ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2877
гр. Пловдив, 13.12.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в закрито заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно частно
гражданско дело № 20225300502947 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 274 – 278 от ГПК, във връзка с чл.
413, ал. 2 от ГПК.
Постъпила е въззивна частна жалба вх. № 85155/26.10.2022 г. от „А1
България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Кукуш“№ 1, чрез адвокат Л. Р., против Разпореждане №
23177/11.10.2022 г., постановено по ч. г. д. № 12179/2022г. по описа на РС
Пловдив, с което е отхвърлено подаденото от жалбоподателя заявление вх.№
67620/24.08.2022 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
С жалбата са релевирани подробни съображения за неправилност и
необоснованост на атакувания акт, както и постановяването му при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се, че
заповедният съд е стигнал до неправилен извод, че в случая е приложима
разпоредбата на чл. 410, ал. 3 от ГПК, доколкото не се касае до договор,
сключен с потребител нито по смисъла на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г., нито по смисъла на Закон за защита на потребителите. Иска се
отмяна на обжалваното разпореждане, като вместо това въззивният съд да
постанови издаване на заповед за изпълнение за посочените в заявлението
вземания. Претендират се разноски.
Частната жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу
1
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира
за установено следното:
Производството по ч. г. д. № 12179/2022 г. по описа на РС Пловдив е
образувано по подадено от „А1 България“ ЕАД, заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника „Мащаб
строй“ЕООД, ЕИК *********, за следните суми, представляващи вземания по
сключен между страните договор за използване на електронни съобщителни
услуги М6806524/29.11.2021 г.: 1664,20 лева – главница, представляваща
неплатени месечни такси и потребление за използване на услуги по договора
за периода 23.11.2021 г. – 22.06.2022 г., ведно със законна лихва върху тази
сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното изплащане; 8502,00 лева – неустойка за
неизпълнение по договора, ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на подаване на заявлението до окончателното плащане, както и 245,35
лева – мораторна лихва върху посочените вземания, от които 67,52 лева –
мораторна лихва за вземането за месечни такси и потребление за периода
29.01.2022 г. – 23.08.2022 г. и 174,83 лева – мораторна лихва върху вземането
за неустойка за периода 01.02.2022 г. – 23.08.2022 г., като са претендирани и
разноски, сторени в заповедното производство.
За да постанови сега обжалваното разпореждане, с което посоченото
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е отхвърлено
първостепенният съд е приел, че не са отстранени неговите нередовности, в
дадения за това срок.
Изводът на съда за наличието на основание за отхвърляне на
искането за издаване на заповед за изпълнение относно претендираните със
заявлението суми, е правилен отчасти, но по различни съображения.
В чл. 411, ал. 2, т. 1-т. 5 от ГПК са уредени хипотезите, в които
съдът следва да откаже издаването на заповед за изпълнение. Доколкото
длъжникът в настоящото заповедно производство не е потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, служебна проверка се дължи на основание чл. 411,
ал. 1, т. 2 от ГПК за съответствие на искането със закона и добрите нрави, но
не и по чл. 411, ал. 1, т. 3 от ГПК. В конкретния случай заявителят, за да
2
обоснове дължимостта на претендираните със заявлението суми, се позовава
на действието на договор за използване на електронни съобщителни услуги
М6806524/29.11.2021 г., сключен с длъжника, юридическо лице. Поради това
разпоредбата на чл. 410, ал. 3 от ГПК не намира приложение и прилагане на
посочения договор към заявлението не се дължи. Заявлението е редовно и
подлежи на разглеждане.
В заявлението са описани обстоятелствата, от които се твърди да
произтичат претендираното вземане за главница, представляваща неплатени
месечни такси и потребление за използване на услуги по договора за периода
23.11.2021 г. – 22.06.2022 г., ведно със законната лихва за забава и
акцесорното спрямо него вземане за мораторна лихва за периода 29.01.2022 г.
– 23.08.2022 г. върху главницата. Вземанията са индивидуализирани и не се
констатира искането да е в противоречие със закона и добрите нрави, поради
което в тази част същото следва да бъде уважено и заповедта издадена.
Вземането за неустойка също е индивидуализирано. При
извършена проверка в съответствие с чл. 411, ал. 1, т. 2 от ГПК обаче
настоящата инстанция намира, че уговорената от страните неустойка при
предсрочно прекратяване на договора по желание/вина на потребителя в
размер на сбора от всички стандартни месечни абонаментни такси (без
отстъпките), дължими от прекратяване на договора до изтичане на посочения
в договора срок, е в отклонение на присъщите на неустойката функции и
противоречи на добрите нрави. Съгласно приетото с тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСTK на ВКС,
автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на
чл. 9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи
на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
Ограничението се отнася както за гражданските, така и за приватизационните
договори, а също и за търговските сделки по аргумент от чл. 288 от ТЗ.
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която
е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. В настоящия случай договорената неустойка дава право
на мобилния оператор да получи цялото си вземане по договора, като той
самият е освободен от задължението си да предоставя мобилни услуги поради
едностранното прекратяване на правоотношението. Това създава условия за
3
неоснователното му обогатяване и нарушава принципа за справедливост,
залегнал в чл. 9 от ЗЗД. В този смисъл е и трайната съдебна практика, която
приема за нищожни клаузи за неустойки при прекратяване на срочни
договори /наем, лизинг, за мобилни услуги/, при които размерът на
неустойката при предсрочно прекратяване на договора по вина на клиента е
равен на дължимата от същия престация до края на договора (решение №
193/09.05.2016г. по т.д. № 2659/2014г. на ВКС , I т.о.; решение №
219/09.05.2016г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС, I т.о.; решение №
110/21.07.2016 г. по г. д. № 1226/2015 г. на ВКС, I т.о.; решение №
283/27.12.2018 г. по г. д. № 2951/2017 г. на ВКС и др.). С оглед
констатираното наличие на предпоставките по чл. 411, ал. 1, т. 2 от ГПК по
отношение на вземането за неустойка, съответно акцесорното спрямо него
вземане за лихва за забава, искането за издаване на заповед за изпълнение по
реда на чл. 410 от ГПК следва да бъде отхвърлено.
Поради така изложените съображения подадената частна жалба е
частично основателна. Обжалваното с нея разпореждане следва да бъде
отменено в частта, с която е отхвърлено заявлението за следните суми:
1664,20 лева – главница, представляваща неплатени месечни такси и
потребление за използване на услуги по договор за използване на електронни
съобщителни услуги М6806524/29.11.2021 г. за периода 23.11.2021 г. –
22.06.2022 г., ведно със законна лихва върху тази сума от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното
изплащане и 67,52 лева – мораторна лихва за вземането за месечни такси и
потребление, за периода 29.01.2022 г. – 23.08.2022 г., като вместо това делото
следва да се върне на РС Пловдив с указание за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК за същите суми, като се присъдят и разноски,
съразмерно с уважената част от заявлението в размер на 34,63 лева –
държавна такса и 98,13 лева – адвокатско възнаграждение.
В останалата обжалвана част атакуваното с частната жалба
разпореждане следва да бъде потвърдено, доколкото като краен резултат
съвпада с изводите на настоящата инстанция, макар и по различни
съображения.
С оглед крайният изход на спора, разноските за настоящото
производство, установени в размер на 15,00 лева – платена държавна такса
4
следва да останат за сметка на жалбоподателя.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Разпореждане № 23177/11.10.2022 г., постановено по ч. г.
д. № 12179/2022г. по описа на Районен съд Пловдив, в частта, с която е
отхвърлено подаденото от „А1 България“ ЕАД, ЕИК *********, заявление вх.
№ 67620/24.08.2022 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
срещу длъжника „Мащаб строй“ЕООД, ЕИК *********, за следните суми:
1664,20 лева – главница, представляваща неплатени месечни такси и
потребление за използване на услуги по договор за използване на електронни
съобщителни услуги М6806524/29.11.2021 г., за периода 23.11.2021 г. –
22.06.2022 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението в съда - 24.08.2022 г. до окончателното изплащане,
както и 67,52 лева – мораторна лихва за вземането за месечни такси и
потребление за периода 29.01.2022 г. – 23.08.2022 г., като
ВРЪЩА делото на Районен съд Пловдив за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК за посочените суми, както и за сумата от 34,63
лева – държавна такса и 98,13 лева – адвокатско възнаграждение,
представляващи сторени от заявителя разноски в заповедното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 23177/11.10.2022 г., постановено
по ч. г. д. № 12179/2022г. по описа на Районен съд Пловдив, в останалата
част.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5