РЕШЕНИЕ
№ 350
гр. Стара Загора, 21.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова Янчева
Членове:Николай Ил. Уруков
Атанас Д. Атанасов
при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева
като разгледа докладваното от Николай Ил. Уруков Въззивно гражданско
дело № 20225500500424 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба от В. Т. К. от гр.С.З.,
чрез адв.К. Н. от АК Стара Загора против Решение № 245 от 13.04.2022г.,
постановено по гр.д. № 4689/2021г. по описа на Районен съд – Стара Загора.
Въззивницата обжалва първоинстанционното решение, с което е
отхвърлен предявения от нея в качеството и на трето лице иск с правно
основание чл.440 ГПК. Въззивницата не е съгласна с изводите на съда, че в
хода на производството не е доказано, че е налице преобръщане“ с
недвусмислени едностранни действия, доведени до знанието на другите
сънаследници на държането и на владението, а и от свидетелите не било
посочено нито едно действие обективиращо промяна в намерението за
своенето на вещта. По отношение на твърденията за липса на коректност в
показанията на свидетелите Н.А., Д. И. и Я. И., счита, че същите без
противоречие помежду си установяват наличието на фактическия съставна
придобиване по давност предпоставки. Въззивницата не е съгласна и с
приетото от съда, че е налице отказ от изтекла придобивна давност
обективиран в участието и в публична продан проведена от ЧСИ М. на
07.12.2019г. и учредяването на правото на ползване върху 4/6 идеални части
от недвижимия имот на 28.10.2020г. Счита, че върху каква част е учредено
правото на ползване не е доказателство каква част от имота е собствен на
праводателя. Посочва, че учредяването на право на ползване върху част от
1
имота не може да се счете за доказателство, че целият имот не е собственост
на праводателя по никакъв начин.
Въззивницата сочи, че действията и по участие в публичната продан по
изп.дело с №221 били предприети като средство за запазване на
собствеността след изтичане на срока за придобиване по давностно владение
и са насочени срещу действията на третите лица кредитори, снабдили се с
изпълнителния титул. С оглед на обявяването на публичната продан за
нестанала същите не са довели до разместване на права върху процесната
идеална част от имота, поради което и не могат да бъдат приети като
признание за отказ от изтеклата давност.
Въззивницата като счита за установено и доказано, че е владяла
процесната 1/6 идеална част от процесният недвижим имот непрекъснато и
постоянно, необезпокоявано за срок по-голям от 10 години, заявила е това си
намерение да свои имота на сънаследника и на третите лица необезпокоявано,
претендира за отмяната на атакуваното решение и постановяване на ново, с
което бъде признато за установено по отношение на ответниците, взискатели
по изп.дело№158 по описа на ЧСИ М.Д. – И. Т. И., С. И. И. и Р. П. П., че Д. И.
Ж. – ответник по това производство и длъжник по изпълнителното дело не е
собственик на продаваната 1/6 ид.част от апартамент с площ 49.89. кв.м. на
адрес: гр.С.З., ***.
Претендира и присъждане на направените разноски.
Доказателствени искания не са направени.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от Р. П. П., чрез
адв.К. Б. В. от АК Стара Загора,с който въззиваемият излага съображения, че
постановеното решение е правилно, законосъобразно и се базира изцяло на
приетите доказателства по делото и на закона и като такова следва напълно
да бъде потвърдено, а подадената въззивна жалба да бъде оставена без
уважение.
Претендира присъждане на направените в настоящето производство
разноски, като прилага Договор за правна помощ и съдействие.
Постъпил е и писмен отговор от ответниците и въззиваеми И. Т. И. и С.
И. И., и двамата от гр.С.З., чрез адв.И. З. от АК Монтана, в който заявяват, че
постановеното първоинстнационно решение е валидно, правилно и
законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено изцяло, а
подадената въззивна жалба бъде оставена без уважение. Сочат, че доводите
изложени в нея са необосновани и недоказани. Излагат подробните си
съображения в депозирания от тях писмен отговор по делото.
Претендират за присъждане и на сторените разноски пред настоящата
съдебна инстанция. Прилагат Договор за правна помощ и съдействие с
пълномощно.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от
ответницата и въззиваема Д. И. Ж. от гр.С.З..
Въззивницата В. Т. К. във въззивната жалба излага доводи за
незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение. Счита,че същото е
2
неправилно,поради което моли да бъде отменено и да се постанови друго по
същество на спора ,с което да се отхвърли като неоснователна исковата
претенция на М.Р.М..
Въззиваемият Д. И. Ж., редовно и своевременно призована, не се явява
и не взема становище по въззивната жалба.
Останалите въззиваеми, И. Т. И., С. И. И. и Р. П. П., редовно и
своевременно призовани, не се явяват, вместо тях се явяват съответно
пълномощниците им адв. И. З. и адв. К. В. и заемат становището по
въззивната жалба, че жалбата се явява неоснователна и като такава следва да
бъде оставена без уважение.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност намира за установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 440, ал.1 и ал.2 от ГПК.
От събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин
следната фактическа обстановка :
Между страните не е спорно, че против ответницата Д. И. Ж. е бил
издаден изпълнителен лист с № 260003/12.01.2021 г. по гр.д. № 38/2018 г. на
Старозагорски окръжен съд в полза на С. И. и И. И. за заплащането на сумата
от 2950,00 лв. в полза на всеки един кредитор представляващи разноските по
делото, който е послужил като изпълнителен титул за образуването на изп.
дело с № 158/2021 г. на ЧСИ М. Д. рег. № 865 в регистъра на КЧСИ.
Ответникът Р. П. е присъединен взискател за вземането си по образуваното
изп. дело № 158/2021 г. срещу Д. Ж. и С.Ж. с взискатели С. И. и И. И. вж. л.
216-219 от изп.дело/. С молбата за образуване на изпълнителното дело е
поискано да бъде насочено изпълнението върху 1/6 ид. ч. от собствения на
длъжницата Д. Ж. апартамент, находящ се в гр. С.З., ***, представляващ 1/6
ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68850.515.543.1.55 по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед РД-18-
65/30.05.2008 г. на ИД на АГКК, е предназначение на самостоятелния обект :
жилище, Апартамент № 55, е площ от 49,89 кв. м., находящ се в сграда с
идентификатор 68850.515.543.1, е предназначение: жилищна сграда -
многофамилна, находяща се в поземлен имот с идентификатор 68850.515.543,
при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж:
58850.515.543.1.54, 68850.515.543.1.56, под обекта: 68850.515.543.1.51, над
обекта: няма. На 07.04.2021 г. върху посочената 1/6 идеална част от
апартамента е била наложена възбрана, която е била вписана на 09.04.2021 г.
/л. 54-55, л. 65, л. 93 от изп. дело/. Изпратена е била и покана за доброволно
изпълнение до длъжницата Д. Ж. /л. 78 от изп. дело/, връчена на 12.04.2021 г.,
като от нея се установява /наред с други наложени възбрани/, че е наложена
възбрана върху притежаваните от нея идеални части от недвижимия имот с
адрес: гр. С.З., ***. Налична по делото е молба декларация от ответницата Д.
Ж. с приложено решение № 260097/08.12.2020 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.гр.д. № 3339/2020 г. /л. 102- 105 от изп.д./ с възражения относно
секвестируемостта на процесната 1/6 ид. част от апартамент, която е била
3
оставена без уважение /л. 127 от изп. дело/. Същият е бил предмет на опис на
11.05.2021 г. /л. 118-119, л. 121-126 от изп.дело/. На 18.05.2021 г. Д. Ж. е
подала жалба против тези действия на съдебния изпълнител, която е била
оставена без уважение с решение № 87/06.08.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.гр.д. № 1413/2021 г. /л. 193-201 от изп. дело/. С обявление
от датата 18.08.2021 г. процесната 1/6 ид. част от апартамент е била
изнесена на публична продан /л. 203 от изп. дело/. Изпратени са били
уведомления до съсобствениците на имота /л. 207-208 от изп. дело/, като
уведомлението на въззивницата е било получено от ответницата Ж..
С молба от датата 12.10.2021 г. въззивницата е заявила пред съдебния
изпълнител, че обявената на публична продан 1/6 ид.част е придобита от нея
поради изтекла в нейна полза придобивна давност, като е представила и
констативен нотариален акт от 11.10.2021 г. /л. 225 и л. 227-228 от изп. дело/.
Същият констативен нотариален акт е бил представен и по настоящото дело
/л. 32-46 от първоинст. дело/. Въпреки това публичната продан е проведена и
за купувач е било обявено „Ф.г.*“ ООД /л. 241-249 от изп. дело/.
С отговорите на исковата молба ответниците И. И., С. И. и Р. П. са
представили писмените доказателства за предходна проведена публична
продан на процесната 1/6 ид.ч част от апартамента по изп.дело с № 221/2019
г. на ЧСИ Р. М. /л. 66-69 от делото/, от които се установява, че на датата
07.12.2020 г. въззивницата е участвала като наддавач в проведената публична
продан, като е направила съответните наддавателни предложения - писмено и
с реално участие в наддаването. Представени са и части жалби подадени от
ответницата Д. Ж. и съдебните решения на Старозагорски окръжен съд във
връзка с изп.д. № 221/2019 г. /л. 70-78 от делото/.
Ответницата Д. Ж. е представила и договори за цесия /л. 103-119 от
делото/.
Следва да се подчертае, че между страните не се спори, а и от
представените по делото доказателства се установява, че процесният
апартамент е бил закупен от въззивницата и нейния съпруг през 1978 г. по
време на брака им. Същият апартамент е съсобствен между въззивницата и
нейните две дъщери Я. И. и Д. Ж. при дяловете им по 4/6 ид. части за
въззивницата /в резултат на прекратена СИО и наследяване/ и по 1/6 ид. част
за Я. И. и Д. Ж. /по наследяване/ - вж. писмени доказателства /л. 6- 9 от
първоинст. дело/.
Спорът по делото се концентрира най-вече относно въпроса дали
въззивницата е упражнявала владението си върху процесната 1/6 ид. част от
апартамента в периода след м. октомври 2008 г. до м. октомври 2018 г.. респ.
дали е придобила поради изтекла придобивна давност наследствената на
ответницата Д. Ж. 1/6 ид. част. която е предмет на публичната продан. В
тази връзка освен посочените по-горе писмени доказателства пред
първостепенния съд са били разпитани и следните свидетели.
Настоящата въззивна инстанция намира за неоснователни възраженията
на въззиваемите за недопустимост на предявения иск. Не може да бъде
4
споделено становището, че след като същата е уведомявана за дължимостта и
изискуемостта на кредита и не е давала съгласие за това, не може да
претендира за придобие по давност процесната 1/6 идеална част на дъщеря си
и съответно да предяви и иска си по чл. 440, ал.1 и ал. 2 от ГПК. В тази
насока относно допустимостта на предявения иск първостепенният съд е
изложил много подробни и задълбочени мотиви, които изцяло се
споделят и от настоящата въззивна инстанция.
От показанията на свидетелките Н.А., Я. И. /дъщеря на въззивницата/ и
Д. И. /сестра на въззивницата/ общо се установи, че въззивницата заедно с
нейния съпруг са заживели в процесния апартамент заедно със своите две
дъщери Д. Ж. и Я. И. през 1978-79 г. В началото на 90те години на миналия
век първо Я. /1990 г./, а впоследствие и Д. /1993 г./ се омъжили и заживели
заедно със своите съпрузи на други места. Въззивницата останала да живее
със своя съпруг в апартамента до 2008 г. когато той починал. Оттогава
живеела сама в апартамента.
Св. А. уточнява, че през 2006 г. започнали кавгите между Д. Ж. и
съпруга й от една страна и въззивницата и нейния съпруг във връзка с
извършвана от съпруга на Д. дейност и поради това след 2006 г. ответницата
Д. спряла да посещава майка си в апартамента поради забрана от нейните
родители. След 2008 г. също не посещавала майка си. Свидетелката не знаеше
дали Д. има ключове от апартамента или вещи в него.
Св. И. посочи, че ответницата Д. нямала ключ от апартамента, тъй като
било невъзможно тя самата да няма, а сестра й да притежава. Това било
решение на техния покоен баща. Изясни още, че не е извършвала никакви
фактически или правни действия с нейната 1/6 ид. част от имота - не се е
разпореждала, не е учредявала право на ползване, не е ходила при нотариус.
Св. Д. И. също изясни, че бащата на Д. й е забранил да посещава своите
родители в процесния апартамент. След неговата смърт въззивницата заявила
на Д., че поддържа казаното от баща й И. /съпруг на въззивницата/.
Въззивницата казвала на свидетелката, че ответницата Д. няма ключ или
вещи. Въззивницата заплащала консумативите за имота, но свидетелката не
посочи на кое име са партидите за ток и вода - допусна, че е възможно да са
още на името на покойния И. /съпруг на въззивницата/. Бащата на Д. й е дал
едно заветно завещание, че Д. няма да има право върху частта от апартамента,
която й се полага.
Още тук следва да се посочи, че свидетелките Я. И. и Д. И. по делото са
заинтересовани по смисъла на специалната разпоредба на чл. 172 от ГПК, тъй
като са близки роднини на въззивницата. Съгласно разпоредбата на чл. 172
ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от
страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на
възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива
свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува
забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени
факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован
5
или такива, които вредят на противната страна. Преценката обаче следва да
бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да
стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността
заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на
показанията му /вж. решение № 131/12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013
г., IV г.о./.
Също така не е спорно по делото, а това се установява и от
представените като доказателства, че съсобствеността между ищцата,
ответницата Д. Ж. и Я. И. върху процесния недвижим имот произтича от
прекратена съпружеска имуществена общност и наследяване след смъртта на
И. К. - съпруг на ищцата и баща на Д. Ж. и Я. И..
Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на
собственост, което е уредено в разпоредба на чл. 79, ал. 1 ЗС. Установяването
на този способ за придобиване на право на собственост предполага наличието
на следните кумулативни предпоставки: владение върху един имот, което да е
непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи
вещта като своя /чл. 2 от Закона за давността-отм./. За да се признае на едно
физическо лице правото на изключителна собственост върху един недвижим
имот, разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС предвижда, че претендиращият
собствеността следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години,
фактическа власт по отношение на конкретна вещ, без противопоставяне и без
прекъсване за време, по-дълго от 6 месеца. За да се осъществи фактическият
състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е нужно владението да е несъмнително
/осъществявано по начин, който да разкрива ясно желанието на владелеца да
държи вещта като своя/ и явно - т.е. намерението на владелеца да свои вещта
за себе си да е противопоставено на собственика, това намерение да се
упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за него, като
същото да е достигнало до собственика. Лицето трябва да е демонстрирало по
отношение на невладеещият собственик на вещта поведение на пълноправен
собственик т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява
собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си.
Позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание
по чл. 79, ал. 1 ЗС /Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. на ВКС по т.д. №
4/2012 г., ОСГК/.
При наследствени имоти сънаследникът, който упражнява фактическа
власт върху наследствения имот, в качеството си на съсобственик е владелец
на своята идеална част и държател на частите на останалите съсобственици,
тъй като съобразно основанието за възникване на съсобствеността, а именно
наследяване презумпцията по чл. 69 ЗС се счита оборена. За да се приеме, че
този наследник е установил владение и върху притежаваните от другите
наследници идеални части от имота не е достатъчно той да упражнява
фактическа власт върху целия наследствен имот, а е необходимо освен това
да е отблъснал владението на останалите наследници, като е манифестирал
ясно пред тях намерението си да владее целия наследствен имот само за себе
6
си. Намерението на един от съсобствениците по силата на наследственото
правоприемство да промени владението от името на всички наследници във
владение само за себе си може да се изяви по различни начини - пряко
отричане на съсобствеността, недопускане на останалите съсобственици до
имота и др. Промяната в намерението обаче винаги следва да бъде
демонстрирана и обективирана чрез извършени в тази насока действия /така
Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. на ВКС по т.д. № 4/2012 г., ОСГК/.
Плащането на данъци и консумативни разноски за имота, извършването на
ремонта в имота също не са такива действия на отричане на правата на
останалите сънаследници върху имота.
В настоящия случай, процесния недвижим имот е съсобствен между
страните, като частично правото им на собственост произтича от наследяване
на общ наследодател, т.е. имотът е сънаследствен. Ищцата, претендираща
придобиването му по давност в периода след 2008 г., е съсобственик, наред с
ответницата и св. Я. И. /нейни дъщери/. Както се изясни, в случаите, когато
сънаследник упражнява фактическа власт над сънаследствения имот, не би
могло да се счете по предположение, че той владее само за себе си. В случая
законовата презумпция е неприложима. Счита се, че сънаследникът владее
както за себе си, така и за останалите съсобственици до доказване на
противното. След като основанието, на което съсобственикът е придобил
фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите
съсобственици, както е в случая - наследяване, то го прави държател на
техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на
чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху
чуждите идеални части, съсобственикът - сънаследник, който не е техен
владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във
владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и
недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите
съсобственици. Това е т.нар. преобръщане на владението, при което
съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се
позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за
собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните
части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си
с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на
останалите съсобственици. За да се приеме, че е налице промяна в титула и
сънаследникът започва да го владее единствено и само за себе си е
необходимо това намерение да се манифестира спрямо другите сънаследници,
да отблъсне тяхното владение и това да стане известно, т.е. промяната в
намерението за своене може да настъпи в резултат на извършени от
държателя активни действия.
От ангажираните в подкрепа на тези твърдения на ищцата свидетелски
показания на свидетелите Н.А., Я. И. и Д. И. /последните две близки роднини
на ищцата/ настоящият съд намира, че такова манифестиране на промяна на
намерението от страна на ищцата спрямо ответницата Д. Ж. не е налице.
7
Свидетелите посочиха единствено, че след смъртта на И. К. през 2008 г.
ищцата е останала да живее в имота. Не посочиха нито едно друго действие
на ищцата обективиращо промяна в намерението за своене на вещта. Не
посочиха да е било налице съгласие между сънаследниците ищцата
единствено да упражнява фактическа власт върху целия имот. Дори св. Д. И.
посочи, че партидите за ток, вода все още се водят на името на покойния И.
К., т.е. ищцата не е променила това положение. Действително свидетелите
твърдяха, че ответницата Д. Ж. не е посещавала имота вследствие на лошите
й отношения с нейната майка, но не е необходимо отношенията между
съсобствениците или сънаследниците, /които често са близки роднини/ да са
се влошили, да са преустановени контактите между тях, за да се приеме, че е
променено държането на идеалните части на другите във владение за себе си.
Съществено е действията на своене, покриващи съдържанието на правото на
собственост да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да
разберат, че имота се свои изцяло от този, който упражнява и фактическа
власт върху него. Сам по себе си факта на добри или лоши отношения между
съсобствениците е без значение за факта на владение и не е основание по чл.
115 и чл. 116 ЗЗД за прекъсване и спиране на давността /така напр.
определение № 60262/10.06.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1373/2021 г., II г.о./.
Отделно от това настоящият съд изобщо не дава вяра на показанията на
св. Я. И., която твърдеше, че с нейната 1/6 ид. част не се е разпореждала, не е
продавала, не е учредявала право на ползване върху тази 1/6 ид. част, защото
целия апартамент бил собствен на ищцата. Същата тази свидетелка заедно със
своята майка - ищцата по делото на 28.10.2020 г. се е явила пред нотариус и
наред с ищцата е учредила право на ползване върху собствената й 1/6 ид. част
/вж. нотариален акт, л. 48-49 от изп. дело/. Това обстоятелство е напълно
достатъчно да дискредитира всички показания на свидетелката Я. И. /която е
и заинтересована по смисъла на чл. 172 ГПК/ депозирани по делото във
връзка с претенцията на ищцата и настоящият съд категорично не дава вяра в
цялост на изнесеното от нея, тъй като от една страна свидетелката твърди, че
ищцата е собственик дори на целия апартамент, а от друга страна самата
свидетелка е учредила право на ползване върху своята 1/6 ид. част със същия
нотариален акт, с който това е сторила и ищцата.
При наследствен съсобствен имот не е достатъчно единият
съсобственик да е ползвал имота необезпокоявано според неговото
предназначение и да го е поддържал, за да се приеме, че е упражнявал
фактическа власт върху идеалните части на другите съсобственици с
намерение за своене. За да се придобие по давност притежаваната от друг
съсобственик идеална част от имота е необходимо намерението за своене да
му бъде противопоставено по категоричен начин чрез действия, които
демонстрират отричане на неговите права върху съсобствената вещ, като
отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права. Обикновеното
ползване на съсобствения имот по смисъла на чл. 31 ЗС не изразява
намерение за своене. Действията, с които се демонстрира намерение за своене
8
спрямо съсобственик следва по категоричен начин да отричат правата на
останалите съсобственици, да сочат намерение за своене на целия имот,
включително и на идеалните части на другия съсобственик, и да са
достигнали до неговото знание, т.е. чрез тях следва да се демонстрира
поведение на пълноправен индивидуален собственик на целия имот. В случая
такова демонстриране на своене от страна на ищцата не се доказва. От
показанията на доведените от нея свидетели се установява, че след смъртта на
нейния съпруг тя е останала да живее в къщата и не им е известно някой да е
имал претенции за къщата. От тези показания не може да се направи извода,
че ответницата е демонстрирала намерение за своене на наследствените части
на останалите сънаследници, отблъсвайки тяхното владение. Ищцата не
твърди и не доказва по какъв начин намерението й за своене на идеалните
части на ищеца е достигнало до ответницата Д. Ж., при положение, че не
поддържа отношения с нея и твърди, че от 2006 г. никога не е влизала в
процесния апартамент. Дори е логично съгласно самите твърдения на ищцата
в исковата молба и изнесеното от свидетелките за лоши отношения с
ответницата Ж., последната да не посещава апартамента /в същия смисъл
решение № 110/28.05.2021 г. на Смолянски окръжен съд по в.гр.д. № 123/2021
г. недопуснато до касационно обжалване с определение № 72/01.03.2022 г. на
ВКС по гр.д. № 3536/2021 г., II г.о ./.
Настоящата инстанция споделя изложените мотиви от районния съд
относно правната квалификация на предявения иск , а именно по чл. 440, ал. 1
и ал.2 от ГПК. Съгласно посочената правна норма Чл. 440. ал.(1) от ГПК
Всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, може да предяви
иск, за да установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението за
парично вземане, не принадлежи на длъжника. Според ал.(2) Искът се
предявява срещу взискателя и длъжника.
По основателността на жалбата съдът намира същата за неоснователна
и недоказана поради следните съображения:
На първо място и с идеята да бъдат оборени заключенията на съда, че
свидетелските показания са били общи и лишени от конкретика, която да
сочи на действията на въззивницата, насочени към “своене на имота”, във
въззивната жалба се сочи, че: „На първо място искът е предявен за
установяване на факта, че В. Т. К. е придобила по давност само 1/6 идеална
част от процесният имот, придобита по наследство от едната й дъщеря Д. И.
Ж., затова извън предмета на спора е установяването на фактическата власт
върху целият имот, както и действията на другия съсобственик Я. И. по
разпореждането със собствената и идеална част. Позоваването на
констативният нотариален акт , в който според съда имало и неяснота ,
относно това чия идеална част е придобита по давностно владение, също е
некоректно, тъй като , същият е съставен въз основа на показанията на
свидетели, една от които е сънаследникът Я. И., което изключва
възможността да се касае за нейната собствена 1/6 идеална част.".
Тези доводи на първостепенният съд се явяват неправилни,
9
необосновани и противоречат дори на свидетелските показания, които, както
съдът съвсем правилно и обосновано е посочил, че са заинтересовани по
смисъла на чл.172 от ГПК и силно повлияни от роднинските и приятелски
връзки между въззивницата и тези свидетели. Във въззивната жалба хем се
твърди, че само 1/6 от процесния имот била придобита от въззивницата по
давност, хем като доказателство се цитират показанията на дъщерята Я. И.,
която твърди, че според нея апартамента е на майка й защото това било
решението на покойния й баща.
На следващо място съдът е абсолютно прав в мотивите на обжалваното
Решение, като подробно и обосновано е заключил, че наистина от сочения от
въззивницата нотариален акт не може да бъде направен извода чия е тази 1/6
идеална част от процесния имот, която въззивницата претендира да е
придобила по давност. Следва също така въззивният съд да посочи, че в
атакуваното решение е направен внимателен и изключително подробен
анализ както на свидетелските показания, така и на представените и приети по
делото писмени документи, като са изведени съответни обосновани
заключения за неоснователност и недоказаност на ключовите твърдения на
ищцата, както и за противоречия и заинтересованост в показанията на
свидетелите, като това, цитирано по-горе в настоящия отговор.
Що се отнася до твърденията в жалбата, че участието на въззивницата в
публична продан за 1/6 идеална част от имота по изп.дело с №
20198680400221 било предприето като средството за запазване на
собствеността след изтичане на срока за придобиване по давностно владение
и било насочено срещу действията на трети лица кредитори, снабдили се с
изпълнителен титул, както и че с оглед на факта на обявяване на публичната
продан за нестанала същото не било довело до разместване на права върху
процесната идеална част от имота, поради което не можело да бъде
възприемано като признание за отказ от изтекла давност, съдът намира тази
теза на въззивника за правно неиздържана.
В тази насока изложените разсъждения са вътрешно противоречиви и
са изцяло в разрез с подробно цитираната от съда в решението му практика на
ВКС по казуса.
И накрая, във връзка с другия довод, използван във въззивната жалба, а
именно, че действията на другата дъщеря (Д. Ж.) по делото не противоречали
на твърдението на въззивницата, че е собственик точно на едната шеста
идеална част на тази й дъщеря, съдът следва да посочи, че това обстоятелство
само подчертава заинтересоваността на дъщерята да подкрепи позицията на
своята майка по делото и по този начин да освободи своята идеална част от
процесния имот от предприетото вече спрямо нея принудително изпълнение.
Тези въпроси и проблеми също са обсъдени задълбочено от съда, който
правилно и обосновано е посочил, че участието на въззивницата в публична
продан за 1/6 идеална част от имота по изп.дело 20198680400221 по описа на
ЧСИ Р.М. представлява недвусмислено признание от страна на въззивницата,
че не счита въпросната идеална част от имота (тази, принадлежаща на Д. Ж.)
10
за своя.
Във връзка с всичко гореизложено въззивната инстанция приема , че
постановеното от СтРС решение е валидно, правилно и законосъобразно и
съответно следва въззивния Старозагорски окръжен съд да потвърди изцяло
същото Решение от 13.04.2021г, постановено по гр. д. с № 4689/2021г по
описа на Районен съд - гр. Стара Загора и да остави без уважение въззивната
жалба.
В допълнение на горното въззивната съдебна инстанция следва да
добави и следните съображения и доводи:
Първо въззивният съд, следва да обърне внимание, че оплакванията и
мотивите във въззивната жалба, освен че са изцяло неоснователни, дори не
са от естеството на такива, които да оборят основните заключения на съда, а
именно, че въззивницата не е успяла да докаже наличието на свои действия, е
които е престанала да държи идеалните части от вещта за другите
съсобственици и е започнала да ги държи за себе си с намерение да ги свои,
като тези действия би следвало са доведени до знанието на останалите
съсобственици. Съдът е посочил, мотивирано и обосновано, че свидетелските
показания, дадени от посочените от въззивницата свидетели, са били общи и
лишени от конкретика, която да сочи на действия на въззивницата, насочени
към своене на имота.
В опита си да бъдат оборени тези заключения, във въззивната жалба се
сочи, че: „На първо място искът е предявен за установяване на факта, че В. Т.
К. е придобила по давност само 1/6 идеална част от процесният имот,
придобита по наследство от едната и дъщеря Д. И. Ж., затова извън предмета
на спора е установяването на фактическата власт върху целият имот, както и
действията на другия съсобственик Я. И. по разпореждането със собствената
и идеална част.Позоваването на констативният нотариален акт , в който
според съда имало неяснота , относно това чия идеална част е придобита по
давностно владение, също е некоректно, тъй като, същият е съставен въз
основа на показанията на свидетели, една от които е сънаследникът Я.
И.,което изключва възможността да се касае за нейната собствена 1/6 идеална
част.“.
Доводите на въззивницата са неоснователни и противоречат дори на
свидетелските показания, които, както съдът съвсем правилно и обосновано е
посочил, са заинтересовани по смисъла на чл.172 от ГПК и силно повлияни от
роднинските и приятелски връзки между въззивницата и свидетелите. Във
въззивната жалба от една страна се твърди, че само 1/6 от процесния имот
била придобита от въззивницата по давност, а от друга като доказателство се
цитират показанията на дъщерята на въззивницата Я. И., която твърди в
показанията си, че според нея апартамента е на майка й, защото това било
решението на покойния и баща. Същата тази дъщеря обаче се е разпореждала
със своята идеална част от процесния имот, както ще посоча по-долу, в пряко
противоречие на собствените й, горецитирани показания.
Ярка демонстрация за правилността на заключенията на съда е дори и
11
начинът, по който бяха подредени и изразени показанията на свидетелките,
ясно сочещ на предварително подготвени „факти“, които трябваше да убедят
съда в правотата на въззивницата. Такова бе и поведението на втората
свидетелка (Я. И.), която с такава категоричност се придържаше към
очевидно предварително подготвените си показания, че или изпадаше в
откровени противоречия [„... Никой няма право да има претенции върху
имота. Това е имота на майка ми“. 1, казвайки малко след това, че тя самата
притежава 1/6 ид.ч. от същия апартамент или директно заявяваше неистини,
като на поставен от съда въпрос отговори, че не се е явявала пред нотариус и
никакви права не е учредявала върху своята идеална част, нещо, което
противоречи на факта, че тя самата, заедно е въззивницата по делото са
учредили (е Нотариален акт за учредяване право на ползване върху недвижим
имот № 30, том IV, peг. № 4612, дело № 404 от 28.10.2020г на Нотариус
Стефка Чавдарова, per. № 381 на НК) право на ползване на внуците на
въззивницата, съответно върху 4/6 ид.ч. - собствени на въззивницата от
процесния имот и върху 1/6 ид.ч. - собствена на тази свидетелка, върху същия
имот. Следва да посоча, че учреденото с горния Н.А. право на ползване е
изрично посочено в представеното от самата ищца като доказателство по
делото Обявление от 18.08.2021г за публична продан на процесната идеална
част от апартамент по изп.д. № 158/2021г по описа на ЧСИ М. Д., peг. № 865 в
КЧСИ. Следователно, видно е от самото атакувано решение, че в него е
направен внимателен и изключително подробен анализ както на
свидетелските показания, така и на представените и приети по делото
писмени документи, като са изведени съответни обосновани заключения за
неоснователност и недоказаност на ключови твърдения на ищцата, както и за
противоречия и заинтересованост в показанията на свидетелите, като това,
цитирано по-горе.
Във въззивната жалба също така се твърди, че участието на
въззивницата в публична продан за 1/6 идеална част от имота по изп. д. №
20198680400221 на ЧСИ Р. М., било предприето като средство за запазване на
собствеността след изтичане на срока за придобиване по давностно владение
и било насочено срещу действията на трети лица кредитори, снабдили се с
изпълнителен титул, както и че с оглед на факта на обявяване на публичната
продан за нестанала същото не било довело до разместване на права върху
процесната идеална част от имота, поради което не можело да бъде
възприемано като признание за отказ от изтекла давност.
Тази позиция на въззивника е абсурдна и вътрешнопротиворечива.
Освен всичко друго, тя е в разрез и с посочената от съда в решението му
практика на ВКС по казуса.
В тази връзка съдът следва само да добави вече посоченото от тях и в
писмения им отговор на исковата молба по делото, в който, отчитайки
фактите по делото (които съдът също подробно е коментирал) посочихме, че
е безспорно, че процесният имот е бил придобит от В. Т. К. и нейните дъщери
Я. И. и Д. Ж. по силата на наследствено правоприемство от починалия на
12
04.10.2008г съпруг на въззивницата И. Я. К.. В тази хипотеза, според
действащото законодателство и константната съдебна практика, въззивницата
е станала владелец на своите идеални части от наследения имот и държател
на идеалните части на останалите сънаследници т.е. за да бъде придобита от
нея идеална част от наследствения имот - собствена на друг от
сънаследниците, въззивницата би следвало преди това с едностранни
действия от нейна страна да е превърнала държането на чуждите идеални
части във владение, чрез което да демонстрира, че отблъсква владението на
друг сънаследник (в случая Д. Ж.). Ако се позовава на придобивна давност,
въззивницата трябва да докаже при спор за собственост, че е извършила
действия, с които е престанала да държи идеалните части от вещта за другите
съсобственици и е започнала да ги държи за себе си с намерение да ги свои,
като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици.
Такова е становището на ВКС, изразено в Тълкувателно решение № 1 от
06.08.2012г по т.д. № 1/2012г на ВКС, ОСГК. Същото становище поддържа и
Старозагорският районен съд в атакуваното от въззивницата решение.
Въззивницата (ищца на първоинстанционното производство) обаче не е
извършила такива действия и съответно не е придобила идеалната част на
своята дъщеря от процесния имот по давност. Това е така, защото
въззивницата в производството пред СтРС всъщност е извършила действията,
чиито смисъл е точно обратен на смисъла на горепосочените. В проведената
на датата 07.12.2020г. публична продан по изп. д. с № 221/2019г по описа на
ЧСИ Р. М. на същата идеална част, която е предмет на производството по гр.
д. № 4689/2021г на СтРС (1/6 ид. част от апартамент в гр. С.З., *** с
идентификатор № 68850.515.543.1.55.), собствена на нейната дъщеря Д. Ж.,
жалбподателката В. Т. К. е подала по надлежния ред наддавателно
предложение, явила се е лично и е участвала в наддаването за закупуване
на въпросната идеална част (за които факти са представени съответни
писмени доказателства) т.е. със свои недвусмислени и категорични
действия е показала, че счита същата идеална част за чужда собственост.
В крайна сметка на практика никой не отива да си купи нещо, което
счита че е негово.
Следователно налице са категоричните и безспорни доказателства за
признание от страна на въззивницата на правата на нейната дъщеря върху
процесната идеална част от горния имот, което съставлява и признание по
смисъла на чл.116 „а“ от ЗЗД и води до прекъсването на течението на
придобивната давност (ако такава въобще е започвала да тече...). Както е
посочил ВКС в казус, много подобен на настоящия: „Правото на собственост
не се придобива по давност автоматично след изтичане на определения в
закона давностен срок. Необходимо е владелецът да се позове на този
придобивен способ чрез процесуални средства- предявяване на иск или
възражение, ши чрез снабдяване с констативен нотариален акт, като при
наличието на такова позоваване правните последици - придобиване на
правото на собственост, се зачитат от момента на изтичане на срока по чл. 79,
13
ал.1 и ал.2 ЗС /в този смисъл ТР под № 4/12 от 17.12.2012г. на ОСГК на ВКС/.
Направеното обаче преди позоваването признание по смисъла на чл. 116, б.
"а” ЗЗД прекъсва течението на давността и заличава изтеклия дотогава
период на владение. В такъв случай, за да се приеме, че владелецът е
придобил по давност вещта, е необходимо до позоваването на този
придобивен способ да е изтекъл предвидения в чл.79, ал.1 или 2 ЗС давностен
срок, считано от момента на прекъсването /признанието по чл. 116, б."а"
ЗЗД/.“ (Решение № 361 от 25.02.2013г по гр.д. № 1094/2011г на ВКС, I г.о.).
Гореизложената логика на ВКС е споделена и в решението на СтРС по
гр. д. № 4689/2021г по описа на същия съд и това още веднъж подчертава
правилността на постановеното от първоинстанционния съд решение.
На последно място, във връзка със следващ, използван във въззивната
жалба довод, а именно, че действията на другата дъщеря (Д. Ж.) по делото не
противоречали на твърдението на въззивницата, че е собственик точно на
едната шеста идеална част на тази й дъщеря, следва да посоча, че това
обстоятелство само подчертава заинтересоваността на дъщерята да подкрепи
позицията на своята майка по делото и по този начин да освободи своята
идеална част от процесния имот от принудително изпълнение.
В жалбата се сочи също и, че: „Фактът че Д.Ж. е подавала жалби срещу
действия на ЧСИ по отношение на процесната идеална част от имота, не е и
не може да бъде противопоставен на доверителката ми тъй като смущаването
на владението следва да бъде насочено срещу владелеца, като бъде
застрашена неговата фактическа власт чрез недвусмислени действия, чиято
крайна последица е нарушаването или отнемането на започналото владение -
арг. чл. 81 ЗС.“.
Настоящият съдебен състав намира за правилни изводите на районния
съд , че ищцата и въззивница не е успяла да установи и докаже пълно и пряко,
правото си на собственост върху процесната 1/6 ид. част от процесния
апартамент, нито по силата на придобивния способ “Давностно владение”,
нито чрез представения по делото констативен нотариален акт, тъй като
неговото съставяне и издаване е съответно след налагането на процесната
възбрана върху процесната 1/6 ид. част.
Доказателствената тежест в процеса относно това твърдение носи
изцяло ищцата и въззивница К. за придобиването правото си на собственост
върху процесната 1/6 ид. част от процесния апартамент.
Предвид гореизложените съображения решението на районния съд е
правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с чл.273
от ГПК ищцата следва да заплати на ответниците И. И. и С. И. направените по
делото разноски пред въззивната инстанция в размер на 500,00 лв. заплатено
адвокатско възнаграждение съобразно договор за правна защита и съдействие
от датата 17.06.2022 г. /л. 23 от въззивно дело/ и на ответника Р. П. разноски в
14
размер на 490,00 лв. съобразно договор за правна защита и съдействие от
16.06.2022 г. /л. 19 от делото/ и съответно и списъка на разноските по чл.80 от
ГПК, представен по делото от адв. К. В. и с отбелязване в договорите, че е
изпълнено изискването на т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на
ВКС по тълк. дело № 6/2012 г. ОСГТК.
Воден от горните мотиви, Старозагорския окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 245 от 13.04.2022г., постановено по гр.д.
№ 4689/2021г. по описа на Районен съд – Стара Загора, като правилно и
законосъобразно.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с чл. 273 от ГПК В. Т.
К., ЕГН: ********** и адрес: гр. С.З., *** да заплати на С. И. И., ЕГН:
********** двамата с адрес: гр. С.З., *** сумата в размер на 500,00 лв.
/петстотин лева/, направени съдебни разноски за адвокатско възнаграждение
пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК В. Т. К., ЕГН: ********** и
адрес: гр. С.З., *** да заплати на Р. П. П., ЕГН: **********, с адрес: с. Г., ***
сумата в размер на 490,00 лв. /четиристотин и деветдесет лева/, направени
съдебни разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от
съобщението на страните пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15