РЕШЕНИЕ №
гр. Велинград, 17.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание на
седемнадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретар
Мария Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 673 по
описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79
и чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, предявени
от „Профи кредит България“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. България №
49, бл. 53Е, вх. В, против Н.М.К., ЕГН:**********,***, с които
се иска да бъде установено по отношение на ответницата, че дължи на ищцовото
дружество сума от 6650.08 лв. /шест
хиляди шестстотин и петдесет лева и осем стотинки/, представляваща неизплатено
парично задължение по Договор за потребителски кредит № **********, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявление в съда- 28.02.2019 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение № 126 от 05.03.2019 г.,
по ч.гр.д. № 239, по описа ВРС за 2019 г..
Ищцовото дружество излага, че подало заявление за издаване на заповед за
изпълнение, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение № 126 от
05.03.2019 г., по ч.гр.д. № 239, по описа ВРС за 2019 г., като постъпило
възражение от длъжника, поради което в срока по чл. 415 ГПК се предявява
настоящия установителен иск. Ищцовото дружество твърди, че между него и
ответницата на 21.01.2017 г. е сключен Договор за
потребителски кредит № **********, по
който е изправна страна, като на 23.01.2017 г. е отпуснало кредит на ответницата в размер на 3500
лева. Твърди, че по желание на ответника с отпуснатия кредит е извършено
вътрешно рефинансиране на други две нейни задължения към „ПРОФИ КРЕДИТ -
България“ ЕООД в общ размер на 2 424.02 лв., а остатъчната сума в размер на 1
075.98 лв. е преведена на 23.01.2017г. по посочена от нея банкова сметка (***:
270PBWP170230011 от дата: 23.01.2017г.). Сочи се, че ответникът е поел
задължение да погаси задълженията по договора за срок от 36 месеца, с месечна
вноска по погасителен план в размер на 258.67 лв. и падежна дата всяко 7-мо
число на месеца. Твърди се, че на 30.11.2017 ответницата подала Заявление за
промяна на погасителен план към ДПК № **********, като е пожелала да бъде
отложена 1 погасителна вноска, поради което на 17.12.2017г. между страните е сключен
Анекс № 1 към ДПК № **********, с който страните са договорили да бъде отложена
погасителна вноска № 9, която следвало да се заплати в края на погасителния
план, като неразделна част от него е нов коригиран погасителен план.
Погасителните вноски се променят от 36 на 37 броя. Годишният процент на
разходите след сключването на Анекса е в размер на 47.34 %. Останалите клаузи
на Договора за потребителски кредит № ********** не са засегнати и остават
непроменени. Предвид факта, че К. не изпълнявала точно поетите с договора
задължения и направила само 10 пълни погасителни вноски, последната от които
дата 07.02.2018г., договорът бил прекратен едностранно от ищцовото дружество на
03.04.2018г., за което на ответницата
било изпратено уведомително писмо, че задължението е обявено за предсрочно
изикуемо. Сочи се, че след обявяването на предсрочната ответницата погасила още
една пълна вноска и една частична, като последното плащане е с дата 17.04.2018
г.. Твърди се, че към настоящия момент размерът на погасеното от Н.М.К.
задължение по ДПК № ********** е в общ размер на 2 836.00 /две хиляди
осемстотин тридесет и шест лева/. С плащанията си Кисимоа е погасила част от номинала по заема
в размер на 2662.04 лева (две хиляди шестстотин шестдесет и два лева и четири
стотинки). Сумата от 73.94 лева (седемдесет и три лева и деветдесет и четири
стотинки) е отишла за погасяване на лихвите за забава по кредита, на основание
т.12.1 от ОУ. С плащанията си клиентът е заплати 100 лева от начислените такси по
Тарифа. Предвид изложените по-горе обстоятелства, се твърди към днешна дата Н.М.К.
дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД сума в размер на 6 650.08 лв. /шест
хиляди шестстотин и петдесет лева и осем стотинки/, представляваща главница по
Договор за потребителски кредит № **********, за които суми е издадена заповед за изпълнение №
126 от 05.03.2019 г., по ч.гр.д. № 239, по описа ВРС за 2019 г. Ангажират се
доказателства. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответницата излага становище, че иска е допустим,
но неоснователен и го оспорва изцяло. Признава, че от ищцовото дружество е
получила сумата от 3500,00 лева и че с част от тази сума е погасила стари
задължения към него. Оспорва обстоятелството, че е върнала на ищеца единствено
сумата от 2836,00 лева. Поддържа, че сключения договор е недействителен по
см.на ЗПК, ЗЗП и чл.26, ал.2, предл.3 от ЗЗД. Твърди, че не са спазени
императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като липсвала ясно разписана
методика как се формира годишния процент на разходите по кредита, кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР
от 49,89 %. Излага, че клаузите за възнаградителна лихва и заплащане на
допълнителен пакет услуги също са недействителни като противоречащи на добрите
нрави и в този смисъл цитира практика на ВКС. В случай, че съда не приеме
доводите й за недействителност на договора, моли да се приеме, че не е
настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Предвид изложеното моли исковете
да се отхвърлят. Претендира разноски. Не сочи доказателства.
Съдът, като взе предвид доводите на страните,
прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за
установено следното от правна и фактическа страна:
По
иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 240 ЗЗД
За основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже,
че между него и Н.К. е налице
валидно облигационно отношение, по договор за заем, по силата на който е
предоставило на ответницата процесната сума, а за нея е възникнало задължение
за връщане на заетата сума и
за плащане на възнаградителна лихва в претендираните размери; 2. настъпилата изискуемост на вземанията. По релевираните възражения
за нищожност на клаузите в процесния договор в тежест на ищцовото дружество е
да докаже, че не са нарушени императивните разпоредби на ЗПК и ЗПП, както и че
е налице индивидуално договаряне на клаузите в сключения Анекс.
В тежест на ответника е да докаже, че е погасил процесните вземания,
както и възраженията си срещу възникването и съществуването им.
С оглед твърденията на страните с доклада по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи от доказване следните права и обстоятелства, че между тях
е сключен Договора за потребителски кредит № ********** на 21.01.2017 г., по
силата на който на ответницата е отпуснат заем в размер на 3500 лв., от които
със сумата от 2 424.02 лв. са погасени стари нейни задължения към ищцовото дружество,
а остатъчната сума в размер на 1 075.98 лв. й е преведена на 23.01.2017г. по
посочена от нея банкова сметка. ***спорени
заверени преписи на: подписан договор за потребителски кредит № **********/21.01.2017
г., сключен между ищцовото
дружество и ответницата, Споразумение за предоставяне на допълнителни услуги,
Общи условия на ищцовото дружество към договора за потребителски кредит, погасителен
план към договора за кредит, платежно нареждане от 23.01.2017г. за изплащане на сумата от 1 075.98 лв лв. по банкова сметка *** Н.К.. Следователно съдът намира, че
по делото се установява възникването на заемно правоотношение и пораждането в
тежест на ответницата на задължения по него.
От представения като писмено доказателство Договор за
потребителски кредит № **********/21.01.2017 г., се
установява, че Н.К.
е изявила воля за сключване на договор за заем с ответното
дружество, по силата на който да получи сумата от 3500 лв., като бил договорен годишен лихвен процент в
размер на 41,17% или задължението й, съгласно уговореното е в
общ размер на 6148,08 лв., което следвало да погаси на 36 равни месечни вноски.
Видно от договора страните са уговорили закупуване на допълнителен пакет от
услуги на стойност от 3164 лв., като възнаграждението за него е следвало да
бъде изплатено на вноски, всяка в размер от 87,89 лв..
Процесният договор представлява потребителски
договор, който придава на кредитополучателя качеството на потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП. Предвид правомощието на съда служебно да прецени
неравноправния характер на договорна клауза, което произтича от разпоредбата на
чл. 6 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори (в т. см. Решение на
Съда (голям състав) от 9 ноември 2010 година по дело C-137/08 (VB
Penzugyi Lizing Zrt. срещу Ferenc Schneider), Решение от 4
юни 2009 г. по дело Pannon GSM, С – 243/ 08), а и предвид релевираното
от ответницата възражение за нищожност, съдът го намира за основателно по
следните съображения.
Съгласно чл. 143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор при общи
условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия,
доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза е договорена
индивидуално.
Принципно няма пречка страните да уговарят възнаградителна
лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на
законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата
на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС №
72/08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва,
като със заключителната разпоредба § 1 е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. - за
определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен
нов максимален размер.
В процесния случай ищецът, въпреки указаната
му доказателствена тежест, не е ангажирал никакви доказателства в посока, че
процесните договорни клаузи са уговорени индивидуално поради което съдът е
ограничен в преценката си от представените такива. Съгласно представените
доказателства, договорът е сключен по предложение, направено от заемателя,
което е приложено по делото, а в самия договор заемателят е декларирал, че е
запознат предварително с всички условия по него, от което не може да се направи
извод обаче, че му е дадена възможност да влияе върху съдържанието им. От една
страна съдът счита, че клаузата за възнаградителна лихва не е индивидуално
уговорена - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна
на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им. Съобразно практиката на ВКС относно доказателствена стойност на
сключените към договора допълнителни споразумения и дали същите следва да се
тълкуват като признание от страна на заемателя относно размера на задълженията,
обективирана в решение № 65/06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017 г. на
ВКС, ТК, І т. о., решение № 146/01.11.2017 г. по т. дело № 2615/2016 г. на
ВКС, ТК, I т. о. и решение № 231/02.03.2018 г. по т. д. № 875/2017 г. на
ВКС, ТК, І т. о., фактът на подписани допълнителни споразумения сам по себе си
е недостатъчен и не освобождава търговеца да ангажира на основание чл. 146, ал.
4 ЗЗП доказателства за индивидуално уговаряне на оспорените
клаузи от основния договор; допълнително споразумение, представляващо спогодба
и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на
кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на
първоначалния договор, е нищожно; предоговарянето на условията на кредита, вкл.
съвпадащи волеизявления на страните по договора за кредит, относно размера на дължимото
от кредитополучателя, изчислено в съответствие с неравноправни клаузи на
договора за кредит, не санира нищожността на неравноправната клауза в
същия и не предпоставя дължимост в така установения размер. От друга страна
съдът намира, че въпросните клаузи са сключени в условията на
неравнопоставеност, водещи до нищожност, поради противоречие с добрите нрави.
Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в
обществото, поради това, че мнозинството от хората според вътрешното си убеждение
ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които
законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея: се
договарят необосновано високи цени; неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота; използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция;
използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно
условие. Съгласно трайно установената практика на ВКС( решение № 906/
30.12.2004 г., по гр. д. № 1106/2003 г., на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; решение №
378/ 18.05.2006 г., по гр. д. № 315/2005 г., на ІІ-ро гр. отд. на ВКС;
определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ІV-то гр. отд. на
ВКС) за противоречаща на добрите нрави, нарушаваща принципа за справедливост,
понеже се създава възможност за неоснователно обогатяване, се счита клауза за лихва,
многократно превишаваща размера на законната лихва за просрочени
задължения, която се определя от Държавата, като се застъпва виждането, че
уговорка за лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва при липса на
обезпечение, какъвто е настоящия случай е противна на добрите нрави. В
процесния договор уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по
заема /ГЛП/ и годишен процент на разходите /ГПР/ надвишава трикратния размер на
законната лихва четирикратно, поради което настоящ състав ги намира за нищожни на
основание противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1
предл. 3 ЗЗД/.
На следващо място и съобразно изложените
мотиви по- горе по приложението на чл. 143 ЗЗП съдът счита, че клаузата за
заплащане на уговореното възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги
и споразумението в този смисъл не отговарят на изискването за добросъвестност и
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на заемателя и
заемодателя. Видно от него срещу заплащане на възнаграждението
кредитополучателят може да се ползва от различни привилегии – бързо разглеждане
на искането, възможност за отлагане на плащане на вноски, възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна дата на
падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Неравноправният характер на посочената клауза произтича от липсата на
еквивалентност между поетото задължение за заплащане на допълнително
възнаграждение и поетите ангажименти от страна на кредитора, тъй като
предоставянето на изброените по – горе привилегии не е обусловено от настъпване
на предвидени в договора условия, а зависи единствено от волята на кредитора.
Цитираната клауза не е индивидуално уговорена, тъй като сключването на
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни слуги е включено в
типовото искане за отпускане на потребителски кредит.
Отделен аргумент в тази насока съдът черпи от разпоредбата
на чл. 10а ЗПК, съгласно която кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Съдът
намира, че т.нар. „допълнителен пакет услуги“, за които е уговорено
възнаграждение не попада в приложното поле на цитираната разпоредба. Срещу тази
такса (възнаграждение) не се дължи никакво поведение от страна на кредитора
–сумата се дължи за предоставените допълнителни възможности на потребителя единствено
да управлява кредита. В този аспект това вземане няма характер на такса, тъй
като не се дължи заради извършени разходи, нито заради определени действия,
предприети от кредитора – арг. чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. Наименованието на
допълнителния пакет услуги прикрива истинската цел на клаузата да служи за
увеличение на възнаграждението на кредитора за предоставения заем, което от
своя страна води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В
случая ГПР по процесния договор е 49. 89 % при максимален размер от 50%
съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което ако към дължимата по договора
сума се присъединят и разходите по допълнителното споразумение, ГПР ще
надхвърли нормативно допустимия размер от 50% и несъмнено води до многократно
превишаване тавана на ГПР, което от своя страна обуславя нищожност на
уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса
на основание за дължимост на това вземане. Предвид изложеното клаузата в
договора и споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги са
недействителни на основание чл. 143 ЗЗП
и чл. 26, ал. 1 ЗЗД – поради заобикаляне на закона, поради което размерът на
дължимите вземания по договора за кредит следва да се определи въз
основа на предоставената в заем сума по сключения договор за кредит, но без
поетото задължение за заплащане на допълнителния пакет услуги.
Отделно от всичко изложено следва да бъде
съобразено и решение
№ 109 от 12.08.2019 г. на ВКС по т. д. № 636/2019 г., II т. о., ТК, с което е оставено в сила решение №
1070/02.05.2018 г. от 30.04.2018 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с
решение № 1109 от 03.05.2018 г., в частта, с което е потвърдено решение № 2958
от 03.05.2017 г. по гр. д. № 12486/2014 г. на Софийски градски съд за осъждане
на "Профи кредит България" ЕООД да преустанови прилагането и да
изключи от съдържанието на Общи условия към договори за потребителски кредит
клаузите на чл. 12. 3, чл. 12. 4, чл. 12.5.3, чл. 12.5.5 и част от клаузите на
чл. 13. 1 и чл. 13. 3. При съобразяване изложените мотиви от върховната
инстанция по отношения неравноправния характер на посочените в решенията клаузи
от ОУ на ищцовото дружество, които настоящият състав напълно споделя следва
изводът, че клаузите на чл. 12. 3, чл. 12. 4 и чл. 13. 3 от ОУ към процесния
договор, които макар да са Версия 07 са напълно идентични с текста на същите във
Версия 01, коментирана в цитираните по- горе решения и неравноправни, като
противоречащи на разпоредбата на чл. 143 ЗЗП,
доколкото по делото не са ангажирани доказателства, а и следва от самата
природа на Общите условия, че не са индивидуално уговорени, видно е, че са в
нарушение на принципа на добросъвестността, създават значителна
неравнопоставеност между страните и са във вреда на потребителя, поради което
те са нищожни. Тук е мястото да се посочи, че съобразно практиката на СЕС
решенията по колективни искове, с които е признат неравноправният характер на
договорни клаузи по потребителски договори, включително и в Общи условия е
задължително за всички съдилища.
Следователно съдът намира, че при липса на
доказателства уведомлението за прекратяване на процесния договор да е
достигнало до длъжника, то и предсрочна изискуемост не е настъпила. Правото на
кредитора да иска заплащане на остатъка от непогасените вземания за главница и
договорни лихви възниква в две хипотези – при предсрочна изискуемост на
договора за кредит, настъпила след изричното уведомяване на длъжника от
кредитора, или при изтичане на срока на договора. В настоящия случай от процесния
договор и погасителния план към него безспорно се установява, че падежът по
всички погасителни вноски не е настъпил към датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение. Следователно съобразно формирана задължителна за съдилищата практика
с ТР № 8/2017
от 2.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, която съдът намира за приложима
и в настоящия случай, макар да не се касае за банков кредит, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение е допустимо да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо- моментът на
приключване на съдебното дирене, като разграничението на вноските с настъпил и
ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в
исковата молба не е условие за редовност или основателност.
С исковата молба и заявление за издаване на
заповед за изпълнение се претендира сума в размер на 6650.08 лв.,
представляваща непогасени задължения по процесния договор. Видно от него заем е отпуснат в размер на
3500 лв., от което следва изводът, че претенцията за главница не би могла да
надвишава последната сума. Очевидно е, че ищцовото дружество процеснита
претенция включва възнаграждението си по пакет допълнителни услуги и за
възнаградитлна лихва, и за които по- горе бяха изложени мотиви, че
представляват неравноправни клаузи, поради което и сумите по тях не следва да
бъдат присъждани, като начислени на основание нищожни клаузи. От приетите
писмени доказателствата по делото (погасителен план към договора, погасителен
план към Анекс № 1 и извлечение от сметка) се установява, че са изплатени десет пълни
погасителни вноски и единадесета частично или общо сума в размер на 2 662,04
лв., от изявлението на ищцовото дружество става ясно, че ответницата е погасила
общо сума в размер на 2 836 лв.. При съобразяване уговорките в договора,
анекс № 1, представените погасителни планове към него и датата на приключване
на съдебното дирене следва, че към този момент ответницата е задължена за
вноските с настъпил падеж до 17.12.2019 г. или до № 34. Въз основа на
правомощието на съда по чл. 162 ГПК и при съобразяване приетите и неоспорени
писмени доказателства при доказана основателност на вземането на ищцовото
дружество за главница съдът определи размерът му на сумата от 2 506,71
лв., представляваща сбор от главниците по падежирали вноски с № от 12 до № 34
включително (от извлечение по сметка се установява, че
главницата по вноска № 11 е погасена изцяло). Като съобрази нищожността на клаузите за
покупка на пакет от допълнителни услуги и за възнаградителна лихва, то сумата
от 1 993,81 лв. (представляваща общ сбор на изплатените от
ответницата погасителни вноски от № 1 до № 10 включително, вноска № 11 е
погасена частично само главница) се явява платена без основание и независимо от начина, по който ищцовото
дружество е отнесло това плащане с нея се явява погасена дължимата
главница по падежиралите вноски. Следователно задължението на ответницата от 2 506,71
лв. следва да бъде намалено със сумата от 1 993,81 лв., както и със сумата
от 173,96 лв. (2 836 лв.- 2 662,04 лв.= 173,96 лв.), която ищцовото
дружество признава, че е получило от нея, но тъй като тази сумата е
недостатъчна да покрие изцяло непогасената главница (2 506,71-1 993,81-173,96=338,94
лв.), то предявеният иск следва да бъде уважен частично до сума в размер на
338,94 лв., а за разликата над него до пълния претендиран от 6650.08 лв. да бъде
отхвърлен.
Очевидно е, че в
случая ответницата се явява в забава за погасяването на част от вноските с
настъпил падеж, но доколкото нито в заявление по чл. 410 ГПК, нито в исковата
молба се излагат обстоятелства за това, нито се формулира искане към съда за
присъждане на обезщетение за забава конкретизирано по размер и период, макар да
се претендират непогасени задължения по процесния договор, съдът се намира
обвързан от диспопозитивното начало в гражданския процес и не следва да се
произнася по дължимостта му.
По разноските:
В съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за
разноски в заповедното и исковото производство. На основание чл. 78, ал.1 ГПК
на ищцовото дружество следва да се присъдят разноски съобразно уважената част
от исковете или сума в размер на 36,49 лв., представляваща разноски в заповедното
и исковото производство, съгласно доказателствата и списък по чл. 80 ГПК. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата се следват разноски, но доколкото не
се претендират и не са представени доказателства да са сторени такива съдът не
следва да се произнася по отговорността за тях.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Профи кредит България“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
България № 49, бл. 53Е, вх. В, против Н.М.К., ЕГН:**********,***, иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с
чл. 240 ЗЗД, че Н.М.К.,
ЕГН:**********дължи на „Профи кредит България“
ЕООД, ЕИК: *********, сумата от 338,94 лв., представляваща
главница по договор за потребителски кредит № **********/21.01.2017 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявление в съда- 28.02.2019 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над
установения размер от 338,94 лв. до претендираният от 6650.08 лв., за която сума е издадена заповед за изпълнение
№ 126 от 05.03.2019 г., по ч.гр.д. № 239, по описа ВРС за 2019 г..
ОСЪЖДА Н.М.К., ЕГН:**********,***
ЗАПЛАТИ НА „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 36,49 лв., представляваща разноски в
заповедното и исковото производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Пазарджишки окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
РАЙНОЕН СЪДИЯ:
ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА- ВЛАДИМИРОВА