МОТИВИ
към Присъда № 12/23.01.2020г. по НЧХД 3291/2019г. по описа на РС-***Производството по делото е образувано по повод частна
тъжба на Ж.Т.Ж. с ЕГН: **********, с която против Ж.К.Н. с ЕГН: ********** е
повдигнато обвинение за това, че в периода от 02.01.2019г. до настоящия момент
в ***, като родител на Ж.Ж.Ж. е попречила и осуетила изпълнението на съдебно
решение, относно упражняването на родителски права и относно лични контакти с
дете, като е заминала с детето в *** и не е върнала същото лично или чрез
упълномощен представител в Република България на 02.01.2019г. за започване на
втория учебен срок на учебната 2018/2019г. и неправомерно е задържала и към
настоящия момент Ж.Ж. на територията на *** в нарушение на Решение №
1126/02.11.2012г. по гр. д. № 5086/2012г. на РС-*** и в нарушение на
постигнатата между нея и Ж.Ж. съдебна спогодба по гр. д. № 3472/2018г. на РС-***,
одобрена с Определение от 20.08.2018г. – престъпление
по чл. 182, ал. 2 от НК.
Пред съда, производството по делото
протече по общия ред, като съдът събра всички допустими, относими и необходими
доказателства, посочени от страните. Подсъдимата Н. беше редовно уведомена за
всички съдебни заседания, в които беше даван ход на делото, но въпреки това тя
не се яви, възползвайки се от правото си по чл. 269, ал.1 НК и не депозира
обяснения. Във хода на съдебното производство подсъдимата беше защитавана от
упълномощен защитник, като няколкократно съдът напъти страните към помирение,
но такова не беше постигнато.
В хода на съдебните прения частният
тъжител заяви, че счита, че подсъдимата е извършила престъплението, в което е
обвинена и следва да понесе отговорността си. Счита, че синът му съвсем целенасочено
е бил изведен от територията на страната, като не приема за достоверни доводите
за здравословни проблеми на подсъдимата.
Повереникът на частния тъжител – адв. Ж.
– СтАК, също счита, че подсъдимата е осъществила признаците на вмененото й
престъпление. Излага подробни доводи, защо не следва да се кредитират
възраженията на защитата, като също намира, че подсъдимата е била на ясно със
здравословното си състояние и то очевидно не е било толкова тежко, че да й
попречи да върне детето в България – лично или чрез пълномощник. Счита, че
съдът следва да признае Н. за виновна и да й наложи справедливо наказание.
Претендира за присъждане на разноски.
Защитникът на подсъдимата – адв. А. - БАК заявява, че
обвинението не е доказано. Застъпва, че подсъдимата не е имала никакво
намерение да остава с детето в ***, но поради обективни причини – влошеното й
здравословно състояние, не е успяла да пътува обратно до България и да го
върне. Застъпва също, че майката е направила опити да осигури човек, който
вместо нея да транспортира детето обратно в страната, но не е успяла и поради
това се е принудила да го запише на училище в ***. Посочва и, че майката никога
не е възпирала отношенията между баща и син, както и че считано от 15.05.2019г.
местоживеенето на детето е променено в ***. Претендира присъждане на разноски.
Съдът, след като обсъди събраните доказателства и
доказателствени средства по отделно и в тяхната съвкупност и в съответствие с
разпоредбите на чл. 13 и чл. 18 НПК, намери за установено следното:
От
фактическа страна:
Подсъдимата Ж.К.Н. с
ЕГН ********** е родена на ***г***. Тя е българка, българска гражданка, с висше
образование и настоящ адрес:***.
През
2007г. подсъдимата и частният тъжител сключили граждански брак, като по-късно
през същата година се родило и детето им – Ж.Ж.. Първоначално семейството се
установило да живее в гр. ***, като в последствие съпругата започнала работа в
гр. ***и се установила тук. През това време частният тъжител полагал грижи за
детето в гр. ***. С Решение № 1126/02.11.2012г. по гр. д. № 5086/2012г. на РС-***,
в сила от същата дата, гражданският брак между съпрузите бил прекратен по
взаимно съгласие. С Решението си съдът одобрил и постигнатата между страните
спогодба, съгласно която родителските права върху детето Ж.Ж. се предоставят на
майката, определя се местоживеене на детето при майката, в собствения й
апартамент в гр. ***и се определя режим на лични контакти с бащата – без
ограничение по всяко време, като последният се осъжда да заплаща и месечна
издръжка в размер на 100 лева. В изпълнение на решението на съда малолетното
дете заживяло при майка си, като през 2014г. било записано в 1-ви клас в СОУ
„Братя Миладинови“ в гр. ***. Същото създало приятелски кръг, в който влизали
децата на св. А.Е.и детето на св. К.В., с които и по настоящем Ж.поддържал
връзка.
На
04.10.2017г. подсъдимата сключила граждански брак с хърватския гражданин Д.Н..
Първоначално двамата живеели и работили в гр. ***, но в последствие през 2018г.
съпругът се прибрал в ***. Това провокирало подсъдимата да поиска от частния
тъжител да даде съгласие детето им – Ж.да пътува само с нея до *** и обратно.
Първоначално тъжителят отказал, което довело до завеждане на гражданско дело №3472/2018г.
по описа на РС-***, с което майката поискала съдът да даде заместващо съгласие
по реда на чл. 127а СК и да разреши детето да пътува в чужбина само с нея. В
хода на производството бащата все пак решил да даде съгласие, поради което и
между него и подсъдимата било постиганото споразумение, съгласно което детето Ж.Ж.
може да напуска пределите на страната, придружавано само от майка си или
упълномощено от нея лице и да пътува и пребивава на територията на *** за
периодите на ваканциите на детето, както и през официалните и почивните дни,
които позволяват заминаването и връщането на детето от чужбина, както и през
половината от лятната ваканция на детето, за период от 3 години. Спогодбата
била надлежно одобрена от съда и влязла в сила от 20.08.2018г.
В
изпълнение на спогодбата през месец Август 2018г. подсъдимата, заедно с Ж.Ж.
посетили *** и през Септември - в началото на учебната 2018/2019г. – майката върнала
сина си в България. Понеже междувременно Н. си била намерила работа в ***, тя
решила да остави детето на грижите на майка си в гр. *** и за това на
25.09.2018г. го записала като ученик в 5 ОУ „***“ – гр. ***, където детето
започнало да посещава учебни занятия.
През края
на лятото – началото на есента на 2018г. подсъдимата забременяла.
През
декември 2018г. детето посрещнало Коледните празници заедно с баща си в гр. ***
като на 29.12.2018г. бащата оставил сина си при неговата баба. На 30.12.2018г. Ж.се
обадил на баща си и му казал, че майка му иска да отидат до ***, където да
прекарат Новогодишните празници, след което да се върнат в края на ваканцията. Тъжителят
казал на сина си, че няма нищо против и че има достатъчно време до края на
зимната ваканция, за да може да се завърне в България преди началото на
учебните занятия. Такова било и намерението на майката, която след приключване
на празниците искала да се върне в България, за което уведомила приятелките си
– св. Е.и св. В..
На 30.12.2018г.
подсъдимата и детето отишли в ***, където посрещнали Новогодишните празници. На
01.01.2019г. подсъдимата се чула по телефона със св. В., като й споделила, че
има усложнения с бременността и не може да пътува. Попитала свидетелката дали
тя може да дойде до *** и да вземе детето, за да го прибере в България, но свидетелката
й отказала, защото съпругът й бил болен и тя трябвало да се грижи за него.
Разбрала от подсъдимата, че майка й също трябва да се грижи за болен член на семейството,
а сестра й има малко дете, поради което и няма кой да върне детето в България.
На
07.01.2019г. подсъдимата посетила лекар в ***, който констатирал, че се касае
за рискова бременност и предписал почивка и покой.
Понеже подсъдимата
разбрала, че няма кой да транспортира детето до България, а на нея самата й
било предписано да почива и да не пътува, тя решила, че следва да запише Ж.на
училище в ***, за да не пропуска материал. Поради това на 28.01.2019г. подала
заявление до 05 ОУ „***“ – ***, с което поискала да й се издаде удостоверение
за преместване. Такова било издадено на 29.01.2019г. и от 19.02.2019г. детето
било записано в 4-ти клас на ОУ „***“ – ***, ***. Считано от 30.01.2019г. Ж.бил
записан и в полицейските регистри на гр. ***като временно пребиваващ, а
впоследствие бил и здравно осигурен там.
С оглед
обстоятелствата, че подсъдимата не можело да се прибере в България, тя решила
да поиска промяна на местоживеенето на детето, както и на режима на лични
контакти с бащата и даване на заместващо съгласие от съда по реда на чл. 127а СК. За целта сезирала РС-*** и било образувано гражданско дело. С Решение от
15.05.2019г. съдът определил местоживеене на детето при майката в ***,
постановил режим на лични контакти с бащата и разрешил малолетното дете да
напуска територията на страната придружавано само от майка си или упълномощен
от нея, да пътува и пребивава на територията на *** не само с туристическа цел,
без ограничения в броя на пътуванията, за период от 5 години. Съдът допуснал
предварително изпълнение на решението, считано от 15.05.2019г.
Междувременно
на 03.04.2019г. подсъдимата отново посетила лекар в ***, като медицинското лице
излязло със становище, че бременността продължава да е рискова и предписал на
майката почивка и покой, като категорично й забранил да пътува.
На
27.04.2019г. подсъдимата, към този момент бременна в 36+4 седмица, била приета
по спешност в Клиничен болничен център Рийека, ***, поради спукване на
околоплодните води и родилни болки. На следващия ден – 28.04.2019г. подсъдимата
родила момче (4 седмици преди термина) и на 30.04.2019г. била изписана от
болницата.
След като
подсъдимата се възстановила от раждането на ***г. тя, заедно с Жан, посетила
България и на 06.09.2019г. заминала обратно в ***.
Въпреки,
че тъжителят знаел адреса, на който майката и сина му пребивават в *** – нито
веднъж той не посетил сина си. До завеждане на настоящето дело тъжителят не се
обаждал и на сина си, защото му бил загубил телефонния номер, а въпреки че имал
този на бившата си съпруга – не желаел да се обажда на нея. Тъжителят не
заплащал регулярно и дължимите издръжки за сина си, което пък довело до
сезиране на прокуратурата от страна на подсъдимата, като в последствие срещу
тъжителят бил внесен обвинителен акт за извършено престъпление по чл. 183, ал.1 НК и било образувано НОХД № 2931/2019г. по описа на РС-***. В хода на съдебното
производство Ж. изплатил всички дължими вноски, поради което и на основание чл.
183, ал.3 НК с Присъда № 159/21.10.2019г., в сила от 06.11.2019г. той бил признат за виновен, но
не бил наказан.
По
доказателствата:
Изложената фактическа обстановка се установява по
безспорен начин от доказателствата и доказателствените средства, преценени по
отделно и в тяхната съвкупност, както следва:
От гласните доказателствени средства: частично от показанията на свидетелите: С.Ж.(л. 126 гръб - 127), С.С.(л.127 гръб - 128), А.Е.(л. 125 гръб - 126) и К.В. (л. 147 гръб - 148).
От писмените доказателства: удостоверение за раждане (л. 8); удостоверение за
сключен граждански бра (л.12); копие на личен документ (л.13-14); служебна
бележка от ОУ „***“ – ***(л.15); служебна бележка
от 05 ОУ „***“ – *** (л.16); копие от съдебна спогодба по гр. д. № 3472/2018г.
на РС-***(л.56); справка за задгранични пътувания (л. 61 - 62); копие от
Решение № 1126/02.11.2012г. по гр. д. № 5086/2012г. на РС-*** (л.65-66);
свидетелство за съдимост (л.68); копие от Решение № 630/15.05.2019г. по гр. д.
№ 6155/2019г. на РС-***; Удостоверение от ОУ „***“ – ***, ведно с превод (л.
94-95); становище от психолог, ведно с превод (л. 96 - 100); медицинско
удостоверение, ведно с превод (л.101- 102); удостоверение за регистриране на
временно пребиваващ, ведно с превод (л.103 - 104); медицинско удостоверение,
ведно с превод (л.105 - 106); документ за идентификация на осигурено лице,
ведно с превод (л.107-108); епикриза при изписване, ведно с превод (л.109 -
113); копие от личен документ (л. 114-115); справка от 5 ОУ „ ***“ – *** (л.
131-133); социален доклад (л. 143 - 146).
Съдът направи оценка на горепосочените доказателствени
източници на основание чл. 305, ал.3 НПК, както поотделно, така и съвкупно,
като достигна до следните изводи.
Като цяло между страните няма спор относно фактите по
делото. Така например няма спор, че подсъдимата и тъжителят са бивши съпрузи,
родители на малолетното дете Ж.Ж., както и че по силата на Решение №
1126/02.11.2012г. по гр. д. № 5086/2012г. на РС-*** упражняването на
родителските права е предоставено на майката, определено е местоживеене ***, а
на бащата е предоставен режим на лични контакти – без ограничения по всяко
време. Безспорно е и че по силата на одобрена съдебна спогодба по гр. д. №
3472/2018г. на РС-***бащата е дал съгласие детето да пътува в чужбина и да
пребивава в *** само с майката или упълномощено от нея лице по време на
ваканциите. Никакво противоречие няма и относно факта, че на 30.12.2018г. детето
е напуснало страната с майка си и е отишло в ***, като до момента на депозиране
на процесната тъжба същото не е било върнато в страната ни. Горните
обстоятелства, освен че не се оспорват от страните се установяват от всички
писмени и гласни доказателства и доказателствени средства, поради което и съдът
ги приема за безспорно доказани. Единствените спорни моменти са съсредоточени
около това дали майката е имала обективна причина да не върне детето в
България, както и дали поведението й изпълва със съдържание признаците на
вмененото й престъпление.
В тази връзка съдът следва да посочи, че кредитира
частично показанията на четиримата разпитани свидетели – двама доведени от
частното обвинение и двама от защитата. И четиримата свидетели излагат свои лични
възприятия за отношенията между родителите и детето, като логично св. Ж.и св. С.,
приятели на тъжителят акцентират на силна емоционална връзка между бащата и
сина, а св. Е.и св. В. - приятелки на
подсъдимата, заемат позицията, че бащата не е в достатъчна степен заинтересован
от детето. Доколкото родителският капацитет на тъжителя и подсъдимата, както и
отношенията между тях и детето не са предмет на настоящето дело съдът не се
спира подробно на тях, но следва да посочи, че е житейски оправдано приятелите
на всеки един от двамата да считат, че той е по-добър родител от другия.
Важното за настоящия процес е да се установи дали някой от двамата и в частност
– майката не възпрепятства или осуетява упражняването на режима на лични
контакти на тъжителя.
В тази връзка съдът не кредитира показанията на св. Ж.и
св. С., в частите, в които двамата заявяват, че тъжителят е правил много опити
за контакт със сина си, откакто последният е в ***, но опитите са били
неуспешни, защото телефонът на детето е бил изключен. В тези части показанията
и на двамата свидетели не пресъздават лични наблюдения, а преразказа на
казаното им от частния тъжител. Действително, видно от депозираната тъжба –
частният тъжител заявява, че е правил опити да се свърже със сина си по
телефона, но той е бил изключен. В същото време, в хода на съдебните прения Ж.
посочи, че не е звънял на детето си до Август 2019г., защото си е сменил
телефона и му е загубил номера и едва в хода на настоящия процес го е научил отново.
Тази теза е изложил и при провеждане на среща със социален работник, по повод
водените дела в гр. ***, което надлежно е удостоверено в приложения Социален
доклад. Очевидно самият тъжител дава противоречащи данни, относно това дали е
търсил детето си по телефона или не, поради което и съдът няма как да кредитира
преразказа на двамата, водени от него свидетели, досежно тези факти. Между
другото съдът не може да не отбележи, че това далеч не са единствените
противоречия, който тъжителят навежда в процеса. Така например с частната тъжба
същият е заявил, че на 29.12.2018г. е оставил сина си в дома на баба му, а на
30.12.2018г. са се чули по телефона и детето му е споделило, че иска да отиде с
майка си в ***, на което тъжителят е дал съгласие. В хода на съдебните прения Ж.
вече заяви, че въобще не е знаел, че детето ще ходи в ***, а ако е знаел - е
нямало да го пусне, дори под риск от санкция. В хода на вече обсъдената среща
със социален работник пък е заявил, че майката е взела детето от дома му под
претекст, че ще го води на зъболекар или „нещо подобно“ и от тогава не го е
виждал. Повече от очевидно е, че бащата дава различни и противоречащи си данни
за събитията, което пречи на съда да се довери и на преразказа на твърденията
му, който е изнесен пред настоящия състав от двамата му приятели, най-малкото
защото е напълно възможно на тях пък да е споделил съвсем различна версия.
В останалите части от показанията на двамата
свидетели, водени от частното обвинение, съдът им дава вяра, отчитайки вече
споменатият стремеж да представят приятеля си в позитивна страна. Въпреки това нито
един от двамата не заяви за конкретни факти, възприети от него, касаещи опити
на тъжителя да изпълни режима си на лични контакти, които опити да са възпрепятствани
от подсъдимата. Св. С. заяви, че не е наясно с точния режим на контакти между
бащата и детето и дори счита, че Ж. въобще не е давал съгласие детето да излиза
в чужбина само с майката, а св. Ж. заяви, че бащата е искал да ходи в ***, но
не знае какво се е случило. Поради това съдът счита, че в кредитираните части
показанията на тези двама свидетели не са носители на някаква конкретна
информация, свързана с предмета на доказване по настоящето производство.
По отношение на св. Е.и В. съдът също отчита
пристрастността им при характеризиране на подсъдимата като добър родител.
Въпреки това двете свидетелки бяха много по-категорични и последователни в
излагане на конкретни факти, свързани с предмета на делото. Така например св. Е.заяви,
че редовно се чува с подсъдимата и тя й е споделя както за намерението си да се
върне в страната след Новогодишните празници на 2018г., така и в последствие за
влошената си бременност. Тези твърдения категорично се подкрепят от показанията
на св. В., която също заявява, че подсъдимата е смятала да се върне в страната,
както и че здравословното й състояние от началото на месец Януари 2019г. не е
позволявало пътуване. В допълнение св. В. посочи и конкретните опити на Н. да осигури
лице, което да върне детето в България, както и причините тези опити да не доведат
до искания резултат. Освен, че показания на двете свидетелки в горните части са
конкретни и хармониращи помежду си, те се подкрепят и от приложените по делото
медицински документи, които също потвърждават, че подсъдимата е била с влошено
здравословно състояние. От страна на частното обвинение, което носи тежестта на
доказване в конкретното производство, не бяха ангажирани никакви доказателства,
оборващи показанията на тези свидетелки, като единствено се направи
неподкрепено предположение, че щом майката е могла да пътува на 30.12.2018г.,
то задължително е трябвало да може да пътува и няколко дни по-късно, както и че
за нея е било лесно да се снабди с медицински документи. Тези предположения,
освен че не се подкрепят с абсолютно никакви конкретни доказателства,
категорично се оборват и от показанията на двете свидетелки, които завяват, че
майката е имала намерение да се връща в страната, но е настъпила непредвидена и
рязка промяна в здравословното й състояние, надлежно документирана и със съответните
медицински документи.
При това положение съдът не намира причини да не се
довери на изложеното от св. Е.и св. В. в обсъдените части и го взима предвид
при изграждане на вътрешното си убеждение.
Съдът кредитира и всички писмени доказателства
приложени в процеса. Те не са оспорени по предвидения за това ред от страните и
са приобщени надлежно по делото, като изложеното в тях намира подкрепа във вече
обсъдените и кредитирани свидетелски показания, поради което и съдът ги цени
като достоверни.
От правна
страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 304 НПК,
съдът постановява оправдателна присъда, когато не се установи, че деянието е
извършено от подсъдимия или че то не покрива признаците на съответния престъпен
състав или не е извършено виновно. Такова произнасяне
по същество държи сметка за правото на защита, неразривно свързано с
необходимостта съдът да признае подсъдимия за виновен само когато обвинението е
доказано по несъмнен начин, в който смисъл са и разпоредбите на чл.6 от КЗПЧОС
и чл.14 б. „d” от МПГПП.
От своя страна разпоредбата на чл. 103, ал.1 НПК
възлага в тежест на частния тъжител да докаже обвинението по дела, които се
образуват по тъжба на пострадалия. В конкретния случай, както стана ясно, съдът
приема, че обвинението не е доказано, като в хода на съдебното следствие частният
тъжител не успя да ангажира доказателства, които безспорно да докажат тезата му.
По същество следва да се посочи следното.
Съставът на престъплението по чл. 182, ал.2 НК включва
от обективна страна неизпълние или осуетяване, по какъвто и да е начин
изпълнението, на съдебно решение относно упражняване на родителски права или
относно лични контакти с дете. Самото престъпление включва две форми на
изпълнително деяние - неизпълнение на съдебно решение, което
е формално престъпление и осуетяване
на изпълнение, което е резултатно и се изразява в създаване на обстановка, съпроводена
със спънки, за да не може да бъде изпълнено решението. Неизпълнението може да се състои в непредаване на детето или във
фактическо недопускане на съответния правоимащ да осъществява лични контакти,
докато осуетяването задължително
трябва да включва някакви обективни пречки, които да са създадени от родителя и
то целенасочено, за да не може другият да упражни правата си по съдебното
решение. В Тълкувателно
решение №22/20.04.1983г. по н.д. №23/83, ОСНК пък е дадено задължително
тълкуване на закона, съгласно което - понятието „съдебно решение“ по смисъла на
чл. 182, ал. 2 НК е родово и включва всички подлежащи на изпълнение
съдебни актове, с които се разрешават въпросите относно упражняването на
родителските права и относно личните контакти с деца. В случая такъв акт е
само Решение № 1126/02.11.2012г. по гр. д. № 5086/2012г. на РС-***, доколкото
само с него се урежда упражняването на родителските права и личните контакти на
бащата с детето. В този акт обаче е посочено, че бащата има режим на лични
контакти без ограничение по всяко време. Не е предвидено никакво конкретно
задължение на майката – примерно да осигурява/води детето през определени
периоди при бащата и т.н. Очевидно изпълнението на този общ режим на контакти е
оставен на бащата, който по свое усмотрение може по всяко време да осъществява
такива срещи с детето си, но за целта трябва да прояви активност и най-малкото
да потърси или да вземе детето при себе си. За майката не е предвидено
задължение да предава детето по местоживеене на бащата или да стои в „постоянна
готовност“, за да откликне по всяко време на евентуалното желание на бащата да
упражни контакт с детето, поради което и се налага изводът, че няма как бащата
да очаква майката да му води детето, за да може той да осъществява контактите
си с него. От материалите по делото не се събраха доказателства майката да е
забранила на детето да се вижда с баща си, да не го е допускала или да не е
предавала детето на бащата, ако последния е поискал това, да е укрила
местонахождението му от него и т.н. Това че майката е решила да се установи в
друга държава от ЕС, при общото виждане за свобода на движението на хора, стоки
и капитали в общността, по никакъв начин не може да се тълкува в нейна вреда. Тя
е носител на родителските права по отношение на детето, поради което е напълно
логично детето да живее именно при нея и да я последва в чужбина. Бащата е бил
много добре наясно с адреса, на който е започнал да живее сина му (посочен е в
настоящата тъжба), но въпреки това не го е посетил нито веднъж, заявявайки в
съдебното заседание от 05.12.2019г. пред настоящия състав, че това се дължи на
разстоянието между България и ***. Не се доказа бащата по някакъв начин да е
поискал да види сина си и това да му е било отказано, забранено или осуетено от
подсъдимата. Напротив – самият тъжител заяви, че не се е обаждал на сина си,
защото му е загубил телефона, а на майката просто не искал да се обади, поради
свои субективни причини. На съвсем отделен коментар подлежи факта, че от
събраните гласни доказателства се установява, че майката и синът не са сменяли
телефонните си номера, които са известни на приятелите и роднините им, поради
което и при елементарна загриженост от бащата – за него не е представлявала
трудност да се снабди отново със загубения номер на сина си. При това положение
съдът счита, че твърденията, че на тъжителя е осуетена възможността да
осъществява личните си контакти със сина си и то от страна на майката, са
недоказани. Действително промяната на местожителството на майката потенциално
създава трудности пред бащата да вижда сина си, най-вече заради разстоянието,
но няма как майката да се дължи отговорна за това, доколко тя има пълната
свобода да избира къде да живее, още повече, че както остана дума новият й
адрес е на територията на страна от ЕС. По-важното е, че съгласно гореописаното
съдебно решение – за Н. не е съществувало някакво конкретно задължение за
обезпечаване на личните контакти между детето и бащата, което тя да не е
изпълнила и с което да е попречила на бащата да вижда сина си, а по мнение на
настоящия състав фактът, че тя е упражнила правото си да заживее в *** по
никакъв начин не следва да се интерпретира, като целенасочено създаване на
пречки пред бащата да осъществи контактите си с детето.
Вторият съдебен акт, който е инкриминиран с тъжбата и
който тъжителят смята, че е нарушен от подсъдимата е Определение, с което се
одобрява съдебна спогодба по гр. д. № 3472/2018г. на РС-***, но тази спогодба
не касае нито упражняването на родителски права, нито режимът на лични контакти
с детето, а само обективира съгласие на двамата родители – детето да пътува в
чужбина само с майката. Касае се за спогодба по чл. 127а СК, която предвижда,
че въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на
необходимите лични документи за това, се решават по общо съгласие на
родителите. Очевидно с постигнатата спогодба за пътуване на детето в чужбина
нито се решава въпроса относно упражняването на родителските права, нито
относно личните контакти с детето, поради което и по мнение на съда, съдебната
спогодба по чл. 127а СК, въобще не е годен съдебен акт, чието неизпълнение да е
въздигнато като престъпление по чл. 182, ал.2 НК, имайки предвид и цитираното
Тълкувателно решение.
Поради тези причини съдът счита, че от обективна
страна с поведението си подсъдимата не е осъществила състава на престъплението
по чл. 182, ал.2 НК.
Дори обаче горното да не се възприеме, то по мнение на
съда поведението на подсъдимата пак би било несъставомерно и то от субективна
страна. Това е така защото съставът на престъплението по чл. 182, ал.2 НК
изисква умисъл, като форма на вина и по точно – пряк умисъл (Определение № 385 от 1.08.2017 г. на САС по
в. ч. н. д. № 873/2017 г.). Това означава, че подсъдимата е следвало да
съзнава, че с поведението си неизпълнява или осуетява съдебно решение относно
родителски права или лични контакти, както и от волева страна да иска това неизпълняване или осуетяване
– т.е. действията й да са целенасочени и ръководени именно от този мотив.
В случая обаче такова поведение от страна на
подсъдимата не се доказва. Първоначално тя е заминала за *** с детето си през
Август 2018г. и след това през Септември 2018г. го е върнала в България.
Записала го е на училище в страната, което Ж.е започнал да посещава – все обстоятелства,
оборващи твърденията на тъжителят, че от самото начало подсъдимата е „крояла“
планове да „отвлече“ сина му в ***. Видно от необорените показанията на св. Е.и
св. Вълчева – подсъдимата е отишла в *** само, за да празнува там Нова година,
след което е имала намерение да се върне в България. Косвена индиция в тази
насока е и обстоятелството, че при заминаването си тя не се е снабдила с
документи за записването на сина й на училище в чужбина. Не се събра нито едно
конкретно доказателство, което да оборва тезата на подсъдимата, че е имала
желание в началото на 2019г. да върне Ж.в България. Същевременно обаче се
събраха категорични доказателства, че след Новогодишните празници
здравословното състояние на подсъдимата се е влошило и именно това е пречката
за връщането й в страната. Видно от медицинските документи – на Н. е било указано
да си почива и да не пътува, което автоматично изключва възможността й да се
върне до България (самият тъжител в съдебното заседание от 05.12.2019г. заяви,
че пътуването е 22 часа и дори за него се явява непосилно, което с още
по-голяма сила важи за бременна жена с рискова бременност). Именно това е
казала подс. Н. и на своите приятелки и те потвърдиха пред съда. Съдът не счита
за безспорно предположението, че щом Н. е могла да пътува на 30.12.2018г., то
това неминуемо сочи, че е могла да го стори и на 02.01.2019г., най-малкото защо
това предположение не е подкрепено с нито едно доказателство. Касае се за
бременна жена, с тежка бременност, при която състоянието се променя бързо и
динамично. Нещо повече – фактът, че бременността е била труда се доказва и от
това, че в крайна сметка раждането е настъпило преждевременно.
На следващо място съдът не споделя доводите, че
подсъдимата следва да носи отговорност, защото е можела да упълномощи лице,
което вместо нея да върне детето в страната. На първо място упълномощаването е
правна възможност, която обаче, за да се реализира на практика - изисква
съгласие и от упълномощения – т.е. въпреки желанието на Н. да упълномощи лице,
което да върне детето в страната, което се доказва и от показанията св. Вълчева
– нито един близък реално не е имал тази възможност и не се е съгласил. Не
следва да се забравя и че в крайна сметка детето също трябва да е съгласно да
пътува с някой друг, поради което и това, че никой не се е съгласил да върне Ж.в
България не може да ангажира отговорността на подсъдимата. По-важното е, че
видно от показаният на св. Вълчева – подсъдимата е правила опити да намери
такъв пълномощник – т.е. поведението и още веднъж сочи на желание да върне
детето в България, а не да го задържа в ***. Едва след като никой не се е
съгласил да пътува с Ж.– в края на Януари 2019г. Н. е решила да го запише на
училище в ***, за да не губи материал. Едновременно с това тя е стартирала и
процедура за промяна на местоживеенето му и за уреждането на по-конкретен режим
на лични контакти с бащата, което е довело и до постановяване на цитираното Решение
на съда в ***.
Обобщавайки всичко казано по-горе съдът счита, че в
периода от 02.01.2019г. до 15.05.2019г. (от когато е допуснато предварително
изпълнение на горното е решение) Н. не е задържала умишлено и целенасочено сина
си в ***, а се касае до събития стоящи извън нейната воля и дължащи се на
влошеното й здравословно състояние до изписването й от болницата (30.04.2019г)
и на необходимостта от полагане на интензивни и непрекъснати грижи към
преждевременно роденото й бебе в периода от 30.04.2019г. до 15.05.2019г.
Всичко това изключва умисълът за извършване на
престъпление по чл. 182, ал.2 НК и прави поведението на подсъдимата
несъставомерно от субективна страна.
С оглед на всичко изложено
настоящият състав на БРС намира, че извършеното от подсъдимата не консумира
състава на престъплението по чл. 182, ал.2 НК, предмет на обвинението, поради
което и на основание чл.304 от НПК съдът я оправда по него.
По разноските:
Съгласно правилото на чл. 190,
ал.1 НПК – когато подсъдимия бъде признат за невиновен, разноските по дела,
образувани по тъжба на пострадалия до съда, се възлагат на частния тъжител. В
конкретния случай подсъдимата не е ангажирала конкретни доказателства за
сторени разноски. На л. 136 от делото е приложен договор за правна защита и
съдействие, в който е отразено, че е заплатен адвокатски хонорар в размер на
500 лева. Въпросният договор обаче е неподписан, а отделно от това в долната му
част (пълномощното) е посочено името на съвсем друго лице. При това положение
съдът счита, че подсъдимата не е доказала реално сторени разноски, поради което
и искането й за присъждането им е неоснователно и не следва да се уважава.
По тези
съображения съдът постанови присъдата си.
Да се съобщи писмено на страните, че мотивите на
присъдата са изготвени.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: М. Баев
Вярно с оригинала: М.Р.