Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 02.01.2018 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19-ти състав, в публично
заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и седемнадесета година, в
състав:
СЪДИЯ: НЕВЕНА ЧЕУЗ
при секретаря Десислава Костадинова,
като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. дело № 7 426 по описа на 2016
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени обективно съединени искове с
правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК вр. чл. 415 ал.1 от ГПК.
Ищецът Т.б. „В.” ЕАД твърди, че в нейна полза са издадени
заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. 23285/2016 г. на СРС срещу
ответницата Т.Л.Б. за сумата от 39 254, 56 евро – просрочена главница по
договор за ипотечен банков кредит М 40822/04.06.2010 г., сумата от 9 014,
57 евро – възнаградителна лихва за периода 15.08.2013 г. – 25.03.2016 г.,
сумата от 857, 29 евро – наказателна лихва за периода 15.08.2013 г. –
25.04.2016 г. и сторените в производството разноски. Изложени са твърдения, че
на 10.05.2016 г. ответницата депозирала молба, която според ищеца, нямала
характер на възражение по чл. 414 от ГПК по съображения, развити в исковата молба,
а при условията на евентуалност са наведени твърдения за облигационна връзка
между страните по повод сключен и усвоен кредит в размер на 40 000 евро от
ответницата респ. неизпълнение на задълженията й да връща уговорените в
договора вноски на падежа и обявена предсрочна изискуемост на кредита.
При тези наведени фактически
твърдения е мотивиран правен интерес от исковете и от съда се иска да признае
за установено по отношение на ответницата, че дължи посочените по-горе суми.
Исковете се поддържат в открито
съдебно заседание от юрк. С.. Претендират се разноските, сторени в настоящото
производство, съобразно приложен списък по чл. 80 от ГПК.
Ответницата Т.Л.Б. оспорва исковете в отговор в срока по
чл. 367 от ГПК. Заявено е възражение за недопустимост на производството като
второ такова респ. възражения за неоснователност на заявените претенции.
Възраженията на ответницата се поддържат в открито
съдебно заседание от адв. Т.. Претендират се разноски.
Депозирана е допълнителна искова молба респ. в срока за
допълнителен отговор е депозиран такъв.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност
събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните съобразно
разпоредбите на чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК и приетият по делото доклад,
установи следното от фактическа страна:
Видно от приложеното гр. д. 23285/16 г. на СРС, 119 състав
е депозирано заявление по чл. 417 от ГПК от заявител „Т.б.В.” ЕАД. В
заявлението е отправено искане до съда да издаде заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника Т.Л.Б. за сумата от 39 254, 56 евро – просрочена главница по
договор за ипотечен банков кредит М 40822/04.06.2010 г., сумата от 9 014,
57 евро – възнаградителна лихва за периода 15.08.2013 г. – 25.03.2016 г.,
сумата от 857, 29 евро – наказателна лихва за периода 15.08.2013 г. –
25.04.2016 г., на основание извлечение от счетоводните книги по договор
за ипотечен кредит № М 40822-10 от 04.06.2010 г.
На 09.05.2016 г. СРС, 119 състав е издал по
горецитираното дело заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ за описаните по-горе суми респ. изпълнителен лист за същите, както и
за сумата от 3 913, 84 лв. – разноски. Изпълнителният лист е получен на 17.05.2016
г. от представител на заявителя.
Представен е и договор за ипотечен банков кредит № М
40822-10 от 04.06.2010 г., от съдържанието, на който се установява, че на
същата дата „Е.Б.– Б.” ЕАД е сключила с Т.Л.Б. същият с предмет предоставяне на кредит в размер на 40 000
евро със срок за погасяване от 360 месеца на месечни анюитетни вноски /чл. 4.2/.
Страните са уговорили възможност банката – кредитор да обяви за изискуемо преди
срока цялото кредитно задължение в хипотезите на чл. 11.1 и 11.2 от договора
като една от тези хипотези е „просрочване на каквото и да било парично
задължение с повече от 30 дни”.
По делото е представена нотариална покана рег. № 3310,
том Iп, № 191 на нотариус 271 – В.И.,
с район на действие – СРС, от която се установява, че „ТБ В.” ЕАД е обявила на основание чл. 11.1 от
договора договор за кредит № М 40822-10
за предсрочно изискуем с оглед неизпълнение на договорно задължение на
кредитополучателя. Нотариалната покана е връчена на 20.03.2016 г. И.П.А., с
отбелязване, че същата е майка на Т.Л.Б. със задължение за я предаде лично на
лицето.
По делото е изслушана съдебно счетоводна експертиза,
изготвена от вещото лице М.В.В..
При тези ангажирани от страните доказателства съдът прави
следните правни изводи:
Видно от ангажираните по делото
доказателства исковете са заявени в указания в нормата на чл. 415 ал.1 от ГПК
преклузивен срок. Предметът на исковите претенции, заявен в настоящото
производство е идентичен с предмета, посочен в заявленията по чл. 417 от ГПК.
Депозираното възражение от страна на длъжника в заповедното производство,
обективирано в молба от 10.05.2016 г. е в срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК,
предвид което съдът намира, че заявените искове в настоящото производство са
процесуално допустими. Настоящият съдебен състав не споделя твърдението на ищеца, че депозираната
молба от 10.05.2016 г. не съставлява възражение по смисъла на чл. 414 от ГПК. С
оглед задължителните разяснения, дадени с ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в т. 10а
- оспорване на вземането е налице при всяка изразена форма на несъгласие с
вземането по издадената заповед за изпълнение. Такова несъгласие е заявено в
цитираната по-горе молба от 10.05.2016 г. вкл. с релевираните в нея твърдения
за недопустимост на развилото се заповедно производство.
Съгласно нормата на чл. 154 от ГПК, установяваща
правилата за разпределяне на тежестта на доказване ищецът
следва да установи по
безспорен и категоричен начин - договорно
правоотношение с ответника, обстоятелството, че ответникът – длъжник не е
изпълнил в срока и при условията по договора задължението да върне
предоставената му по договора сума т.е. че същият е неизправна страна по
договора, размера и периода на претенцията си.
От своя страна ответникът следва да установи факта
на изпълнение т.е. че е изплатил на ищцовото дружество
/изцяло или отчасти/ дължимите от него суми, както и възраженията си срещу
вземането на ищеца или неговата изискуемост.
С оглед на представените писмени доказателства –договор за кредит съдът
приема, че между страните по настоящия спор са възникнали облигационни
отношения по повод сключен договор, по силата на който ищецът е предоставил на
ответника кредит в уговорения размер, при условията на еднократно усвояване срещу
насрещното му задължение да погасява задълженията си по начина и в сроковете,
уговорени в договора.
Страните не са формирали спор относно фактът, че паричната сума, предмет на
договора е усвоена от кредитополучателя.
Страните не са формирали спор и относно наличието на предходно производство
между тях пред СГС, Първо ГО, 7 състав по гр.д. 12549/2014 г., приключило с
влязло в сила съдебно решение, с което исковете на настоящия ищец са отхвърлени
с оглед неустановяване на настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по
договора за кредит, процесен и по настоящото производство. Настоящият съдебен
състав не споделя възражението на ответницата за недопустимост на това
основание на настоящото производство. Решението за отхвърляне на иска по чл.
422 ал.1 от ГПК за вноските с ненастъпил падеж респ. за частта от кредита, за
която кредиторът е считал, че е настъпила предсрочна изискуемост, не преклудира
правото му да ги събере по съдебен ред и това право същият може да упражни с
осъдителен иск или по реда на иницииране на ново заповедно производство, от
което право ищецът – кредитор се е възползвал. В този смисъл е и съдебната
практика, установена с решение 139/05.11.2014 г. по
търг. дело 57/2012 г. на Първо ТО на ВКС.
При тези установени по делото факти ищецът твърди,
че с оглед неизпълнение на договорните задължения на ответника точно и в срок
да плаща дължимите месечни погасителни вноски кредитът е станал
предсрочно изискуем, от което мотивира и претенцията си спрямо него. Такава
клауза за предсрочна изискуемост е уговорена в отношенията между страните в чл.
11т.1 и чл. 11.2 от договора. С
оглед задължителното разрешение за настоящия съдебен състав, установено в ТР
4/2013 г. на ВКС за настъпването на предсрочна изискуемост по договорно правоотношение е
необходимо кредиторът да уведоми длъжника за нея и уведомлението да достигне до
адресата си. По настоящото дело доказателства в тази насока са ангажирани – депозираната нотариална покана, надлежно
получена от ответницата, чрез лице, визирано в разпоредбата на чл. 46 ал.2 от ГПК – „пълнолетен, от кръга на домашните му”. Датата на връчване на
нотариалната покана е в момент, предхождащ датата на депозиране на заявлението
по чл. 417 от ГПК в съда и след срока, предоставен на длъжника – настоящ
ответник за доброволно изпълнение, визиран в нотариалната покана.
Моментът,
в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита е
датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно
изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател, и то ако към този момент
са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на
срока. В настоящото производство ищецът е уведомил надлежно
длъжника за наличието на предсрочна изискуемост на кредитните му задължения. С
оглед приетото и неоспорено заключение на ССчЕ към момента на получаване на
нотариалната покана длъжникът – ответник е бил в забава за плащане на 30 анюитетни
вноски /28 изцяло и на 2 частично/, дължими, считано от 04.11.2013 г. т.е.
налице са предпоставките на предвидената в договора – чл. 11 ал.1 от същия
възможност кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем.
Не се подкрепят твърденията в отговора на исковата молба,
че кредитът е редовно обслужван. Същите се опровергават от заключението на
вещото лице по ССчЕ. Представените по делото от ответницата платежни документи,
касаят период, който предхожда процесния по делото и в този смисъл са
неотносими към предмета на доказване.
Настоящият съдебен състав не споделя възражението на
ответницата, че не е посочен начинът на изчисление на възнаградителната лихва
респ. наказателната такава. В чл. 6/ 1 б. „А” от договора страните са се
съгласили размера на възнаградителната лихва да е фиксиран на 7,9% като за
останалия срок на договора да е в размер на БЛП, валиден за съответния период
плюс надбавка от 3,45 пункта с първи лихвен период от 04.06.2011 г. /б. „Б” на
чл. 6/1 от договора. Посочено е в чл. 6/2 от договора, че БЛП към датата на
сключване на договора на банката е 5,5% т.е. към датата на сключване на
договора, установеният между страните по делото лихвен процент след изтичане на
периода на фиксиран такъв е 8,95% /3,45 + 5,5/. В заключението на ССчЕ е
посочено, че този лихвен процент е съблюдаван от ищеца през процесния период и
в същия период не е прилаган друг и различен лихвен процент. В чл. 6/5 от
договора е посочен размера на наказателната лихва и предпоставките, при които
същата става изискуема – неспазване на сроковете за погасяване на вноските за
главница и лихва и при обявена предсрочна изискуемост просроченият дълг се
олихвява с допълнителна наказателна лихва в размер на 12 пункта над договорения
лихвен процент т.е. 20, 95% /12 + 8,95/. С оглед на горното настоящият съдебен
състав не споделя възражението на ответницата за нищожност на клаузите на чл. 6
ал.1 б.”б”, ал. 2 и ал. 5 от договора на основание чл. 147 от ЗЗП за наложен
неясен показател, а именно БЛП и надбавка. Този показател е посочен в договора,
подписан от ответницата, и БЛП и надбавката като стойност в процентно изражение
т.е. по ясен и недвусмислен начин. Видно от заключението на ССчЕ възприетият
лихвен процент в договора след периода на първата година от срока на действие
на договора не е променян от ищеца – Т.Б.т.е. без правно значение за крайните
изводи на съда са възраженията на ответницата за нищожни клаузи в договора –
чл. 6/3 от същия, предвиждащ възможност за едностранната му промяна от страна
на банката, доколкото същата не се е възползвала от тази възможност. Казано по
друг начин, твърдяната нищожност на клаузите следва да е от
значение за претендираните в заповедното производство вземания, за тяхното
възникване и размер в противен случай биха били неотносими.
Настоящият съдебен състав намира възражението
на ответницата за нищожност на уговорката за наказателна лихва поради
прекомерност за неоснователно. Наказателната лихва по естеството си
представлява мораторна неустойка по смисъла на чл. 92 от ЗЗД, която е вземане с
добавъчен характер за осъществяване на договорната отговорност на длъжника, без
да е необходимо кредиторът да доказва действителните си вреди. Ответницата
заявява възражение за недействителност /нищожност/ на клаузата, същата не е
навела правонамаляващо възражение по смисъла на чл. 92 ал.2 от ЗЗД, поради
което на преценка следва да бъде поставен въпроса дали размерът й е прекомерен с оглед евентуалните вреди, които
би могъл да претърпи кредитора респ. налице ли
е противоречие на уговорката с правилото на чл. 26 ал.1 пр. 3 от ЗЗД т.е.
противоречие с добрите нрави. Добрите нрави като морална категория съществуват
като общи принципи или произтичат от тях във
всеки етап от развитието на обществото. Противоречие с възприето нравствено или
етично правило по повод клаузата за наказателна лихва ответницата не сочи. На
следващо място, в ТР № 1/13.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК
на ВКС е посочено, че условията
и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената
цел, за която е уговорена излиза извън присъщите й функции, а именно обезпечителна, обезщетителна и санкционна. В настоящата хипотеза уговореният размер наказателна лихва,
според настоящия съдебен състав не обосновава извод, че същият е дотолкова
прекомерен, че се явява заробващо тежък до обществена нетърпимост,
пораждаща възмущение, за да противоречи на добрите нрави, поради
което не може да се направи извод, че същата излиза извън
присъщите й функции. Напротив, същият е израз на основната функция на мораторната неустойка – стимулиране на срочното
изпълнение от длъжника.
Претендираната наказателна лихва нито надхвърля вземането за главница, нито
въвежда несправедлива санкция за ответницата. При аритметична съпоставка на
стойностите на претендираната лихва за забава, мораторна неустойка, дължима
главница, взето с оглед периода на забава не показва несъразмерност, която да е
значителна или нетърпима. Напротив, размерът на наказателната лихва е около 10
пъти по-нисък като аритметично изражение от претендираната лихва за забава и
около 40 пъти по-нисък от стойността на остатъчния дълг по главницата, което
само по себе си опровергава твърдението за прекомерност.
Неоснователно се явява и заявеното възражение за изтекла погасителна
давност по отношение на претенциите за лихви. Началният момент, от които се
претендират и двете /и лихвата за забава и наказателната лихва/ е 15.08.2013 г.
Заявлението по реда на чл. 417 от ГПК е депозирано на 26.04.2016 г. т.е. преди
изтичане на релевантната тригодишна давност.
С оглед на горното за ищеца е възникнало изискуемо вземане към ответницата
за плащане на дължимите по договора суми на соченото основание. С оглед
заключението на вещото лице по ССчЕ претенциите за главница са изцяло
основателни и доказани по размер. Основателна е и претенцията за лихва за
забава до размера от 8 222, 30 евро и за периода 04.11.2013 г. – 25.03.2016
г. като за горницата до пълния предявен размер от 9 014, 57 евро и за
периода 15.08.2013 г. – 03.11.2013 г. като неоснователен следва да се отхвърли.
Основателна е претенцията за наказателна лихва до размера на сумата от 822, 38
евро и за периода 20.03.2016 г. – 25.04.2016 г. като за горницата до пълния
предявен размер от 857, 29 евро и за периода 15.08.2013 г. – 19.03.2016 г.
същият следва да се отхвърли като неоснователен.
С оглед разясненията, дадени с ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС настоящият
съдебен състав дължи произнасяне и по разноските в заповедното производство. В
заповедното производство е присъдена сумата от 1933, 84 лв. – ДТ и сумата от
1980 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С оглед частичната неоснователност на
ищцовата претенция настоящият съдебен състав намира, че размерът на разноските
в заповедното производство възлиза на сумата от 1901, 28 лв. – ДТ и сумата от
1946, 66 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78 ал.1 от ГПК на ищеца се следва сумата от 2589, 49 лв. –
разноски в настоящото производство с оглед уважената част от претенцията и
съобразно списъка по чл. 80 от ГПК.
Ответницата е заявила искане за присъждане на сумата от 3 500 лв. –
адвокатско възнаграждение. Видно от пълномощното на стр. 126 в делото сумата е
реално заплатена в брой. Ответникът е заявил възражение за прекомерност на
основание чл. 78 ал.5 от ГПК в преклузивния по ГПК срок. С оглед цената на
заявените искове и при съблюдаване минималните размери на адвокатските
възнаграждения, определени в Наредба 1/2004 г. и с оглед нормата на чл. 2 ал. 5
от същата наредба, фактическата и правна сложност на делото респ. извършените
по него процесуални действия и брой проведени съдебни заседания това
възнаграждение не е прекомерно по размер т.е. възражението на ответника се
възприема като неоснователно от настоящия съдебен състав. Припадащата се част
от него с оглед отхвърлената част от исковете е 58, 94 лв., която се следва на
ответницата с оглед нормата на чл. 78 ал.3 от ГПК.
Водим от горното, СГС, I -19 състав
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от "Т.Б.В." ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** искове с правно основание чл. 422 ал.1
вр. с чл. 451 ал.1 от ГПК срещу Т.Л.Б., ЕГН
**********,*** – адв. А.Т., че Т.Л.Б. дължи на „ТБ В.” ЕАД сумата от 39 254,
56 евро – просрочена главница по
договор за ипотечен банков кредит М 40822/04.06.2010 г., сумата от 8 222, 30 евро –
възнаградителна лихва в периода 04.11.2013 г. – 25.03.2016 г. като за горницата
до пълния предявен размер от 9 014, 57 евро и за периода 15.08.2013 г. –
03.11.2013 г. отхвърля иска като неоснователен, сумата от 822, 38 евро –
наказателна лихва за периода 20.03.2016 г. – 25.04.2016 г. като за горницата до
пълния предявен размер от 857, 29 евро и за периода 15.08.2013 г. – 19.03.2016
г. отхвърля искът като
неоснователен, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение
от 09.05.2016 г. на СРС, 119 състав по
ч.гр.д. 23285/2016 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.1 от ГПК Т.Л.Б., ЕГН **********,*** – адв. А.Т. да заплати на "Т.Б.В."
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** сумата от 1901, 28 лв. – ДТ и сумата от 1946, 66 лв. – юрисконсултско
възнаграждение, представляващи разноски в заповедното производство, както и
сумата от 2 589, 49 лв. – разноски в
настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.3 от ГПК "Т.Б.В." ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
да заплати на Т.Л.Б., ЕГН **********,***
– адв. А.Т. сумата от 58, 94 лв. – разноски в настоящото производство.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред САС в двуседмичен срок,
считано от връчване на препис от същото на страните.
При влизане на решението в сила, препис от същото да се изпрати по ч.гр.д. 23285/2016
г. СРС, 119 състав.
СЪДИЯ: