№ 721
гр. София, 20.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-17, в публично заседание на
двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Диляна Господинова
при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна Господинова Търговско дело №
20231100900991 по описа за 2023 година
Предявени е иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът – „Х.” ЕООД, твърди, че на 21.06.2019 г. между дружествата „П.Б.“ АД, „Х.”
ЕООД и „В.Ф.Г.“ с.а., Люксембург, като продавачи, и „В.” ЕАД, като купувач, е сключен
договор за покупко-продажба на 3 416 204 броя акции от капитала на „С.Н.“ АД. В договора
е предвидена опция за обратно изкупуване на акциите, предмет на продажбата, поради което
на 21.06.2019 г. между същите лица е подписан и предварителен договор, с който
ответникът „В.” ЕАД поел задължение при поискване от „П.Б.“ АД, „Х.” ЕООД и „В.Ф.Г.“
с.а., Люксембург да продаде на тези дружества или на посочен измежду тях един или двама
купувачи акциите си в капитала на „С.Н.“ АД. На основание чл. 2 от предварителния
договор „П.Б.“ АД, „Х.” ЕООД и „В.Ф.Г.“ с.а., Люксембург подписали споразумителен
протокол, по силата на който постигнали съгласие, че правото на обратно изкупуване на
акциите ще бъде упражнено единствено от ищеца „Х.” ЕООД. Съгласно чл. 3 от
предварителния договор опцията за обратно изкупуване може да се упражни в срок от 4
години, считано от датата на приключването, която е тази, на която е издадено
доказателство за прехвърляне на акциите на ответника. Ищецът твърди, че датата на
приключване е 09.08.2019 г. и уговореният срок изтича на 09.08.2023 г. Преди изтичане на
този срок на 29.03.2023 г. на ответника е връчена нотариална покана от ищеца, с която
последният е заявил, че упражнява правото на обратно изкупуване на всички акции от
капитала на „С.Н.“ АД. Във връзка с така упражненото право ищецът поискал от ответника
да му предостави документи, съдържащи информация, относима към определянето на
цената за обратно изкупуване съгласно чл. 14.6.4. и чл. 14.9.4. от предварителния договор,
да му представи декларации съгласно чл. 11.1. до чл. 11.10. от предварителния договор,
1
заедно със съответните официални документи, както се изисква в чл. 11.11. от договора,
както и декларации за изпълнение, предвидени в раздел 8 от предварителния договор. В
изпълнение на задължението си за деклариране по чл. 11.10. от предварителния договор
ответникът представил декларация, че към датата на прехвърляне акциите на „С.Н.“ АД
няма предявени срещу това дружество съдебни и/или извънсъдебни претенции от трети
лица. Ищецът посочва, че с това ответникът е декларирал неверни данни, защото към този
момент е налице предявен срещу „С.Н.“ АД частичен иск от дружеството „А.“ ЕООД, който
има за предмет задължение за заплащане на основание чл. 59 ЗЗД на сума в размер на
1 305 843, 60 лв., за разглеждане на който иск е образувано т.д. № 96/2023 г. по описа на
Окръжен съд – гр. Русе. Към този момент срещу „С.Н.“ АД е предявена и извънсъдебна
претенция от „А.“ ЕООД за връщане и заплащане на цена на собственото му оборудване,
находящо се в седем сгради на „С.Н.“ АД, което е на стойност от 664 437, 17 лв. С чл. 14, т.
1.1. от предварителния договор страните по него са постигнали съгласие, че в случай че
бъде установено, че някоя от декларациите по раздел III е невярна ответникът се задължава
да заплати на ищеца неустойка за неизпълнение в размер на продажната цена на акциите по
т. 1.1. от договора. С оглед на това и предвид наличието на невярно дадена декларация по
чл. 11.10. от предварителния договор в тежест на ответника е възникнало задължение за
заплащане на неустойка по чл. 14, т. 1.1. от предварителния договор, която е в размер на
3 174 462 лв. Ищецът заявява, че поради неизпълнението от ответника на задължението му
да даде вярна декларация по чл. 11.10. от предварителния договор за него е възникнало
правото да го развали, което той е направил с изявление, обективирано в нотариална покана,
която е връчена на ответника на 12.04.2023 г. Поради изложеното ищецът моли ответникът
да бъде осъден да му заплати сумата от 250 000 лв., представляваща част от цялото вземане
в размер на 3 174 462 лв., представляваща неустойка, дължима съгласно чл. 14, т. 1.1. от
предварителен договор за сключване на окончателен такъв за продажба на акции от
капитала на „С.Н.“ АД, сключен на 21.06.2019 г. между „В.” ЕАД, като продавач, и „П.Б.“
АД, „Х.” ЕООД и „В.Ф.Г.“ с.а., Люксембург, като купувачи, за неизпълнение от ответника
на задължението за даване на декларация по чл. 11.10. от предварителния договор.
Претендира да му бъдат присъдени и направените по делото разноски.
Ответникът – „В.” ЕАД, оспорва предявения иск. Твърди, че ищецът не е упражнил
валидно правото за обратно изкупуване на акции, защото искане за това не е отправено от
трите дружества „П.Б.“ АД, „Х.” ЕООД и „В.Ф.Г.“ с.а., Люксембург, които съвместно са
титуляри на правото за обратно изкупуване, а само от едното от тях. Посочва, че ищецът е
поискал да изкупи само 97, 60 % от акциите, от които се състои капитала на „С.Н.“ АД, а не
100 % от тях, което също означава, че правото на обратно изкупуване не е надлежно
упражнено. Изявление за упражняване на това право е направено и след изтичане на
предвидения в основния договор от 21.06.2019 г. срок за това, който е три години от датата
на приключване и изтича на 09.08.2022 г. Ответникът твърди, че по силата на сключения
предварителен договор за него изобщо не е възникнало задължение да даде декларация, че
към датата на прехвърляне акциите на „С.Н.“ АД няма предявени срещу това дружество
съдебни и/или извънсъдебни претенции от трети лица. Прави възражение за нищожност на
2
клаузата на чл. 11.10. от предварителния договор, сключен с ищеца, като противоречаща на
добрите нрави, защото с нея се предвижда за едната страна по сделката да възникне
задължение, изпълнението на което е извън неговата воля. Заявява, че тази клауза е
нищожна, тъй като има и невъзможен предмет – не може да се даде вярна декларация за
липса на претенции, след като още към датата на сключване на договора такива са
съществували. Ответникът твърди, че „А.“ ЕООД е участник в общата система на
отношения между страните, породени от основния договор от 21.06.2019 г. и от
предварителния договор, поради което той не е трето за тези сделки лице и неговите
претенции към „С.Н.“ АД не се обхващат от тези претенции, по отношение на които трябва
да бъде дадена декларация по чл. 11.10. от предварителния договор. Заявява, че описаните в
исковата молба претенции на „А.“ ЕООД към „С.Н.“ АД са съществували още към датата на
сключване между страните по спора на първия договор от 21.06.2019 г. за продажба на
акции от капитала на „С.Н.“ АД, по който ищецът като продавач е декларирал, че това
дружество няма никакви задължения, извън тези, посочени в междинния финансов отчет, в
който липсва осчетоводяване на задължения към „А.“ ЕООД. Твърди, че именно с оглед
тези декларации на ищеца, той е съставил и представил процесната декларация, която се
твърди, че е невярна. Ответникът сочи, че към 03.04.2023 г., която дата е тази, към която са
декларирани конкретните обстоятелства, няма предявени претенции от „А.“ ЕООД към
„С.Н.“ АД, което прави вярна дадената декларация. Заявява, че не ищецът, а той е развалил
предварителният договор с изявление, обективирано в нотариална покана от 18.05.2023 г.,
връчена на ищеца на 23.05.2023 г., поради това, че ищецът не е реализирал правото си за
изкупуване на акциите на „С.Н.“ АД, въпреки че ответникът е извършил всички необходими
действия за извършване на разпоредителната сделка с тях. След като предварителният
договор е развален, то уговорената с чл. 14, т. 1.1. от него неустойка не се дължи.
Ответникът прави възражение за нищожност на клаузата на чл. 14, т. 1.1. от предварителния
договор поради противоречието й с добрите нрави. Поради изложеното моли предявеният
иск да се отхвърли. Претендира присъждане на направените в производството разноски.
Третото лице помага - „А.“ ЕООД, твърди, че претенциите, които има към „С.Н.“ АД,
са основателни, както и че ответникът е знаел за тях, тъй като е получило покани за
изпълнението на възникнали в тежест на посоченото дружество задължения от 08.10.2021 г.
и от 30.08.2022 г.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната
съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на разглеждане в настоящото производство е предявен осъдителен иск за
заплащане на неустойка, дължима по сключен между страните по спора договор. За да бъде
уважен този иск, следва да бъде установено, че са настъпили следните елементи от
фактическия състав, при който възниква вземането по чл. 92, ал. 1 ЗЗД: 1) че между ищеца и
ответника е сключен договор; 2) че е налице неточно изпълнение от страна на ответника на
3
задължение, което е възникнало за него по силата на сключения договор; 3) че в
съдържанието на сключения договор е налице валидна клауза, предвиждаща заплащане на
неустойка при допуснато от ответника неточно изпълнение на поетото от него задължение.
По делото не е спорно, а и се установява от приетите доказателства, че на 21.06.2019
г., между ответника „В.” ЕАД, от една страна в качеството му на продавач, и ищеца „Х.”
ЕООД, дружеството „П.Б.“ АД и дружеството „В.Ф.Г.“ с.а., Люксембург, от друга страна
като купувачи, е сключен предварителен договор за сключване на окончателен такъв за
покупко-продажба на акции от капитала на „С.Н.“ АД. Това е видно от представения по
делото писмен договор от 21.06.2019 г., който е подписан от представител на всяко от тези
юридически лица, които са страни по сделката и обективира тяхното съгласие за
сключването му със съдържание на правата и задълженията, които възникват в полза и в
тежест на всеки един от съдоговорителите, такова, каквото е отразено в неговите клаузи.
Този предварителен договор съдържа уговорки относно всички съществени условия на
окончателния договор за продажба – в него са индивидуализирани имуществените права,
които се прехвърлят, които представляват акции от капитала на дружеството „С.Н.“ АД,
като е конкретизирано по размер и насрещното задължение, което възниква за купувача да
заплати на продавача покупна цена за прехвърлените права върху акциите, чрез определяне
на механизъм, по който ще се изчисли размерът на покупната цена и чрез посочване на
сумата, под която тя не може да пада. При тълкуване на волята на страните, изразена в
уговорките на чл. 1 и чл. 2 от договора, се налага изводът, че за всяка една от тях възниква
задължение за сключване на окончателен договор, с който „В.” ЕАД да прехвърли на което и
да е от дружествата „Х.” ЕООД, „П.Б.“ АД и „В.Ф.Г.“ с.а., Люксембург, или на две от тях,
или и на трите, притежаваните от него до 3 500 000 броя безналични акции с право на глас
от капитала на „С.Н.“ АД, представляващи до 100 % от капитала му, срещу получаване на
покупна цена за прехвърлените имуществени права, определена по правилата на друг
договор, във връзка с който е сключен предварителният, който е договор от 21.06.2019 г. за
продажба на 97, 60 % от акциите от капитала на „С.Н.“ АД, която цена не може да бъде по-
малка от придобивната цена на акциите по този друг договор, която е в размер на 3 174 462,
09 лв. Следователно по делото е доказано, че между ищеца „Х.” ЕООД и ответника „В.”
ЕАД е сключен предварителния договор, от който се твърди да произтича вземането за
неустойка, което е предмет на предявения осъдителен иск.
От съдържанието на предварителния договор се установява, че в него освен клаузи, с
които е постигнато съгласие за основните задължения, които възникват в тежест на
продавача и купувача по силата на този вид сделка, са включени и такива, с които е
уговорено, че в тежест на продавача възникват и други задължения, които са свързани с
основното задължение, което той има по предварителния договор, да сключи сделка за
разпореждане с притежаваните от него имуществени права. Те имат за цел да осигурят
точното изпълнение на това основно задължение, като се гарантира, че продавачът ще
подпише окончателен договор за продажба на акции от капитала на „С.Н.“ АД, които той
притежава, защото само ако той е титуляр на правото върху акциите, окончателната сделка
4
ще има транслативен ефект по прехвърляне на това право в патримониума на купувачите,
както и че ще прехвърли с окончателния договор на купувачите правата върху акции, които
дават на придобилите ги лица имуществени права с определено съдържание и стойност,
които са поставени в зависимост от правното и имущественото състояние на самото
дружество „С.Н.“ АД. Такава е клаузата на чл. 11 от предварителния договор, в която е
предвидено, че за продавача възниква задължение да декларира съществуването към
определен момент на десет конкретно посочени обстоятелства, едното от които е, че към
датата на прехвърляне на акциите от капитала на дружеството „С.Н.“ АД срещу последното
няма предявени каквито и да било съдебни и/или извънсъдебни претенции от трети лица /чл.
11, т. 11.10 от предварителния договор/. Неизпълнението точно на това задължение се сочи
от ищеца като правопораждащ факт на предявеното в процеса вземане за неустойка.
За да определи какво е съдържанието на това задължение и оттам кога то се счита, че
не е изпълнено от ответника, в тежест на когото възниква, съдът трябва да се произнесе по
това какво е уговореното от страните дължимо поведение, което тази страна се е съгласила
да предприеме, за да го изпълни. То не може да се изведе само от клаузата на чл. 11, т. 11.10
от предварителния договор, а трябва да се изведе при тълкуване на тази клауза във връзка с
клаузата на чл. 14, т. 1.1. от договора, с която е постигнато съгласие, че даването на невярна
декларация за което и да е от обстоятелствата, посочени в чл. 11 от договора, едно от които е
това по т. 11.10, е основание за възникване на вземане на купувачите към продавача за
неустойка за неизпълнение на договора. При извършване на такова тълкуване на волята на
страните, изразена в тези две клаузи от предварителния договор, съдът счита, че
съдържанието на задължението, което възниква за продавача „В.” ЕАД по силата на чл. 11,
т. 11.10 от предварителния договор, не включва само извършване на действия по даване на
декларация пред купувачите за съществуване на конкретно обстоятелство относно
претенции на трети лица към дружеството „С.Н.“ АД, от капитала на което са акциите,
които е уговорено, че ще се прехвърлят, а включва както извършване на действия, в резултат
на които да се осигури, че към датата, на която се сключва окончателния договор за
продажба на акциите, срещу това дружество няма предявени съдебни и/или извънсъдебни
претенции от трети лица, така и деклариране съществуването на това обстоятелство пред
купувачите. Това е така, тъй като ако се приеме, че задължението, което възниква за
продавача, е само да декларира факти във връзка със съществуващи претенции от трети лица
към дружеството, от чийто капитал са акциите, които са предмет на окончателния договор за
продажба, то няма как да се изисква от него да декларира конкретно, че липсват такива
претенции, каквото е съдържанието на декларацията, посочено в чл. 11, т. 11.10 от
предварителния договор, както и да се изисква това обстоятелство да бъде вярно, каквато е
уговорката на чл. 14, т. 1.1. от предварителния договор. Изискването дадената от продавача
декларация да има записаното в чл. 11, т. 11.10 от договора съдържание и да бъде вярна,
може да се постигне само ако продавачът предприеме определени действия, чрез които да
осигури, че трети лица нямат претенции към „С.Н.“ АД, поради което и тяхното извършване
също се включва в дължимото от тази страна поведение за изпълнение на договорното
задължение по чл. 11, т. 11.10 от предварителния договор. Такива действия могат да бъдат
5
точното изпълнение на възникнали и изискуеми задължения на „С.Н.“ АД, както и
погасяването на неизпълнени задължения на това дружество към кредитори, които са
предприели действия за тяхното принудително изпълнение, а също така и уреждането по
доброволен начин на възникнал спор за дължимост на претендирано от едно лице
задължение към „С.Н.“ АД. Извършването на такива действия може да бъде осъществено от
ответника, който има качеството на продавач по предварителния договор, тъй като той е
мажоритарен собственик в капитала на дружеството, притежаващ най-малко 97, 60 % от
акциите от капитала му, и следователно от неговата воля зависи какви решения ще вземе
неговият върховен орган, който е компетентен да определя начина, по който ще се извършва
търговската му дейност. Ето защо и съдът намира за напълно неоснователно възражението
на ответника, че изпълнението на задължението по чл. 11, т. 11.10 от предварителния
договор е извън неговата воля, на което тази страна основава твърдението си за нищожност
на договорната клауза, с която това задължение е уговорено да възниква, като
противоречаща на добрите нрави. Напротив, изпълнението на посоченото задължение
изисква извършването на конкретни действия точно от ответника, които зависят от неговата
воля. Следователно клаузата на чл. 11, т. 11.10 от предварителния договор не нарушава
общоприети норми за справедливост и добросъвестност по сочения от ответника начин и
като такава не е нищожна поради противоречието с добрите нрави. Извършването на
описаните действия от продавача, които се включват в дължимото от него поведение
съгласно чл. 11, т. 11.10 от предварителния договор, е фактически възможно, като не
съществуват и правни пречки те да бъдат осъществени. Дори и да се приеме, че към датата
на сключване на предварителния договор вече са съществували конкретни претенции на
трети лица към „С.Н.“ АД, както твърди ответникът, това не означава, че е изначално
невъзможно продавачът да изпълни задължението си по чл. 11, т. 11.10 от предварителния
договор, защото той може да извърши действия за извънсъдебно уреждане на тези
претенции чрез изпълнение на съответните задължения или чрез постигане на спогодба с
кредитора за разрешаване на спора относно тяхното съществуване и дължимост. Това прави
неоснователно възражението на ответника за нищожност на уговорката на чл. 11, т. 11.10 от
предварителния договор поради невъзможен предмет. Предвид изложеното, трябва да се
заключи, че тази договорна клауза е действителна и поражда действие в отношенията между
страните по сделката, като създава задължение за ответника да извърши определени
действия, които бяха посочени в този абзац.
От съдържанието на сключения предварителен договор се установява, че
изпълнението на задължението, което е възникнало в тежест на продавача „В.” ЕАД по
силата на чл. 11, т. 11.10 от него, е обезпечено с неустойка, която продавачът дължи на
купувача съгласно уговореното с чл. 14, т. 1.1. от договора. Именно реалното изпълнение на
задължение за неустойка по чл. 14, т. 1.1. от договора е предмет на предявения в процеса
осъдителен иск, който извод съдът прави при съобразяване на всички твърдения на ищеца и
формулирания от него петитум – ищецът основава вземането си за неустойка на факта на
допуснато неизпълнение на задължението по чл. 11, т. 11.10 от предварителния договор и
6
претендира неустойка за неговото неизпълнение, като в обстоятелствената част на исковата
молба изрично е посочено, че тази неустойка е уговорена в клаузата на чл. 14, т. 1.1. от
договора. Въпреки че ищецът прави и твърдение за разваляне на предварителния договор,
той не претендира неустойка, дължима при разваляне на договора, каквато се установява, че
също има уговорена в съдържанието на сключения предварителен договор – в чл. 14, т. 1.2.
от договора, защото такива факти няма заявени нито в обстоятелствената част на исковата
молба, нито в нейния петитум.
С оглед направеното от ответника възражение за нищожност на клаузата на чл. 14, т.
1.1. от предварителния договор поради противоречието с добрите нрави и задължението
на съда да следи служебно за действителността на договора и на уговорките в него, от които
произтича предявеното в процеса парично вземане, то настоящият съдебен състав следва да
извърши проверка за нейната валидност.
В чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е предвидено, че нищожни са договорите, които
накърняват добрите нрави. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожна поради наличие на
посочения порок може да бъде и само отделна договорна клауза. При отговор на въпроса
дали уговорената с чл. 14, т. 1.1. от предварителния договор неустойка е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, съдът трябва да съобрази задължителните указания, дадени с
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. В него е прието, че нищожна
поради накърняване на добрите нрави е клаузата за неустойка, тогава когато е уговорена
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценка за
това се прави за всеки конкретен случай и към момента на сключване на договора.
За да извърши преценка за това дали неустойката по чл. 14, т. 1.1. от предварителния
договор излиза извън присъщите функции, съдът следва първо да определи какъв е
уговореният между страните размер, на който тя ще възлиза. Съгласие за това е постигнато в
посочената клауза, в която е предвидено, че размерът на дължимата неустойка е равен на
уговорената в предварителния договор продажна цена на акциите, при която страните са се
задължили да сключат окончателен договор за тяхната продажба, която съгласно чл. 1 от
договора е в минимален размер от 3 174 462, 09 лв. Друго обстоятелство, което е от значение
за тази преценка, е това, че волята на страните по предварителния договор е задължението за
заплащане на тази неустойка да възниква в тежест на продавача само ако този договор
запази своето действие. Този извод следва при тълкуване на чл. 14, т. 1.1. от договора във
връзка с чл. 14, т. 1.2. от него. В тези две договорни клаузи са уговорени различни права,
които възникват за купувачите по предварителния договор при неизпълнение от продавача
на задължението му за даване на вярна декларация по чл. 11 от договора, като те са
алтернативни и купувачите могат да изберат кое от тях ще упражнят - те могат да изберат да
развалят предварителния договор поради допуснатото неизпълнение, в който случай за тях
възниква и вземане за неустойка, дължима при разваляне, която е уговорена в чл. 14, т. 1.2.
от договора, или да изберат да запазят действието на договора и да претендират от
продавача неустойка по чл. 14, т. 1.1. от договора. Фактът, че по волята на страните
неустойката по чл. 14, т. 1.1. от договора се дължи едновременно със запазване на неговото
действие означава, че при неизпълнение от продавача на някое от задълженията му по чл. 11
от договора да осигури съществуването на посочените в тази клауза обстоятелства и да
декларира това, купувачите ще имат право както да сключат окончателната сделка за
продажба, включително чрез упражняване на правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД пред съда, въз
основа на която да придобият всички притежавани от продавача акции от капитала на „С.Н.“
АД, които са минимум 97, 60 % от целия капитал, с чиято стойност ще се увеличи
имуществото им, но също така ще имат право да получат в своя патримониум и сума, която
е равна на минималната покупна цена за всички акции, които са предмет на предварителния
договор, която се предполага, че отговаря по размер на тяхната пазарна стойност, т.е. ще
7
увеличат своето имущество получавайки два пъти стойността на акциите – веднъж като
придобият самите акции и веднъж като получат сума, равна на стойността им като
неустойка по чл. 14, т. 1.1 от договора. Освен това получаването от купувачите втори път на
стойността на прехвърлените акции в изпълнение на задължението за неустойка не е
поставено в зависимост от това колко от дадените от продавача декларации, които е
уговорено да бъдат 10 на брой, се е установило, че са неверни и до какви правни последици
е довело невярното деклариране на конкретни обстоятелства, включително дали то е довело
до невъзможност да се изпълни точно основното задължение на продавача да прехвърли в
патримониума на купувачите акции, на които е собственик и които носят определени
имуществени права на своите притежатели, или не. Това означава, че в тази хипотеза при
всички случаи, независимо от това какви са последиците от допуснатото неизпълнение,
купувачите могат да постигнат обогатяване за себе си в размер на двукратната стойност на
акциите, като от техния патримониум ще излезе само една насрещна престация, която е
уговорената покупна цена. Такива реципрочни права не са предвидени за продавача по
предварителния договор, в полза на който с чл. 16 от него е уговорено да възниква правото
да получи неустойка при неизпълнение на основното задължение на купувачите да сключат
окончателната сделка за покупка на акциите, която обаче е дължима само при упражнено от
него право да развали договора, а не при запазване на неговото действие, и размерът не се
равнява на продажната цена на акциите, в какъвто размер са всички неустойки, които е
уговорено купувачите да получат, а е само 20 % от продажната цена на акциите.
Следователно за продавача не е предвидена еквивалентна възможност при неизпълнение на
някое от задълженията на насрещната страна чрез получаване на неустойка да увеличи
имуществото си със стойността на акциите от капитала на „С.Н.“ АД, като получи наред с
това и дължимата насрещна престация по окончателната сделка, която е уговорено да се
сключи. С оглед на това съдът намира, че размерът, на който страните са уговорили, че
възлиза неустойката по чл. 14, т. 1.1 от предварителния договор, както и условията, при
които са се съгласили, че тя ще се дължи, води до поставяне на интересите на едната страна
по договора над тези на другата и оттам до неравното им третиране, което превръща тази
неустойка в средство за обогатяване само на едната от двете насрещни страни по сделката.
Това нарушава принципа за справедливост и излиза извън присъщите на неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На следващо място съдът ще отговори и на въпроса какви са обичайните вреди, които
кредиторът би претърпял при неизпълнение на задължението, което неустойката по чл. 14, т.
1.1 от предварителния договор обезпечава, и ще сравни техния размер с този на размера на
неустойката, който е равен на цената, на която е уговорено акциите от капитала на „С.Н.“
АД да бъдат прехвърлени с окончателния договор, който страните са се задължили да
сключат. От съдържанието на клаузата на чл. 14, т. 1.1 от предварителния договор е видно,
че уговорената с нея неустойка се дължи при неизпълнение на всяко едно от задълженията,
поети от продавача с чл. 11 от договора, които са задължения да извърши действия, в
резултат на които да осигури, че към датата, на която се сключва окончателният договор, въз
основа на който акциите от капитала на „С.Н.“ АД се прехвърлят на някой от купувачите
или на всички тях, са осъществени десет различни обстоятелства, посочени в клаузите от чл.
11.1 до чл. 11.10 от договора и да декларира тяхното съществуване пред купувачите.
Неизпълнението на всяко едно от тези десет отделни задължения, които са с различно
съдържание, води и до различни по естеството си правни последици по отношение на
възможността да се изпълнят точно основните престации на страните по предварителния
договор и оттам до различни вреди, които биха се търпели от купувачите при невярното
деклариране на различните обстоятелства. Например при невярно деклариране на
обстоятелството по чл. 11.7 от договора, че уставът на дружеството „С.Н.“ АД е надлежно
вписан в търговския регистър, се стига до положение, в което в търговския регистър липсва
обявен актуален устав. Това би имало за последица, че купувачите на акциите от капитала
на посоченото търговско дружество няма да могат да получат актуална информация за това
при какви правила се водят дружествените работи преди сключване на окончателната сделка
и ще трябва след придобиване на акциите да предприемат действия по обявяване на
8
актуалния устав в търговския регистър, за да може той да се противопостави на трети лица
или да предприемат действия по изменение на устава, който съдържа уговорки, които не
отговарят на тяхната визия за начина, по който следва да функционира дружеството, и по
обявяване на изменения устав в търговския регистър. Неосъществяването на това
обстоятелство обаче не би се отразило по никакъв начин на стойността на акциите от
капитала на „С.Н.“ АД и на правата, които те дават на лицата, които ги притежават. Ето
защо вредите, които купувачите ще търпят при неизпълнение на задължението за
предприемане на действия за обявяване на актуален устав в търговския регистър и
декларирането на този факт към датата на подписване на окончателния договор, ще се
изразяват в разходване на средства за извършване на това обявяване, които са такива по
заплащане на държавна такса за провеждане на регистърното производство пред Агенция по
вписванията, която е в размер на 20 лв. при подаване на заявление по електронен път, и по
заплащане на възнаграждение за извършване на правни действия по подготвяне на
документи за подаване на заявление за обявяване в търговския регистър на устава, което
съгласно чл. 6, ал. 1, т. 9, б. „д“ от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия
адвокатски съвет, е в размер от 1 000 лв. Размерът на тези вреди от 1 020 лв. е повече от 3
000 пъти по-нисък от размера на неустойката по чл. 14, т. 1.1 от предварителния договор,
който е 3 174 462, 09 лв. Последиците от неизпълнението от продавача на друго от
задълженията по чл. 11 от предварителния договор, което е това по чл. 11, т. 11.10 от него,
което е посочено като основание за възникване на вземането за неустойка в случая, са
съвсем различни от описаните последици от неизпълнението на задължението по чл. 11, т.
11.7 от договора. Те се изразяват в това, че е налице претенция на трето лице към
дружеството „С.Н.“ АД, от капитала на което купувачите са придобили акции по силата на
окончателния договор. Ако тази претенция е основателна, това ще означава, че за „С.Н.“ АД
съществува задължение, което трябва да бъде погасено с притежавани от дружеството
краткотрайни активи, което води до намаляване на имуществените му права и това би могло
да засегне дейността му, но само когато задължението е в по-голям размер от този на
краткотрайните му активи или без да засяга търговската му дейност, би могло да доведе до
намаляване на притежаваните от него активи, когато размерът му не е толкова голям. Това
от своя страна би могло да засегне и имуществените права на купувачите, които им дават
придобитите от тях акции, като правото им на дивидент, правото им на ликвидационен дял.
Когато обаче недекларираното и установено задължение на дружеството „С.Н.“ АД към
трето лице е на ниска стойност, например 1 000 лв., неговото погасяване не би застрашило
финансовото състояние на дружеството и не би се отразило на правото на дивидент на
лицата, притежаващи дялове от капитала му. В този случай вредите биха били минимални и
напълно несъизмерими по размер с размера на уговорената неустойка за даване на невярна
декларация относно съществуването на претенция на трето лице за изпълнение на това
задължение. Следователно съществуват хипотези, при които стойността на вредите, които
обичайно купувачите по предварителния договор ще търпят от неизпълнение от продавача
на някои от задълженията по чл. 11 от договора, е многократно по-нисък от размера на
неустойката, която е уговорено да обезпечава изпълнението на всяко от тези задължения и
да се дължи в един и същи размер при неизпълнение на което и да е от тях. Това също е
основание да се приеме, че размерът, на който страните са се съгласили, че ще възлиза
неустойката, и условията, при които е уговорено, че ще възниква това задължение, я
превръщат в средство за неоснователно обогатяване само на едната от двете насрещни
страни по сделката – на купувачите, за сметка на другата, което излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
След като постигнатата уговорка за дължимост на неустойката по чл. 14, т. 1.1 от
предварителния договор от 21.06.2019 г. води до възникване на задължение, което не
отговаря на принципа за справедливост и на присъщите функции, които неустойката има, то
тя противоречи на добрите нрави и е нищожна. Нищожната договорна клауза не поражда
правни последици, поради което въз основа на нея в тежест на ответника „В.” ЕАД не може
да възникне задължение към купувачите по договора, един от които е ищецът „Х.” ЕООД, за
заплащане на неустойка в размер на 3 174 462, 09 лв. Това прави предявеният в процеса
9
частичен осъдителен иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД неоснователен и като
такъв трябва да бъде отхвърлен.
Във връзка с твърденията на ищеца, направени в исковата молба, че предварителният
договор е развален от него поради допуснато от ответника неизпълнение на задължението
по чл. 11, т. 11.10 от него и доколкото в чл. 14, т. 1.2. от този договор е уговорена
дължимостта на неустойка при неговото разваляне, въпреки че счита, че тази неустойка не е
предмет на предявения иск, съдът за пълнота следва да посочи, че намира и тази неустоечна
клауза за нищожна поради противоречието и с добрите нрави, поради което въз основа на
нея също не може да възникне задължение за ответника за заплащане на неустойка на
ищеца.
В чл. 14, т. 1.2. от предварителния договор страните, които са го подписали, са
уговорили дължимостта от продавача на купувачите на неустойка при неговото разваляне
поради упражнено право за това от купувачите при неизпълнение от продавача на което и да
е от задълженията му по чл. 11 от договора. В тази клауза по обща воля на страните е
определен и размерът на тази неустойка, като е прието, че е равен на уговорената цена, при
която ще се продадат акциите при сключване на окончателната сделка, която е на стойност
от най-малко 3 174 462, 09 лв. Това означава, че с включването в предварителния договор на
клаузата за неустойка при разваляне се постига това, че без значение дали договорът ще
запази своето действие или то ще отпадне с обратна сила поради упражнено право за
неговото разваляне, купувачите винаги ще постигнат увеличаване на своето имущество със
стойност от 3 174 462, 09 лв. Ако договорът запази своето действие и страните изпълнят
задълженията си по него точно, купувачите ще придобият право на собственост върху акции
от капитала на „С.Н.“ АД, чиято пазарна цена възлиза най-малко на 3 174 462, 09 лв. Ако
предварителният договор бъде развален, купувачите ще получат парична сума в размер на 3
174 462, 09 лв. като неустойка, с която ще се увеличи техния патримониум, т.е. и в този
случай те получават от насрещната страна имуществена облага на същата стойност, каквато
биха получили от нея при точно изпълнение на договора и запазване на неговото действие.
В хипотезата на запазване на действието на договора срещу получаване на правата върху
акциите, купувачите следва да изпълнят насрещна престация, която е да заплатят покупна
цена, т.е. в тази хипотеза техният патримониум ще се увеличи със стойността на акциите, но
същевременно от него ще излязат парични средства в размер на дължимата покупна цена от
минимум 3 174 462, 09 лв. За разлика от тази хипотеза, при разваляне на договора поради
неизпълнението от продавача на някое от задълженията му по чл. 11 от него, купувачите ще
постигнат само увеличение на своето имущество със сумата от 3 174 462, 09 лв.,
представляваща размера на дължимата неустойка, която е равна на стойността на акциите,
които е постигнато съгласие да се прехвърлят, като в тяхна тежест няма да възникне
насрещно задължение да изпълнят някаква престация, поради което от патримониума им
няма да излязат никакви имуществени права. Това означава, че при разваляне на
предварителния договор чрез получаване на уговорената в чл. 14, т. 1.2. от него неустойка
купувачите постигат само обогатяване за себе си. Такава реципрочна възможност не е
предвидена за продавача по договора, защото неустойката, която е уговорено, че той ще има
право да получи при осъществено разваляне, е в много по-нисък размер – в размер на 20 %
от продажната цена на акциите, а не на 100 % от тази цена. С оглед на това съдът намира, че
размерът, на който страните са уговорили, че възлиза неустойката по чл. 14, т. 1.2. от
предварителния договор, я превръща в средство за обогатяване и то само на едната от двете
насрещни страни по сделката, което е изцяло за сметка на другата. Това нарушава принципа
за справедливост и излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, което означава, че клаузата, в която е постигнато съгласие за нейната
дължимост, е нищожна поради противоречието с добрите нрави и тя не поражда правни
последици в отношенията между страните по договора.
По присъждане на направените по делото разноски:
10
С оглед крайния изход на спора разноски се следват на ответника, който е направил
своевременно искане за тяхното присъждане. Доказаха се реално заплатени от тази страна
разходи за водене на делото в размер на 86 400 лв. – адвокатско възнаграждение, за което са
представени доказателства, че е заплатено от ответника на упълномощения да го
представлява адвокат.
От страна на ищеца е направено възражение за прекомерност на заплатеното в полза
на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение, което трябва да бъде
разгледано.
В чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в
тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона
за адвокатурата. В тази правна норма е предвидено правото на съда, когато е сезиран с
искане за това от страната, да намали разноските за адвокатско възнаграждение, които се
възлагат в тежест на загубилата делото страна, като направи извод дали размерът на
заплатеното адвокатско възнаграждение е съответен на действителната правна и фактическа
сложност на делото и оттам на правните действия, които следва да извърши адвокатът, за да
изпълни задължението си да предостави правна защита на страната в процеса по сключения
договор за поръчка. В чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено и ограничение, под което съдът не
може да намали тези разноски, което съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата е под
размера за съответния вид работа, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от
Висшия адвокатски съвет.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че национална
правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на член 101, параграф 1
ДФЕС. Изрично е посочено, че предвид това националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително
и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени
на адвокатските услуги. Съгласно чл. 633 ГПК решенията на Съда на Европейския съюз по
преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища, поради което
разрешенията, дадени в цитираното решение, са задължителни за настоящия съдебен състав,
който е длъжен да приеме, че Наредба № 1 от 09.07.2004 г., която е издадена от съсловна
организация на адвокатите, а именно Висшия адвокатски съвет /ВАС/ и с която се
установяват минимални размери на адвокатските възнаграждения, които могат да се
уговарят в сключени договори за поръчка, съдържа норми, които нарушават забраната за
ограничаване на конкуренцията, установена с член 101, параграф 1 ДФЕС, както и да откаже
11
да приложи разпоредбите на този акт. Съдът не може да приложи националната уредба,
установена в Наредба № 1/09.01.2004 г., като противоречаща на правото на ЕС, при нито
едно свое произнасяне, включително и когато в друга законова норма от действащото право
на Република България се препраща към този акт, защото тази правна норма също
противоречи в тази си част на правото на ЕС и не може да бъде приложена. Точно такава е и
нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК, която в частта, в която е предвидено, че при направено
възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение те не могат да
бъдат намалени под минималните размери на възнагражденията, предвидени в Наредба №
1/09.01.2004 г., противоречи на правото на ЕС и не следва да се прилага от съда при
произнасяне по направено възражение за прекомерност. Посочените в тази наредба размери
на адвокатските възнаграждения могат да служат на съда единствено като ориентир при
произнасянето по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, но не са обвързващи за него. При това
произнасяне като ориентир за това при каква цена се възмездява извършването на правни
действия по защита на едно лице в съдебно производство могат да служат и приетите за
подобни случаи възнаграждения в Наредба за правната помощ, като съдът следва да
извърши преценката за размера на адвокатското възнаграждение при съобразяване на тези
ориентири, както и на вида на спора, на интереса на делото, на вида и количеството на
извършената работа и преди всичко на фактическата и правна сложност на делото. Това се
приема и в практиката на ВКС – Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д.
№ 1908/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о. и Определение № 343 от 15.02.2024 г., постановено
по т.д. № 1990/ 2023 г. по описа на ВКС, II т.о.
При съобразяване на това и за да определи дали следва да бъдат намалени поради
прекомерност разноските, направени от ответника за адвокатско възнаграждение, които се
възлагат в тежест на ищеца, съдът ще вземе предвид данните за средните цени, при които се
възмездява осъществяването на правна защита от лице с юридическо образование по дела
като процесното, както и правната и фактическа сложност на делото и действията,
извършени от упълномощения от ответното дружество адвокат.
Съдът определя средните цени, при които се възмездява осъществяването на правна
защита от лице с юридическо образование по дела като процесното, като средна стойност от
следните известни му размери: - размерът, по който се възмездяват действията по
осъществена правна защита по дело като настоящото, когато те са извършени от адвокат,
назначен по Закона за правната помощ, и от юрисконсулт, който е определен в Наредбата за
заплащането на правната помощ, която не е издадена от съсловна организация, а въз основа
на Постановление на Министерския съвет № 4/2006 г., който размер възлиза на сумата от
360 лв.; - размерът на адвокатското възнаграждение по дело като процесното, който е
определен по реда на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАС, която дава представа за цените
на адвокатските услуги на пазара в Република България, тъй като се предполага, че
предвидените в нея минимални размери на възнаграждението се съобразяват при сключване
на договорите за поръчка между адвокатите и техните клиенти, който размер е 14 650 лв.; -
размерът на платеното от ищеца адвокатско възнаграждение, което представлява
12
възнаграждение по реално сключена сделка при пазарни условия и което възлиза на сумата
от 86 400 лв. Следователно средният размер на възнаграждението за предоставяне на правна
помощ по дело като настоящото е 33 803, 33 лв., като този размер е приложим при средна
степен на правна и фактическа сложност на делото.
На следващо място при произнасяне по възражението за прекомерност съдът
съобразява и фактическата и правна сложност на настоящото дело, която не би мога да се
определи като особено висока. От значение е, че предмет на делото е само един обективно
предявен иск, имащ за предмет вземане за неустойка, като в процеса няма предявени права
от ответника нито чрез насрещен иск, нито чрез възражение за прихващане. Това обуславя
извод за по-ниска както правна, така и фактическа сложност на спора. Трябва да се съобрази
и това, че в процеса е предявен частичен иск за присъждане на неустойка, но все пак
ответникът е длъжен в него да изчерпи всички свои правоизключващи възражения, свързани
с действителността на договора и клаузата от него, в която е уговорена дължимостта на
неустойката, както ако беше предявен искът в пълен размер, защото при неговото уважаване
за предявената част с решението ще се формира сила на пресъдено нещо за това дали
договорът и неустоечната клауза съществуват и са валидни. Това определя малко по-висока
правна сложност на делото. Установява се, че производството по разглеждане на предявения
иск е приключило само в две съдебни заседания, без усложнения в процеса по събиране на
доказателства, като основна част от процесуалните действия в този процес са предприети не
във връзка с доказване на факти, които се обхващат от фактическия състав, при който
възниква правото за неустойка, а във връзка с направени оспорвания на автентичността на
един документ, представен от ищеца, както и на оспорвания, че този документ, представен в
препис по делото, съответства на съществуващ оригинал. Посоченото обстоятелство
обуславя по-ниска фактическа сложност на делото.
С оглед на така установените факти за средния размер на възнаграждението, което се
заплаща за осъществена правна защита по дело, като настоящото, и определената не особено
висока правна и фактическа сложност на делото и извършените в производството от
адвоката действия, съдът счита, че заплатеното от ответника на упълномощения адвокат
възнаграждение е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Разноските за заплащането на
това възнаграждение, които се възлагат в тежест на ищеца, следва да се определят в размер
по-нисък от установения среден размер на възнаграждението за осъществяване на правни
действия по такова дело, а именно в размер на 22 000 лв.
Така мотивиран Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Х.” ЕООД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „*******, срещу „В.” ЕАД, с ЕИК: *******, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. *******, иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сума в размер на 250 000 лв. /двеста и петдесет хиляди лева/,
13
представляваща частично заявена претенция за вземане в пълен размер от 3 174 462 лв. –
неустойка, дължима съгласно чл. 14, т. 1.1 от предварителен договор за сключване на
окончателен такъв за продажба на безналични акции с право на глас от капитала на „С.Н.“
АД, който е сключен на 21.06.2019 г., между ответника „В.” ЕАД, от една страна в
качеството му на продавач, и ищеца „Х.” ЕООД, дружеството „П.Б.“ АД и дружеството
„В.Ф.Г.“ с.а., Люксембург, от друга страна като купувачи, за неизпълнение на задължението
на продавача по чл. 11, т. 11.10 от предварителния договор да извърши действия, в резултат
на които да се осигури, че към датата, на която се сключва окончателният договор за
продажба на акциите, срещу дружеството „С.Н.“ АД няма предявени съдебни и/или
извънсъдебни претенции от трети лица, както и да декларира съществуването на това
обстоятелство пред купувачите.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Х.” ЕООД да заплати на „В.” ЕАД сума в
размер на 22 000 лв. /двадесет и две хиляди лева/, представляваща направени разноски по
делото.
Решението е постановено при участие в процеса на „А.“ ЕООД, с ЕИК: *******, като
трето лице помагач на страната на ответника „В.” ЕАД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
14