Решение по дело №1472/2021 на Апелативен съд - София

Номер на акта: 1257
Дата: 30 ноември 2021 г.
Съдия: Красимир Машев
Дело: 20211000501472
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 21 май 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 1257
гр. София, 30.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев

Златина Рубиева
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20211000501472 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260765/05.02.2021 г., постановено по гр. дело № 3433/2020 г. по описа
на СГС, І ГО, 6 състав, частично е уважен предявеният деликтен иск с правно основание чл.
2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС за заплащане на сумата от 64999 лв. (този иск е
отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 111999 лв.), представляваща
остатъкът от дължимото заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от
нарушаването на правото на пострадалия от разглеждане и приключване в разумен срок на
сл. д. № 1/1991 г. (преобразувано впоследствие в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-
София, а към момента в ДП II-48/1999 г. по описа на ВОП-София), за периода от образуване
на делото на 30.01.1991 г. до предявяване на исковата молба - 31.03.2020 г., ведно със
законната лихва от 31.03.2017 г. до окончателното й заплащане.
С т. нар. Допълнително решение № 261728/15.03.2021 г. (по своето правно естество
то представлява Определение) първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на
ищеца за допълване на постановеното по делото решение - за вписване в съдебния акт на
банковата сметка на ищеца, по която следва да бъде удовлетворено предявеното парично
притезание.
Ищецът е предявил въззивна жалба срещу постановеното първоначално решение в
частта, в която е отхвърлен предявеният деликтен иск над сумата от 64999 лв. до пълния му
предявен размер от 111999 лв. - заместващо обезщетение за причинените му неимуществени
1
вреди, както и срещу т. нар. Допълнително решение. Въззивникът счита, че при определяне
размера на заместващото обезщетение за претърпените болки и страдания от продължилото
в неразумен срок и все още висящо досъдебно наказателно производство
първоинстанционният съд не е съобразил изцяло критериите за справедливост, уредени в
правната норма на чл. 52 ЗЗД, както и практиката на ЕСПЧ за определяне по 1500 евро,
респ. по 2000 евро на година в сходни случаи; неотчитане в достатъчна степен на
обстоятелствата на престъпните деяния, предмет на процесното наказателно производство,
представляващи „залогът от делото” за ищеца; факта на изтеклата абсолютната давност по
отношение на последния останал жив обвиняем, макар и ищецът да е предприемал
множество действие за ускоряване на процеса; изключително забавеното досъдебно
наказателно производство обуславя и неустановяването на виновните лица за прилагането
на престъпните методи за насилствена асимилация над етническите турци в Република
България през време на установения комунистически режим, поради което фактически
никога няма да бъде потърсена наказателна отговорност от длъжностните лица, заемащи
висши държавни постове, осъществили тези престъпни деяния; предубедеността на
прокурора, водил разследването, целенасоченото бавене на делото с всички възможни
правни средства и несъобразяването с актовете на другите институции.
Въззиваемият-ответник не е подал в законоустановения срок писмен отговор на
въззивната жалба, предявена от ищеца, но в проведеното пред САС на 09.11.2021 г. о. с. з.
неговият процесуален представител изразява становище за нейната неоснователност.
Срещу първоначалното първоинстанционно решение е подадена и въззивна жалба от
ответника в частта, в която предявеният деликтен иск за заплащане на заместващо
обезщетение за причиняване на твърдените неимуществени вреди е уважен - до размера от
64999 лв. Въззивникът поддържа, че исковата претенция не следва да се подвежда под
правната норма на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като тя представлява обективно право едва от
15.12.2012 г., т.е. не предвиждала ретроактивно действие; не било изяснено точно кое
процесуално действие след 2012 г. не е извършено в разумен срок от органите на
Прокуратурата на Република България; в процеса на доказване не бил установен фактът, че
забавянето се дължи единствено на действия/бездействия на тези органи, респ. че не са
доказани по несъмнен начин твърдените болки и страдания, както и че вследствие на
неточното прилагане на критериите за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД решаващият съд е
присъдил прекомерно високо размер на претендираното заместващо обезщетение.
Поддържа заявения в първоинстанционното производство довод за недопустимост на иска
над размера от 100000 лв., до който е бил заявен при предявяване на частичния иск в размер
на 5001 лв., изцяло уважен с влязлото в сила на 31.07.2019 г. Решение № 224657/04.12.2017
г., постановено по гр. д. № 29947/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 157 с-в.
Въззиваемият-ищец е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в
който излага подробни правни съображения за нейната неоснователност.
Ищецът е обжалвал и Допълнителното решение, считайки, че в съдържанието на
съдебното решение трябва да се отрази и посочената по делото от ищеца банкова сметка. За
2
да не бъде излишно обременявано последващото изложение, тук е мястото да се изясни, че
непосочването на банкова сметка, на която да се изплати претендираното парично
притезание, не обуславя редовността на исковата молба (арг. чл. 129, ал. 2 ГПК, която
препраща само към чл. 127, ал. 1 ГПК, но не и към чл. 127, ал. 4 ГПК), а още по-малко
предмета, по отношение на който съдът ще формира своята правосъдна воля със сила на
пресъдено нещо. Следователно, тази въззивна жалба е неоснователна. Но за да се приложи
изрично правната норма, уредена в чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК, въззивният съд в диспозитива на
своето решение ще удостовери посочената от ищеца банкова сметка, по която ответникът
ще следва да удовлетвори дължимото парично притезание.
Въззивните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в
законоустановения в чл. 259, ал. 1 ГПК срок, поради което те се явяват допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
СГС, I-6 състав, е бил сезиран с деликтен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1
ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС.
За да възникне притезателното право на увредения за обезвреждане на
неимуществените и имуществените вреди, причинени му от орган на Прокуратурата на
Република България вследствие нарушение на правото за разглеждане и решаване на
досъдебното наказателно производство в разумен срок (с внасяне на обвинителен акт срещу
обвиняемите в съда, респ. с неговото прекратяване на наказателното производство), трябва в
обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) ищецът да е заинтересовано лице по досъдебното производство,
което е образувано за разследване на извършено престъпление, т.е. да е пострадал - от
разследваното престъпно деяние да е била накърнена неговата правна сфера (да са му
причинени имуществени или неимуществени вреди); 2) чрез своето бездействие органите на
досъдебното производство и прокуратурата да са забавили хода на делото, вследствие на
което да са накърнени субективни права и законни интереси (вкл. и правни очаквания) на
пострадалия от разследването на престъпното деяние; 3) пострадалият да е претърпял
неимуществени и имуществени вреди и 4) причинените неимуществени и имуществени
вреди да са необходима, естествена, закономерна последица от продължилото в неразумен
срок досъдебно производство, т.е. да е налице причинно-следствена връзка между
бездействието на прокурорските органи и причинения вредоносен резултат. Отговорността
на прокуратурата за провеждане на досъдебното наказателно производство е обективна,
като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно длъжностно лице при
прокуратурата – арг. чл. 4, предл. последно ЗОДОВ.
3
Всички материални предпоставки, обуславящи възникването на обективната
деликтна отговорност на държавата - чрез своя субституент (Прокуратурата на Република
България), са установени със сила на пресъдено нещо - с влязлото в сила на 31.07.2019 г.
Решение № 224657/04.12.2017 г., постановено по гр. д. № 29947/2017 г. по описа на СРС, I
ГО, 157 с-в, с което е уважен изцяло частично предявеният срещу ответника деликтен иск. В
този смисъл са и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени
в т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2016 г., ОСГТК.
Обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират не само по
отношение на юридическите факти, на които се основава установеното със СПН субективно
право, неговият вид и размер, но и по отношение на правната норма, в чийто хипотезис са
включени тези юридически факти и чието правило за поведение, уредено в нейната
диспозиция, е приложено (по отношение на т. нар. правна квалификация), поради което е
недопустимо в настоящото исково производство - за разглеждане основателността на
претенцията за заплащане остатъка от вече признатото със СПН парично субективно право
(по отношение на неговите правопораждащи юридически факти), съдът да подведе
твърдените факти под диспозицията на друга правна норма, в какъвто смисъл са
поддържаните и пред настоящата съдебна инстанция правни доводи на ответника.
Но само защото българският съд трябва да се произнесе по всички съществени
доводи на страните за допустимост и неправилност на обжалваното решение, трябва да се
изясни, че, макар и разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ да е част от обективното право на
Република България от 15.12.2012 г., това обстоятелство не обуславя недопустимостта на
предявения регресен иск, тъй като обективната отговорност на Българската държава за
причинен вредоносен резултат на граждани и юридически лица от незаконосъобразни
актове, действие или бездействие на нейни органи или длъжностни лица е закрепена на
конституционно равнище - още през 1991 г., с правната норма, уредена в чл. 7 КРБ (в сила
от 1991 г.). Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ (нова) само пояснява, че тези деликтни искове ще
се разглеждат по реда на ЗОДОВ - за ангажиране на обективната отговорност на държавата
(чрез нейния процесуален субституент, какъвто в случая се явява ПРБ). От друга страна, за
причинените на ищеца неимуществени вреди вследствие значителния период на
бездействие от органи на ПРБ по процесното досъдебно производство, вкл. и преди
15.12.2012 г. ищецът може да се позове пряко на нормативното правило, уредена в чл. 6, § 1
КЗПЧОС.
Неоснователно се явява и правното съждение на процесуалния представител на
ответника, поддържано и във въззивната жалба, а именно че в частта, в която деликтният
иск е предявен над сумата от 100000 лв., той е недопустим, респ. постановеното в тази част
решение като недопустимо подлежи на обезсилване. Както законосъобразно СГС е изяснил,
за разликата от 100000 лв. (представляваща първоначално заявената глобална сума при
предявяване на уважения с влязло в сила решение частичен иск) до пълния му предявен
размер от 111999 лв. ищецът въвежда нови обстоятелства - продължаващи страдания
(чувство на неудовлетвореност и безпомощност, че виновните за извършените гонения на
4
български граждани от турски произход, респ. с мюсюлманско вероизповедание от
тоталитарния комунистически режим няма да получат справедливо наказание поради
развитието в неразумни срокове досъдебно производство) след предявяването на частичния
иск до завеждане на исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото исково
производство. Следователно, въведени са нови факти, които обуславят допустимостта на
иск и над първоначално претендираната сума - по частичния иск (арг. чл. 298, ал. 1, предл. 3
ГПК). Нещо повече, съдът, който разглежда последиците от вредоносното деяние на орган
на държавна власт, по необходимост трябва да съобрази фактите, настъпили по време на
процеса, вкл. и търпените негативни емоции от висящността и към настоящия момент на
досъдебно производство - в изключително неразумен срок (арг. чл. 235, ал. 3 ГПК).
В настоящия казус ищецът навежда фактически твърдения, че е пострадал от
престъпления, изразяващи се в незаконно задържане, въдворяване в концлагер на остров
Белене и принудително изселване, извършени по време на т.нар. „Възродителен процес”, за
разследването на които престъпни деяния е образувано сл. дело № 1/1991 г., преобразувано
в ДП № II 048/1999 по описа на ВОП-София, което и към момента е висящо на досъдебна
фаза, поради което няма възможност да се конституира като частен обвинител и граждански
ищец. Поддържа, че вследствие на продължилото около 30 години наказателно
производство е претърпял морални вреди, изразяващи се в разочарование от това, че дълги
години няма изгледи за приключване на делото; страх, че обвиняемите ще останат
ненаказани; били излъгани очакванията му за възмездие за погазените му права и
достойнство; загуба на доверие в институциите и усещане за липса на справедливост;
безпомощност, раздразнителност, затваряне в себе си, постоянно емоционално напрежение,
стрес, депресия, безсъние.
Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ представлява специална вътрешноправна защита на
признатото от чл. 6, §1 КЗПЧОС право за ангажиране отговорността на държавата за
причинените имуществени и неимуществени вреди, възникнали при нарушено право за
разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Всяко лице, което има статут на жертва по
смисъла на § 6, ал. 1 КЗПЧОС, е активно материалноправно легитимирано да предяви иск
срещу държавата (чрез нейния процесуален субституент) за заплащане на обезщетение за
причинения вредоносен резултат при неоправданото забавяне на съответното досъдебно или
съдебно производство, чийто изход има решаващо значение за защита на определени
имуществени или морални блага. В конкретния случай част от вредните общественоопасни
последици на престъплението, за извършването на което е повдигнато обвинение по
процесното ДП № 11-48/1999 г. по описа на ВОП-София (първоначално образувано като сл.
дело № 1/1991 г.) по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК, са именно засягането на основни права
на етническа принадлежност, право на име, на свободно придвижване, право на труд и
други, като в случая липсва спор, че ищецът е сред тези лица, които са засегнати от
действията на обвиняемите при превишаването на власт. Именно обстоятелството, че е
засегната неимуществената сфера на ищеца, чрез описаните действия, му придава
качеството на пострадал от престъплението и обосновава правото му да се ползва от
5
търсената с предявения иск закрила (статут на жертва по смисъла на чл. 6, § 1 от
Конвенцията), обусловена от интереса образуваното досъдебно производство да се разгледа
и реши в разумен срок. Качеството жертва/пострадал от престъплението ищецът е придобил
от момента на образуване на досъдебното производство, който е и началният момент за
определяне продължителността, съответно разумността на срока на разследване (в този
смисъл Решение № 72/18.05. 2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г. на ВКС).
Нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.) изяснява кои критерии трябва
да се съобразят при определяне интензитета на засягане на неимуществената сфера на
пострадалия при провеждане на досъдебно и съдебно производство в неразумен срок. Тези
критерии са дефинирани в закона по начин, установен в практиката на ЕСПЧ: общата
продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност,
поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на останалите
участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение
за правилната преценка за разумност на периода.
Страните не спорят, че през 80-те години на 20 век ищецът е работил като учител по
немски език в ЕСПУ „Георги Димитров”, гр. Крумовград, както и че в периода от 08.03.1985
г. до 20.08.1986 г., след задържане в следствен арест, той е бил принудително настанен в
затвора в гр. Белене, а впоследствие - за периода от 20.08.1986 г. до м. 10.1988 г.
принудително заселен в с. Долно Оризово, Михайловградски окръг, както и че е изселен в
Република Турция в началото на м. 06.1989 г. Не се спори, и че принудително са сменени
рождените турски имена на ищеца и на членовете на семейството му с български имена.
Не е спорно и обстоятелството, че от 2004 г. ищецът е активен член в Сдружение за
правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, а от представения по делото Устав
на Сдружението се установява, че една от основните му цели е да се възстановят правата и
да се обезпечат причинените материални и нематериални вреди на представители на
турското население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които
в различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика.
От представените писмени доказателства се установява, че на 31.01.1991 г. с
Постановление прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. дело №
1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-11/1998г. на ВОП-София, а след това
преобразувано в ДП № 11-048/1999 г. на ВОП-София, за разследване на извършени през
време на т.нар. „Възродителния процес” престъпления. Не е спорно между страните, че и
към момента това досъдебно производство е висящо.
Установява се, че сл. д. № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за
престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК - за това, че в периода от 1984 г. до
1988 г., при условията на продължавано престъпление, всеки от тях в съучастие с други лица
проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение
за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода от 1984 г.
до 1988 г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите злоупотребили и
превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез
6
насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща
принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в
лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение
поради несъгласие с промяната. На 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. в съда са внасяни
обвинителни актове срещу обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни
производства са прекратявани, съответно през 1994 г. и през 1998 г. - поради допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила, като делото е било връщано на
Прокуратурата за отстраняването им. През 1998 г. и през 1999 г. двама от обвиняемите са
починали и производството по отношение на тях е било прекратено; през 1999 г. и през 2002
г. производството по делото е било спирано поради необходимостта да бъдат разпитани
свидетели в чужбина, след което е било възобновявано. В хода на наказателното
производство в периода от 05.02.2001 г. до 04.02.2004 г. са установени общо 446 пострадали
лица, както и техните законните наследници; от тях са разпитани общо 312 души. Ищецът е
разпитан в качеството на свидетел по делото от военен следовател при Софийска военна
прокуратура. На 07.12.2012 г. последният останал жив обвиняем Г. А. е бил разпитван и е
поискал производството да бъде прекратено поради изтичане на давността относно
наказателното преследване за престъплението, по което му е повдигнато обвинение.
Установява се, че през 2018 г. заедно с още пострадали лица ищецът изрично е
поискал от Софийския военен съд да бъде ускорено наказателно то производство по ДП №
11-048 от 1999г. по описа на ВОП.
Установява се, че с Решение на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване
на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на
законността в държавния, обществения и стопанския живот (ДВ, бр. 44/01.06.1990 г.) е
обявена политическата и гражданската реабилитация на неоснователно лишени от свобода и
въдворени в Белене 517 лица, във връзка е насилствената промяна на имената на една част
от българските граждани, измежду които е и ищецът с имена Е. А. Б..
С декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г. категорично е осъдена
асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо
мюсюлманското малцинство в България, включително и при т. нар. „Възродителен процес”.
От показанията на свидетеля Х. С. А., брат на ищеца, се установява, че след
образуване на процесното следствено дело през 1991 г. неговият брат изпитал задоволство,
че виновниците за сторените престъпни деяния през т. нар. „Възродителен процес” ще
получат справедливи наказания по НК, но след 29 години продължило разследване се
почувствал разочарован и безпомощен - „Разбра, че нищо не става”. Изяснява
правнорелевантния факт, че заради това следствено дело два пъти идвали в София, във
Военна прокуратура. Вследствие бездействието на органите по разследване почти 30 години
ищецът започнал да изпитва гняв и отчаяние, затворил се в себе си - „С никой не приказва,
затваря се в една стая, само казва: „Мен ме свършиха, лъжат, не вярвам вече на нищо!”.
Взема хапчета със зелена рецепта, защото е много нервен. Имал няколко срещи с главния
прокурор на Република България и други прокурори, на които обсъждали недопустимото
7
забавяне на процесното досъдебно производство, многократно поставял този въпрос пред
Парламента на ЕС, но и до днес делото все още било висящо.
От показанията на свидетеля А. А. А., познат на ищеца от концлагера на остров
Белене, се установява, че след демократизиране на Република България през 1989 г.-1990 г.
Ш. С. М. активно се интересувал от събитията, които са свързани с т. нар. „Възродителен
процес” и от процесното дело - първоначално у него се породила надежда, че е възможно
виновниците за извършените престъпни деяния (вкл. тези, които са описани в настоящото
решение) да получат справедливо наказание - „Да бъдат изправени пред съда. Това го
обнадеждаваше много, защото тогава бе видял една искрица, която занапред ще го превърне
в наказателен процес, за да бъдат наказани извършителите на тези престъпления”. Но
впоследствие го обхванало отчаяние и безпомощност - „Преживя много тежки години. Беше
притеснен от това, че никой не се интересува от него във връзка с това дело, а той бе свързан
пряко с него, очакваше някой да го разпита за случилото се”. Наистина, бил дал показания
като свидетел, но въпреки уверенията на разследващите органи, че делото ще приключи
скоро, то се проточило, което довело до загуба на доверие у ищеца, че в България е
„настъпила демокрация, където правната система работи, както трябва”. Спирането на
досъдебното производство предизвикало у него разочарование. Първоначалната надежда за
справедливо наказание на виновниците за извършване на тези престъпления постепенно се
стопявала, поради което той започнал да се изнервя - „По натура е весел човек, обича да
общува и да се шегува с хората, но в тези моменти у него съм виждал това нещо. Беше
затворен в себе си, отчаян, нямаше надежда, че делото ще приключи в кратък срок. Подавал
е молби, многократно е идвал в София, с други пострадали създадоха Сдружение, той беше
един от най-активните му членове - дълго време бил негов председател”. Като разговаряли
със свидетеля за протакането на това дело, Ш. се гневял: „Изчервяваше се, изнервяше се,
ядосваше се, има морална деградация, морално изтощен е и е физически изморен”.
От показанията на свидетеля А. М. Т., познат с ищеца от 40 години, се установява, че
Ш. имал надежда, че виновниците за т. нар. „Възродителен процес” ще получат справедливи
наказания по НК, но станал тревожен, след като досъдебното дело се проточило дълги
години.
Съдът приема за достоверни показанията на свидетелите, тъй като, преценени с
всички други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно
противоречиви, житейски логични са, като субективните възприятия за последиците върху
психичното състояние на ищеца след необосновано дългия период по разследване на
виновниците за извършените престъпни деяния през т. нар. „Възродителен процес” са
непосредствени.
От Доклада на лекарската комисия при Катедра „Психиатрия”, Университет Улудаг,
съставен на 19.06.2017 г., се установява, че ищецът страда от посттравматично стресово
разстройство - вследствие на събитията в миналото (преживяното в Концентрационен лагер
„Белене” през периода от 1984 г. до 1988 г.). Следователно, не е изяснено в процеса на
доказване в настоящото исково производство, че това травмиращо психическо състояние е
8
предизвикано от продължителността на процесното досъдебно производство, поради което
тези факти не могат да формират вътрешното убеждение на съда при постановяване на своя
краен съдебен акт (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК).
При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивната инстанция
счита, че предявеният деликтен иск за заплащане на остатъка от дължимото заместващо
обезщетение за причинените неимуществени вреди от нарушаването на правото на
пострадалия за разглеждане и приключване в разумен срок на процесното досъдебно
производство е основателен.
Както бе изяснено, процесното следствено дело е било образувано на 30.01.1991 г. и
към момента - повече от 30 години, се намира в стадия на неговото досъдебно
производство. Действително фактите, обосноваващи обвиненията, са многобройни, като
повдигнатите обвинения първоначално са срещу три лица за извършването на отделни
деяния, което предполага и извършване на множество процесуално-следствени действия,
включително и такива в чужбина. Но и настоящият съдебен състав счита, че тази фактическа
сложност на следственото дело не може да оправдае продължилото повече от 30 години
досъдебно производство за установяване на фактите, поради което е извършено нарушение
на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок (съгласно чл. 6, § 1
КЗПЧОС), което е в резултат на противоправното деяние (бездействие) на органите на
досъдебното производство. Не се установяват причини от обективно естество, които да
наложат изключително дългата продължителност на делото. Както бе изяснено, в този
смисъл е и влялото в сила съдебно решение, с което е уважен предявеният частичен иск за
заплащане на претендираното заместващо обезщетение.
Неоснователно е възражението на ответника, че от общата продължителност на
наказателното производство следва да бъде приспаднат периодът, през който делото е било
в съдебна фаза. Разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен срок е
основен принцип в наказателното производство, като безспорно задължението е на съда, но
възможността то да бъде изпълнено следва пряко от изпълнението на задължението на
прокурора и разследващите органи да осигурят провеждането на досъдебното производство
в предвидените в НПК срокове. Всички обсъдени факти относно движението на процесното
следствено дело и на действията на Прокуратурата, които са безспорни в настоящото
производство, водят до категоричния извод, че разследващите органи не са упражнили
своевременно своите правомощия (съвкупността от процесуалните субективни права и
правни задължения на органите на държавна власт) за пълно и всестранно разследване, не са
създали съответната организация за приключване на разследването в разумни срокове,
своевременно не са извършили необходимите оперативно-издирвателни действия по
установяване на лицата, пострадали от престъпленията, които са и очевидци на
инкриминираните деяния, като не са предприели в установените в НПК срокове дължимата
преценка за относимостта и необходимостта от събиране на всички тези гласни
доказателствени средства за разкриване на обективната истина и целите на разследването.
Наказателно дело с обща продължителност над 30 години, при каквато и да е фактическа и
9
правна сложност, каквито и обяснения да има за забавянето му, не може да е „проведено с
дължимата грижа“ (Cominggersoll SA v Portugal 2000 и Решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д.
№ 4482/2017 г. на ВКС, IV ГО). Тази продължителност, надхвърляща няколко пъти срока на
абсолютната давност, не може да бъде оправдана с характера и сложността на обществено
значимо дело, като причина за превишаване на разумния срок.
Двукратното прекратяване на образуваните по внесените обвинителни актове
съдебни наказателни производства е поради тъждествени процесуални нарушения,
допуснати от органи на Прокуратурата - неясно изложение на обстоятелствата или липса на
такова относно състава на престъплението по чл. 387 НК, противоречия в обвинителния акт,
непосочване на пострадалите от престъплението лица, съответно неразясняване на
процесуалните им права. Следователно, причина за това забавяне на производството е
неизпълнение на задължението на съответния наблюдаващ прокурор да изготви
обвинителен акт, съдържащ всички факти от обективната и от субективна страна на
престъпния състав, така че да е годен за предаване обвиняемото лице на съд.
При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни
доводи и САС достига до категоричния правен извод, че в случая досъдебното производство
е надхвърлило многократно разумния срок, а органите при Прокуратурата не са
осъществили необходимото, за да обезпечат своевременното извършване на изискуемите
процесуално-следствени действия. В този смисъл, вследствие това противоправно
поведение, изразяващо се в бездействие, е нарушено правото на ищеца като пострадал от
престъпление за разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок. По
този начин той като жертва на престъпния комунистически тоталитарен режим (арг. чл. 3,
ал. 1 от Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен) е бил
лишен от възможността да се ползва от представените му процесуалния закон права на
пострадал, а именно да поддържа наред с държавата обвинението, за да получи морално
удовлетворение и житейска справедливост при наказване на виновните за осъществяване на
тези престъпни дейния срещу личността, и неговата религиозна и културна свобода.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че според практиката на ЕСПЧ
обезпечаването на принципа за разглеждане на делата в разумен срок цели съхраняване на
доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за
справедливост на страните в процеса - както по отношение на лицата, на които е повдигнато
обвинение, така и по отношение на пострадалите. Съществен критерий за определяне
разумната продължителност на делото е и „значението на делото за лицето”, което според
практиката на ЕСПЧ не се преценява единствено съобразно крайния резултат от
производството, а често е свързана с предмета на делото. При продължило в неразумни
срокове наказателно производство отговорността на държавата произтича от
обстоятелството, че процесът е иницииран по почин на държавното обвинение, което
разполага с достатъчен ресурс (процесуални средства, грамотни прокурори и вещи лица,
достатъчно държавни материални, вкл. и финансови средства), за да организира
провеждането на наказателното преследване в разумен срок. Правото да се получи
10
справедливост, житейско възмездие и убеждение у обществото, вкл. и у пострадалите, че
виновните ще бъдат наказани, е толкова по-интензивно засегнато, колкото по-значими са
накърнените от престъплението права, т.е. критерият „значение на делото” за пострадалия
(„залогът за него”) се явява ключов за спора. В настоящия случай ищецът е жертва на т. нар.
„Възродителен процес”, представляващ опит на ръководителите и идеолозите на
установения в България посредством чужда военна и политическа сила престъпен
комунистически (по своята идеология и практика той е и тоталитарен) режим в периода от
1984 г. до 1989 г. да наложат насилствена асимилация на мюсюлманското население в
България, чрез системни репресии срещу тези социални групи и етноси (макар и
политическите причини за този процес да не могат да бъдат обсъждани в съдебното
решение, съдът трябва да подчертае, че тази асимилационна политика е обективен факт,
поради което впоследствие е била категорично отречена и осъдена чрез съответните
политически и нормативни актове).
Няма спор, че такива репресивни и ограничителни мерки са предприети и спрямо
ищеца, в резултат на което са били засегнати негови основни човешки права. Деянията,
накърняващи тези човешки права и свободи, са осъществени от/под контрола на конкретни
физически лица - висши държавни служители, използвайки целия държавен ресурс, като, от
една страна, предприетата по отношение на ищеца репресия е единствено заради етническия
му произход и е с цел насилствена промяна на етнокултурната му идентичност, а от друга, с
цел подчиняването на останалите лица в общността (настоящата съдебна инстанция напълно
възприема тези правни изводи, изложени в Решение № 224657/04.12.2017 г., постановено по
гр. д. № 29947/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 157 с-в). Безспорно, за пострадалия от тези
изключително нехуманни репресии образуваното наказателно производство по сл. дело №
1/1991 г. е било надежда за въздаване на справедливост, за налагане на заслужено наказание
на виновните, за постигане на удовлетворение и някаква, макар и минимална, морална утеха
за преживените от него унижения и страдания. Очевидно е, че тази надежда („искрица”,
както се изяснява от свидетелските показания) отдавна е изгубена, ведно с доверието към
правосъдната система на Република България, че виновниците за тези престъпни деяния на
комунистическия режим, и на неговите партийни и държавни ръководител - чрез прилагане
принципите, установяващи върховенството на закона, ще получат заслужено, справедливо
наказание по НК.
Ищецът е пострадал от деяния с висока обществена опасност, вследствие на което са
накърнени негови основни права и свободи, и преживяванията му през периода от 1984 г. до
1989 г., свързани с преименуване, задържане, принудително заселване, напускане на
страната, са с висок стресогенен потенциал (заключението на компетентния здравен орган в
Република Турция, което представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на
чл. 179, ал. 1 ГПК - арг. чл. 178, ал. 1 ГПК). От събраните чрез свидетелските показания
гласни доказателствени средства категорично се установява настъпването на
неимуществени вреди, изразяващи се в разочарование, чувство на отчаяние и безнадеждност
от излъганите надежди и очаквания да получи морално възмездяване на преживените
11
репресии - спрямо него и неговите репресирани съратници. Изяснява се, че продължилото
повече от 30 години досъдебно производство (очевидно е, че вместо съответният прокурор
да се произнесе по искането на последния обвиняем да бъде прекратено досъдебното
производство поради изтичане на абсолютната давност за извършване на престъплението, за
което е повдигнато обвинението, органите на прокуратурата изчакват да настъпи друго
невъзвратимо обстоятелство, обосноваващо прекратяване на този процес) е довело до
изнервяне на ищеца, до неговия справедлив гняв, до загуба на надежда, че докато е жив ще
получи удовлетворение - въпреки проявената активност за ускоряване на досъдебното
производство (чрез многократно заявяваните искания за това до разследващите органи).
При определяне на претендираното заместващо обезщетението за причинените му от
противоправното поведение на органите на ПРБ неимуществени вреди, вследствие
нарушаване правото на разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен
срок, САС взе предвид характера на конкретното досъдебно производство, качеството на
ищеца по него - пострадал от престъпление, поведението на компетентните органи във
фазата на досъдебното производство, дълбоко накърненото чувство на справедливост у
ищеца, загубата на вяра в институциите, неговата напреднала възраст - към 1991 г. е бил на
41 години, а към настоящия момент вече е на 71 години, което засилва чувството му на
безсилие и липса на вяра, че ще дочака справедливото разглеждане на делото и поемането
на отговорност от виновните лица. При така изяснените правнорелевантни факти въззивният
съд счита, че справедливият заместващо обезщетение възлиза на сумата от 15000 лв. За да
намали значително присъденото от първостепенния съд обезщетение, настоящият състав
съобрази обстоятелството, че в случая наказателната принуда не е пряко насочена против
личността на ищеца, тъй като същият има качеството на едно от многото пострадали лица,
т.е. продължителността и изхода на следственото дело касае само моралната
удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от виновните лица. Българското общество и
държава многократно и по различни поводи е осъждало идеята, метода и средствата на
т.нар. „Възродителен процес”, при който се насажда омраза на верска и етническа основа,
както и предприетата срещу съгражданите ни репресия. В потвърждение на проявената от
обществото ни и демократичната Българска държава съпричастност и реакция относно тези
събития от българската история са освен изложените до момента факти за получена от
ищеца официална реабилитация от Комисия на Народното събрание, но и Декларацията на
41-то Народно събрание от 11.01.2012 г., с която категорично се осъжда асимилационната
политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в
България, включително и т. нар. „Възродителен процес”, но така и обявяването на този
държавен режим за престъпен със закон, респ. чрез приемане на специален закон - Закона за
политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, с който е регламентиран
облекчен ред за получаване на парично обезщетение за изживените унижения и репресии,
извършени от представители на наложения комунистически режим в Република България.
Това са актове на морална подкрепа и израз на покаяние на съвременното българско
общество и държава, които трябва да се вземат предвид - неминуемо те са от съществено
значение за пострадалите в контекста на обсъжданата морална удовлетвореност и стремеж
12
към постигане на справедливост (вкл. чрез покаяние и помирение с миналото).
В обема на болките и страданията следва да се включат само доказаните и то по
повод на неразумно дълго продължилия период на досъдебното производство, свързан със
справедливото очакване и искрената надежда виновните да получат заслуженото за
престъпните деяния, за извършването на които са били обвинени от ПРБ. Установените
болки и страдания, причинени от упражнената спрямо ищеца репресия, които безспорно са с
много висок интензитет, не са част от вредоносния резултат, предмет на настоящото дело.
Именно поради значителната степен на тези болки и страдания съдът присъжда по-висок
размер от обичайните в съдебната практика при забавено правораздаване и търсене на
обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ, който обичайно не надхвърля 10000 лв. - например,
присъдено е заместващо обезщетение в размер на 10000 лв. за причинени неимуществени
вреди от продължило 19 години наказателно производство за разкриване виновните за
смъртта на единствения син на ищеца в производството, конституиран като пострадал
(Решение № 72/18.05.2017 г. по гр.д. № 3619/2016 г., III г.о., ГК). От друга страна, по време
на репресиите ищецът е бил част от голяма група с идентична съдба, като повечето от
потърпевшите имат качеството на пострадали в процесното наказателно производство,
поради което съвместно са сезирали разследващите орани за ускоряване на производството,
организирали са се в сдружение, т.е. изживяванията са споделени, което обичайно помага в
процеса на преработване на душевните болки и разстройства. От друга страна, недопустимо
е в материалноправния смисъл на това понятие с определянето на необичайно високо за
съдебната ни практика обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ, каквото е присъденото от състава на
СГС в обжалваното решение, да се компенсира ниският размер на нормативно определените
обезщетения по Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица от
1991 г., по който ищецът безспорно е бил правоимащ по повод незаконното му задържане в
поделения на МВР и други места - по чл. 1, т. 2; за въдворяване в лагер и други подобни
места - по чл. 1, т. 3; за интерниране, изселване и заселване по административен ред - по чл.
1, т. 4 и за насилствената смяна на имената му - по чл. 1, т. 4 от закона.
Въз основа на така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените
правни доводи, както и при съобразяване със социално-икономическите условия на живот в
страната ни за целия процесен период въззивният съд счита, че в случая сумата от 15000 лв.
заместващо обезщетение отговаря на критериите за справедливост, установени в правната
норма на чл. 52 ЗЗД. От този размер трябва да се извади сумата от 5001 лв. - присъдена при
уважаване на частично предявения деликтен иск, поради което исковата претенция, предмет
на настоящото съдебно производство, е основателна до размера от 9999 лв. (15000 лв. - 5001
лв.), ведно със законната лихва от 31.03.2017 г. до окончателното заплащане на
определеното заместващо обезщетение.
Поради несъвпадане в крайните изводи на двете инстанции, обжалваното решене
трябва да бъде отменено в частта, с която искът е уважен за разликата над 9999 лв. до
присъдения размер от 64999 лв., както и в частта, в която в полза на ищеца са определени
съдебни разноски над сумата от 218,91 лв. до присъдения размер от 1363,83 лв.,
13
представляваща сборът от заплатените държавни такси, разноски за превод на документи и
адвокатско възнаграждение.
С оглед отхвърлената част от въззивната жалба, предявена от ответника, ищецът би
имал право на съдебни разноски пред САС, но такива не следва да му бъдат присъждани,
тъй като не е доказал, че са извършвани пред въззивния съд.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260765/05.02.2021 г., постановено по гр. дело № 3433/2020 г.
по описа на СГС, І ГО, 6 състав, в частта, в която е уважен предявеният от Ш. С. М., ЕГН
********** срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно
основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС над сумата от 9999 лв. до
размера от 64999 лв., представляваща остатъкът от заместващото обезщетение за
причинени неимуществени вреди от нарушаването на правото на пострадалия от
разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. (преобразувано
впоследствие в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента в ДП II-
48/1999 г. по описа на ВОП-София), ведно със законната лихва от 31.03.2017 г. до
окончателното й заплащане, както и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ е осъдена да заплати на Ш. С. М.
съдебни разноски над сумата от 218,91 лв. до присъдения размер от 1363,83 лв., като
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ш. С. М., ЕГН **********, с адрес с. ***, Община ***,
Област *** срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно
основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС над сумата от 9999 лв. до
присъдения размер от 64999 лв., представляваща остатъкът от заместващото обезщетение
за причинени неимуществени вреди от нарушаването на правото на пострадалия от
разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. (преобразувано
впоследствие в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента в ДП II-
48/1999 г. по описа на ВОП-София), ведно със законната лихва от 31.03.2017 г. до
окончателното й заплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата част, както и Допълнително решение №
261728/15.03.2021 г., постановено по същото дело.
ПОСТАНОВЯВА присъденото заместващо обезщетение да бъде заплатено
безкасово по следната банкова сметка: IBAN **********, с титуляр АД „Е. Ф.”, открита в
„Прокредитбанк” АД.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
14
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15