№ 19637
гр. София, 02.06.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в закрито заседание на
втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20231110101547 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 248 от ГПК.
Образувано е по молба, подадена от „ФИРМА“ ООД за изменение на Решение №7568
от 14.05.2023 г. в частта за разноските, като се изразява несъгласие с определения от съда
размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца по чл. 38
от ЗАдв. – 800 лева и се иска същото да бъде намалено на 400 лева. Изложени са аргументи,
че делото е с ниска правна и фактическа сложност, материалният интерес е 348,15 лева.
Сочи се, че съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения,
посочени в Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Цитирана
е съдебна практика на СЕС.
Препис от молбата е изпратен за отговор, като в дадения срок е постъпил такъв, в
който се излагат доводи за неоснователност на искането, като се сочи, че съдът е длъжен да
определи минимално възнаграждение по всеки един от исковете в размер на 400 лева.
Съдът намира искането на ответника за основателно.
Производството е образувано по искова молба на Н. Н. И. с ЕГН ********** и адрес:
АДРЕС съдебен адрес: АДРЕС АДРЕС адвокатска кантора „М и З.“, чрез адв. Б. З. срещу
„ФИРМА” ООД, ЕИК 1111111111111, със седалище и адрес на управление АДРЕС
представлявано от НПП, с която се моли съда да:
- признае за установено в отношенията между страните че чл.6.2 – неустоечната
клауза от сключения между тях договор за потребителски кредит № ****** е нищожна и
- осъди ответника да заплати на ищеца, сумата в размер на 348.15 лева,
представляваща недължимо платени суми по Договор за паричен заем № ****** /04.05.2022,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова
молба до окончателното й изплащане.
В Решение от 28.07.2016г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в
светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е припомнено, че член 14 от Директива 2004/48
1
прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и
пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е
посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея
мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв
начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено
на „разумни“ съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния
характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат „пропорционални“. Въпросът дали тези разноски са пропорционални
обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна
действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да
може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните
разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим.” В Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C ‑427/16 и
C‑428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която,
от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика
на СЕС, която има превес над националната такава, като на ищеца бъдат присъдени
разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение. При определяне
на размера им съдът следва да съобрази наличните обективни фактори, че делото не се
отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените действия от процесуалния
представител. Производството по делото се е развило в минимални рамки. Не без значение е
обстоятелството, че спорът по делото е изцяло правен. Тоест, делото не се отличава с
никаква фактическа и правна сложност. Отделно от това, по въпроса за неравноправността
на клаузите от договора, водещи до неговата нищожност, съдът дължи преюдициално
произнасяне, за да достигне до извод за основателността на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тоест,
дори да няма изрично предявен установителен иск. Настоящият съдебен състав намира, че
единствената причина да се предявява отделен и самостоятелен установителен иск е
присъждането на разноски, която практика няма да насърчава, а ще парира, тъй като целта
на съдебните производства не е неоснователно трупане на разноски. При горните конкретни
данни и особености, настоящият съдебен състав счита, че при обща цена на исковете от
348.15 лева/ а впрочем първоначален размер преди изменението на иска -50 лева/,
2
претендиран адв. хонорар от 800лв. се явява прекомерно, необосновано, неразумно и
несправедливо завишен и подобно поведение може да се квалифицира като злоупотреба с
права съгласно чл. 3 ГПК, с която злоупотреба се нарушават установените граници за
упражняване на субективните права и основните принципи на гражданския процес.
Съдът не е длъжен да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба, в който
смисъл е и националната съдебна практика на ВКС - Определение № 174/26.04.2021г. по ч.
гр. д. № 560/2021г., III ГО на ВКС, Определение № 466/01.12.2020г. по ч. гр. д. №
2980/2020г., III ГО на ВКС и др. Разноските по делото не следва да бъдат източник на
неоснователно обогатяване за страната, в чиято полза е крайният съдебен акт, респ. за
неоснователно обедняване на загубилата страна, а следва да възстановят сторен в разумни
граници разход за защита на правата на страните. При горепосочените специфични
особености на случая, съдът следва да определи възнаграждение от 400лв., което отговаря
на изискванията за справедливост и пропорционалност съгласно ясно очертаните критерии
от СЕС, като националната практика следва бъде съобразена с тази на СЕС, а не да й
противоречи.
По изложените съображения, молбата се явява основателна и като такава следва да
бъде уважена.
Мотивиран от изложеното, на основание чл. 248, ГПК, Софийският районен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ИЗМЕНЯ Решение №7568 от 14.05.2023 г. по гр.д. №1547/2023г. на 46 състав на СРС в
частта за разноските като намалява присъдените в размер на 800 лева в полза на адв. Б.
С. З. като вместо това ОСЪЖДА „ФИРМА” ООД, ЕИК 1111111111111, със седалище и
адрес на управление АДРЕС представлявано от НПП,да заплати на основание чл. 38, ал. 1
от Закона за адвокатурата на адв. Б. С. З. от САК адвокатски хонорар в размер на 400
лева.
Настоящото определение да се счита за неразделна част от Решение №7568 от
14.05.2023 г. по гражданско дело №1547/ 2023 г. на СРС.
Определението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в едноседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3