№ 52
гр. Варна , 06.01.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в закрито заседание на шести
януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен А. Атанасов
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно частно гражданско
дело № 20203100503702 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано частна жалба, подадена от „АЙ
ТРЪСТ“ЕООД, чрез пълномощник ю.к. Г. срещу разпореждане
№31417/28.10.20г. по ч.гр.д.12753/20г по описа на ВРС 49 с-в, В ЧАСТТА с
която е отхвърлено искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
ГПК за заявени задължения за 288.86лв възнаграждение на поръчител и
123.751лв начислена лихва за забава върху него, , както и за изплатени от
поръчителя за сметка на кредитополучателя по обезпечен потребителски
кредит 495.42лв договорна лихва и 58.75 лв административни разноски.
Жалбата вх. №283315/20.11.20г. е подадена в законоустановения
едноседмичен срок, считано от уведомяването на заявителя за постановения
частичен отказ. Изявлението за сезиране на въззивен съд е на надлежна
страна – заявител срещу подлежащо на обжалване разпореждане и
производството по жалбата е процесуално допустимо, на осн. чл. 274 ал.1 т. 2
ГПК. Авансово дължимата такса в минимален размер е внесена.
Жалбоподателят излага оплаквания за неправилно приложена
нормативна уредба, като твърди, че като поръчител, понесъл плащането на
задължението на главния длъжник, е основал претендираните в заявлението
свои вземания на валидно възникнали договорни клаузи. Сочи, че след
удовлетворяване на кредитора се е суброгирал в правата му в цялост и затова
1
договорните лихви не следва да се третират различно от главницата, за която
заповед е била издадена, а дори и част от тях да са били начислени като
вноски с ненастъпили падежи, съдът е следвало да уважи искането до размера
на падежиралите суми, а не да го отхвърля изцяло. Счита, че заплатените на
кредитора административни разноски неправилно са квалифицирани като
такса, събрана в нарушение на чл. 33 и чл. 10а ал. 1-2 ЗПК, тъй като не са
свързани с дейностите по усвояване и управление на кредитирането, а са
направени в резултат на некоректно поведение на кредитополучателя,
просрочил падежите по погасителния план. Позовава се на новопосочено
доказателство, представляващо протокол на кредитора за остойностяването
на действията по търсене на длъжника и приканването му да изпълни дълга в
периода от настъпване на правата забава до приканването на поръчителя да
изплати дълга на кредитополучателя. Оспорва и квалифицирането като
неравноправна клауза на уговорката за предоставяна на кредита след
учредяване на поръчителството от дъщерното на кредитора предприятие, като
сочи, че потребителят е упражнил по своя лична преценка предоставения му
избор между различни възможности за кредитиране и договорът е бил
сключен след като е довършено индивидуално договорено с кредитора
финансиране чрез обезпечение с поръчителство с одобрено от кредитора
юридическо лице. Именно този начин на индивидуално договаряне според
жалбоподателя изключва неравноправността, според специалната уредба на
потребителската закрила по чл. 146 ал.2 ЗПК. Счита, че връзката между
кредитора и поръчителя не е от естество да породи съмнение за
недобросъвестност на доставчиците на свързаните услуги, тъй като
поръчителят е специализиран търговец за гаранционни сделки и обслужва и
други кредитори. Жалбоподателят оспорва и възприемането на
поръчителството като средство за заобикаляне на задължения на кредитора по
чл. 16 ЗПК да оцени платежоспособността на потребителя и по чл. 19 ал. 4
ЗПК да оповести действителните разходи по кредитирането като ГПР. Сочи,
че проверката за възможностите на кандидата е заложена в общите условия
независимо от обезпечаването и е била извършена преди договарянето на
поръчителството, а цената на допълнителния договор не е била известна на
кредитора за да следва да я оповестява предварително като част от стойността
на своята услуга. С довод за необосновано отричане на валидността на
уговорката за вземането за възнаграждението на поръчителя и начислена
2
върху него обезщетение за забава, договорено в размер на законнана лихва и
уговорката за заплащане на допълнителните разходи по събиране на
просрочения дълг, жалбоподателят моли обжалваната част от разпореждането
да бъде отменена и вместо нея въззивният съд да постанови издаване на
заповед за всички поискани суми. Претендира и за определяне на разноски за
това въззивно производство.
Насрещна страна не се конституира в настоящото производство( чл. 413
ал. 2 ГПК).
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и
представените пред първоинстанционния съд доказателства, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Доколкото се касае за обжалване на акт, с който се отговаря по
същество на искане до съда, с което не се решава спор за материално право,
съответното приложение на чл. 270 ГПК възлага на въззивната инстанция и
служебна проверка за действителност, допустимост и редовност на
заявлението, в рамките на правомощията на заповедния съд(т.1 от ТР 1/2014
на ОСГТК на ВКС).
Производството е било образувано по молба на заявителя срещу
физическо лице – потребител с настоящ адрес в седалището на сезирания съд.
Компетентният районен съд е сезиран с формуляр по чл. 410 ГПК. Съответно
на това сезиране разпореждането на първоинстанционния съд кореспондира
на акт по чл. 413 ал.2 ГПК и е действително(ПП1/53г, ПП1/80г).
Обжалваният акт е произнесен по заявление, в което е претендирана сборна
претенция, формирана от четири отделни вземания, начислени като
задължения, възникнали на две самостоятелни основания. На първо място
заявителят е посочил, че като поръчител е изпълнил обезпеченото задължение
на главния длъжник, като е удовлетворил кредитор, упражнил право на
предсрочна изискуемост и претендира на това основание плащането на
просрочената главница 2389.11лв, договорна лихва 495.42лв (начислена за
период от 21.06.2019 до 20.12.2020г) и законна лихва за забава върху
просрочени вноски 131.56лв, съотвено начислена от твърдяно първо
просрочие до 17.09.20г, както и сума от 58.75лв, за която твърди, че е покрива
административни разходи на кредитора за опитите по извънсъдебно
3
погасяване на задължението. Тези задължения са обосновани с уговорки в
договор за предоставяне на потребителски кредит с фиксирани вноски,
включващи части от главница и договорна лихва и позоваване на клаузи от
общи условия, с която кредитополучателят се е задължил да отговаря за
забавено плащане на вноски и за разноски, свързани с неизпълнение на
задължения и със извършените от кредитора действия, изброени като
изплащане на писма и покани с актуален размер на задълженията и разговори
с длъжника, както и на уговорено право на кредитора за обяви предсрочна
изискуемост с уведомление, връчвано на електронен адрес. На второ място
заявителят се е позовал на договореното с кредитополучателя възмездно
поръчителство и е заявил за плащане цената в размер на 288.86лв на
ползваната гаранционна услуга, и договорено в сключения договор за
поръчителство обезщетение за забавено плащане на това възнаграждение в
размер на законна лихва за период следващ настъпване на разсрочени
месечни падежи, заявено до сума от 123.75лв.
Твърденията на заявителя достатъчно индивидуализират тези вземания,
предмет на настоящото производство. Размерите на обезщетенията за забава и
договорната лихва изрично са пояснени, като в молба-уточнение заявителят е
потвърдил, че част от претендираните лихви са начислени от кредитора по
вноски с ненастъпил падеж, а наказателната лихва като обезщетение за забава
е отчитана от първото просрочие на вноска с падеж 20.7.2019г.
Въззивният съд преценява, че отношенията между кредитора,
удовлетворен от поръчителя и длъжника несъмнено имат потребителски
характер, а това ангажира служебната му активност за проверка на
обоснованост на твърденията за съществуване на заявените размери на дълга.
Посочените от кредитора доказателства установяват съществено съдържание
на кредит с главница 3000лв и лихвен процент 26.24%, който е следвало да се
погасява с общо 24 месечни вноски в размер на 161.99лв всяка с последен
падеж 20.12.2020г. Заявлението е основано на твърдения за лишаване на
длъжника от срока по погасителния план, но убедителни данни за довършен
фактически състав на позоваване на основание за предсрочна изискуемост не
са представени. Затова и тезата на заявителя, че е изпълнил просрочено
задължение на главния длъжник и се суброгира в права на удовлетворен
кредитор не е обоснована по отношение на поне три от вноските, чийто
4
падежи още не са били настъпили към 24.09.20г, когато поръчителят е приел
да плаща. Същевременно, заявителят сочи, че длъжникът е допуснал
просрочие на шест вноски преди обявяване на предсрочна изискуемост, но
периода за който признава че е платил включени в месечни вноски договорни
лихви започва от 21.06.19г и явно покрива много повече от шест вноски. При
такова разминаване в твърденията и доказателствата не може да се отграничи
ясно обема на сигурното неизпълнение на длъжника по просрочени вноски с
настъпили падежи, за които регресната отговорност на главния длъжник
винаги може да бъде ангажирана, от задълженията, формирани от
непадежирали още вноски, които са били изплатени от поръчителя
предсрочно без да има основание за това. Затова не може да се приеме за
основателно нито оплакването за необоснован отказ да се присъдят сумите за
главница, договорна лихва и начислена лихва за забава така, както са били
поискани от кредитора, нито оплакването за зачитане на суброгацията в обем,
съответен на изискуеми задължения и начислени само върху тях лихви за
забава.
Изплатеното вземането за начислени разходи от кредитора, въззвиният
съд квалифицира като уговорена компенсация за вредите от неизпълнение на
задължения на кредитополучателя. Макар и да е предвидена като клауза в
общи условия, компенсацията не е уговорена по размер и затова уговорката
може да се възприема само като възпроизвеждане на общите правила за
отговорност на неизправен длъжник за вреди от неизпълнен договор(чл. 79
ал.1 ЗЗД). В случая обаче, както правилно е констатирал
първоинстанционния съд, спецификата на потребителското кредитиране
налага прилагане на специални императивни правила, изключващи общия
закон. При предприето от кредитор търсене на реално изпълнение(в случая
получено от поръчителя плащане), положителният кредиторов интерес е
покрит до разлика, представляваща обезщетение за забава. Обемът на това
обезщетение обаче в чл. 33 ал.2 ЗПК е лимитиран до законната лихва, и в
този обем се покрива от наказателната лихва, търсена кумулативно с
процесните допълнителни разходи. Ето защо каквито и да са били действията
на кредитора не могат да бъдат допълнително компенсирани без да се наруши
изрична законова забрана. Отделно от това, допълнителното разходване на
каквито и да е средства при наличие на доверен поръчител е несъвместимо с
5
добросъвестността, изискваща от кредитора по общо правило да вземе мерки
за ограничаване на вредните последици от неизпълнението (чл. 83 ал. 2 ЗЗД).
Другите две вземания са породени от договора за поръчителство,
сключен от потребителя в изпълнение на условие, поставено в общите
условия на кредитора. Въззивният съд намира за неоснователен доводът за
индивидуалния характер на договарянето на обезпечения кредит. Вярно е, че
в общите си условия финансовата институция е предложила обезпечено и
необезпечено кредитиране, но характеристиката на последиците от избора на
всяка от двете опции сочи, че са предложени два различни типизирани
кредитни продукта, различаващи се съществено по обема на правата на
потребителя. Така от една страна, ако заяви необезпечен кредит, клиентът
сключил договора с доставчика на кредита следва да изчака неговото решение
до 14 дни дали заявлението му ще бъде одобрено без да са оповестени
конкретни критерии за обосноваване на това решение. Напротив, уговорено е
право на кредитора да откаже одобрение без мотиви и с това да осуети изцяло
действието на иначе сключения под отлагателно условия кредит. От друга
страна обаче, заявката на кредит с обезпечение, задължава кредитора да се
произнесе до 24 часа от предоставянето на вече учредената банкова гаранция
или предварително одобрен и посочен от кредитора поръчител-юридическо
лице. Явно е, че първият продукт е класическо потребителско кредитиране,
което налага на доставчика на кредитната услуга да положи пълен обем от
дължимата грижа за установяване на кредитоспособността на клиента и да
поеме сам риска от неправилната си преценка, докато вторият продукт е
сходен с рисково „бързо“ кредитиране, при което значително ограничените
възможности за ограничения на риска за кредитора се компенсира с
допълнителна гаранция. Затова и след като веднъж е предпочел именно
бързото кредитиране, потребителят съвсем не е бил свободен да избира
индивидуално съдържанието на сделката и не е можел да влияе върху най-
съществения за него елемент, характеризиращ този кредит спрямо други
пазарни предложения – вида на обезпечението. Възможностите, предложени
от доставчика са несъмнено определени изключително от самия него,
включително с конкретни определения на понятията в пар. 20 и раздел трети
чл. 12 от ОУ. Затова и не може да се приеме, че с избора си на обезпечен
кредит потребителя е изразил волята си за обвързване с всички уговорки
6
изцяло според личния си индивидуален интерес. Такъв щеше да бъде случая
само ако доставчикът бе предоставил и право на избор на гаранта, който да
предложи допълнителната си отговорност като обезпечение, за да е свободен
потребителя да се договори с лице, което му има доверие и би поело
ангажимент безвъзмездно. Обратно, при предварително изискване на високо
специализирана гаранционна услуга от професионален гарант, каквито са
както търговските банки, издаващи неотменими гаранции, така и посоченото
като безусловно одобрено свързано с кредитора гаранционно дружество,
няма никакво съмнение, че обезпечението ще е възмездно за потребителя и то
на цена, съизмерима с носене на значителен финансов риск. Затова
въззвиният съд споделя обоснованото съмнение на първата инстанция за
типично неравноправно договаряне (чрез използване на предварително
фиксирани в общи условия клаузи, върху чието съдържание потребителя не
може да влияе) на уговорката за приетото от кредитора обезпечение и
прехвърляне на риска върху потребителя , чрез пренасянето му върху
специализиран търговец срещу допълнително плащане, увеличаващо
значително цената на полученото кредитиране. Насочването на потенциално
“лошия“ кредитополучател, към учредяване на лично обезпечение от
благонадежден платец(банка или свое дъщерно дружество–финансов гарант)
във всички случаи на бързо кредитиране, позволява на доставчика на
финансовата услуга да си спести оценката на платежоспособността на
клиента (чл.16 ЗПК), като същевременно обявява цена за ползване(ГРП),
която не включва цената за получаване на тези специални гаранции. С това е
осуетена и възможността на потребителя да прецени основния критерий за
ориентирането му в икономическата тежест от сключената сделка при
сравнението й с другите предлагани на пазара продукти, още повече, че
препоръчания от кредитора гарант не събира възнаграждението си
предварително, а го добавя към вноските по бъдещия погасителен план.
Комбинацията от условията по възмездното поръчителство, които не може да
се са известни на кредитора – принципал на гаранта и гарантираното с него
изпълнение по договора за кредит пораждат значително фактическо
оскъпяване на ползвания заем, без това оскъпяване да е надлежно обявено на
потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми,
ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране(чл.
19 ЗПК). В случая не може да се приложи доводът за засягане на съществено
7
съдържание на договора за поръчителство, оставащо извън контрола за
неравноправност( по смисъла на чл. 145 ал.2 ЗЗП), тъй като акцесорното
правоотношение е само следствие от изначалното нарушение на
добросъвестността при договарянето на кредита, без което потребителя
изобщо няма интерес от каквото и да е поръчителство.
В заключение въззивният състав достига до изводи изцяло съвпадащи с
мотивите на обжалваното разпореждане. Неоснователни са оплакванията на
жалбоподателя за неправилна интерпретация на съдържанието на сделката и
нейната цел, съответно за констатирано нарушение на императивни правила,
въведени в интерес на потребителите, за които се следи служебно при
основаване на заявление на договаряне с потребител. Заявяването на такива
задължения като безспорни несъмнено противоречи на закона(схващан в най-
общия му смисъл на съвместимост на последиците на сделката с обществения
ред на правовата държава) и съответно се санкционира на осн. чл. 411 ал.2 т.
2 ГПК. Така мотивирания отказ е основание за трансформиране на искането
на кредитора в защита по общия ред (чл. 415 ал.1 т.3 ГПК) за да бъде
установена безспорност на валидността на клаузите, ползващи кредитора
след провеждане на пълно съдебно дирене по въпросите относно сключването
на сделката с участието на надлежно информирания потребител.
Обжалваното разпореждане следва да се потвърди.
Разноски във въззивното производство не се определят.
По тези съображения и на осн.чл. 278 ГПК, съставът на Варненски
окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №31417/28.10.20г. по ч.гр.д.12753/20г
по описа на ВРС 49 с-в, В ЧАСТТА с която е отхвърлено искане за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за заявени задължения за 288.86лв
възнаграждение на поръчител и 123.751лв начислена лихва за забава върху
него, както и за изплатени от поръчителя за сметка на кредитополучателя по
обезпечен потребителски кредит 495.42лв договорна лихва и 58.75 лв
административни разноски.
8
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване( т.8 от
ТР4/2013 на ОСГТК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9