Р Е Ш Е Н И Е
гр. Своге, 14.02.2022
г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Свогенският районен съд, втори състав, в публичното
съдебно заседание на тринадесети януари две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
Председател: Андрей
Чекунов
при секретаря Ирена Никифорова, като
разгледа докладваното от съдия Чекунов гражданско дело № 655/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото дело е образувано по искова молба, подадена от
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3,
представлявано от Управителя Я.Б.Я., чрез пълномощник, срещу Г.С.М., ЕГН **********,
с адрес: ***.
Предявени са кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК), вр. с чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД),
вр. с чл. 9 от Закона за потребителския кредит ЗПК), вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл.
86, вр. с чл. 84, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че на
05.06.2017 г., между „Провидент Файненшъл България“ ООД (понастоящем „Файненшъл
България“ ЕООД), ЕИК ********* и ответника е сключен писмен Договор за
потребителски кредит, по силата на който на последния е отпуснат потребителски
кредит в размер на 1000 лева, за срок от 60 седмици, като сумата по договора е
преведена по банкова сметка ***, като по този начин от кредитора е изпълнено
договорното му задължение. Твърди още, че усвоената парична сума по кредита за
срока на действие на договора се олихвява с договорна лихва, месечният размер
на която е фиксиран за целия срок на договора и същата се начислява от датата
на първата погасителна вноска, като начислената договорна лихва е в размер на
197,25 лева. Твърди още, че с подписване на договора, ответникът се е съгласил
да му бъдат начислени такси и комисионни за допълнителни услуги – такса за
оценка на кредитното досие и такса „Кредит у дома“, като съгласно клаузите на
сключения договор, таксата за оценка на досие е платима при подписване на
договора, но между страните по него е постигнато съгласие същата да бъде
включена в седмичните погасителни вноски. Посочва, че такса „Кредит у дома“ е
по избор на клиента, като от страна на кредитора е поето допълнително
задължение да предоставя на ответника допълнителна услуга, изразяваща се в
доставка на заемната сума в брой по неговото местоживеене и услуга по седмично
събиране на вноските по кредита също по местоживеенето на ответника, 30% от
таксата е равна на разходите, свързани с организирането на допълнителната
услуга такса „Кредит у дома“. Твърди още, че от страна на ответника не е
изпълнено задължението му да изплати целия заем в срок до 01.08.2018 г., като
по договора са извършвани плащания от ответника в общ размер на 626 лева, като
след приспадането им той остава да дължи сума в общ размер на 1 698,28
лева. Твърди се още, че на 01.07.2017 г. е сключен Договор за продажба на
вземания (цесия) между кредитора (цедент) и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
********* (цесионер), по силата на който вземането е прехвърлено в полза на
последното дружество изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
за което ответникът е уведомен от първоначалния кредитор по реда на чл. 99 от ЗЗД. Твърди се също така, че на 01.10.2019 г. е подписано Приложение № 1 към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017 г.
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД (цедент) и ищеца (цесионер), по силата, на който
вземането е прехвърлено в полза на ищеца изцяло с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности. Поради това, от страна на ищеца е подадено
заявление по чл. 410 от ГПК, въз основа на което е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 464/2020 г. на Районен съд Своге.
Иска се от съда, да бъде
признато за установено че ищецът „Агенция
за контрол на просрочени задължения” ЕООД има следните вземания от ответника Г.С.М.:
сумата 752,56 лева – главница по Договор за потребителски кредит от 05.06.2017
г., сумата 105,37 лева –
договорна лихва за периода от 14.06.2017 г. до 01.08.2018 г., сумата 671,31 лева – такси и комисионни за
допълнителни услуги, сумата 169,04 лева
– мораторна лихва върху главницата за периода от 02.08.2018 г. до 25.09.2020 г.
и законната лихва върху главницата, считано от 01.10.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането. Претендират се разноски за исковото производство.
С отговора ответникът
оспорва исковете, като са направени възражения, че:
1. Ответникът не е страна
по договор за кредит, по който вземането му е цедирано както на ищеца, така и
на неговия праводател по договора за цесия.
2. Ответникът не е
уведомяван по реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД за прехвърлянето на вземания към
него.
3. Приложеното към исковата
молба уведомление се отнася до договор за кредит от 09.12.2016 г., какъвто
никога не е сключван, поради което не касае страните по процесния договор за
потребителски кредит, като уведомлението не е получавано от ответника.
4. Представените извлечения
от приложение не представляват документ по смисъла на ГПК.
5. Оспорва всички твърдения
в исковата молба, които се отнасят за сключен договор за кредит и извършени
цесии на вземане на негови контрагенти по договор за кредит.
6. Договорът за
потребителски кредит не е произвел действие, защото кредитодателят не е
предоставил заемната сума.
7. Договорът за
потребителски кредит е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с
чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл.11, ал. 1, т. 7-12 и 20, и ал. 2 от ЗПК: написан е по
неясен и неразбираем начин, в различен шрифт и размер, в нарушение на чл. 10,
ал. 1 от ЗПК; не съдържа клауза за общия му размер и условията за усвояване, в
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК; в общия дължим размер са включени
задължения, които освен заемната сума са начислени голям брой неясни
задължения; договорът не съдържа клауза на условията за лихвения процент на
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9
от ЗПК, записан е фиксиран лихвен процент от 31,82% годишно; в договора липсва
методика за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а от ЗПК,
в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9а от ЗПК; договорът не съдържа условията за
погасяване на кредита, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми; договорът не съдържа размера на лихвения процент на ден; договорът за
кредит не се придружава от общи условия, съставляващи неразделна част от него и
подписани от страните на всяка страница, съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗПК.
Иска се от съда да приеме
иска за недопустим или да го отхвърли като неоснователен. Претендира се
присъждането на адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство на ответника, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
В открито съдебно заседание и с писмени молби страните подробно
аргументират тезите си.
По делото са събрани писмени доказателства и е изслушана
съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), чието заключение съдът кредитира като
логично и безпротиворечиво.
Свогенският районен съд, втори състав, вземайки предвид
постъпилата искова молба и писмения отговор, като обсъди становищата и доводите
на страните и съобразявайки приетите по делото доказателства по реда на чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч.гр.д. № 464/2020 г. по описа на Районен
съд Своге, се установява, че въз основа на подадено от „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД заявление е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК с № 478 от 02.10.2020 г., с която е
разпоредено длъжникът Г.С.М. да заплати на заявителя сумата 752,56 лева – главница по Договор за
потребителски кредит от 05.06.2017 г., сумата 105,37 лева – договорна лихва за периода от 14.06.2017 г. до
01.08.2018 г., сумата 671,31 лева –
такси и комисионни за допълнителни услуги, сумата 169,04 лева – мораторна лихва върху главницата за периода от
02.08.2018 г. до 25.09.2020 г. и законната лихва върху главницата, считано от 01.10.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането, както и сумата 233,97 лева разноски
по делото, от които 33,97 лева – заплатена държавна такса и 200 лева –
възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е оспорил
заповедта за изпълнение. Заповедта е връчена на длъжника на 02.10.2020 г., а възражението
на ответника е подадено на 28.10.2020 г. Поради това, с определение от 28.10.2020
г., заповедният съд е указал на заявителя възможността в едномесечен срок от
съобщението да предяви иск за установяване на вземането си, като довнесе
дължимата държавна такса. Съобщението с указания за възможността за предявяване
на установителен иск е получено от ищеца на 25.11.2020 г., като ищецът е
упражнил правото си на иск и в рамките на законоустановения едномесечен срок е
предявил настоящия иск за установяване на вземането си със сила на пресъдено
нещо.
Видно от представените по делото писмени доказателства
между „Провидент Файненшъл България“ ООД (понастоящем „Файненшъл България“
ЕООД), ЕИК ********* и ответника е сключен Договор за потребителски кредит №
*********/05.06.2017 г., по силата на който дружеството предоставя на ответника
– кредитополучател паричен заем в размер на 1 000 лева. Страните са уговорили
фиксирана лихва в размер на 197,25 лева, представляваща 31,82% годишно и такса за
оценка на досие в размер на 50 лева. Уговорили са и такса за услуга „Кредит у
дома“ в размер на 907,99 лева. Посоченият в договора ГПР е 48,0%,
представляващи 247,25 лева, но в него не е включена таксата за услугата „Кредит
у дома“. Общия размер на дължимата сума е посочен – 2 155,24 лева.
Кредитополучателят се задължил да върне кредита, заедно с договорната лихва и
такси на 59 равни седмични погасителни вноски, в размер на 35,93 лева всяка и една
последна вноска в размер на 35,37 лева. Съгласно чл. 28 първото седмично
плащане е дължимо в срок от 9 календарни дни от сключването на договора, а
следващите седмични плащания стават дължими през следващите седмици на същия
ден, на който първото плащане е било дължимо, докато кредитът бъде погасен. В
договора е посочено, че първото седмично плащане се дължи на 14.06.2017 г.
(което е сряда), а като ден от седмицата, в който се дължат следващите плащанията
е посочен ден вторник. С подписване на договора, съгласно чл. 27 от същия, кредитополучателят
е удостоверил получаването на заемната сума.
По делото е представен, подписан от ответника Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити.
Посочените документи са подписани от страните, като
формалната доказателствена сила на положените подписи не е оспорвана.
Видно от заключението на вещото лице по ССчЕ, неоспорено
от страните и прието от съда като обективно, всестранно и пълно, по данни от
системата на „Изи Асет Мениджмънт“ АД и на ищеца, ответникът е извършил
плащания по договора в общ размер 626 лева, а остатъкът от задължението на последния
е, както следва: сумата 752,56 лева – главница по Договор за потребителски
кредит от 05.06.2017 г., сумата 105,37 лева – договорна лихва за периода от
14.06.2017 г. до 01.08.2018 г., сумата 671,31 лева – такси и комисионни за
допълнителни услуги, сумата 169,04 лева – мораторна лихва върху главницата за
периода от 02.08.2018 г. до 25.09.2020 г. или общо 1 698,28 лева. Посочено
е в заключението, че при изчисляване на посочения в процесния договор ГПР от 48,0%,
представляващи 247,25 лева, са включени само разходите за таксата за оценка на
досие (50 лева) и възнаградителната лихва (197,25 лева). Не е включена таксата за
услугата „Кредит у дома“ в размер на 907,99 лева. В съдебно заседание вещото
лице уточнява заключението си в смисъл, че на стр. 5 по отношение на таксата за
услугата „Кредит у дома“, следва да се разбира, че тъй като тя участва в
погасителния план, същата следва да участва и в ГПР. При разделяне на сумата
907,99 лева на 5 вещото лице получава сумата от 181,60 лева, което според него
увеличава ГПР с 18,16% и приема, че ГПР по договора е 66,16%. Настоящият
съдебен състав не е съгласен с така направеното изчисление. Очевидно в о.с.з.
вещото лице се е заблудило че вноските са месечни и тъй като са 60 на брой е
приело, че договорът е сключен за 5 години, поради което следва да раздели
сумата от 907,99 лева на броя на годините. Вноските по процесния договор обаче,
са седмични, а не месечни, като същите са дължими за периода от 14.06.2017 г.
до 01.08.2018 г., т.е. за период от 1 г., 1 м. и 16 дни, откъдето следва, че за
да се получи действителният ГПР, сумата 907,99 лева не следва да се дели на 5. При
кредит от 1 000 лева, при който за период от 1 г., 1 м. и 16 дни следва да
се върне сума в размер на 2 155,24 лева, е очевидно, че действителният ГПР
надхвърля 100%.
По делото са ангажирани доказателства, че на 31.01.2017
г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД (цедент) и „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД (цесионер), е сключен Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия), по силата на който цедентът е продал на цесионера вземания
към свои длъжници, описани в Приложение № 1 от 01.10.2019 г. към договора за
цесия, съдържащ списък на вземанията с размера и състоянието им към 01.10.2019
г., в който списък е включено и процесното вземане срещу ответника.
По силата на писмено пълномощно цедентът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е овластил цесионера „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД с правото да уведомява съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3
от ЗЗД и съгласно договора за прехвърляне на парични задължения, всички
длъжници за сключения договор, като е посочено, че упълномощеният има право да
преупълномощава други лица с това право, каквото преупълномощаване е извършено
първоначално в полза на юрк. И.К.Т., от когото е подписано уведомление до
ответника за извършено прехвърляне на вземания по „Договор за паричен заем от 9
декември 2016 г.“, вземанията по който договор не са предмет на настоящото дело
(приложено към исковата молба), а впоследствие такова преупълномощаване е
извършено и в полза на юрк. Й. В. М., от когото е подписано уведомление до
ответника за извършеното прехвърляне на вземанията, предмет на настоящото
производство (приложено към молба от 15.11.2021 г. по делото, връчена на
упълномощения от ответника процесуален представител в о.с.з., проведено на
18.11.2021 г.
Така изложената фактическа обстановка съдът
приема за установена по делото въз основа на събраните по делото писмени
доказателства и заключение на съдебно-счетоводната експертиза, които са напълно
непротиворечиви и взаимно се допълват.
При така установеното от фактическа страна,
съдът намира от правна страна следното:
За да се уважат предявените искове, то ищецът
следва да докаже фактите, които сочи да обуславят исковите му претенции в т.ч. наличието
на сключен валиден договор с изложеното в исковата молба съдържание (договор за
потребителски кредит); предоставяне на сумата по кредита на ответника;
уговорения начин за връщане на усвоените суми и падеж на уговорените дължими
вноски за връщане на заема; настъпване на падеж на вземанията; че са направени
разходи за организиране и предаване на заемната сума и разходи за събиране на
седмичните вноски; наличието на сключени валидни договори за цесия, прехвърляне
вземането на ищеца, а преди това и на праводателя му по договорите за цесия и
уведомяване на длъжника за извършените такива; по отношение на претенцията за
лихва за забава ищецът носи тежестта да докаже съществуването и размера на
главния дълг, изпадането на ответника в забава и размера на договорената лихва.
От приетите по делото писмени доказателства и
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се установява,
че между ответника в качеството на кредитополучател и „Провидент Файненшъл
България“ ООД (понастоящем „Файненшъл България“ ЕООД), ЕИК *********, в
качеството на кредитор, е сключен Договор за потребителски кредит № *********/05.06.2017
г., при посочените по-горе параметри. Заключението на вещото лице по ССчЕ
посочва датите на които са извършвани плащания по договора, както и техния
размер.
Доколкото нормите, уреждащи
нищожността на сделките са от императивен характер и за приложението им съдът
следи служебно, когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери
неговата действителност от гледна точна на формалните основания за нищожност и
без да има позоваване на нищожност от някоя от страните (Решение № 384 от 02.11.2011
г. по гр.д. № 1450/2010 г., I г. о., ГК на ВКС). Аргументи за това разбиране се
съдържат и в тълкувателната практика на ВКС. В диспозитива на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т.д № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС се прие разбирането, че „При проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание
за обжалване“. В мотивите на т. 1 от същото ТР се посочва, че „Ограниченията в обсега на въззивната
дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не
намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата
материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури
прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на
страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален
закон, установен в обществен интерес“. В диспозитива на т. 10 от
Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС е
прието, че върховната инстанция може „…да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е
въведено като касационно основание“. След като въззивната и касационната
инстанция имат правомощието да следят за приложението на императивни
материалноправни норми, на още по-голямо основание това е задължение и на
първоинстанционния съд. Безспорно в съдебната практика е това негово
задължение, когато се касае за неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител (изрично този смисъл чл. 7, ал. 3 от ГПК). В изпълнение на това свое
задължение, както и с оглед на конкретни възражения от ответника, съдът приема,
че са налице обстоятелства, водещи до недействителност на договора за
потребителски кредит, посочени чл. 22 от ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. Процесният договор е сключен на 05.06.2017 г., т.е. след влизане в сила на
сега действащите редакции на посочените разпоредби на закона, поради което
страните по него са били длъжни да ги съобразят.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.
В случая договорът за кредит е
сключен в писмена форма, на хартиен носител, но не всички елементи на договора
са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, при това не по-малък от
12.
На първо място, не е спазено
изискването относно използването на еднакъв формат при представянето на всички
елементи на договора – на стр. 2 и стр. 3, за разлика от стр. 1 и стр. 4
форматирането на абзаците и отстоянието между редовете е такова, че отстояния
между отделните редове почти липсват. Очевидно е, че не е спазено и изискването
относно минимално допустимия размер на шрифта при изготвянето на договора, а
именно – не по-малък от 12, както и за използване на еднакъв по размер шрифт на
различните страници. В конкретния случай след извършване на сравнение съдът
достига до извода, че при съставяне на договора е използван шрифт 9 или
по-малък за стр. 2 и стр. 3 от договора, шрифт 10 или по-малък за стр. 4 от
договора и шрифт 11 или по-малък за стр. 1 от договора. Това е така, защото при
лист с формат А4 и сведени до минимум странични полета (0,6 см.), при шрифт
Times New Roman с размер 9 се побират 124 символа на ред, при шрифт 10 – 112
символа на ред, при шрифт 11 – 102 символа на ред, а при шрифт 12 – 93 символа
на ред. От процесния договор стр. 1 съдържа редове с по над 105 символа на ред,
стр. 2 и стр. 3 – с по над 123 символа на ред, а стр. 4 – с по над 109 символа
на ред. Дори и да се приеме, че е налице възможна грешка при извършване на
сравнението или че отклонението е незначително, то нарушение на изискването
относно размера на шрифта, а и по отношение на представянето на всички елементи
на договора с еднакъв по вид и формат шрифт, категорично е налице по отношение
на сключения с ответника договор, който видимо е съставен в почти нечетлив
размер шрифт и отстояние между редовете (особено стр. 2 и стр. 3 от същия),
като е използван различен размер на шрифта на отделните му страници.
Изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК
за сключването на договора по ясен и разбираем начин е категорично нарушено и с
неяснотата относно падежа на отделните вноски, които се дължат от ответника.
Съгласно чл. 28 от процесния договор, първото седмично плащане е дължимо в срок
от 9 календарни дни от сключването на договора от 05.06.2017 г., а следващите
седмични плащания стават дължими през следващите седмици на същия ден, на който
първото плащане е било дължимо, докато кредитът бъде погасен. В договора е
посочено, че първото седмично плащане се дължи на 14.06.2017 г. (което е
сряда), но в противоречие с чл. 28 от договора, като ден от седмицата, в който
се дължат плащанията е посочен ден вторник. Последното категорично не отговаря
на изискването за яснота на договора относно задълженията на потребителя и води
до противоречие при определяне на конкретен падеж за изпълнение на задължението
при съобразяване и уговореното, че при неизпълнение в срок кредитополучателят
дължи и неустойка в посочен размер. Видно е, че разпоредбите на договора не
уреждат отношенията между страните по начин, който не буди съмнения и
двусмислие. Ето защо, съдът намира, че информацията по договора не е
предоставена на потребителя по ясен и разбираем начин до степен да бъде
попълнено неговото съдържание с необходимите и посочени в чл. 11, ал. 1, т. 11
и т. 12 от ЗПК реквизити, съгласие за които да е било дадено по несъмнен начин
от страните.
Съгласно разпоредбата на чл. 11
ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
съдържа: т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин; т. 11 –
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването, а съгласно т. 12 – погасителният план посочва дължимите плащания
и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо,
допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато
допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в
погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е
валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните
разходи съгласно договора за кредит.
Погасителен план процесният
договор за кредит не съдържа. Вярно е, че са посочени броя вноски и деня от
седмицата, в която се дължи плащане, както и падежът на първата погасителна
вноска, но това не посреща формално установеното в закона изискване за подробен
погасителен план (макар принципно да няма пречка да е инкорпориран в договора),
а с оглед посочените по-горе противоречия в договора, дори не може да се определи
категорично кога настъпват падежите на погасителните вноски, следващи първата.
От съдържащата се в договора
информация не става ясно какво точно се включва в размера на седмичната вноска
като части от главницата, лихвата и други такси или разноски. В случая не става
ясно как е формирана седмичната погасителна вноска, каква част от нея
представлява главница, лихва и такси. От представените по делото доказателства
не може да се установи, че е изпълнено задължението на кредитора да информира
кредитополучателя каква част от определената седмична погасителна вноска е
предназначена за погасяване на главницата, каква част – за погасяване на
задължението за лихва, и каква част – за погасяването на други разходи или
такси. Дори и да се приеме, че за кредитополучателя е изначално ясно какъв е
процентът на оскъпяване на кредита, това не освобождава кредитора от
задължението, вменено му с императивна правна норма от ЗПК, да информира
кредитополучателя за условията за заплащане на седмичната погасителна вноска и
за това каква част от главницата ще бъде платена с всяка седмична вноска,
съответно с каква част дължимата лихва и такси. В договора е посочено, че
общата дължима сума по договора, изчислената към момента на сключването му,
възлиза на 2 155,24 лева, размерът на всяка една от 59-те седмични погасителни
вноски възлиза на 35,93 лева и една последна в размер на 35,37 лева, като изрично
е записано, че тази сума включва главница, лихва и съответната част от таксата
за оценка на досие и таксата за услугата „Кредит у дома“, но никъде не е
посочено разпределението им по пера или това, че всяка една от тези суми (компоненти
на седмичната погасителна вноска), ще бъде в един и същи размер всяка седмица.
Макар годишният лихвен процент да е бил първоначално уговорен в размер на 31,82%,
ежеседмично начисляваната лихва и такси не са посочени, както и не става ясно
дали същите са били с еднакъв или променлив размер, както и дали при
определянето и начисляването им е било съобразявано какъв е размера на остатъка
от главницата, доколкото последният е намалявал всеки месец. Несъмнено, при
изменение на посочените договорени дължими суми (най-малкото с оглед
извършваните погасявания от потребителя на главницата) при посочения годишен
процент на разходите всяка седмица следва, че се изменят и размерите на другите
компоненти от фиксираната седмична вноска (главница, лихва, такси), за да се
запази погасителната вноска винаги в посочения размер. Следователно не може да
се приеме, че в посочената обща ежеседмична сума се включва такса, главница и
лихва в едни и същи размери. Последното се подкрепя и от изготвения от вещото
лице по ССчЕ погасителен план по предоставени му от ищеца данни, от който е
видно, че кредитът се погасява на равни вноски, но размерът на компонентите,
включени във всяка вноска, варира, а потребителят не се предполага да има
подобни специални знания, за да знае след всяка платена вноска каква част от
кредита остава непогасена, нито му е предоставяна информацията, предоставена на
вещото лице. Предвид това и обстоятелството, че договорът предвижда възможни
промени на задълженията за срока на отпускане на кредита, включително при
предсрочно погасяване, е следвало да се предостави информация за
последователността на разпределяне на вноските между различните техни компоненти
(по пера). Изцяло в този смисъл е Решение от 11.03.2021 г. по гр.д. № 5915/2020
г. на СГС, ГК, II-Б въззивен състав.
Не могат да се възприемат
доводите на ищеца и тълкуването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, дадено в т. 5
от молбата му от 15.11.2021 г. по делото, че погасителният план следва да
съдържа единствено информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределение на
вноските между различните техни компоненти (по пера) – само в случай, че са
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, поради което
ищецът неправилно приема, че след като процесният договор е сключен при
фиксиран лихвен процент за целия му срок, не е необходим погасителен план,
който да съдържа информация за последователността на разпределение на вноските
между различните главница, лихви и такси. В действителност, от систематичното
тълкуване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК следва
обратният извод. Съгласно т. 12, потребителят по срочен договор за кредит има
право да получи във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение
по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания, като погасителният план съдържа разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения
процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи, а когато лихвеният
процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат
променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че
информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на
лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит.
Очевидно е, че разбивката, която следва да се съдържа в погасителния план
относно всяка погасителна вноска по компоненти касае договорите, сключени при
фиксиран и при променлив лихвен процент, като в последния случай различното е,
че следва ясно да се посочи, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна
само до последваща промяна на лихвения процент. Няма никаква логична причина
погасителният план, посочен в чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК да е с различно
съдържание, поради което съдържащото се в края на посочената разпоредба
пояснение „дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването“ следва
да се тълкува в смисъл, че потребителят има право да получи погасителен план,
съдържащ информация за последователността на разпределение на вноските между
различните техни компоненти (по пера), която информация да е съобразена и с
различните лихвени проценти, ако договорът предвижда такива, а не че при
договор за кредит с фиксиран лихвен процент, посочената информация е недължима
на потребителя при сключването на договора. Да се приеме обратното, че потребителят
няма право на тази информация при сключването на договора, а едва на по-късен
етап, би го лишила неоправдано от възможността да вземе информирано решение
дали да го сключи или дали да упражни правото си да се откаже от същия в
предвидения от закона срок за това, или дали да вземе решение за предсрочното
му погасяване още преди заплащането на първата дължима погасителна вноска,
което не е целта на закона.
На следващо място, налично е
изискване годишният процент на разходите (ГПР) да се изчисли като една
единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая (т. 2, б.
„г“ от Приложение №1 към ЗПК). В договора е посочен ГПР, но единствено като
абсолютна процентна стойност – 48,0%. Липсва посочване на взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1
начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Според
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Това налага при изчисляването му да се вземат предвид всички
разходи по кредита, свързани с договора. В процесния случай не е взета предвид
при изчислението на ГПР таксата за услугата „Кредит у дома“ предвидена в размер
на 907,99 лева, като потребителят в точка „Д“ от договора изрично е приел, че
тази такса се дължи наред с останалите разходи по кредита. Тоест ставката на
ГПР не отразява тази такса за услуга по кредита, което се установява и от
приетото по делото заключение на вещото лице по ССчЕ. След което в буква „Е“ от
договора е отразен погасителният план по потребителския кредит, като вече
размера на кредита и ГПР са сумирани с горната такса и така е определена общо дължимата
сума и размера на дължимата анюитетна вноска.
Доколкото чл. 19, ал. 1 от ЗПК
изисква всички общи разходи по кредита да се включат в ГПР, а §1, т.1 от ДР на
ЗПК ясно сочи, че под общи разходи по кредита следва да се имат предвид всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Изключение е само разходът за
нотариалните такси. В договора за кредит таксата за услуга „Кредит у дома“ ясно
е посочена като допълнителна услуга по избор на клиента. Ето защо, тази услуга
съставляваща разход за клиента е следвало да се включи в ставката на ГПР, а
страните изрично са посочили, че те не включват този разход в изчисления ГПР.
При това положение е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и
договорът не съдържа годишния процент на разходите по кредита, изчислен като
една единствена процентна ставка, съгласно изискванията на ЗПК, нарушени са
норми на закона за това какво да се включи в ГПР и как да се изчисли неговият
размер. Посоченият размер на ГПР е заблуждаващо по-нисък от действителния,
което е заобикаляне на закона по чл. 21, ал. 1 от ЗПК, а именно на разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща, че ГПР не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Основният
лихвен процент за процесния период е 0,00, откъдето следва, че ГПР не може да е
по-голям от 50,0%. Следователно, изложеното е важимо, независимо дали се приеме
определеният от вещото лице по ССчЕ дейстивтелен размер на ГПР по процесния
договор в размер на 66,16% или обоснованият по-горе от съда размер, който
надхвърля 100%.
Останалите, сочени от ответника
основания за недействителност на процесния договор не са налице. Както се
посочи, договорът съдържа клауза за общия размер на дължимата сума
(2 155,24 лева), както и за условията за усвояване (в брой по местоживеене
на ответника към момента на подписване на договора – чл. 25 и чл. 27 от същия),
поради което не е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК. Договорът
съдържа клауза за лихвения процент на кредита – 31,82%, която съдът приема за
действителна, а останалите обстоятелства, изброени в чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК
са неотносими към процесния договор, защото същият е с фиксиран лихвен процент
за целия срок на договора, а не с променлив такъв, като същото се отнася и за
твърдяното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9а, вр. с чл. 33а от ЗПК, доколкото
съгласно §1, т. 6 от ДР на ЗПК „Референтен лихвен процент“ е лихвеният процент,
използван като основа за изчисляване на приложимия към договора за кредит
променлив лихвен процент. Общите условия са инкорпорирани в договора, а той е подписан
на всяка страница от страните, поради което не е налице нарушение на чл. 11,
ал. 2 от ЗПК. В чл. 14 от договора е посочен лихвеният процент на ден за
времето, през което потребителят може да упражни правото си на отказ от
договора, поради което не е налице нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК.
С оглед всичко изложено, съдът
намира за основателно възражението на ответника, че процесният договор за
кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, която разпоредба посочва,
че при неспазването на изискванията на конкретни разпоредби от закона,
договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между
изчерпателно изброените са и тези по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 11
и т. 12 от ЗПК. Неприложима в случая е разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД,
предвиждаща, че нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части,
както неприложима е и разпоредбата на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, предвиждаща, че
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до
неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Основният аргумент за това е, че разпоредбата на чл. 22 от ЗПК е специална по
отношение на общата уредба в ЗЗД, а и по отношение на уредбата на ЗЗП,
доколкото в случая се касае не до какъвто и да е договор, сключен с потребител,
а именно за договор за потребителски кредит. Става дума не за уговарянето на
каквато и да е неравноправна клауза, а до нарушаването на конкретни разпоредби
на специалния закон, изчерпателно изброени в чл. 22 от ЗПК, за нарушаването на които
законодателят е предвидил изключването изцяло на възможността за запазването на
облигационната връзка между страните по недействителния договор, с оглед защита
интереса на потребителя, а и като законна последица от неправомерното поведение
на насрещната страна по договора за потребителски кредит, и своеобразна санкция
за това (доколкото чл. 23 от ЗПК предвижда, че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита),
каквато санкция общото гражданско законодателство и уредбата за защита на
потребителите не предвиждат. Отделно от това, невъзможно е запазването на
облигационната връзка, тъй като в случая не е налице нито една от двете
хипотези на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД – нищожните клаузи да са заместени по право от
повелителните правила на закона или да може да се предположи, че договорът за
потребителски кредит би бил сключена и без недействителните му части, като се
изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на
клаузи за договаряне на ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не може да бъдат поправени и недостатъците, свързани с
неясния и неразбираем начин, по който е сключен процесният договор, включително
досежно падежа на задълженията на потребителя и компонентите, от които се
състои всяка вноска, нито може да се прави извод, че потребителят би сключил
договора, ако бяха спазени изискванията за представяне на елементите на
договора с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Предвид
на това, отново следва извод за неприложимост на нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД
(а и на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП) и нищожността на посочените по-горе клаузи на
процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В този смисъл е
и Решение от 23.10.2020 г. по гр.д. № 330/2020 г. на Софийски окръжен съд, ГО,
I въззивен състав.
Ето защо, съдът приема, че редакцията
на нормата, съдържаща се в разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, доколкото не
предвижда специално недействителността да се отнася до отделни разпоредби на
договора, следва да се разбира, че предвижда нищожност на целия договор.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Законодателят е счел,
че в тази хипотеза на недействителност на договора отговорността на
кредитополучателя не следва да отпадне изцяло.
В настоящото производство, обаче,
чистата стойност на кредита (1 000 лева), респективно разликата от 374
лева между нея и размера на извършените плащания от длъжника, които са в размер
на 626 лева, съгласно данните от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза, не може да бъде призната за дължима. Ищецът в производството е
посочил в исковата молба като основание на своите претенции договорно
неизпълнение задължения на ответника по договора за потребителски кредит от 05.06.2017
г., т.е. предмет на делото са вземания, произтичащи от договорно неизпълнение.
Разпоредбата на чл. 23 от ЗПК урежда различно основание – тази разпоредба е
аналогична на чл. 34 от ЗЗД и се базира на принципа за недопустимост на
неоснователно обогатяване. В същата е предвидено, че при установяване недействителност
на договора, т.е. в случаите, когато договорно правоотношение не съществува,
потребителят трябва да върне само заетата сума. В обобщение, доколкото ищецът
претендира сумата на договорно основание, осъждането на ответника да я плати на
извъндоговорно такова, предвидено в чл. 23 от ЗПК, би представлявало
произнасяне от съда по нещо различно от поисканото и би обусловило
недопустимост на съдебния акт (в този смисъл Решение от 11.03.2021 г. по гр.д.
№ 5915/2020 г. на СГС, ГК, II-Б въззивен състав и посоченото в него Решение №
428 от 19.10.2012 г. по гр.д. № 358/2011 г. на IV г.о. на ВКС). „Задължението на кредитополучателя да върне
само стойността на кредита, регламентирано в чл. 23 от ЗПК, не може да бъде
предмет на установителния иск, а осъдителен иск за сумата … не е предявен“,
в който случай искът по чл. 422, вр. с чл. 415 от ГПК следва да бъде отхвърлен
изцяло (цитираното вече Решение от 23.10.2020 г. по гр.д. № 330/2020 г. на
Софийски окръжен съд, ГО, I въззивен състав). Последното разбиране съответства
напълно на посоченото в мотивите по т. 11б от Тълкувателно решение № 4/2013 от
18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че „Въвеждането на друго основание, от което
произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта
за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при
условията на евентуалност“, какъвто не е предявен по настоящото дело.
Установителният иск не може да бъде уважен за сумата от 374 лева, доколкото е недопустимо
в исковото производство по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, да
се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за
изпълнение – Договор за потребителски кредит от 05.06.2017 г.
С оглед на установената
недействителност на целия процесен договор, е безпредметно съдът да се
произнася относно наличието на неравноправни клаузи в него по смисъла на чл.
143 от ЗЗП или отделни нищожни уговорки в него (например относно уговорката за
такса за оценка на досие, която е в противоречие с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК).
Следва да се отбележи само за
пълнота (доколкото изобщо не могат да бъдат предмет на договор за цесия
вземания по недействителен договор, какъвто е процесният), че въпреки дадените
от съда на ищеца указания с определението по чл. 140 от ГПК, че носи
доказателствената тежест да установи наличието на сключени валидни договори за
цесия, прехвърляне вземането на ищеца, а преди това и на праводателя му по
договорите за цесия и уведомяване на длъжника за извършените такива, по
отношение на първото по време, твърдяно в исковата молба прехвърляне на
вземания по процесния договор за потребителски кредит, ответникът не проведе
необходимото доказване. В изпълнение на указанията, с молба от 15.11.2021 г. по
делото от страна на ищеца е представено единствено Потвърждение за сключена цесия,
на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД от „Файненшъл България“ ЕООД, като не са
представени нито самият Договор за продажба на вземания (цесия) от 01.07.2017
г., сключен между кредитора „Провидент
Файненшъл България“ ООД (понастоящем „Файненшъл България“ ЕООД), като цедент и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като
цесионер. По този начин ищецът не доказа твърдението си в исковата молба, че
вземанията по процесния договор за потребителски кредит са прехвърлени в полза
на праводателя му „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за което ответникът да е уведомен
от първоначалния кредитор (лично или чрез пълномощник) по реда на чл. 99 от ЗЗД, за да може последното дружество изобщо да прехвърли посочените вземания на
ищеца. Същото беше наложително, като се има предвид, че първото възражение на
ответника е, че не е страна по договор за кредит, по който вземането му е
цедирано както на ищеца, така и на неговия праводател по договора за цесия.
Потвърждението за сключена цесия не може да замести уведомяването на длъжника,
с произтичащите от това последици, а още по-малко може да е достатъчно за
установяване наличието на сключен валиден договор за цесия, тежестта за
доказване на което обстоятелство е за ищцовото дружество, като съдът е поставен
в невъзможност да прецени посоченото обстоятелство, с оглед липсата на договора
по делото. В гражданския процес всяка страна следва да докаже обстоятелствата,
на които основава своите твърдения и извлича изгодни за себе си правни
последици, като при липса на доказване, съдът следва да приеме за неосъществили
се в обективната действителност недоказаните по делото факти и въз основа на
това да постанови решението си.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът има право да иска заплащане на направените от него по делото
разноски, но с оглед липсата на доказателства за такива, разноски не следва да
му бъдат присъждани.
От страна на процесуалния представител на ответника (адв.
З.Н. от ..) е направено искане за осъждане на ответника да й заплати адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на доверителя й, като
адвокатът се е договорил с Г.С.М., че ще го представлява безплатно в настоящото
исково производство, поради материалната затрудненост на последния и на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). В тези случаи,
съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение
в минималния размер, който в случая съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) е в размер на 348,88 лева. Съгласно трайната практика
на ВКС, достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 от ЗА е: правна
помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя
размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 от ЗА; заявление, че предоставената
правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го
опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно правилата
на чл. 78 от ГПК. В този смисъл липсата на договор за правна помощ с уговорена
в него безплатно предоставяна такава не препятства упражняване на правото по
чл. 38, ал. 2 от ЗА, тъй като принципът на чл. 36, ал. 1 от ЗА е, че адвокатът
има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му, за разлика от хипотезата
на чл. 36, ал. 3 от ЗА, се определя от съда по императивната разпоредба на чл. 38,
ал. 2 от ЗА в рамките на предвидения в НМРАВ. Доказателство за осъществяване на
безплатно представителство би могла да бъде единствено упълномощителната сделка,
дори в пълномощното да не е вписано, че адвокатът е представлявал страната
безплатно, като изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на
безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА обвързват съда и той не дължи проверка
за съществуването на конкретната хипотеза, нито е необходимо да се провежда нарочно
доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в
основното производство по делото. Противната страна в производството, която по
правилата на чл. 78 от ГПК следва да заплати направените по делото разноски,
разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на
безплатна правна помощ по реда на чл. 248 от ГПК с искане за изменение на
постановения съдебен акт в частта му за разноските, като носи и тежестта да установи,
че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице. В
този смисъл са Определение № 528 от 20.06.2012 г. по ч.т.д. № 195/2012 г. на II
т.о. на ВКС, Определение № 885 от 09.12.2014 г., по ч.т.д. № 2934/2014 г. на I т.о.
на ВКС, Определение № 515 от 02.10.2015 г., по ч.т.д. № 2340/2015 г. на I т.о.
на ВКС, Определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 г. на I г.о.
на ВКС и др. В настоящия случай, посочените по-горе предпоставки са налице.
Така мотивиран и на основание чл. 12 и чл. 235 ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ исковете,
предявени от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3,
представлявано от Управителя Я. Б. Я., за признаване за
установено по отношение на Г.С.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, че същият дължи на „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ООД сумите, за които е издадена Заповед № 478
от 02.10.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 464/2020
г. на Районен съд Своге, а именно: сумата от 752,56 лева – главница по Договор за потребителски кредит, сключен на 05.06.2017 г.,
между „Провидент Файненшъл България“ ООД (понастоящем
„Файненшъл България“ ЕООД), ЕИК ********* (Кредитор) и Г.С.М. (Клиент), вземането по който е
прехвърлено от страна на „Провидент Файненшъл
България“ ООД (понастоящем „Файненшъл България“ ЕООД) в полза на „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, по силата на Договор за продажба на
вземания (цесия) от 01.07.2017 г., а впоследствие от „Изи Асет Мениджмънт“ АД в
полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК *********, по
силата на Приложение № 1 от 01.10.2019 г. към Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения (цесия) от 30.01.2017 г., заедно със законната лихва върху
главницата, считано от 01.10.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането, сумата от 105,37 лева – договорна лихва по същия договор за периода от
14.06.2017 г. до 01.08.2018 г., сумата от 671,31
лева – такси и комисионни за допълнителни услуги по същия договор, сумата
от 169,04 лева – мораторна лихва
върху главницата по същия договор за периода от 02.08.2018 г. до 25.09.2020 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 2,
вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3,
представлявано от Управителя Я.Б.Я., да заплати
на адвокат З.Г.Н., с адрес: ***, сумата 348,88
лева – адвокатско възнаграждение за осъщественото от нея безплатно
процесуално представителство на ответника Г.С.М. по настоящото дело.
Решението подлежи на
въззивно обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните. Жалбата се подава чрез Свогенския районен съд.
След влизане в сила на
решението, препис от него да се приложи по ч.гр.д. № 464/2020 г. на Районен съд
Своге.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ :