РЕШЕНИЕ
гр.София,
16.08.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-в състав в публичното заседание на четиринадесети юни през две
хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Велизар Костадинов
при секретаря Валентина Илиева и в
присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от
съдията в.гр.дело N: 9 522 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № II-74-50 от 29.03.2011 г., постановено по гр.д.№ 35 346/2009
г. по описа на СРС, II ГО, 74 състав е
допуснато извършването на съдебна делба между К.Д.Б., ЕГН ********** и К.П.Б.,
ЕГН ********** по отношение на следния недвижим имот: апартамент № 17, находящ
се в гр.София, ж.к.„*******, със-тоящ се от три стаи, трапезария, кухня-бокс, с
площ от 99,72 кв.м., заедно с
прилежащото му мазе №17 с площ от 7,08 кв.м. при съседи на апартамента: ап.16;
двор; двор; ап.18 и коридор и съседи на мазето: двор; помощно помещение; мазе
№18, коридор, заедно с 2,555 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на
строеж върху мястото, при квоти – по 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху
имота.
С
влязло в сила на 05.09.2012 г. решение № 3938 от 05.06.2012 по гр.д.№ 8 008/2011
г. на СГС, решението на СРС е отменено в частта, в която са определени квотите
на съделите-лите в съсобствеността, като вместо това са определени следните квоти:
64,21 % –
за К.Б. и 35,79 % – за
К.Б., като в останалата обжалвана част решението, с което е допусната съдебната
делба, е потвърдено.
С
решение № 1905 от 06.01.2017 г., постановено по гр.д.№ 35 346/2009 г. по описа на СРС, II ГО, 74 състав – с
отстранена очевидна фактическа грешка в диспозитива на същото с решение №
378761/04.04.2018 г., в дял на К.П.Б., ЕГН ********** е възло-жен на основание
чл.349, ал.1 ГПК недвижимият имот – предмет на делбата: апартамент № 17,
находящ се в гр.София, ж.к.„*******, състоящ се от: три стаи, трапезария,
кухня-бокс, с площ от 99,72 кв.м., заедно с прилежащото му мазе № 17 с площ от
7,08 кв.м. при съседи на апартамента: ап.16, двор, двор, ап.18 и коридор и
съседи на мазето: двор, помощно помещение, мазе №18, коридор, заедно с 2,555 %
ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, при
пазарна оценка в размер на 125 090 лева.
Със същия съдебен акт К.П.Б. е осъден да заплати на К.Д.Б.
на основание чл.349, ал.1 ГПК за уравняване на дяловете сумата 44 769,71 лева,
ведно със законната лихва – в шестмесечен срок от влизане на решението за възлагане
в сила на основание чл.349, ал.5 ГПК. На
основание чл.346, ал.1 ГПК К.П.Б. е осъден да заплати на К.Д.Б. и сумата 15 606,00
лева, представляваща обез-щетение за лишаването й от ползване на съсобствения им
недвижим имот – апартамент № 17, находящ
се в гр.София, ж.к.„******* за периода: 24.07.2009 г. – 25.01.2016 г., ведно
със законната лихва от влизане в сила на съдебното решение до окончателното
изпла-щане на задължението, както и сумата 185,00 лева – разноски за
експертиза.
Страните са осъдени да заплатят по сметката на СРС държавна
такса върху стойност-та на дяловете им, както следва: К.П.Б. – в размер на
сумата 3 212,81 лева, К.Д.Б. – в размер на сумата 1 790,79 лева, като
последната е осъдена да заплати и сумата 625,00 лева – държавна такса върху уважената
претенцията по сметки.
Срещу така постановеното съдебно решение в частта, в
която е уважен предявеният от ищцата К.Д.Б. иск с правно основание чл.346 ГПК във връзка с чл.31, ал.2 ЗС за
периода: 24.07.2009 г. – 25.01.2016 г., е депозирана въззивна жалба от
ответника Краси-мир П.Б.,*** – с уточнена с молба от 02.11.2017 г. В жалбата са
изложени съображения за неправилност на решението в атакуваната част поради
необоснованост, тъй като по делото не е установено по никакъв начин
жалбоподателят да е възпрепятствал ползва-нето на съсобствения им недвижим имот
от страна на ищцата, а напротив: установено е, че в жилището са живели
жалбоподателят и общите им деца, а при многократните й идвания в България в
имота е отсядала и ищцата, където за нея е имало една стая. Заявено е искане
първоинстанционното решение да бъде отменено в атакуваната част и да се
постанови ново такова, с което да се отхвърли претенцията по сметките. В откритото
съдебно заседание пред въззивната инстанция е наведено възражение за
недопустимост на решението в обжалваната част по съображения, че
първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск.
В
срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от К.Д.Б.,
Република Полша, подаден чрез процесуалния й представител адв. Х.. В същия се поддържат
доводи за неоснователност на въззивната жалба по съобра-жения, че пълнолетната
дъщеря на страните живее и работи в Полша и няма постоянно место-пребиваване в
България. По отношение на сина им не се твърди, че последния не ползва
процесния имот, но се поддържа, че горното е ирелевантно по отношение на
претенцията на ищцата, тъй като за личното ползване от страна на ответника е
без значение по какъв начин той си служи с вещта – чрез непосредствени свои
действия или чрез действия, осъществени от член на неговото семейство. Моли
съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвър-ди решението в
обжалваната част. Претендира присъждането на направените по делото разноски.
Решението
в частта, в която в дял на К.П.Б. е възложен на основание чл.349, ал.1 ГПК недвижимият
имот: апартамент № 17, находящ се в гр.София, ж.к.„********, заедно с
прилежащото му мазе № 17 с площ от 7,08 кв.м. и 2,555 % ид.ч. от общите части
на сградата и от правото на строеж върху мястото, както и в частта, в която К.П.Б.
е осъден да заплати на К.Д.Б. на основание чл.349, ал.1 ГПК за уравняване на
дяловете сумата 44 769,71 лева, ведно със законната лихва в шест-месечен срок
от влизане на решението за възлагане в сила, не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че
атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално
допустимо.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск.
Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или
отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска.
Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно
въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното
начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е
определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не
се е позовала, тогава решението е проце-суално недопустимо, тъй като е
разгледан иск на непредявено основание. В този смисъл е и задължителната
съдебна практика – решение № 124/24.03.2011 г. по гр.д.№ 882/2010 г. на ВКС,
ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр.д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV
ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр.д.№ 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО,
постановени по реда на чл.290 ГПК и др.
С молба от 13.05.2013 г.,
депозирана пред СРС ищцата К.Д.Б. е заявила,
че съсобственият им имот се ползва единствено от ответника, поради което в
нейна полза е възникнало вземане за обезщетение за лишаване от право на
ползване, като е поискала назначаването на съдебно-техническа експертиза за
установяване на размера на вземането й с оглед претенция по сметки по чл.346 ГПК. В първото насрочено открито съдебно заседание във втора фаза на делбата –
на 22.10.2013 г., делото е било спряно на основание чл.229 ГПК, като СРС е
обявил, че ще се произнесе по искането за обезщетение в закрито заседание. С
разпореждане от 06.06.2014 г. производството по делото е било възобновено. В
следващото проведено открито съдебно заседание – на 02.02.2016 г., което се
явява първо редовно такова след допускането на делбата, ищцата К.Д.Б. е поддържала
претенцията си по сметки
на стойност от 15 606,00 лева,
представляваща обезщетение за лишаване от ползва-не на съсобствения им имот в
размер на месечния наем за полагаемата й се квота от съсобствеността за времето:
24.07.2009 г. – 25.01.2016 г. Като е взел предвид, че претенцията е
своевременно заявена предвид нормата на чл.346 ГПК, първоинстанционният съд правилно
е приел същата за съвместно разглеждане във втора фаза на делбеното
производство. С оглед изложеното възражението
на жалбоподателя за недопустимост на решението на СРС в обжалваната част се
явява неоснователно, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи в
жалбата относно неговата правилност.
Първоинстанционният съд е
сезиран с иск с правно основание чл.346 ГПК във връзка с чл.31, ал.2 ЗС.
Ищцата К.Д.Б. твърди, че
съсобственият им имот се ползва еди-нствено от ответника К.П.Б., с когото бракът й е бил прекратен с влязло
в сила решение № III-12-41/09 от 02.04.2009 г., поради което в нейна полза е
възникнало вземане за обезщетение за лишаването й от правото на ползване. Заявила
е искане съдът да постанови решение, с което да осъди ответната страна да й
заплати дължимото й се обезще-тение в размер на месечния наем за полагаемата й се
квота от съсобствеността за периода: 24.07.2009 г. – 25.01.2016 г. на стойност: 15 606,00 лева.
С депозирано на 25.10.2013 г. „Възражение”
ответникът е оспорил изрично претен-цията по сметки на насрещната страна, като
е заявил, че не признава искането за определяне на обезщетение, тъй като
апартаментът е тристаен и се владее от него съвместно с двете им деца при общо
ползване на трапезарията, кухненския бокс и сервизните помещения. В проведеното на 02.02.2016 г. открито
съдебно заседание пред СРС К.Б. е проме-нил частично защитната си теза, като е поддържал, че не
ползва лично само имота; че синът им е живял още от самото начало в него, а
дъщеря им, когато си идва в България, ползва нейна лична стая.
Безспорно е в производството,
което и видно и от представените по него доказателст-ва, че бракът между страните,
сключен с акт за граждански брак № 567А/25.08.1980 г. на Благоевградски народен
съвет, е прекратен с влязло в сила
решение № III-12-41/09 от 02.04. 2009 г. по гр.д.№ 4 404/2008 г. на СРС, III
ГО, 91 състав, приложено по делото.
Съгласно свидетелските
показания на разпитаната на 22.10.2010 г. свидетелка Д.А. И., ищцата К.Б. е
напуснала процесното жилище на 11.10. 2008 г.
По искане на ответника по делото
е прието удостоверение рег.№ RяБ-2106, екз.№ 1/ 23.08.2013 г., издадено от
СДВР, Сектор „Български документи за самоличност“, в което е удостоверено, че
към 26.08.2013 г. в Национален автоматизиран информационен фонд „На-ционален
регистър на българските лични документи“ за лицата С. К.Б., ЕГН ********** и Р.
К. Б., ЕГН **********, за които между не се спори в производството, че са общи
деца на страните, има регистрирани данни за постоянен адрес по последно
издадените лични карти: гр.София, ж.к.„*******, ап.17.
В хода на първоинстанционното
производство ищцата не е оспорила релевираното от ответника твърдение, че в
исковия период процесният имот е ползван и от техния общ син, с оглед на което този
факт се явява безспорен в производството.
До приключване на съдебното
дирене пред СРС К.Б. не е ангажирал дока-зателства за установяване на обстоятелствата,
че дъщеря му е пребивавала в Република Бъл-гарияв исковия период, за какъв интервал
от време и къде е отсядала същата.
По искане на ищцата СРС е
допуснал изслушването на допълнителна съдебно-тех-ническа експертиза, изготвена
от вещото лице инж.П. Р. /неоспорена в производст-вото/. От заключението на
същата се установява, че средният месечен наем за апартамента е в размер на 560,00
лева; че месечното обезщетение при квотата на К.Д.Б. в съсобствеността от 35,79
% се равнява на 200,00 лева на месец, както и че общата стойност на търсеното
обезщетение съобразно квотата на ищцата за периода: 24.07.2009 г. – 25.01.2016
г., възлиза на сумата 15 606,00 лева.
При така приетата фактическа
обстановка настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставките за
частично ангажиране на отговорността на ответника по предявения срещу него иск по
реда на чл.346 ГПК във връзка с чл.31, ал.2 ЗС.
С разпоредбата на чл.31, ал.2
ЗС е предвидено, че когато общата вещ се използва лично само от някои от
съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са
лишени от деня на писменото поискване. За основателността на иска по чл.31,
ал.2 ЗС е необходимо наличието на следните кумулативни предпоставки: 1. да е
налице съсобственост между страните по спора; 2. общата вещ да се ползва лично само
от един от съсобствениците и 3. лишеният от ползване съсобственик да е поканил
писмено ползващия вещта съсобственик да му заплаща обезщетение за неговата
идеална част.
Неползващият вещта не е длъжен
да изяви желание за лично ползване, за да може да претендира обезщетението на
разглежданото основание, а е достатъчно да отправи писмена покана за заплащане
на обезщетение, за да възникне основание за ангажиране отговорността на
ползващия съсобственик, в какъвто смисъл е и съдебната практика: решение №
119/11.03. 2009 г. по гр.д.№ 3204/2008 г. на ВКС, II ГО и решение № 26/08.05.2018
г. по гр.д.№ 1411/2017 г. на ВКС, II ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК. С
т.5 от Тълкувателно решение № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС е отклонено искането за
приемане на тълкувателно решение по въпроса: необходимо ли е, за да бъде уважен
искът по чл.31, ал.2 ЗС, писмената покана на лишения от ползването съсобственик
да обективира желание за реално ползване на съсобстве-ната вещ съобразно
правата му, като е разяснено, че: фактическият състав на обезщетението по
чл.31, ал.2 ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на
общата вещ; че е достатъчно той да е отправил надлежна писмена покана за обезщетение
и че с Тълкува-телно решение № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС противоречивата
практика е уеднаквена и няма основания за повторно произнасяне от Общото
събрание. В Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че обезщетение
по чл.31, ал.2 ЗС не се дължи само ако съсобст-веникът, до когото е отправено
писменото поискване, предложи на този, който му го е отпра-вил, да ползва вещта
лично според правата си в съсобствеността и му осигури възможността реално да
упражнява това свое право, а последният откаже или не се отзове – хипотеза,
каквато в дадения казус нито се твърди, нито се доказва.
Фактът на наличието на съсобственост
между страните – бивши съпрузи относно про-цесния имот, в случая е установен със
сила на пресъдено нещо с оглед влязлото в сила съ-дебно решение по чл.344, ал.1 ГПК за допускане на делбата при квоти: 35,79 % за К.Б. и 64,21 % за К.Б..
Съгласно задължителните
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, лично
ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС е всяко поведение на съсобст-веник, което
възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ,
съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове.
По делото не е спорно, че ответникът и общият син на
същия и ищцата – Р. Б. ползват апартамента – предмет на спора. Недоказано
е твърдението на ответника, че апарта-ментът се ползва и от дъщеря им С. Б.. От обстоятелството, че към 26.08.2013
г. последната има регистриран постоянен адрес в страната на процесния имот, не може
да се направи извод, а още по-малко – обоснован, във връзка с фактическото ползване
на имота от нейна страна. Съгласно разпоредбите на чл.93, ал.5 и ал.6 ЗТР постоянният адрес на граж-даните е адрес за кореспонденция с органите на
държавната власт и органите на местното самоуправление и служи за упражняване
или ползване на права или услуги в случаите, оп-ределени в закон или друг
нормативен акт. Същият може да съвпада или не с настоящия, а настоящ е адресът,
на който лицето живее /чл.93, ал.7 и чл.94, ал.1 ЗГР/. Във връзка с обсъж-дания
въпрос съдът съобрази и направеното от самия жалбоподател
признание в проведеното на 02.02.2016 г. открито съдебно заседание пред СРС, че
дъщеря му не пребивава постоянно в България.
Неоснователни са релевираните
от въззиваемата в отговора й по чл.263, ал.1 ГПК до-води, че обстоятелството
дали сина им Р.Б. ползва имота е ирелевантно за прецен-ката дали е налице лично
ползване от страна на жалбоподателя-ответник. Действително, съгласно задължителните
постановки на Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, за личното
ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта
– чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на
неговото се-мейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е
предоставил. От значение е само обстоятелството, че с действията си засяга
правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират. Горните
разяснения обаче имат за цел гарантиране правата на лишения от ползване
съсобственик във всички възможни хипотези, в които другият съсобственик си слу-жи
с цялата обща вещ – било то пряко и непосредствено или чрез член на семейството
му или трето лице, но при всички случаи – чрез трето за засегнатия съсобственик
лице. Не е такъв настоящият случай, в който имотът се ползва от ответника и общия
с ищцата им син. Послед-ният се явява член на семейството на ответника, но
същевременно е и член на семейството на ищцата – негова майка, която нито
твърди, нито ангажира доказателства да се е противопоста-вяла на ползването от
страна на същия на съсобствения й имот. По изложените съображения съдът намира,
че отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за лишаване от право
на ползване относно дела на ищцата К.Б. при наличието и на останалите
предпоставки на чл.31, ал.2 ЗС, е ограничена до 1/2 част.
Задължението за заплащане на обезщетение от страна на
ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31,
ал.2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което
законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието.
Равнозначно е на поканата по чл.81, ал.2 ЗЗД и след получаването му
съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този
момент започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност. Веднъж
отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато
трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.
В случая е налице писмено поискване за заплащане на
обезщетение за ползване, обек-тивирано в
писмена молба на ищцата от 13.05.2013 г., с която същата е заявила, че в нейна
полза съществува вземане за обезщетение за лишаване от право на ползване на
съсобствения с ответника имот. Най-ранният момент, в който би могло да се
приеме, че е било получено това писмено искане от ответника, е 25.10.2013 г.,
на която дата е депозирано възражение от проце-суалния му представител –
адв.Янева, с което изрично е оспорена претенцията на К.Б. по чл.31, ал.2 ЗС. Процесуалният
представител на ответника се легитимира с прило-жено по делото пълномощно от
21.10.2013 г., от което черпи представителна власт да предс-тавлява ответника
по гр.д.№ 35 346/2009 г. по описа на СРС, II ГО, 74 състав.
Получаването на поканата – уведомление чрез другиго не
предполага лицето, което я получава от името на адресата, изрично да е
упълномощено за това. Упълномощителната сделка винаги предполага договореност
за извършване на определение правни действия, при които правните последици ще
възникват било в правната сфера на упълномощителя или на упълномощеното лице,
според вида на договореното представителство. Получаването на пис-мена покана
по чл.31, ал.2 ЗС по своето естество не съставлява правно, а фактическо
действие. Отговорът на съсобственика, ползващ съсобствения недвижим имот, чрез
лицето което е прело писмената покана, сочи на безсъмнено узнаване за писменото
искане на неползващия имота съсобственик да ползва имота съобразно правата си в
съсобствеността. Не може да има спор, че писменото искане за обезщетение,
отправено с писмена молба или вписано в прото-кола от съдебно заседание по
делото, в присъствието на процесуалния представител на страна, следва да се
счита за писмено искане по чл.31, ал.2 ЗС след като в кръга на правомощия на
лицето, упражняващо процесуално представителство се включва и задължението за
приемане на съдебни книжа. Не може да се счита, че получаването на писменото
уведомление по чл.31, ал.2 ЗС предполага представителят на ползващия имота
съсобственик да изисква изрично пис-мено упълномощаване за приемане на писмено
искане по чл.31, ал.2 ЗС, доколкото би се злепоставило финансовото положение на
упълномощителя /в посочения смисъл е и решение № 112/02.07.2013 г. по гр.д.№ 1 011/2013
г. на ВКС, II ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК/. Данни за обективирано в
исковата молба писменото поискване по чл.31, ал.2 ЗС, както и в друг акт преди
посочения по-горе, по делото не са налице.
От изложеното следва, че в полза на ищцата К.Б. е
възникнало вземане към ответника К.Б. за обезщетение за лишаване от право на
ползване на съсобст-вения им имот за периода: 25.10.2013 г. – 25.01.2016 г.
В Тълкувателно
решение № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС е дадено разрешение и на въп-роса
относно определянето на размера на обезщетението – в съответствие с наемното
възнаг-раждение, при съобразяване обема, за който ползващият имота
съсобственик-длъжник надх-върля своята квота или дял в съсобствеността. При
съобразяване на горното, както и приетия обем на отговорността на ответника в
дадената хипотеза, въззивният съд намира, че за периода: 25.10.2013 г. –
25.01.2016 г. /2 години и 3 месеца/ вземането на ищцата К.Б. е в размер на 2 700,00
лева, определен по реда на чл.162 ГПК с оглед данните от прие-тото допълнително
заключение на съдебно-техническата експертиза по делото.
Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции
съвпадат частично, решението на СРС следва да се отмени в частта, с която
ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата над 2 700,00 лева до 15 606,00
лева и за периода: 24.07.2009 г. – 24.10.2013 г. вкл., като в посочената част –
искът да се отхвърли. Решението следва да се отмени и в частта, с която от-ветникът
е осъден да заплати на ищцата сумата над 32,00 лева до 185,00 лева – разноски
за експертиза. В останалата обжалвана част решението е правилно и следва да бъде
потвърдено.
При приетия изход на спора на жалбоподателя следва да се
присъди на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата 464,55 лева – разноски за
въззивната инстанция, съобразно уважената част от жалбата.
На въззиваемата следва да се присъди на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата 172,70 лева – разноски за въззивната инстанция, съобразно
отхвърлената част от жалбата, за запла-теното адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстан-ция, определено по реда на чл.78, ал.5 ГПК с оглед
своевременно въведеното възражение за прекомерност на претендирания адвокатски
хонорар от страна на жалбоподател, което съдът намира за основателно предвид липсата
на фактическата и правна сложност на делото, броя на проведените открити
съдебни заседания – само едно и обема на осъществената процесуална защита,
както и изискванията на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения на ВАдС.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ
решение №
1905 от 06.01.2017 г., постановено по гр.д. № 35 346/2009 г. по описа на СРС, II ГО, 74 състав – с
отстранена очевидна фактическа грешка в диспозитива на същото с решение №
378761/04.04.2018 г. – в ЧАСТТА, с
която К.П.Б., ЕГН ********** е осъден да заплати на К.Д.Б., ЕГН
********** на основание чл. 346, ал.1 ГПК във връзка с чл.31, ал.2 ЗС сумата
над 2 700,00 лева до 15 606,00 лева, представ-ляваща
обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения им недвижим имот: апартамент
№ 17, находящ се в гр.София, ж.к.„******* и за периода: 24.07.2009 г. – 24.10.2013 г. вкл, ведно със законната лихва от
влизане в сила на съдебното решение до окончателното изплащане на задължението,
както и в ЧАСТТА, с която К.П.Б.,
ЕГН ******-6585 е осъден да заплати на К.Д.Б., ЕГН ********** на основание
чл.78, ал.1 ГПК разликата над сумата 32,00
лева до сумата 185,00 лева – разноски
за експертиза, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К.Д.Б.,
ЕГН **********, съдебен адрес: *** – адв.Л.Х., срещу К.П.Б., ЕГН **********, с
адрес: ***, иск с правно основа-ние чл.346, ал.1 ГПК във връзка с чл.31, ал.2
ЗС за сумата над 2 700,00 лева
до сумата 15 606,00 лева,
представляваща обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения им недвижим
имот: апартамент № 17, находящ се в гр.София, ж.к.„*******, както и за перио-да:
24.07.2009 г. – 24.10.2013 г. вкл.,
ведно със законната лихва от влизане в сила на съдебното решение до
окончателното изплащане на задължението, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1 905 от 06.01.2017 г.,
постановено по гр.д.№ 35 346/2009 г.
по описа на СРС, II ГО, 74 състав – с отстранена очевидна фактическа
грешка в диспозитива на същото с решение № 378761/04.04.2018 г., в ЧАСТТА, в която К.П.Б., ЕГН **********
е осъден да заплати на К.Д.Б., ЕГН ********** на основание чл. 346, ал.1 ГПК
във връзка с чл.31, ал.2 ЗС сумата 2 700,00
лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения им
недвижим имот: апартамент № 17, находящ се в гр. София, ж.к.„******* за периода:
25.10.2013 г. – 25.01.2016 г., ведно
със закон-ната лихва от влизане в сила на съдебното решение до окончателното
изплащане на задължение-то.
Решението в частта, с която в дял на К.П.Б. е възложен на
основание чл.349, ал.1 ГПК апартамент № 17, находящ се в гр.София, ж.к.„*******,
с площ от 99,72 кв.м., заедно с прилежащото му мазе № 17 с площ от 7,08 кв.м. и
2,555 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото,
както и в частта, в която К.П.Б. е осъден да заплати на К.Д.Б. на основание
чл.349, ал.1 ГПК, за уравняване на дяловете сумата 44 769,71 лева, ведно със
законната лихва в шестмесечен срок от влизане на решението за възлагане в сила,
не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА К.Д.Б., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** – адв.Л.Х., да ЗАПЛАТИ
на К.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 464,55 лева /четиристотин шестдесет и
четири лева и петдесет и пет стотинки/ – разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА К.П.Б., ЕГН **********,
с адрес: ***, да ЗАПЛАТИ на К.Д.Б.,
ЕГН **********, съдебен адрес: *** – адв.Л.Х., на основание чл.78, ал.3 ГПК
сумата 172,70 лева /сто седемдесет и
два лева и седемдесет стотинки/ – разноски за въззив-ната инстанция.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд при
предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването
му на стра-6ните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.