№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 6291 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение от 20.03.2019г., постановено по гр. д. № 33802/2018г. по описа на Софийски районен съд (СРС), са отхвърлени обективно
кумулативно предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.“ ЕАД срещу Д.Б.А.за
установяване съществуването на следните вземания: 732,11лв. за доставена
топлинна енергия и 19,55лв. – цена на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Дружба ******, аб.
№ 045281, за периода м.05.2014г.-м.04.2016г., ведно със законната лихва от 24.10.2017г.
до окончателното плащане; 112,14лв. – мораторна лихва за забава върху главниците
за топлинна енергия за периода 01.11.2014г.-18.10.2018г.; 3,78лв. марторна
лихва върху главницата за дялово разпределение за периода
01.11.2014г.-18.10.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 75359/2017г. по описа на СРС.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу първоинстанционното решение. В жалбата се излагат оплаквания за
неправилност извода на районния съд относно обстоятелството, че ответникът не е
потребител на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ. Съобразно изложеното се моли
решението да бъде отменено.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна, с който се оспорва същата. Моли се за потвърждаване
на решението.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
За да отхвърли предявените искове, районният съд е приел, че ответникът е
само държател на процесния имот, поради което не е страна по договорно
правоотношение с ищеца, респ. не е пасивно материалноправно легитимиран да
отговаря по исковете. Изложил е съображения, че ищецът, комуто е била
процесуалната тежест, не е ангажирал доказателства относно релевантното за
процеса обстоятелство, че насрещната страна е собственик или вещен ползвател на
процесния имот или относно наличието на договор за продажба на топлинна енергия
с него като обитател на имота. При тези обстоятелства е приел, че ответникът не
е клиент на топлинна енергия, поради което и не дължи заплащане. Също така, с
оглед изслушаното заключение на назначената съдебно – техническа експертиза, е
счел, че по делото не се е установило по категоричен начин ищецът да е доставял
топлинна енергия за процесния имот в твърдения период и да е извършвана услуга
дялово разпределение, доколкото след проверка на място, вещото лице е
констатирало, че тръбите са затапени, корозирали, намират се в предаварийно
състояние и е невъзможно да се монтира водомер на тях.
Решението на СРС е правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
Съгласно
задължителните разяснения, дадени в т. 1 на ТР № 2/17.05.2018г. по тълк. дело №
2/2017г. на ОСГК на ВКС, собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици,
или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот,
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно
основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят
като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й. Следователно клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, но само ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този
имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.
В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди (“битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и
като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето
ползващо лице и топлопреносното предприятие
подлежи на доказване по общия ред на ГПК и не се презумира с установяване факта
на ползване на топлоснабдения имот. Между наемателите и ищцовото дружество може
да възникне облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия, но за това е необходимо между страните да е постигнато съгласие чрез
изразяване и съвпадане на двете насрещни волеизявление, с предмет доставяне на
топлинна енергия срещу насрещната парична престация – заплащане на уговорената
продажна цена.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на
ищеца е да установи чрез пълно и главно доказване факта, че насрещната страна е
клиент на топлинна енергия, както му е указано с изготвения доклад по чл. 146 ГПК. По делото не са ангажирани доказателства, че ответникът е собственик или
лице, на което е учредено вещно право на ползване, върху процесния недвижим
имот. Напротив, налице са данни, че имотът е общинска собственост, а насрещната
страна фактически ползва същия. До края на съдебното дирене пред настоящата
съдебна инстанция обаче не се установи между страните да е сключен изричен договор
за продажба на топлинна енергия (доколкото ответникът е само държател на
имота), по който ищецът да се е задължил да доставя такава, а ответникът да
ползва същата и да заплаща нейната стойност.
По изложените съображения следва да бъде отхвърлен и
искът за заплащане на услугата дялово разпределение. След като лицето не е
клиент на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ, то не дължи и заплащане за дялово
разпределение.
Тъй като вземанията за заплащане на
мораторна законна лихва са добавъчни, несамостойни, при невъзникването на
главни парични задължения следва да бъдат отхвърлени и акцесорните искове.
Като е достигнал до същите изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. От
последната не е направено искане в тази насока, поради което такива не следва да се
присъждат.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 20.03.2019г., постановено по гр.
д. № 33802/2018г. по описа на Софийски
районен съд, Първо гражданско отделение, 31-ви състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.