Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, …………….2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II „В“
въззивен състав, в публично заседание на шести декември през две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА
ТОНЕВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря АНТОАНЕТА
ЛУКАНОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 8702 по описа
за 2017 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на въззивника – ответник в производството К.У.С.
чрез процесуалният представител срещу Решение от 15.07.2016 г. на СРС, I ГО, 30 състав по гр.д. № 26251 по
описа за 2012 г., с което на основание чл.55, ал.1, предл.3
и чл.86, ал.1 от ЗЗД К.У.С. е осъден да
заплати на Х.К., гражданин на И., сумата от 12 000.00 евро, представляваща част от цялата сума в размер на
25 000.00 евро, която е преведена с банков превод на 21.07.2006 г. по
сключен между страните договор за поръчка, с който е възложено от ищеца на
ответника да закупи жилище в България, който договор е развален на 29.05.2009
г., ведно със законната лихва от 29.05.2012 г. до окончателното изплащане на
сумата, както и на сумата от 3 818.91
евро – представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху посочената главница за периода от 29.05.2009 г. до 28.05.2012 г., като
искът за мораторна лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД е
отхвърлен за разликата над присъдения размер от 3 818.91 евро до крайния
размер на претенцията от 4025.00 евро и за периода от 06.04.2009 г. до
28.05.2009 г.
С решението, с оглед изхода на спора, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК ответника е осъден да заплати на ищеца сторените в
производството разноски за сумата от 1 243.43
лева, а ищеца да заплати на ответника на основание чл.78, ал.3 от ГПК с
оглед отхвърлената част на иска за лихва за сумата от 13.82 лева.
Във въззивната
жалба на въззивника – ответник в производството К.У.С.
чрез процесуалният му представител се релевират
съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваният съдебен акт. Релевира се довод, че страната ищец не е доказала наличие
на сключен между страните договор за поръчка, както и че тя (ищцата) е
предоставила на ответника процесната сума, посочена в
исковата й молба. Сочи се, че отговорността по чл.55, ал.1, предл.
3 от ЗЗД е извъндоговорна, а между страните ставало
на въпрос за наличие на сключен договор. Решението на СРС се явявало да е
противоречиво и незаконосъобразно. Ищцата не доказвала твърдението си за
наличието на сключен договор, а СРС е приел, че такъв е сключен. Ищцата с оглед
тежестта на доказване е следвало да установи наличието на такова
правоотношение. Според жалбата изобщо не се доказвал на фактът на сключения
договор между страните. Излага се, че ищцата при хипотезата на чл.284 от ЗЗД не
доказвала да е възложила на ответника действията по тази разпоредба.
Единственото доказателство, което е представила ищцата е банковото платежно
нареждане за превод на сумата от 25 000.00 евро. В това платежно нареждане
не се сочело на основанието за превода на сумата, което да кореспондира с
предмета на делото. Сочи се, че представеното от банката „Л.Л.“
от И. писмо, не представлявало да е официален документ, който да материализира
изявлението на държавен орган в това му качество. Посоченото писмо не доказвало
наличието на сключен договор за поръчка. В него единствената информация се е
давала за ползване на титуляра на сметката, без
всякакви задължения и отговорности от страна на банката и нейните служители.
Сочи се, че бащата на ищцата за същата сума от 25 000.00 евро е завел в И.
на същото дело за същата сума, като претенцията била за тази сума като лично
негова. Тази претенция на бащата на ищцата се основавала на същият банков документ
приложено по настоящото дело. Т.е. твърди се извод за противоречие в доказателствената съвкупност на ищцата. Излага се, че съдът
не е обсъдил на събраните по делото гласни доказателствени
средства, както и че ищцата не е отговорила на поставените й въпроси,
неявявайки се в съдебното заседание пред СРС. Сочи, се че първоначално
предявеният иск за сумата от 25 000.00 евро е бил частичен, поради което
СПН се простирало само върху уважената първоначално тази част на иска, а не
върху целия иск. В първоначалната искова претенция на ищцата е липсвало искане
от същата съдът да се произнесе върху основателността на цялата претенция, а е
имало само искане за произнасяне върху предявения частичен иск. При това
положение СПН се простирала само върху частичния иск. В настоящият процес
ищцата не доказвала основателността на останалата своя част от претенцията си.
С жалбата се поддържа на релевираното в отговора на
исковата молба възражение за изтекла погасителна давност. Съдът по
първоначалната искова молба бил приел, че давността започвала да тече от датата
на извършения банков превод за връщане на сумата, получена от ответника. Твърди
се, че изискуемостта на вземането е настъпила преди 19.05.2007 г., тъй като още
преди да сключат брак ищцата е поискала връщането на парите си. Предявяването
на частичен иск е нямало за последица прекъсване на давността за останалата
непредявената част на настоящия иск. По отношение на претенцията за мораторна лихва се сочи, че давността за нейното
претендиране е три години, която се явявала да е изтекла. Ищцата е посочила на
начална дата на обезщетението за забава да е 07.04.2009 г. и този дата до
завеждането на исковата молба на 29.05.2012 г. исковата претенция за мораторна лихва се явявала да е погасена по давност.
Предявява се искане за отмяната на обжалваното решение в обжалванат
му част и за отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски.
Въззиваемата
страна по спора - Х.К., гражданин на И. не е подала отговор на въззивната жалба.
В открито съдебно заседание,
процесуалните представители на страните поддържат въззивната
жалба, респ. я оспорват и молят въззивният съд да я
уважи, респ. да я отхвърли. Претендират се разноски. Процесуалният представител
на въззиваемата страна излага съображения, че
обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно. Сочи се, че то е
обвързано от влязлото в сила решение на ВКС между страните, и че не се налагало
по настоящия иск повторно разглеждане на спора, поради непререшаемост
на спора по основното правоотношение.
В писмена защита по делото,
процесуалният представител на въззивника – ответник
излага същите съображения като инвокираните във въззивната жалба. Поради процесуална икономия не следва да
се преповтарят.
В писмена защита по делото,
процесуалният представител на въззиваемата страна –
ищца в производството излага на изчерпателни съображения по съществото на
спора. Излагат се съображения в пълна подкрепа на изложените от СРС изводи за
основателността на претенцията. Оспорват се изводите и възраженията от въззивната жалба с обратни по съдържание аргументи.
Извършват се позовавания на практика на ВКС по чл.290 (отм.) от ГПК, според
които „Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на
един и същ правопораждащ факт, и по някои от
споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно правопораждащият факт, съдът се е произнесъл окончателно“.
Конкретно се посочва и на релевираната съдебна
практика по номера и години.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната
страна, приема следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана
страна, с обоснован и доказан правен интерес, срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол и е процесуално допустима.
Преди да се произнесе по съществото на въззивната жалба касателно
нейната основателност, съдът приема, че самостоятелно и суверенно следва да
изследва на събраната доказателствена съвкупност и
изведените чрез нея правно-релевантни факти.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Въззивната
инстанция намира постановеното от СРС решение за валидно и допустимо като
постановено при спазване на императивните процесуални правила на ГПК.
Установява се, че Решение от 15.07.2016
г. на СРС, I
ГО, 30 състав по гр.д. № 26251 по описа за 2012 г., поради необжалването му е
влязло в сила в частта, с която искът за мораторна
лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над присъдения размер от
3 818.91 евро до крайния размер на претенцията от 4025.00 евро и за
периода от 06.04.2009 г. до 28.05.2009 г.
От
фактическа и правна страна:
По искова молба, заведена на 06.04.2009 г. при СГС, ищцата Х.К., гражданка на И. предявила срещу
ответника К.У.С. частичен иск за сумата от 13 000.00 евро от целия размер
на претенцията от 25 000.00 евро, ведно със законната лихва от върху
сумата от 13 000.00 евро от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата.
Удостоверено е исковата молба на ищцата
да е получена лично от ответника на 29.05.2009 г.
По тази искова молба и след образувани
съдебни производства по гр.д № 3109/2009 г. при СГС, ГО, I-2 първоинстанционен
състав и в.гр.д № 264/201г. при САС, ГО, 4-1 въззивен
състав и след съответни обжалвания, с
Решение № 466 от 24.11.2011 г. ВКС, IV ГО по гр.д. № 1834/2010 г. отменил решението
по гр.д № 264/201г. при САС, ГО, 4-1
въззивен
състав, с което се потвърждавало на първоинстанционното
решение по гр.д № 3109/2009 г. при СГС, ГО, I-2 първоинстанционен
състав, вместо което ответникът К.У.С. е осъден да заплати на Х.К., гражданка
на И., на основание чл.284, ал.2 от ЗЗД
сумата от 13.000 евро частичен иск от пълния размер от 25 000.00 евро,
ведно със законната лихва от върху сумата от 13 000.00 евро от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Решение № 466 от 24.11.2011 г. на ВКС, IV
ГО по гр.д. № 1834/2010
г. е влязло сила 24.11.2011 г.
На 29.05.2012
г. ищцата предявила частичен иск срещу ответника за останалата част от пълния
размер на исковата претенция от 25 000.00 евро за сумата от 12 000.00
евро, ведно с искане за присъждане на мораторна лихва
за сумата от 4025.00 евро за периода 06.04.2009 г. до датата на предявяването
на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Искът е квалифициран от
ищцата според разпоредбата на чл.284, ал.2 от ЗЗД, а с доклада по делото, първоинстанционният съд е определил правната квалификация
на иска по чл.55, ал.1, предложение 3 от ЗЗД.
Въззивният
съд споделя изводите на СРС, че действителната правна квалификация на спорното
материално право по настоящият частичен иск е по чл.55, ал.1, предложение 3 от ЗЗД, доколкото СРС е разгледал конкретно
същите факти и е определил точно и вярно на правната квалификация на спорното
материално право. Срещу разгледаната правна квалификация и по доклада по делото
с определението по чл.140 от ГПК ответникът не е релевирал
на изрични и конкретни възражения срещу процесуалните действия на СРС във
връзка с тези обстоятелства.
Предпоставките за уважаване на
претенцията с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД са 1) извършено плащане
по определено правоотношение и 2) отпадане на това правоотношение с обратна
сила. Характерна особеност на хипотезата по пр. 3 спрямо останалите хипотези на
неоснователно обогатяване, уредени в чл. 55 ЗЗД е, че към датата на
разместването на благата е било налице основание за извършването му, което,
обаче, е отпаднало впоследствие.
Въззивният
съд споделя практиката на ВКС, че договор може да бъде развален и с
получаването на препис от исковата молба от другата страна, дори в същата да не
е определен срок за изпълнение. В този смисъл е решение № 47 от 31.03.2011 г.
на ВКС по т. д. № 706/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Б.Б.- договорът между страните може да бъде развален с
получаване на препис от исковата молба от ответника, а
съгласно Решение № 81 от 3.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 1591/2014 г., II т. о.,
ТК, докладчик съдията Б.Б.с исковата молба може да е развали всеки двустранен договор,
независимо от това, дали с последната е определен подходящ срок за изпълнение,
не е посочен изобщо срок за това или посоченият е недостатъчен. Във всички
случаи договорът се счита развален с исковата молба, ако длъжникът не изпълни в хода на съдебното
производство до изтичането на обективно подходящия с оглед конкретните
обстоятелства срок.
Въззивният съд приема, че договорът между страните е развален с
получаването лично от ответника на първата искова молба за частичния иск за
сумата от 13 000.00 евро на 29.05.2009 г. От този
момент започва да тече общата пет годишна давност за претендирането на даденото
на отпаднало основание за останалата част от иска, още повече, че съгласно Решение № 22 от 14.07.2010 г. по т. д. №
428/2009 г. на ВКС, I т. о. - Със завеждането на частичен иск не
се прекъсва погасителната давност по отношение на останалата част на вземането
- до пълния му размер. С предявяване на частичния иск се
спира течението на давностния срок по чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД за цялото вземане, което спиране
следва да се зачете в хода на съдебното производство, след като не е формирана сила на пресъдено нещо по частичния иск.
Тези последици настъпват в случай, че искът би могъл да се квалифицира
като частично предявен, т. е. в исковата молба ищецът следва
да е посочил основанието и пълния размер на дължимата престация,
а не само частично предявеното искане.
Ищцата доказва, че предявеният от нея по
настоящото производство втори частичен иск за втората част от претендираната сума е предявен на 29.05.2012 г. Следва да
бъде отчетено, че с предявяване на 06.04.2009 г. първия частичен иск за част от
сумата, давността не се счита за прекъсната за непредявената част от иска, но
според чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД
давността спира за цялото вземане до разрешаването на спора по съдебен ред.
Давността се е считала за спряна за цялото вземане до датата на решението на
ВКС, което е от 24.11.2011 г. – до този момент е траел съдебния спор за
предявената първа част на вземането. До тази дата не е текла давност за
предявяването на втория частичен иск за непредявената част от вземането, но
такава е започнала да тече след тази дата до датата на предявяването на втория
частичен иск за сумата от 12 000.00 евро, предявен на 29.05.2012 г. Т.е.
до този момент е изтекла около шест месеца от предвидената обща пет погасителна
давност, която е продължила да тече не от датата на първия предявен частичен
иск, а от датата на решението на ВКС на основание чл.115, ал.1, б. „ж“ от ЗЗД,
за непредявената втора част от цялостното вземане. Т.е възражението за изтекла
давност в полза на ответника е неоснователно. Давността за претендиране на
обратно платеното започва тече не от плащането на вземането, респ. от неговото
получаване, а от момента на развалянето на сключения договор и стигането на
известието за разваляне до противната страна.
На следващо място въззивният
съд намира, че между страните е имало облигационно отношение по договор за
поръчка. Определянето на спорното материално право като договор за поръчка е
осъществено с влязло сила между страните Решение № 466 от 24.11.2011 г. на ВКС,
IV ГО
по гр.д. № 1834/2010 г., с което ответникът
К.У.С. е осъден да заплати на Х.К., гражданка на И., на основание чл.284, ал.2 от ЗЗД сумата от 13.000 евро частичен иск от
пълния размер от 25 000.00 евро.
Силата на пресъдено нещо безспорно има своите обективни и субективни предели. По
принцип нейният предмет съвпада с предмета на делото - тя обхваща спорното
право с неговите характеристики - юридически факт, съдържание на правото и
страните по спорното правоотношение, както и техните наследници и частни
правоприемници.
С Решение № 466 от 24.11.2011 г. на ВКС,
IV ГО
по гр.д. № 1834/2010 г. в настоящият спор са очертани на юридическият факт, от
който е възникнало спорното материално право – а именно на неговата правна
квалификация, която определя същото като възникнало от договор за поръчка.
Съдържанието на спорното материално право се извежда от правната квалификация,
респ. от установените права и задължения на страните по закон. Очертан е с
горното решение и на субективния идентитет на
спорното материално право – настоящите страни. Установен е размера на първата
частична претенция от размера на цялото вземане. Силата на пресъдено
нещо се счита, че се простира и върху предявената част на първата частична
искова претенция касателно нейния размер, а за
останалата – не. При последващо предявяване на
втората частична искова претенция от цялото вземане, съдът следва да зачете на
СПН по първото решение, само относно юридическият факт на спорното материално
право, на което се основава втората частична искова претенция и страните по
спора – стига да са очертани с диспозитива на
решението по първата частична искова претенция за част от цялото вземане. В
настоящият случай е точно така. В този смисъл е и практиката на ВКС по чл.290
(отм.) от ГПК, според която предявяването на
частичен иск въвежда като предмет на делото част от претендираното
парично вземане, на която част съответства и предметът на решението. Когато е
уважен такъв иск, силата на присъдено нещо се
разпростира само върху съдебно предявената част от вземането. За остатъка от
вземането, което не е предмет на спора, решението не формира сила на присъдено нещо и за него може да се предяви нов иск.
Съгласно Решение
№ 89 от 11.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 716/2010 г., I т. о., ТК, докладчик
съдията Л.И.- Следователно установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на
спорното право се ползват със сила на
присъдено нещо.
Със сила на присъдено нещо се ползват съдебно
установените правопораждащи факти, доколкото
индивидуализират спорното право, чрез основанието и петитума
на иска. Със сила на присъдено нещо се ползват само и възраженията за прихващане и
подобрения - чл. 298, ал. 4 ГПК, поради което възраженията срещу
съществуването на породеното право не се ползват със сила на
присъдено нещо. Такива биха могли да бъдат правоизключващите,
правоунищожаващите и правопогасяващите
възражения. Формираната сила на присъдено нещо по частичния иск, не преклудира възраженията
на ответника срещу съществуването на спорното право.
Въззивният съд намира, че тези изводи на
Решение № 89 от 11.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 716/2010 г., I т. о., ТК, с докладчик
съдията Л.И., постановено по реда на чл.290 (отм.) от ГПК не се припокриват с
изводите от т. 1 от ТРОСГК № 1 от 17.07.2001 г., според които със сила на пресъдено нещо се ползва само
предявената част от спорното право и че при уважаване на частичния иск за
горницата от сумата, която горница е предмет на новия иск, ищецът
не може да се позовава на формирана сила на пресъдено нещо по частичния иск. С оглед на това, липсва обективен идентитет между делата, по които са постановени процесните решения.
По аргумент от
противното от т. 1 от ТРОСГК № 1 от 17.07.2001 г.,
въззивният съд се базира на постановките на Решение №
89 от 11.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 716/2010 г., I т. о., ТК, с докладчик
съдията Л.И.и приема, че СПН може да се отнася,
обаче, и до правопораждащите спорното материално
право юридически факти, стига да са отразени в диспозитива
на решението, което винаги се ползва със СПН. В настоящият случай е точно така.
Т.е. въззивният съд следва да зачете
СПН на Решение № 466 от 24.11.2011 г. на ВКС, IV ГО по гр.д. № 1834/2010 г., при което се установява, че страните са били обвързани
облигационно правоотношение по договор за поръчка.
По делото се отчита
наличие на приложен банков документ, който е частен свидетелстващ документ,
според който в изпълнение на сключения договор за поръчка, на 27.06.2006 г. с
платежно нареждане от банка „Л.“, И., Х., Х.ищцата Х.К.
превеждала на ответника К.С. сумата от 25 000.00 евро. С тези средства,
ответникът е следвало да закупи недвижим имот на името на ищцата.
Според Решение
№ 136 от 14.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6554/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик
председателят Стоил Сотиров – „Доказателствената стойност на частните свидетелстващи
документи се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички
обстоятелства по делото“. Настоящата инстанция кредитира представения
частен свидетелстващ документ по вътрешно убеждение с оглед цялостната конкретика на казуса и изведените по делото
правно-релевантни факти - приложения банков
документ в превод на л.59 с отразените в него обстоятелства, прецени го
по вътрешно убеждение като го съпостави с другите доказателства по делото,
поради което предвид на неопровергаването на отразените в него обстоятелства с
конкретни доказателства или чрез т.нар. „насрещно доказване“, а именно че
въпросната сума от 25 000.00 евро се е превеждала
на ответника К.С. като неин получател (бенефициент), то съдът приема, че
ищецът действително е получил на 21.07.2006 г. на посочената сума в изпълнение
на сключения с ищцата договор за поръчка. Косвена индиция,
че ответника е получил пари от ищцата, за да изпълни възложеното му правно
действие със сключения договор за поръчка, се явяват и приложените по делото
нотариални актове за закупени на негово име от ответника недвижими имоти –
земеделски земи – вж. л.5 до 10 от делото.
По делото не са налице
други доказателства, които да оборят на тези правно – релевантни обстоятелства,
както и на липсата на изпълнение по договора. Ответникът чрез показанията на
своя брат свидетеля Ж.С. цели да докаже изгодни за себе си факти – че
получените средства са били дадени като подарък за брачните отношения на
ответника с ищцата преди встъпването им в брак.
Следва да бъде отчетено, че Решение №
466 от 24.11.2011 г. на ВКС, IV
ГО
по гр.д. № 1834/2010 г. относно уважената в полза на ищцата първа нейна
частична искова претенция за част от вземането,
не се ползва със сила на присъдено нещо по отношение на неговите мотиви, защото в мотивите се съдържат констатации относно доказателствените и правно релевантните факти, които не са
обхванати от спорния предмет. Мотивите могат да подлежат на самостоятелно
обжалване, само ако биха били източник на правни последици наред с диспозитива на решението. В настоящият случай, последното
съображение е неприложимо – липсва източник на други правни последици, които да
са отразени в мотивите на въпросното решение, наред с неговия диспозитив.
При това положение, с
оглед събраната по делото доказателствена съвкупност,
въззивният съд приема, че е доказана на частичната
искова претенция на ищцата, която се явява втора по ред, от цялостния размер на
спорното материално право.
В правилно приложение
на материалния закон, съдът е присъдил на законната последица от уважаването на
претенцията, а именно – на присъждане на законната лихва от датата на исковата
молба до окончателното изплащане на вземането.
По иска с правно
основание по чл.86, ал.1 от ЗЗД - въззивният
съд намира, че претенцията е основателна и като такава е дължима в рамките на
уважения размер от 3 818.91 евро. Доказва се наличие на главно вземане, което
също е основателно и само по себе си води до основателност на акцесорното вземане за лихва. Определен и доказан е периода
на лихвата, който е правилно определен от първоинстанционният
съд от 29.05.2009 г. до 28.05.2012 г., а не първоначално предявения период от
06.04.2009 г. до 28.05.2012 г. Установен е размера на задължението за лихва.
Същевременно в отхвърлителната си част първоинстанционното решение е влязло в сила в частта над
присъдената мораторна лихва от 3 818.91 евро до
крайния размер на претенцията за сумата от 4025.00 евро и за неточно посочения
период от 06.04.2009 г. до 28.05.2009 г. Според исковата молба периода, посочен
първоначално от ищцата е 06.04.2009 г. до 28.05.2012 г. (до датата на
предявяване на настоящата искова молба). По възражението за изтекла давност на
претенцията за мораторна лихва въззивният
съд намира, че същото е неоснователно. Вземанията за лихва се погасяват с три
годишна давност. Давността се прекъсва с предявяването на исковата молба.
Втората частична искова претенция е предявена на 29.05.2012 г. и само вземания
за лихва три години назад от тази дата, а именно до 29.05.2009 г. няма да се
считат за обхванати от действието на изтекла давност. Вземания от 28.05.2009 г.
назад ще се считат за обхванати от давността. Следва да се отбележи СРС е
определил вземането за мораторна лихва в границите на
исковия период от 29.05.2009 г. до 28.05.2012 г., който не е обхванат от
давността въобще. Т.е. СРС правилно е приложил на материалния закон по делото и
в тази част на обжалваното решение.
В заключение, поради съвпадение на
крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния
съд, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната част.
По възраженията
от въззивната жалба – съдът намира, че с изложените
във фактическата и правна част на настоящото решение съображения, въззивният съд намира, че е отговорил изчерпателно с
обратни по съдържание аргументи на релевираните
възражения за твърдяната липса за наличие на облигационен договор между
страните; че ищцата не е предоставила на ответника уговорената сума по договор
за поръчка, че не му е възлагала конкретни задължения с това договорно съдържание;
че ищцата не е била доказала наличието на договорно правоотношение между
страните; за правните последици на частичния иск и СПН, свързана с него и за
каква част се простира същата, както и за възраженията за изтекла погасителна
давност за главницата и за лихвата.
Приложеното по делото доказателство, което е представила
ищцата, въззивният съд кредитира по вътрешно
убеждение и приема за доказано, че ответника по силата на банковото платежно
нареждане е получил на 21.07.2006 г. сумата от 25 000.00 евро в изпълнение
на задължение по договор за поръчка, а именно да закупи имот на името на ищцата.
По делото липсват доказателства сключеният договор да е бил изпълнен.
Непосочването в банковия документ на правното основание за осъществения превод
е без значение, тъй като по силата на влязлото в сила Решение № 466 от
24.11.2011 г. на ВКС, IV
ГО
по гр.д. № 1834/2010 г. относно уважената в полза на ищцата първа нейна
частична искова претенция за част от вземането, предоставената от ищцата на
ответника сума от 25 000.00 евро се е осъществило на основание сключения
между тях договор за поръчка. По настоящият спор са неотносими
възраженията на ответника, че бащата на ищцата за същата сума от 25 000.00
евро е завел в И. на същото дело за същата сума, като претенцията била за тази
сума като лично негова. По делото липсват доказателства този спор да е бил
решен с влязло в сила решение, като въззивният съд
приема, че образуването на дело не е равнозначно на постановен влязъл в сила
съдебен акт. Последният юридически факт не се установява да е налице относно
претенцията на бащата на ищцата към ответника. На следващо място, неявяването
на ищцата в съдебно заседание, за да отговори на поставените й въпроси в
съдебното заседание пред СРС, не води до процесуално нарушение, при положение,
че исковата претенция на ищцата се явява да е доказана по основание и размер с
оглед на останала по делото доказателствена
съвкупност. В заключение по възражението, че отговорността по чл.55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД е извъндоговорна,
а между страните ставало на въпрос за наличие на сключен договор, страната не
отчита основният правен довод – че този договор е отпаднал с обратно основание,
поради развалянето му. При това положение, извършеното имуществено разместване
на блага се е осъществило без основание, което не е съществувало и към момента
на даването на паричната престация. Нейното обратно
връщане в патримониума на ищцата може да се осъществи
с кондикционния иск по чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД, което в настоящият случай е сторено.
По разноските.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК правилно
са били присъдени и претендираните и направени
разноски в първоинстанционното производство в полза
на ищцата в присъдения размер. В тази част на решението на СРС, за възивния съд не съществуват законови основания за неговото
ревизиране.
По
разноските за въззивната инстанция:
Предвид неоснователността на въззивната жалба на ответника, на същият са недължими
разноски за ДТ адвокатско възнаграждение, а следва да останат за негова сметка.
На въззиваемата страна се дължат разноски за
адвокатско възнаграждение. Приложеният на л.25 от делото договор за правна
помощ от 30.11.2017 г. доказва заплатената сума в размер на 1200.00 лева от ищцата в полза на
процесуалният й представител и че сумата е получена изцяло в брой. Приложен е
списък на разноските по делото и претенцията разноски е релевирана
своевременно. Срещу нея е релевирано на възражение за
прекомерност от процесуалния представител на другата страна. Според Наредбата на ВАС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения – според чл.7, ал.2, т.4 от същата при интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. - 830 лв.
плюс 3 % за горницата над 10 000 лв.. Действително материалния интерес на
исковете за главница и мораторна лихва е общо в
размер на 30 846.87 лева, като се дължи 830.00 лева +3 % от горницата над
10 000.00 лева. В случая горницата е 20 846.87 лева и 3% от тях са
625.40 лева. Последната сума, сумирана със сумата от 830.00 лева, прави едно
минимално възнграждение в размер на 1455.40 лева.
Претенцията на ищеца е за разноски за по-малка сума – за сумата от 1200.00 лева
и същата следва да бъде уважена в цялост.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение от 15.07.2016 г. на СРС,
I
ГО, 30 състав по гр.д. № 26251 по описа за 2012 г. в обжалваната му част.
ОСЪЖДА К.У.С.
с ЕГН: ********** да заплати на Х.К., гражданин на И., родена на *** г. на
основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 1
200.00 лева, представляваща сторените във въззивната
инстанция разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.