Решение по дело №17217/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4243
Дата: 12 юни 2019 г. (в сила от 12 юни 2019 г.)
Съдия: Татяна Ставри Димитрова
Дело: 20181100517217
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 28 декември 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

№ ……

град София,12.06.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-г въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                                                                                  

                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА

        ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА

мл. с-я АНЕТА ИЛЧЕВА

 

при секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от председателя гр.д. № 17217/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:

           

Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 442305/02.07.2018 г. по гр.д. № 3514/2018 г. на СРС, ГО, 141 състав, частично е уважен предявеният от Етажна собственост на сграда, находяща се на ул. „И. *** срещу М.П.Б. установителен иск с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. с чл. 51, чл. 48, ал. 8 и чл. 6, ал. 1, т. 10 ЗУЕС за признаване на установено, че ответникът дължи сумата от 1120 лева, представляваща разходи за управление и поддържане на общите части на сградата за 2015 г. и 2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.03.2017 г. до окончателното ѝ плащане, като претенциите на ищеца са отхвърлени за сумата от 2725 лева, представляваща разликата над уважената част от 1120 лева до пълния предявен размер от 3845 лева.

С въззивна жалба от 03.09.2018 г., уточнена с молба от 24.01.2019 г. ищецът обжалва решението, в отхвърлителната му част, за сумата от 1120 лева, представляваща дължими разноски към ЕС за 2013 г. и 2014 г. Твърди, че плащанията нямали периодичен характер, тъй като се пораждали ежегодно от самостоятелни и отделни от предходната година правопораждащи факти без предварително определени интервали от време. Размерът на задължението останал непроменен поради липсата на решение на ОС за промяната му за последващ период. По тази причина вземанията на ищеца за разноски към ЕС за 2013 г. и за 2014 г. не били погасени от кратката тригодишна давност, а решението на СРС следвало да бъде отменено в обжалваната част.

Ответникът е депозирал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който счита жалбата за неоснователна и недоказана. Решението на СРС било правилно, тъй като претендираните с иска суми представлявали периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД – задължението на длъжника било за повтарящо се действие, доколкото той трябвало да престира повече от един път в течение на определен срок. Изискуемостта, забавата и давността на всяка престация настъпвали поотделно, което правело претендираните от ищеца суми за 2013 г. и за 2014 г. погасени по давност, както правилно приел районният съд.

С въззивна жалба от 24.07.2018 г. ответникът обжалва решението в частта, с която е признато за установено, че дължи на ищеца сумата от 1120 лева. Твърди, че решението е недопустимо, като постановено по непредявен иск, тъй като по делото били предявени няколко искания, без ищецът да уточни размерите и основанията на отделните си претенции. Представените от ищеца протоколи от ОС били създадени за целите на процеса, като в производството пред СРС не било разгледано възражението на ответника, с което е оспорена истинността на тези документи.

Ищецът е депозирал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който счита жалбата за неоснователна, а решението за правилно и законосъобразно в обжалваната част. В изпълнение на указанията на първоинстанционния съд ищецът бил предоставил протоколите за шест поредни години, с които са приети решения за дължимите суми от всеки един от етажните собственици, което правело искането му уточнено по основание и размер. Представените още към заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК протоколи № 7 и № 8, с които са определени размерите на вноските за съответните години не били оспорени от ответника.  

С разпореждане от 25.01.2019 г. съдът е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание.  

Съдът, като обсъди доводите на страните във връзка с твърдените пороци на обжалваното решение, наред със събраните по делото доказателства и на основание чл. 12 ГПК, намира за установено следното:

Жалбите са допустими, като подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, и следва да се разгледат по същество.

При служебната проверка по чл. 269 ГПК съдът намира решението за валидно, в обжалваната част и допустимо. Относно правилността му съдът е ограничен от пределите на жалбата, по аргумент от чл. 269 изр. 2 ГПК.

Приетите доказателства по делото пред първата съдебна инстанция удостоверяват установената от същата фактическа обстановка.

За да уважи частично предявения установителен иск, районният съд е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ответницата е собственик на самостоятелен обект с идентификатор № 55155.503.68.3.25, находящ се на сутерена в сградата на „Бизнес център“ на ул. „И. ***, с площ на обекта от 160 кв.м. По делото били представени протоколи № 2 от 08.10.2009 г., № 3 от 27.10.2010 г. и № 5 от 31.10.2011 г., които не били оспорени от ответницата по реда на чл. 40 ЗУЕС, поради което били задължителни за нея и подлежали на изпълнение. С протокол № 5 от 31.10.2011 г. била определена годишна вноска от 3,50 лв. на кв. м. на собственик от сутерена на жилищната сграда за покриване на разходите за управление и поддръжка на сградата за 2012 г., с падеж до 15.12.2011 г., респективно до посочената дата на съответната година за следващите годишни вноски. Не било установено да е прието друго решение, което да измени размера на вноската след 31.10.2011 г. Съдът е приел, че претендираните от ищеца суми представляват повтарящи се задължения, отчел е възражението на ответника за погасяване по давност на вземанията с изискуемост преди 31.03.2014 г. (три години преди депозиране от страна на ищеца на заявлението по чл. 410 ГПК от 31.03.2017 г.) и по тази причина е приел иска за основателен за сумата от 1120 лв. – разходи за управление и поддръжка на общите части в сградата за 2015 г. и 2016 г.   

По отношение правилността на решението в обжалваните части във връзка с наведените във въззивните жалби оплаквания по съществото на спора настоящият състав на въззивния съд намира следното:

Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.      

В допълнение и по наведените с въззивните жалби доводи за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Съгласно мотивите към ТР № 3/18.05.2012 год. по т. д. № 3/2011 год. на ВКС, ОСГК „Периодично” е това плащане, което не е еднократно и не се изчерпва с едно единствено предаване на пари или заместими вещи. Задължението е за трайно изпълнение, защото длъжникът трябва да престира повече от един път в течение на определен срок. Неговото задължение е за повтарящо се изпълнение. Тези множество престации се обединяват от това, че имат един и същ правопораждащ факт и падежът им настъпва периодично. Еднаквостта или различието на размера на задължението за плащане нямат отношение към характеристиката му като периодично, а единствено е необходимо той да е предварително определен или определяем. Изискуемостта, забавата и давността за всяка престация настъпват поотделно, тъй като се касае за самостоятелни задължения, имащи единен правопораждащ факт. Последният може да бъде различен юридически факт /прост или сложен в зависимост от структурата си/ с гражданскоправно действие. Отличителната разлика на периодичните плащания е предварително определеният и известен на страните момент, в който повтарящото се задължение за плащане трябва да бъде изпълнено.

Във въззивната си жалба ищецът твърди, че вземанията не са периодични, тъй като произтичат от самостоятелни правопораждащи факти за всяка отделна година. Правото на собственост на ответника, както и установеното в ЗУЕС задължение за плащане на суми за управление и поддръжка на общи части в сграда в режим на ЕС обаче не представляват такива самостоятелни правопораждащи факти. Правото на собственост не се променя всяка година, а съществува в имуществото на ответника докато същият не го отчужди, друг субект не го придобие по давност и т.н. Същото се отнася и до задължението по ЗУЕС, което съществува до отмяната на закона, обявяването му за противоконституционен и т.н. Ищецът твърди, че не е прието последващо решение на ОС на ЕС за определяне на различен размер на задължението. Дори такова решение да е налице, то не може да промени извода за периодичност на плащанията, тъй като не е необходимо отделните задължения да са еднакви по размер да за бъдат квалифицирани като периодични, съгласно посочените по-горе разяснения на ВКС.

Твърденията във въззивната жалба на ответника недопустимост на постановеното решение в обжалваната част се явяват неоснователни. След дадени от първоинстанционния съд указания ищецът е конкретизирал размерите и основанията на претенциите си по години, за което е представил доказателства. По този начин за ответника е било ясно какво се претендира от него, а с решението си съдът се е произнесъл по предявен иск, като в мотивите и диспозитива е посочил каква част от претенцията следва да бъде уважена. Възраженията на ответника относно незаконосъобразността на свикването и провеждането на ОС, на които са съставени представените от ищеца протоколи също не могат да обосноват извод за недопустимост на решението на СРС. Ответникът не е представил доказателства дали е оспорвал тези решения по реда на чл. 40 ЗУЕС. Препис от протоколите е бил връчен на ответника в проведеното на 19.06.2018 г. съдебно заседание пред СРС като до края на заседанието ответникът не е оспорил автентичността на протоколите по реда на чл. 193, ал. 1, предл. 2 ГПК. 

Доколкото това са оплакванията и възраженията с въззивните жалби на страните, а съдът е ограничен от рамките им, същите са неоснователни и не следва да се уважават, а решението на СРС, в обжалваните части, следва да бъде потвърдено като правилно.

При този изход на делото - отхвърляне на двете жалби като неоснователни, въззивниците нямат право на разноски във въззивната инстанция.

Предвид размерите на обжалваемите интереси, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване, съобразно с ограничението по чл. 280 ал. 3, т. 1 ГПК.

По изложените мотиви, Софийски градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 442305/02.07.2018 г. по гр.д. № 3514/2018 г. на СРС, ГО, 141 състав.  

           

Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.