Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 267
гр. Сливен, 28.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СЛИВЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, І- ви граждански
състав, в публично заседание на двадесет и девети януари две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЖИВКА КИРИЛОВА
при участието на съдебен секретар
АЛБЕНА ВАСИЛЕВА, като разгледа докладваното от районния съдия гр.д. № 2346 по описа на СлРС за 2018 год., за
да се произнесе, съобрази:
Предявен е иск с правно основание чл.
422 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 124 от ГПК, във вр. с
чл. 86 от ЗЗД в условията на обективно кумулативно съединяване на исковете.
В
молбата се излагат твърдения, че на 24.09.2013 г. между „Ай ти еф груп” АД, в
качеството си на кредитодател и Д.Н.П., в качеството си на кредитополучател е
сключен Договор за кредит № 23299. Договарянето между страните се осъществило
чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и
телефон), като договорът за кредит се сключил във формата на електронен
документ и правоотношението се реализира при спазване на изискванията на Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за задълженията и
договорите, Закона за електронния документ и електронния подпис и приложимите
към сключения договор за кредит Общи условия на „Ай ти еф груп” АД.
Сочи се, че сключването
на договора за кредит между страните е извършено по инициатива на
Кредитополучателя - Д.Н.П., като същия е попълнил Заявка за кандидатстване,
намираща се на Уеб-сайта на „Ай ти еф груп”
АД, като в заявката Д.Н.П. е
предоставил доброволно пълни и верни данни относно своята самоличност като:
трите си имена, ЕГН, адрес, лична карта, месторабота, Мобилен телефонен номер,
актуална електронна поща, предпочитания от него начин за получаване на сумата
по кредита.
Посочил е също, че желае
да получи заема чрез системата „ePay.bg“, която представлява електронна система за разплащания и е
потвърдил, че се е запознал и се съгласява с Общите условия на „Ай ти еф груп”
АД, приложими към договора за кредит, като приемането на Общи условия е
необходимо условие за изпращане на заявката.
Твърди се, че след
подаване на Заявката за кандидатстване от страна на Д.Н.П., същият е получил
ПИН код под формата на кратко електронно съобщение (CMC) на посочения от него в
заявката телефонен номер, както и линк на посочената от него електронна поща,
като с краткото електронно (CMC) съобщение и линка на електронната поща се удостоверява, че
лицето, което желае да получи кредита е именно лицето, което е подало заявката
за кандидатстване и именно това са неговите лични данни, а след получаване на
линка Д.Н.П. е потвърдил заявката си за кандидатстване за кредит, като е
активирал въпросния линк, при което се зарежда част от уеб сайта на „Ай ти еф
груп” АД - smilecredit.bg, където той е въвел ПИН
кода на заявката и е потвърдил искането си за получаване на кредита при
сроковете и условията съгласно заявката.
Сочи, че след успешното
потвърждаване на заявката „Ай ти еф груп” АД е разгледал предоставената от Д.Н.П.
информация и въз основа на тази информация и след проверка в Централния
кредитен регистър е одобрил Д.Н.П. за искания от него кредит, като на
електронната поща на Д.Н.П. е изпратен договор за кредит № 23299/24.09.2013 г.,
заедно с Общите условия, а в мейла са прикачени два броя линка - „Приеми
договора” и „Откажи договора”.
Като доказателство за
съгласието на ответника с договора за кредит и Общите условия Д.Н.П. е
активирал линка „Приеми договора”.
Така също твърди, че
съгласно сключения между страните Договор за кредит № 23299/24.09.2013 г. Д.Н.П.
е получил от „Ай ти еф груп” АД паричен заем в размер на 200 лева, като тази
сума е преведена на 24.09.2013 г. по микросметка в системата на „ePay.bg“ на кредитополучател,
като се е задължил да върне дължимата сума заедно с уговорената такса за
ползване на кредита в размер на 60 лева в срок от 30 дни от 25.09.2013 г. до
25.10.2013 г. и при условията договорени между страните.
В исковата молба е
посочено, че съгласно т. 16.1 от Общите условия при забава на което и да е парично
задължение Кредитополучателят дължи неустойка за неизпълнение в размер на 30
лева за забава до 3 дни от датата на падежа и неустойка за неизпълнение в
размер на 90 лева за забава над 3 (три) дни от датата на падежа.
Съгласно т. 16.5, изр. 2
от Общите условия при продължаваща забава на плащането всяка една от
неустойките за неизпълнение се дължи независимо една от друга и се кумулират,
ако са налице условията за тяхното начисляване.
Твърди се, че
Кредитополучателят е изпаднал в забава за плащане на своите парични задължения
в срок от повече от 4 години, считано от датата на падежа, то същият дължи
кумулативно и двете горепосочени неустойки в общ размер от 120 лева.
Предвид
изложеното, молят съда да постанови съдебен акт, по силата на който да признае
за установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество сумите,
както следва: главница
по кредита в размер на 200 лв.; такса за ползване на кредита в размер на 60 лв.
за периода от 25.09.2013 г. до 25.10.2013 г.; неустойка по чл. 16 от Общите
условия в размер на 120 лв. до датата на
подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва за забава върху
главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на
задължението.
Претендират
за присъждане на разноските направени в заповедното производство, както и
такива в настоящото производство.
При
условията на чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от назначения
особения представител на ответната страна - адв. К., съгласно Разпореждане №
14186 от 20.09.2018 г. Счита исковете за допустими.
Твърди,
че основателността на иска е под въпрос, тъй като ответникът не е подписал
представения с исковата молба договор, както и останалите документи,
представляващи приложения към договора. Електронното сключване на договора
съдържа някои особености, но то не изключва пълното доказване на идентичността
на кредитополучателя в случай на спор.
Счита, че ищецът е длъжен с всякакви средства
да докаже, че именно ответникът е извършил тези действия, а не някой, който е
използвал неговите данни и документи, като намира, че претендираната по силата
на т.1.3.2 такса за ползване на сумата по кредита не се дължи, поради нищожност
на тази клауза. Такава клауза прикрива прекомерна лихва за едномесечния
договорен период, поради което моли иска в тази част да бъде отхвърлен.
В съдебно
заседание ищцовото дружество не изпраща представител или пълномощник, но с
писмено становище моли да се признае за установено по отношение на ответника
описаните вземания в заповедното производство. Претендира за присъждане на
направените по делото разноски.
Ответникът в с.з. се
представлява от назначения особен представител, който моли съда да отхвърли
иска, като неоснователен. Намира, че претендираната по силата на т.1.3.2 такса
за ползване на сумата по кредита не се дължи, поради нищожност на тази клауза.
Моли съда да отхвърли иска в тази част.
Горната фактическа обстановка се установи от
следните приети доказателства:
Не е спорно, че
на 24.09.2013 г. между „Ай ти еф груп” АД, в
качеството си на кредитодател и Д.Н.П., в качеството си на кредитополучател е
сключен Договор за кредит №23299, като договарянето се осъществило чрез
средствата за комуникация от разстояние.
Съгласно сключеният договор сумата била
преведена на 24.09.2013г. по микросметка в системата на „ePay.bg“ на кредитополучател,
като се е задължил да върне дължимата сума заедно с уговорената такса за
ползване на кредита в размер на 60 лева в срок от 30 дни от 25.09.2013 г. до
25.10.2013 г. и при условията договорени между страните. Тъй като не е
извършено плащане от страна на кредитополучателят, ищцовото дружество е подало
заявление по чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение.
По делото е приложено
ч.гр.д. № 276/2018 г. по описа на СлРС, по което е издадена Заповед за
изпълнение №145/19.01.2018 г. за дължимост на сумата от 200 лв., представляваща
главница по договор за заем № 23299, сключен на 24.09.2013 г., сумата от 60
лв., представляваща такса за ползване на кредита за периода от 25.09.2013 г. до
25.10.2013 г., сумата от 4.00 лв.,
представляваща административна такса, сумата 120 лв. представляваща неустойка
за забавено плащане на дължимите суми по кредита над 3 дни, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от входиране на заявлението по чл. 410 от ГПК -
18.01.2018 г. по ч.гр.д. № 276/2018 г. по описа на СлРС до окончателното
изплащане на задължението както и направените по ч.гр.д. разноски в размер на
325 лв.
В законоустановения двуседмичен
срок от връчване на заповедта за изпълнение е постъпило възражение на осн. чл. 414 от ГПК от майката на длъжника за недължимост на сумите, след което съдът е указал на заявителя да предяви положително
установителен иск по чл. 422 от ГПК за установяване на парично вземане.
В едномесечния срок заявителят е предявил настоящият положително
установителен иск - 21.05.2018 г.
От приложения Договор за кредит № 23299 е видно, че същият не е подписан
и от двете страни.
Горната фактическа обстановка е несъмнена. Тя се установява от събраните
по делото писмени доказателства, които съдът кредитира изцяло като
безпротиворечиви, взаимно допълващи се и неоспорени от страните.
Така установената фактическа обстановка мотивира следните правни изводи:
Предявеният положителен установителен иск с правно основание чл.124,
ал.1 от ГПК е допустим - предявен е от лице - заявител, имащо правен интерес да
иска установяване със сила на присъдено нещо относно съществуването и
дължимостта на вземането си по издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
против която е подадено своевременно възражение от страна на длъжника, въз
основа на чл.414 от ГПК.
Разгледан по същество РС-Сливен намира иска по чл.422 от ГПК за основателен
и доказан по отношение на главницата.
Установява се обаче, че ищеца е получил и сумата по договора,
като последното обстоятелство личи от приложеното по делото удостоверение от
дружеството, администриращо платежната система Изи Пей, използвана за целта.
Договорът за заем е реален, и затова съдът приема съществуването му
за доказано при условията на пълно доказване от страна на ответника.
За успешното провеждане на
предявените искове, ищецът следва да установи в процеса в условията на пълно и
главно доказване възникването в негова полза на изискуеми вземания, за които е
издадена заповедта, т.е. да докаже, че между страните е налице валидна
облигационна връзка по посочения в исковата молба договор, включващ твърдяните
клаузи за дължимост на такса за ползване на кредита и неустойка поради
неизпълнение, по силата на който сумата от 200 лв. е преведена на ответника и
за него е възникнало задължение да заплати сумите, предмет на
исковете в претендирания размер.
В тежест на ответника е да докаже точно
изпълнение на задълженията си да заплати процесната сума, или направените
правоизключващи възражения.
От съвкупния анализ на описаните
по-горе доказателства се установява възникването на валидна облигационна връзка
между страните по договор за кредит № 23299, неразделна част от който са Общите условия, приложими към
договори за потребителски кредит на „Ай ти еф груп“ АД. По делото са приложени
и писмени доказателства – издадени документи от „Изипей“ АД /разписка и
удостоверение/.
От
същите безпротиворечиво се установява, че ответникът
е предоставил данни относно своята самоличност в онлайн формата на ищеца, като
е посочил, че желае да получи сумата от 200 лв. чрез система „ePay.bg”; че е
потвърдил, че се е запознал и се съгласява с Общите условия на ищеца; че е
получил ПИН код под формата на SMS на собствения си мобилен
номер, както и линк на посочена от него електронна поща, след което чрез
него е потвърдил заявката.
Установява се и че заетата сума е
получена лично от ответника на каса на „Изипей“ АД, с което фактическият състав
на договора за кредит е завършен.
Потвърждавайки заявката и
получавайки заявената сума от 200 лв., ответникът е обективирал волеизявлението
си да сключи договора и да се задължи съобразно предложените условия, изписани
в предмета на договора, а именно да получи кредит в размер на 200 лв., чрез
система ePay.bg, която да погаси в срок от 30 дни, ведно с
такса за ползване на сумата, или възнаграждение на кредитора във фиксиран
размер от 60 лв., съгласно 1.2 от Договора за кредит.
Съдът
намира исковете за допустими, тъй като „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД – гр.
София представлява финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1, т.3 от
ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава,
че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла
на чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Ищцовото
дружество е материалноправно легитимиран да претендира вземания по договора за
паричен заем.
По
отношение на самият договор липсват нарушения на формата, съгласно специалния
Закон за потребителския кредит, така и частност на чл.11, ал.1
от закона, който е приложим в отношенията между страните.
Съдът следва да уважи иска за главница в размер на 200 лв. и сумата
от 60 лв., представляваща такса за ползване на кредита за периода от 25.09.2013
г. до 25.10.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
входиране на заявлението по чл. 410 от ГПК - 18.01.2018 г. по ч.гр.д. №
276/2018 г.
Съдът приема за
неоснователни възраженията на особения представител на ответника, досежно
недължимостта на таксата за предоставяне и ползване на сумата по кредита.
Относно
задължението за неустойка.
Критериите дали е
налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат
в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за
нищожност, с оглед съдебната практика, се извършва в зависимост от специфичните
за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката
правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за
което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението.
Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и
наказателна функция.
В случая обаче страните
са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно
обезпечение на кредитора в еднодневен срок от сключването на договора, като при
неизпълнение са предвидели неустойка по чл. 16 от Общите условия в размер на 120 лв.
Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договореното. Предвидено е още
предварително, че неустойката ще се начислява на месец, т.е. ще се заплаща
разсрочено, заедно с всяка вноска по договора.
Описаната по-горе
клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.
3-то от ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за
неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля
вредите от неизпълнението.
В случая санкционната
функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната
цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на
подлежаща на връщане сума с повече от двоен размер, което е в противоречие с
добрите нрави и не следва да се приема.
Тъй като противоречието
между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице валидно
договаряне на неустойката и на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 от ЗЗД,
в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на
тази клауза е пречка за възникване на задължение по нея.
Отсъствието на валидно
съглашение за заплащане на неустойка води до частична недействителност
/нищожност/ на сключения договор в тази му част и основаната на нея претенция
следва да бъде отхвърлена.
С оглед
изхода на процеса, съдът следва да осъди ответника да заплати на ищцовото
дружество направените съдебно деловодни разноски по заповедното и настоящото
производство в общ размер на 303.16 лв., съобразно уважената част на иска.
Мотивиран
от изложеното, съдът
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр.София 1303, район "Възраждане",
бул. "Александър Стамболийски" № 84-86, представлявано от Ф. Д. и С.
А., чрез адв. С. У. от САК, че Д.Н.П., с ЕГН ********** ***, чрез
назначения особен представител адв. Ю.К. ***,
дължи сумата от 200 /двеста/
лв., представляваща главница по договор за заем № 23299, сключен на 24.09.2013
г., сумата от 60 /шестдесет/ лв.,
представляваща такса за ползване на
кредита за периода от 25.09.2013 г. до 25.10.2013 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от входиране на заявлението по чл. 410 от ГПК -
18.01.2018 г. по ч.гр.д. № 276/2018 г. по описа на СлРС до окончателното
изплащане на задължението.
ОТХВЪРЛЯ
предявеният иск от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София 1303, район
"Възраждане", бул. "Александър Стамболийски" № 84-86,
представлявано от Ф. Д. и С. А., чрез адв. С. У. от САК за признаване за
установено, че Д.Н.П., с ЕГН **********
***, чрез назначения особен представител адв. Ю.К. *** дължи сумата от 120 /сто и двадесет/ лв.,
представляваща неустойка за забавено плащане на дължимите суми по кредита над 3
дни, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА Д.Н.П., с ЕГН ********** *** да заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр.София 1303, район "Възраждане", бул. "Александър
Стамболийски" № 84-86, представлявано от Ф. Д. и С. А., чрез адв. С. У. от
САК съдебно деловодни разноски в общ размер на 303.16
лв. /триста и три лева и шестнадесет стотинки/, съобразно уважената част на
иска.
Решението подлежи на
въззивно обжалване пред СлОС в двуседмичен срок, считано от съобщаване на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: