
който е имало риск тя да загуби детето си поради стреса от смъртта на Ц.Т.(тя е
била бременна към този момент), включително и от емоционалната реакция на
свидетелката при разпита ѝ. Поради това, при определяне на размера на
дължимото обезщетение, следва да се отчете и посоченото обстоятелство – това,
че част от ищците са живеели заедно с починалата си майка, като и досега продължават
да живеят в същото жилище (според показанията на свидетелите, посочени
по-горе).
Като се отчетат посочените
по-горе обстоятелства, както и като се съобрази икономическата обстановка към
момента на настъпване на процесното събитие през 2015 г., обезщетенията за
причинените неимуществени вреди от смъртта на Ц.Т.следва да се определят в
размер на по на 130 000 лв. за Л.К. и Е.Г. и на по 140 000 лв. за И.Ц.,
Т.Ц. и В.Ц..
По делото е безспорно, като това се
установява и от посоченото в констативния протокол за ПТП и от представената
справка от информационната система на Гаранционния фонд, че гражданската
отговорност на водача на автобус „БМЦ 220“, причинил процесното ПТП, към
момента на ПТП е застрахована при ответника З. „А.“ АД. С оглед на възраженията
на третото лице помагач следва да се посочи, че съгласно чл. 257, ал. 2 КЗ
(отм.) застраховано лице по задължителната застраховка „Гражданската
отговорност“ на автомобилистите е както собственикът на МПС, така и всяко лице,
което го ползва на законно основание. Под ползване в случая се разбира и управление
на МПС. Този извод следва от систематичното тълкуване на посочената разпоредба
на във връзка с разпоредбата на чл. 259, ал. 1 КЗ (отм.), която определя
лицата, задължени да сключат застраховката. Това са собственикът на МПС,
регистрирано в България, и лицето, което управлява МПС в България, без да има
застраховка, т.е. лицето, което ползва МПС е това, което го управлява.
Следователно водачът на автобуса, който управлява това МПС на законно основание
съгласно възложената му от собственика на автобуса работа, представлява лице,
което ползва МПС и съответно е застраховано лице съгласно чл. 257, ал. 2 КЗ
(отм.). Поради това и гражданската му отговорност за причинени на трети лица
вреди при управлението на автобуса се покрива от сключената при ответното
дружество застраховка. Другият поставен от третото лице помагач въпрос относно
задължението на водача на автобуса да уведомява застрахователя за настъпилото
застрахователно събитие няма отношение към предмета на настоящото производство
и не следва да бъде изследван – той има значение само за отношенията между
ответника и третото лице помагач.
Видно от представеното
удостоверение за наследници от 31.12.2018 г. починалият в хода на
производството на 20.07.2018 г. Е.Г. е оставил за наследници съпругата и дъщеря
си, конституирани като ищци по делото – Л.Г. и И.Г.. Поради това предявените
искове за обезщетение за неимуществени вреди следва да се уважат в следните
размери: за ищците И.Ц., Т.Ц. и В.Ц. – за по 140 000 лв., за ищцата Л.К. –
за 130 000 лв. и за ищците Л.Г. и И.Г. – за по 65 000 лв., като
бъдат отхвърлени в останалата част.
Във връзка с посочения по-горе
размер на обезщетенията и съответно до който следва да се уважат предявените
искове, трябва да се посочи, че не следва да се вземат предвид представените по
делото пет споразумения между ответника и децата на починалата, подписани от
последните, в които като размер на обезщетението за всеки един от тях е
посочена сумата от 120 000 лв. На първо място няма данни тези споразумения
да са одобрени от ответника – напротив, в отговора на исковата молба ответникът
оспорва постигането на извънсъдебна спогодба по размера на обезщетението (т. 12
от отговора). Не е ясно и дали това е видът на споразуменията, изпратени с
приложеното по делото електронно писмо от представител на застрахователя до четиримата
ищци и до Е.Г.. Освен това, както е посочено и в исковата молба, тези
споразумения са част от опит да се постигне извънсъдебно уреждане на спора
между страните (спогодба), което обаче не е станало. С оглед на тези изявления
на страните по делото, както и поради това, че самите споразумения не са
подписани и от двете страни, нито има данни да са приети от ответника, следва
да се приеме, че те са проекти, които са част от водени преговори между
страните, но по които не е постигнато съгласие. Поради това липсва спогодба по
отношение на размера на обезщетенията, която да е постигната и да обвързва
страните, поради което не следва да се съобразява и размера на обезщетенията,
посочен в представените споразумения.
Съгласно чл. 223, ал. 2, изр. 1 КЗ
(отм.) ответникът, като застраховател на гражданската отговорност на водача,
причинил процесното ПТП, отговаря и за лихвите за забава, за които отговаря
застрахованият водач. Според чл. 84, ал. 3 ЗЗД при непозволено увреждане
лицето, причинило увреждането, е в забава и без покана, т.е. от момента на
настъпването на вредите. Следователно от този момент той дължи и законната
лихва за забава върху сумата на обезщетението за вреди (чл. 86, ал. 1 ЗЗД),
поради което застрахователят на гражданската отговорност на това лице също
следва да заплати тази лихва от датата на застрахователното събитие.
В случая процесното ПТП е
настъпило на 04.09.2015 г., но смъртта на Ц.Т.е настъпила на 05.09.2015 г.
Вземането за обезщетение възниква от момента, в който бъдат причинени вредите,
тъй като според чл. 45, ал. 1 ЗЗД причинилият вреди е длъжен да ги поправи,
т.е. възникването на вредата е предпоставка за възникване на задължението за
поправянето ѝ, а следователно и на вземането за обезщетение на увредения.
В случая вредата се изразява в причинената смърт на майката на част от ищците и
на Е.Г., поради което от момента на настъпването на смъртта възниква и
вземането на посочените лица за обезщетение за вреди, като от този момент се
дължи и лихва за забава върху това обезщетение. Поради това от същия момент е
дължимо и застрахователно обезщетение в размер на лихвите за забава върху
дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, а именно от
05.09.2015 г.
Определен по реда на чл. 162 ГПК
размерът на лихвата за забава върху дължимото на всеки от ищците обезщетение за
периода от възникването на това вземане 05.09.2015 г. до предявяване на иска
29.03.2018 г. възлиза съответно на по 36 455,16 лв. за всеки от ищците И.Ц.,
Т.Ц. и В.Ц., на 33 851,19 лв. за ищцата Л.К. и на по 16 925,60
лв. за всеки от ищците Л.Г. и И.Г., за които суми предявените искове за лихва
за забава са основателни.
По разноските:
Ищците са освободени от заплащане на държавни
такси по делото (с оглед на влязлата в сила присъда относно процесното
събитие), а други разноски те не са доказали по делото, поради което на тях
разноски не се дължат.
Процесуалният представител на ищците е направил
искане за присъждане на разноски на основание чл. 38, ал. 2 ЗА за оказаната от
него на ищците безплатна правна помощ. По делото обаче са представени само
пълномощни, с които ищците упълномощават адвоката да ги представлява в
производството. Несъмнено след като адвокатът е поел така възложената му
работа, между него и ищците е сключен и договор за правна защита във връзка с
делото. Този договор обаче не е представен по делото, поради което не може да
се прецени дали страните са уговорили по него заплащане на определено
възнаграждение, или оказване на безплатна правна помощ. Макар съдът да не
следва да проверява наличието на предпоставките по чл. 38, ал. 1 ЗА за оказване
на безплатна правна помощ, той следва да се увери, че страната и адвоката
ѝ действително са постигнали съгласие по този въпрос, тъй като това
обстоятелство предопределя дали разноските следва да се възстановят на страната,
или да се заплатят на адвоката. Поради това необходимо е по делото да се
представи договор или да са налице други данни, от които да е видна волята на
ищците и адвоката им относно заплащането на оказаната правна помощ (в този
смисъл напр. определение № 95/19.02.2015 г. по ч. т. д. № 1451/2014 г., на ВКС,
ІІ т. о. и определение № 95/01.02.2019
г. по ч. т. д. № 2423/2018 г., на ВКС, ІІ т. о.). Липсата на подобни данни по
делото, прави невъзможно извършването на преценката относно дължимите разноски,
съответно дали са налице основания за присъждането на разноски на адвоката.
Поради това, както и с оглед на изричното оспорване от ответника в отговора на
исковата молба (т. 11 от отговора) на претенцията на адвоката на ищците за
заплащане на разноски, следва да се приеме, че претендираните от адвоката
разноски не са установени по делото и те не следва да се присъждат.
На ответника следва да се присъдят разноски на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съответни на отхвърлената част от исковете.
Тези разноски следва да се разпределят между ищците, като се съобрази, че
предявените от тях искове са в еднакъв размер (съответно този размер общо за
ищците Л.Г. и И.Г.), както и уважените части от исковете. Така ищците следва да
заплатят на ответника разноски както следва: Л.К. – 16,91 лв., И.Ц. – 11,28 лв.,
Т.Ц. – 11,28 лв., В.Ц. – 11,28 лв., Л.Г. – 8,45 лв. и И.Г. – 8,45 лв.
На третото лице помагач не следва да се присъждат
разноски, тъй като съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК на помагача не се следват
разноски.
Тъй като ищците са освободени от заплащане на
държавна такса по делото, на основание чл. 78, ал. 6 вр.
с ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на съда общо сумата 34 282,71
лв., представляваща дължимата от ищците такса, съответно на уважената част от
иска.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „З.А.Д.А.“
АД, ЕИК*******,
със седалище и адрес на управление *** да
заплати на Л.Б.К., ЕГН **********, адрес *** на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) сумата 130 000 лв.
(сто и тридесет хиляди лева) – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на
Ц.Т., причинена от ПТП, настъпило на 04.09.2015 г. в гр. София от поведението на
водача на автобус „БМЦ 220“ с рег. № *****ХС, заедно със законната лихва върху
посочената сума от 30.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата 33 851,19 лв. (тридесет и три хиляди осемстотин петдесет и
един лева и 19 ст.) – лихва за забава върху обезщетението за вреди за периода
05.09.2015 г. – 29.03.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ
иска за обезщетение за неимуществени
вреди до пълния предявен размер от 160 000
лв., както и иска за лихва за забава до пълния предявен размер от
41 752,01 лв. и за датата 04.09.2015 г.
ОСЪЖДА „З.А.Д.А.“
АД, ЕИК*******,
със седалище и адрес на управление *** да
заплати на всеки един от И.И.Ц., ЕГН **********, Т.И.Ц., ЕГН ********** и В.И.Ц., ЕГН **********,***, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) сумата
от по 140 000 лв. (сто и четиридесет хиляди лева) – обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на Ц.Т., причинена от ПТП, настъпило на 04.09.2015
г. в гр. София от поведението на водача на автобус „БМЦ 220“ с рег. № *****ХС,
заедно със законната лихва върху посочената сума от 30.03.2018 г. до
окончателното ѝ изплащане, както и
на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от по 36 455,16 лв. (тридесет и шест хиляди
четиристотин петдесет и пет лева и 16 ст.) – лихва за забава върху
обезщетението за вреди за периода 05.09.2015 г. – 29.03.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ исковете за обезщетение за неимуществени вреди до пълните предявени размери от по 160 000 лв., както и исковете
за лихва за забава до пълните предявени размери от по 41 752,01 лв. и за
датата 04.09.2015 г.
ОСЪЖДА „З.А.Д.А.“
АД, ЕИК*******,
със седалище и адрес на управление *** да
заплати на всяка една от Л.В.Г., ЕГН **********, адрес *** и И.Е.Г., ЕГН **********, адрес *** на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) сумата
от по 65 000 лв. (шестдесет
и пет хиляди лева) – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Ц.Т.,
причинена от ПТП, настъпило на 04.09.2015 г. в гр. София от поведението на
водача на автобус „БМЦ 220“ с рег. № *****ХС, заедно със законната лихва върху
посочената сума от 30.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от по 16 925,60 лв. (шестнадесет хиляди деветстотин двадесет и
пет лева и 60 ст.) – лихва за забава върху обезщетението за вреди за периода
05.09.2015 г. – 29.03.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ
исковете за обезщетение за
неимуществени вреди до пълните предявени
размери от по 80 000 лв., както и исковете за лихва за забава до пълните
предявени размери от по 20 876,01 лв. и за датата 04.09.2015 г.
ОСЪЖДА Л.Б.К., ЕГН **********, адрес ***, И.И.Ц., ЕГН **********,
Т.И.Ц., ЕГН **********, В.И.Ц., ЕГН **********,***, Л.В.Г., ЕГН **********, адрес *** и И.Е.Г., ЕГН **********, адрес *** да заплатят на „З.А.Д.А.“ АД, ЕИК*******,
със седалище и адрес на управление *** следните
суми за разноски по делото: Л.К. – 16,91 лв. (шестнадесет лева и 91 ст.), И.Ц. – 11,28 лв. (единадесет лева и 28
ст.), Т.Ц. – 11,28 лв. (единадесет
лева и 28 ст.), В.Ц. – 11,28 лв. (единадесет
лева и 28 ст.), Л.Г. – 8,45 лв.
(осем лева и 45 ст.) и И.Г. – 8,45 лв.
(осем лева и 45 ст.).
ОСЪЖДА „З.А.Д.А.“
АД, ЕИК*******,
със седалище и адрес на управление *** да
заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от общо 34 282,71 лв. (тридесет и четири хиляди двеста
осемдесет и два лева и 71 ст.) – разноски по делото за държавна такса.
Решението е поставено при участието на К.В.М., ЕГН ********** като трето
лице помагач на страната на ответника З. „А.“ АД.
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: