№ 185
гр. София , 30.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на първи декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Елеонора Т. Михайлова
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20201001002394 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника в
производството – КООПЕРАЦИЯ „ХИМЕТА“, ЕИК: ********* срещу
първоинстанционно решение № 96 от 20. 11. 2019 г., постановено от Окръжен
съд - Монтана, Гражданско отделение по гр.д. № 202 по описа на съда за 2018
г., с което е осъден жалбоподателят да заплати на „БЕРК-НЕТ“ ЕООД, ЕИК:
********* сумата 35000 лв., представляваща заплатена сума по
предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 26. 08.
2008 г., със законните последици по отношение на разноските в
производството, и по частна жалба, подадена от ищеца в производството
„БЕРК-НЕТ“ ЕООД срещу определение по същото дело № 25 от 10. 06. 2020
г., с което е оставена без разглеждане, като просрочена, молба за изменение
на постановеното по делото решение в частта му за разноските, на основание
чл. 248 от ГПК.
Във въззивната жалба и частната жалба се излагат съображения за
1
неправилност на обжалваното първоинстанционно решение и на обжалваното
определение, иска се отмяната на решението и постановяване на друго
решение по съществото на спора, с което предявеният срещу жалбоподателя
иск да бъде отхвърлен в цялост, със законните последици, претендират се
разноски за двете съдебни инстанции, с частната жалба се иска съответно
отмяна на обжалваното определение и пререшаване въпроса за разноските в
първоинстанционното производство, съобразно молбата на ищеца.
Страните взаимно оспорват жалбите си.
Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като
извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на
обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите,
установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата, намира следното:
Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно по същество, по следните съображения:
Решението, като постановено от законен съдебен състав, в изискващата
се от закона писмена форма, в рамките на дискреционните правораздавателни
правомощия на съда и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му
молба относно обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска
защита (чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е валидно и допустимо.
Доколкото при извършената от въззивния състав проверка на
първоинстанционното решение, при условията и в пределите, установени от
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК, така както същите са разяснени с т.
2
1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., не се установява
неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на императивни правни
норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, съдът е длъжен да следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
родените от брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка
правилността на обжалваното първоинстанционно решение, настоящият
въззивен съд е ограничен от оплакванията в жалбата.
Преценено, съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата
му, първоинстанционното решение се явява и правилно по същество.
В подадената от ответника в производството въззивна жалба се съдържат
две оплаквания срещу правилността на обжалваното с нея
първоинстанционно решение.
Първото по същество се свежда до твърдения, че ответникът –
жалбоподател не е допуснал виновно неизпълнение на свое договорно
задължение по сключения с ищеца, процесен предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот, тъй като всъщност е изпълнил
вмененото му от първоинстанционния съд с решението му, като неизпълнено,
негово договорно задължение по чл. 2.1., б. „В“, в края от договора, а именно
– да извърши и завърши техническите процедури по разделяне на имота,
съобразно уговорките между страните /по отношение наличието на такива
между страните, необходими с оглед обособяването на наличен в имота
трафопост, който би трябвало съобразно разпоредбите на специалните
нормативни актове /ЗЕ и тези по прилагането му/, да е собственост на
електроразпределително или електроснабдително предприятие, не се спори
между страните по делото, същите са и установени от ангажираните, и
неоспорени в производството, писмени доказателства, и от показанията на
разпитаните по делото свидетели, които в тази им част се кредитират и от
въззивния състав, като дадени за пряко възприети от свидетелите
обстоятелства, обективни и незаинтересовани./ По делото, но
несвоевременно, са ангажирани твърдения и доказателства в уверение на
действителното изпълнение на задължението на продавача – ответник, да
раздели имота, при което да се обособи, съобразно приложимите норми на
градоустройството и прилагането на градоустройствените планове, на частта
3
от собствения на продавача имот – предмет на предварителния договор – земя
от около 920 кв.м., с построените върху нея, прилежащи сгради – именно, и
само те предмет и на процесния предварителен договор. Освен че
ангажирането на тези, както твърдения, така и доказателства е
несвоевременно, съобразно императивните разпоредби на процесуалния
закон, поради което и същите законосъобразно са игнорирани от
първоинстанционния съд в установяване твърденията на ответника –
жалбоподател по делото в изложената насока, при защитата му срещу иска,
настоящият въззивен състав държи да настои и на следното: Готовността на
страна по договора да изпълни задълженията си по същия и особено главно
задължение, като процесното /доколкото без него е неосъществима целта, с
която предварителният договор бива сключен, а именно – да се осигури
сключването на окончателен такъв с транслативен, вещноправен ефект, но с
предмет точно индивидуализиран, определен и описан, съобразно
действителната воля на страните, и по това не се спори по делото, именно в
предварителния договор/, следва освен да бъде осигурена от страната, но и
прокламирана, обективирана в действителността, доведена до знанието на
противната страна по договора, за да е годна да доведе до законосъобразна,
съобразена с договорните отношения, и адекватна защита на иначе
изправната страна по договора, срещу насрещните претенции за
неизпълнение на договора, на противната страна. Нищо такова по делото не
се установява – посочи се вече, че както твърденията на ответника –
жалбоподател, така и ангажираните в изложената насока доказателства по
делото за изпълението на задължението му /последните – не изцяло, и не
безпротиворечиво установяващи същото/, да осъществи технически
разделянето на имота и да обособи частта от него – предмет на процесния
предварителен договор, като годен в градоустройствено отношение, предмет
на разпореждане с окончателен договор за покупко-продажба, са ангажирани
едва при висящността на производството, в една вече напреднала негова фаза,
несвоевременно и повече от десет години след изтичането на определеният с
допълнително споразумение към договора от страните, срок за неговото
изпълнение. В нито един момент преди това, както съдебно, така и
извънсъдебно, нито се твърди, нито се установява ответникът освен да е
предприел действия по обособяването на имота, но и да е довел това до
знанието на ищеца – купувач, да го е уведомил за готовността си да престира,
4
съобразно уговореното в предварителния договор, та по този начин
последният, а не продавачът да е в забава за изпълнение на задълженията си
по процесният предварителен договор. Договорите се сключват, за да се
изпълняват и при наличието на готовност за престиране, съобразно
уговорките в тях, всяка от страните може и следва да инициира довършването
на изпълнението им в интерес запазването на договорната връзка, и
постигането на крайната цел, преследвана с учредяването и. При така
изложеното и с оглед значителният период от време, последвал сключването
на процесния предварителен договор, без при това да са извършени, и
обективирани каквито и да било действия от страна на продавача – ответник
и жалбоподател, по извършването и довършването на необходимите, и
възможни да бъдат извършени единствено от него, в качеството му на
собственик, действия, насочени към и осигуряващи сключването на
окончателен договор, то и следва да се признае на ищеца заявената от него
още с исковата молба, негова позиция, че е загубил интерес от изпълнението
във вида му, в който същото е уговорено преди повече от десет години в
процесния предварителен договор.
Все поради изложеното непосредствено по-горе, неоснователно е и
второто оплакване във въззивната жалба, базирано на твърдения за погасено
по давност право на ищеца да иска разваляне на договора /чл. 87, ал. 5 от
ЗЗД/. Доколкото ответникът – продавач, по изложените вече съображения
следва да се счита, че не е изпълнил договорното си задължение да обособи
технически имота и да предложи изпълнение по начина, уговорен в
предварителния договор, през цялото време след сключването на
предварителния договор, след изтичането на определения в него срок за
изпълнение с подписаното между страните допълнително споразумение
между тях от края на 2008 г., и в продължение на десет години след това, то и
също така следва да се приеме, както правилно това е приел и
първоинстанционният съд в обжалваното си решение, че поради тази забава
на ответника, за ищеца правото да иска развалянето на договора, поради
констатираното да е съществувало, и да е продължаващо да съществува,
неизпълнение на задължение на ответника по предварителния договор,
осуетяващо и сключването на окончателен такъв, за ищеца до завеждане на
делото, давността да иска развалянето на предварителния договор, поради
5
същото неизпълнение, не е изтекла.
Накрая, безспорно е приета в практиката възможността двустранен
договор да бъде развален и с изявление, инкорпорирано в исковата молба, а
принципните постановки досежно развалянето на двустранните договори,
изложени от жалбоподателя в края на жалбата му, не се отразяват на
действителните отношения между страните така, както същите са установени
и от първоинстанционния съдебен състав в обжалваното му решение.
Всичко изложено дотук сочи на неоснователност на въззивната жалба
срещу първоинстанционното решение, с която настоящият въззивен състав е
сезиран, поради което и обжалваното с нея първоинстанционно решение, като
валидно, допустимо и правилно по същество, следва да бъде потвърдено, със
законните последици.
С оглед изхода на делото във въззивната инстанция и на основание чл.
272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите и на обжалваното
първоинстанционно решение.
Неоснователна е частната жалба срещу постановеното по делото
определение по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без разглеждане, като
просрочена, молбата на ищеца за изменение на постановеното по делото
решение в частта му за разноските. Същата няма характер на насрещна жалба,
за която единствено само срокът за подаването и започва да тече от
връчването на страната, на главната въззивна жалба на противната страна.
Напротив – както въззивният състав вече е имал повод да се произнесе, макар
и именувана „насрещна жалба“, същата има характер на молба за изменение
на постановеното по делото решение в частта му за разноските, за която на
общо основание преклузивният процесуален срок за подаването и е
двуседмичен /срв. чл. 248, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 259 от ГПК/ и започва да
тече от връчването на решението /25. 11. 2019 г., л. 318 от
първоинстанционното дело/, поради което и същата с оглед датата на
подаването и – на 28. 01. 2020 г., се явява просрочена, в какъвто смисъл
правилни са и изводите на първоинстанционния състав на МОС в
определението му, с която същата молба е оставена без разглеждане, като
недопустима.
6
При този изход на делото жалбоподателят няма право на разноски за
въззивната инстанция, а ответникът по жалбата има право на такива,
съставляващи адвокатско възнаграждение за защита срещу въззивната жалба
на противната страна пред въззивния съд, в установеният по делото /л. 50 от
въззивното дело/, да са реално извършени, техен размер.
Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение,
Пети състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 96 от 20. 11. 2019 г., постановено от
Окръжен съд - Монтана, Гражданско отделение по гр.д. № 202 по описа на
съда за 2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА определение по същото дело № 25 от 10. 06. 2020 г.
ОСЪЖДА КООПЕРАЦИЯ „ХИМЕТА“, ЕИК: ********* да заплати на
„БЕРК-НЕТ“ ЕООД, ЕИК: ********* сумата 1580 лв. адвокатско
възнаграждение за защита във въззивната инстанция.
Решението в частта му, с която е потвърдено обжалваното
първоинстанционно решение по съществото на спора подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд на Република България, при условията на чл.
280 и сл. от ГПК, в едномесечен срок от връчването му.
Решението в частта му, с която е потвърдено обжалваното определение
по чл. 248 от ГПК, в която част има характер на определение, подлежи на
обжалване с частна касационна жалба, при условията на чл. 280 и сл. от ГПК,
пред Върховния касационен съд на Република България, в едноседмичен срок
от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7